Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 26 страниц)

– Дори ако не е престъпник?

– Имаш ли _доказателства_, че не е?

– Алън, обикновено от нас очакват да докажем, че някой е извършил престъпление, а не обратното. Забрави ли? Лейтенант Глицки е уверен, че би склонил Ший да дойде тук, ако решиш да говориш с него.

– Стига да оттегля обвинението.

– Само след това.

– Не. Твърде късно е. Да дойде, ще го арестуваме и ще караме поред. Никакви предварителни споразумения. Не и с него.

– Значи няма да дойде.

Рестън си позволи дълга въздишка.

– Тогава ще си поеме риска, което също е важно обстоятелство. – В опит да смекчи спора, той пристъпи към нея. – Илейн, може би трябва да поговориш с майка си. Както знаеш, и тя заложи немалко в случая.

– Алън, да не намесваме майка ми.

– Сигурно няма да ти е приятно да го чуеш, но може би точно заради твоята майка ти беше възложено да се занимаваш с делото.

Рестън се опря на бюрото. Няколко папки паднаха на пода, но и двамата не забелязаха.

Илейн присви очи.

– Не е вярно. Крис Лок вярваше в способността ми да…

– Няма спор, но… – Този път докосна ръката й. – Чуй ме, Илейн. Никой няма намерение да лиши Кевин Ший от справедлив съд. Но не можем да зарежем твърде силни обвинения срещу заподозрян, излъчени и по телевизията, и да го оставим на мира, само защото… за Бога!… неговият адвокат е стъкмил някакви доводи, които _биха могли_ – повтарям, _биха могли_ – да обяснят по друг начин някои факти. Ще станем глупаци в очите на цялата страна. А майка ти ще изглежда направо смешно.

– Не твърдя, че е невинен, само се питам какво би станало, ако…

Той силно стисна ръката й.

– _Чух те._ Нито аз, нито майка ти искаме да се изложим с това дело. Но не можем да постъпим, както Крис Лок постъпи с Джеръм Рийз – да заявим, че се отказваме от делото, само защото някои доказателства се оказали малко неясни. Точно така започна най-лошото, не помниш ли? Дори да вярвах, че се е появило нещо съществено, не бих го направил. Не мога. Не и сега. Градът ще се пръсне на парчета. – Сниши глас. – Да не споменавам, че бих подвел твоята майка. И на теб ти е ясно.

– Но какво ще правиш? Какво ще правим всички?

– Ще чакам, Илейн. Няма причина да предприема нищо, да променям посоката. Не разполагаме с нови _факти_. Нали?

И тя беше готова да признае това, поне нямаха нещо неоспоримо… Е, може би освен твърденията на адвоката за раните от ножа, но и те още не бяха потвърдени. Вече не знаеше какво да мисли. Божичко, толкова уморена се чувстваше!

– Виж какво, денят беше труден. Защо не се прибереш, да си починеш, поне малко да не се занимаваш с Ший.

Тя осъзна, че засега нищо повече не може да направи, а и все пак оставаше вероятността арестът на Кевин Ший поне да усмири малко града… Не желаеше да мъти водата, особено ако това засягаше и майка й. Кой знае, Рестън сигурно е прав, трябва само да изчакат.

Усмихна се насила.

– Съжалявам, просто съм…

Той кимна.

– Разбирам те. Всичко е наред. – Още веднъж докосна ръката й. – Вратата ми е винаги отворена за теб.

Обаче щом тя излезе и затвори вратата, Рестън вече седеше зад бюрото си и набираше номера на полицейския началник Ригби, който вдигна слушалката още след второто позвъняване.

– Ригби, съжалявам, че трябва да те безпокоя, но допреди малко мислех, че съвсем ясно внушихме на лейтенант Глицки да не си вири главата.

– Да, така ми се стори.

– Е, поговорих си надълго и нашироко с Илейн Уейджър. Онзи очевидно не е схванал посланието.

46.

Мелъни бе оставила Кевин сам горе и това я изнервяше. Неприятно й беше да се отделя от него, защото чувстваше, че той има нужда от нея, че без нея няма да се справи.

И затова сега си вършеше работата припряно. Ръцете й трепереха, не само от студа. Криеше се зад голяма кола в сенките на гаража под блока на Уес Фаръл. С всяко превключване на светофара на кръстовището, колите заръмжаваха по улицата, тя спираше и чакаше, вторачена във входа на гаража. Уес им беше отворил вратата, когато стигнаха дотук – така скриха от търсещи погледи вече твърде набиващия се в очи „Гео Метро“.

Хората се прибираха от работа. Затова и допълнителната предпазливост нямаше да е излишна. Само че имаше едно затруднение – Мелъни едва виждаше нареза в главите на винтовете, а несигурните й ръце често изпускаха отвертката. Е, оставаше само един винт и щеше да свали номера.

Разбира се, после се налагаше да сложи този номер на своята кола, като първо свали предишния. Но щеше да се справи. Нямаше как да не се справи. Трябваше да се махнат оттук, поне за малко, докато се уверят, че някой не е проследил Уес Фаръл до дома му.

Отиде в центъра на града да преговаря с полицията. Тя и Кевин, останали сами със страховете си, неизбежно си припомниха немаркираната полицейска кола, спряла пред блока на Мелъни, преживяха отново бягството, преди по-малко от денонощие. Съвсем разумно беше да допуснат, че някой би поискал да прикачи „опашка“ на Уес.

Не искаха да рискуват с такси, дори с лимузина под наем, макар че според Кевин тази хитрост имаше шансове за успех – никой не би ги разпознал зад затъмнените стъкла. Но тя възрази, че така ще оставят адреса, където отиват, също и неизбежните регистрационни формалности около кредитната карта.

После й хрумна идеята да вземе номерата от някоя кола в гаража долу, за да ги сложи на своя „Гео“. Не вярваше да й отнеме повече от десетина минути, но вече й се струваше, че мина поне час.

Щяха да се преместят в апартамента на друга нейна приятелка. Ан отсъстваше до края на почивните дни за празника, остави ключовете на Мелъни, която бе обещала да полива цветята и да храни скъпоценните златни рибки. Снощи изобщо не се сети за този апартамент, докато бягаха от полицията и търсеха по-безопасен мотел, но сега изведнъж мястото стана жизненоважно и умът й налучка решението.

Най-после винтът се завъртя по-леко. Още един плътен поток коли подмина входа на гаража. Никой не зави насам. Без да отделя очи от вратата, тя продължаваше да върти отвертката – и номерът издрънча на бетонния под. Мелъни се вцепени.

– Мразя тази гадост – прошепна си тя.

Премести се при своя „Гео“, приклекна и започна да отвива винтовете на номерата.

Чу стърженето на вратата, но нямаше време да направи каквото и да било. Една кола бе завила от улицата и спря пред бавно вдигащата се врата. Подмина я и се намести в края на отсрещната редица.

Мелъни не смееше да диша, чакаше и се молеше човекът да не погледне към нея.

Онзи носеше костюм на бизнесмен. Измъкна се от своята „Тойота Камри“ и включи алармената система. Щом стигна до изхода към стълбището, без да се замисли изрита дървеното трупче, с което Мелъни бе подпряла вратата. Но изглежда се сети, че това е доста необичайно, обърна се и бавно огледа гаража.

Свита зад мъничката си кола, Мелъни беше сигурна, че мъжът дори отдалече може да чуе как кръвта блъска в ушите й. Но погледът му равнодушно се плъзна по скривалището й. Явно мъжът нищо не забеляза, прибра ключовете в джоба на сакото си и влезе в блока. И вътрешната врата, единствената, през която тя можеше да се върне, щракна влудяващо.

Номерата бяха сменени. До изхода към улицата имаше бутон за отваряне, но щом вратата се спуснеше зад Мелъни, щеше да остане навън и трябваше да се осланя на шанса да заобиколи и да звънне по домофона.

Разбира се, не можа да се справи с характера си и напомни на Кевин да не отговаря на никакви обаждания. Натърти му, че Уес си имал ключ и щял сам да си отвори, щом се върне. Нямало защо Кевин да отваря на никой друг…

Божичко, понякога се ненавиждаше. Нямаше ли най-после да се научи на нещо?

Натисна бутона на звънеца. Само така можеше да влезе в блока, преди Уес да се е върнал, вероятно проследен от полицията. Иначе какво да прави – да се мотае в гаража цял ден? Знаеше, че почти сигурно упорства напразно, но продължаваше да натиска бутона. Току-виж, ако звъни достатъчно дълго, непрекъснато, поне пет минути, дори предаде SOS по морзовата азбука, Кевин се престраши да…

Очевидно не смееше.

Опита пак. Нямаше отговор. Времето минаваше. Появи се обичайният вечерен вятър, носещ студа и мъглата, тикаше косата в очите й. И не си бе облякла якето. Натисна отново бутона, не го пускаше, дори извика в микрофона:

– Кевин, по дяволите!

Никаква реакция. Нищо.

Тя тропна с крак, взираше се в домофона, сълзите вече прииждаха в очите й.

И след цяла вечност гласът му прошепна:

– Мелъни?

– За Бога, Кевин, _аз съм_!

И благословеното бръмчене на електрическата ключалка.

Черен „Мерцедес-Бенц 130 D“ бе спрял до колата на Мелъни и препречваше пътя, а до отворената врата стоеше висока жена в костюм, скръстила ръце на гърдите, раздразнението и гневът изопваха лицето й.

Кевин и Мелъни влязоха в гаража откъм стълбището и веднага я видяха. А тя не си губеше времето.

– Ваша ли е колата? – попита рязко. – На моето място?

– Да, наша е. Извинете – започна Мелъни. – Ей сега ще…

– Да знаете, до гуша ми дойде. Прибирам се вкъщи и все трябва да чакам някой да си махне колата от моето място в паркинга, за което си плащам, между другото.

– Добре, ние веднага ще…

– И даже не живеете тук, нали? Кой ви каза, че можете да оставите колата си тук? Кой ви е пуснал?

Кевин пристъпи напред.

– Госпожо, наистина съжаляваме. Бяхме горе при свой приятел, който ни каза, че…

– Кой е той?

Те се спогледаха.

– Няма значение.

Жената важно вдигна пръст.

– Обаче има значение. Обадих се на домоуправителя, той ще слезе всеки момент и ще си поговорим за това. През последния месец за шести път заварвам чужда кола на моето място, търпението ми си има граници. Затова ще го изчакаме.

Мелъни възрази:

– Ъ-ъ… не можем. Имаме среща…

Вратата към стълбището се отвори пак, появи се оплешивяващ мъж на около четирийсет, четирийсет и пет години в сив пуловер и омачкан кафяв панталон, с поне десетгодишни обувки на бос крак. Дойде при тях.

– Какво става тук, Маги?

– Франк, някой казал на тези хора, че могат да оставят колата си тук и искам да знам кой, а после искам да направиш нещо по въпроса. _Време е това да престане._

Мелъни се обърна към домоуправителя.

– Вижте какво, Франк. Казаха ни да оставим колата тук, а сега си тръгваме. Обещавам ви, повече няма да се случи. И бързаме. – Обърна се към жената на име Маги. – Съжаляваме за предишните пет пъти, но не сме били ние.

Маги не желаеше да я слуша. Нормалният живот в този град често зависеше от това дали ще намериш къде да си оставиш колата, както и безброй други уж безобидни, но късащи нервите дреболии.

– Няма да плащам такса за паркинга – тросна се тя на Франк. – Не и за този месец.

А Франк като че се взря по-съсредоточено в лицето на Кевин.

– Не ви ли познавам отнякъде?

– Франк, ще направиш ли нещо или не?

Кевин обясни, че може да са се разминавали по коридора. Бил приятел на Уес Фаръл и понякога му гостувал.

Франк го гледаше втренчено, колебаеше се.

– Значи Уес Фаръл – каза през зъби Маги, вече знаеше в кого да се вкопчи.

Франк се опита да я вразуми.

– Маги, какво очакваш от мен, да повикам полиция ли? Защо не оставим хората да си вървят?

– Да, точно това ми мина през ума. Мисля, че трябва да повикаме полиция. Паркирали са колата си незаконно. Без никакво право ми заеха мястото и искам да си платят за това.

– Ще ви _платим_ – увери я Кевин, който вече посягаше за портфейла си. – Колко искате?

Франк разпери ръце.

– Не е необходимо. Моля те, Маги, премести си колата, за да си отидат.

Маги, все още със скръстени ръце, ги изгледа ядно, потропа веднъж-дваж с крак и въздъхна.

– Добре де. – Вмъкна се зад волана, тресна грубо вратата и спусна стъклото на прозореца. – Франк, пак ще си приказваме за това.

Мелъни влезе в своята кола. Франк тръгна с Кевин към външната врата, протегна ръка към бутона.

– Искам да затворя след вас.

Мерцедесът се дръпна метър-два, колкото малкото „Гео“ да се промуши и Мелъни включи двигателя. Кевин изкуцука болезнено към нея.

Щом стигна колата, обърна се към Франк. Изведнъж, докато се навеждаше да влезе, Франк щракна с пръсти и извика:

– Маги, веднага върни колата! Не ги пускай! – Удари по бутона, за да затвори вратата. – Това е Кевин Ший! Спомних си! Кевин Ший!

Мелъни изрече заповедно:

– Влизай!

Кевин се тръшна на седалката, а колата рязко потегли. Мерцедесът още не бе помръднал, но вратата на гаража се спускаше, Франк стоеше на изхода. Мелъни натисна клаксона.

– Май ще трябва… да го прегазя…

– Мел, той ще се дръпне, няма как да стои там.

Тя натисна педала и гумите изсвириха по гладкия бетон. Вратата се бе спуснала до половината. Не пускаше клаксона, докато ускоряваше към Франк, който закри лицето си с ръце.

– _Не мога_ – изсъска Мелъни.

Натисна докрай спирачките. Ръбът на вратата изстърга по покрива на колата. Франк направи крачка и се подпря на предния капак.

– Дръж се – каза Мелъни, пак натисна газта.

Внезапното движение подхвърли Франк върху капака, колата вече беше на алеята отпред. Когато завиха към улицата, Франк се изтърколи върху асфалта.

Мелъни въобще не забави при знака на „Джуниперо Сера“, зави надясно в първата пресечка, после наляво, върна се на Деветнайсето Авеню, където движението не беше толкова натоварено и поне никой не знаеше кои са.

Мелъни караше на север по Деветнайсето Авеню. Слънцето се спускаше зад облаците, яркочервено в задимения въздух.

Досетливостта на Франк още повече ги пренапрегна след снощното бягство. Подминаха в мълчание седем пресечки, преди Кевин да посочи напред.

– Какво е това?

И от двете страни на пътя се издигаха пушеци. Със здрачаването в града започваха нови размирици. Колите отпред забавяха.

– Не знам.

Мелъни отби в дясното платно. През едно кръстовище вече личеше струпаната тълпа. Дали наистина хвърляха разни неща по минаващите коли? Поне така изглеждаше. Някакви хора тичаха и изскачаха пред колите.

– Обръщам – реши Мелъни.

След двайсетина минути оставиха колата в края на „Пейдж“, подминаха ъгъла със „Станиън“, до началото на парка „Голдън Гейт“. Апартаментът на Ан се намираше в четириетажна сграда с формата на подкова, чиято фасада бе обърната към парка. Входът беше в средата, зад малък буренясал двор, с празно фонтанче. Вятърът трупаше хартии край стените.

Мелъни отключи входната врата. Влязоха и затвориха, но тя спря да се увери, че е заключено. После като че загуби опора под краката си. Обърна се към Кевин, притисна се в него, разтресе се. Той я прегърна, постояха така един до друг в последните лъчи на слънцето, падащи почти водоравно през прозорците на похабеното фоайе. Накрая Кевин повдигна брадичката й и я целуна.

– Най-добре да се качваме.

Апартаментът беше на четвъртия етаж в средната част, с изглед към не особено пленителното дворче и нататък, към поляните и вечнозелените дървета на „Голдън Гейт“.

Още с влизането Кевин отиде да спусне щорите на прозорците. Включи две-три слабички лампи, набързо обиколи и разгледа хола. Растения в саксии заемаха всяка плоска повърхност, май бяха милиони. Имаше видеокамера на триножник (Ан се занимаваше главно с кино в университета), малко книги и компактдискове, телевизор и аудиосистема, също телефон, грамадни снимки на цветя и дървета, както и плакати на Мерилин Монро, Джеймс Дийн, Джим Морисън и Хъмфри Богарт. Типична студентска квартира, по-претрупана и, разбира се, по-женствена от жилището на самия Кевин, но не особено различна. Свлече се в първото попаднало му кресло.

– Мелъни?

– Какво има?

Тя стоеше до вратата към кухнята, обърна се. Погледите им се срещнаха и двамата като че се сковаха от осъзнаването на това, в което бяха затънали, което правеха…

Минаха минути. В стаята притъмня след залеза. Кевин се надигна от креслото. Мелъни беше някъде в задната половина на апартамента.

– Какво правиш? – подвикна той.

– Тъй и тъй сме тук, защо да не нахраня рибките и да не полея цветята.

Кевин пак огледа стаята.

– Ще се занимаваш с това седмици наред. Колко саксии има милата ни Ан?

– Не съм ги броила. Но има само три рибки. Искаш ли да ги видиш?

– Да, това би придало нов смисъл на живота ми. Но дали да не се обадим първо на Уес, да проверим как е минало.

– О, ела да се запознаеш с рибките. Уес или се е прибрал, или не е, но нали оставихме бележка, че ще се обадим. Ще чака.

Вярно беше, но Кевин не искаше да чака. Животът му, нейният също зависеха от усилията на Уес. Прекоси хола и спря на вратата към кухнята.

Мелъни хранеше рибките, ръцете й ръсеха от пакетчето над целия аквариум. Бе свалила бялата риза на Уес, сутиенът й висеше на един стол.

Кевин стоеше и гледаше преливането на мускулите под гладката кожа на гърба й. Тя леко се извърна, лицето й не издаваше нищо, после застана срещу него.

– Знам, че можем и веднага да потърсим Уес – каза Мелъни, – но ми хрумна нещо…

Кевин тръгна към нея.

Фаръл се учуди на бележката, но не биваше да ги упреква за предпазливостта. Двамата бяха преживели немалко ужасии през последните трийсет-четирийсет часа и според него имаха пълното право да не постъпват необмислено. Е, все пак Глицки му даде думата си и макар да бяха от двете страни на барикадата – обвинението и защитата – досещаше се, че този човек винаги играеше честно, пък и такава слава му се носеше.

– Насам, Барт!

Пусна телевизора, отвори си бира и тъкмо се бореше с капака на кутия кучешка храна, застанал до прозореца към „Джуниперо Сера“, когато домофонът избръмча. Той отиде до вратата на апартамента и натисна бутона на разговорната уредба.

– Уесли Фаръл?

Уесли? Дори жена му не го наричаше Уесли.

– Същият.

– Аз съм сержант Стоунър, следовател с извънредни пълномощия към районната прокуратура. Нося заповед за претърсване на жилището ви, поради получените от нас сведения, че укривате издирвано лице…

47.

Глицки потропваше с пръсти по бюрото. След срещата с Фаръл си поговори с Илейн и остана с впечатлението (както се оказа, сбърка), че в прокуратурата бяха склонни да обсъдят случая с Кевин Ший. Смяташе да се погрижи за формалното задържане под стража на Ший през следващите двайсет и четири часа, за да приключат с поне този етап от кризата.

Върна се в отдела и завари стаите пусти, но това не го притесняваше… бойците му бяха навън, вършеха си работата. Реши да се заеме с поизостаналите папки, с надеждата да дочака скорошно обаждане от Уес Фаръл. И след избухването на бунтовете, обичайните за града убийства се трупаха всекидневно. Както можеше да се очаква, неколцина главатари предположиха, че смутовете са добро прикритие и насъскаха бандите си в територията на конкурентите. Снощи от някаква кола обстреляха плътно гъмжило от хора на тротоара и оставиха след себе си две мъртви деца, четиринайсет ранени възрастни и нито един известен на полицията престъпник не получи дори драскотина. Типично произшествие, но трябваше да повери случая за разследване на някой инспектор. Същото беше и с убийството на корееца. Освен това на главите им се стовариха палежите и техните жертви, домашната саморазправа в Норт Бийч, както и момчетата, издърпани от колите си и пребити. Полека-лека тежестта на работата го забави. Оставаха му още четири папки, когато просто спря.

Повече от десет години животът му се състоеше в проучването и разследването на наглед безкрайна поредица от насилствено прекъснати човешки съдби. Така стигна до яростна омраза към насилието, а може би допринесе и характерът на Фло – нито тя, нито той дори веднъж не посегнаха на децата си. Глицки бе убеден, че всичко започва с понесените в детските години унижения. Ту плесница, ту юмрук в зъбите, трупаха се всякакви оскърбления – ругатни, сексуални гаври, равнодушие. И никой не го беше грижа за това. Пътят е труден и ако искаш да си го разчистиш, разблъскваш другите наоколо. Не се извиняваш, ами непрекъснато подритваш някого по задника.

Поклати глава. Папките лежаха пред него, от страниците стърчаха допълнително залепени бележки. Насили се и сграбчи следващата – за покойния Кристофър Лок. Отвори и веднага се натъкна на стенограмата от снощния разпит на Лорета, проведен от Лание. Служебен рекорд, вероятно някоя от секретарките е била любопитна какво е имала да разкаже сенаторката, за да пусне после наученото в мелницата за слухове на Палатата.

Сенаторката…

А тъкмо си мислеше за Фло, как се опитваха да отгледат децата си… в чекмеджето още имаше нейна снимка. Дръпна и взе снимката. Руса, усмихната, лъчезарна. И си отиде само на четирийсет години. Невъзможно.

И без това тясната стая като че се сви върху него, изчезна.

Фло толкова се различаваше от Лорета. Глицки предполагаше, че отначало точно това го привлече. Бяла, висока, силна, съблазнително заоблена, винаги майчински настроена, а не драка като Лорета, която изглежда бе загладила острите ъгли в душата си доста по-късно. Фло не надценяваше онова, което Лорета обичаше да нарича „духовен живот“. Фло ценеше самия живот. И за разлика от Лорета, не я блазнеше идеята да преуспее. Затова й се налагаше по-малко да се самодоказва, живееше в друго измерение – по-кротка, по-надарена със самообладание.

Лорета винаги се представяше пред околните като изключително способна и уверена в себе си жена, но това послание „нищо не ме смущава“ беше почти само прикритие, защита от произхода й, както Глицки добре знаеше. Бе израснала като трето от четири деца в твърде беден район на Сан Хосе. Според Глицки, нейните родители бяха хора честни и уважаващи себе си, работили през целия си живот. Майка й прекарала повече от двайсет години във все същото ателие за химическо чистене, баща й ту бил продавач на обувки, ту готвач в закусвалня, ту шофьор на автобус – каквото намирал.

Когато Глицки се запозна с родителите на Лорета, те вече изглеждаха стари и похабени, макар да бяха на сегашните му години. И двамата по-големи братя на Лорета бяха получили повиквателните си за Виетнам, където намерили смъртта си. Което до голяма степен обясняваше ранната склонност на Лорета към крайни възгледи и особено приобщаването й към най-радикалните сдружения на чернокожите студенти. Когато двамата се срещнаха за първи път, тя повече насочваше възмущението си срещу това, че нейните черни братя загиват във войната, разпалена от белите тузове във властта, отколкото срещу възможността самите цели на тази война да са порочни. Едва по-късно започна да заклеймява войната въобще.

Тогава по-малката й сестра Естел вече имаше едно извънбрачно дете. Преди няколко години Ейб прочете във вестникарски очерк за сенаторката, че нейната сестра живеела от социални помощи в Лос Анджелис, с три деца, родени от различни, но еднакво нечестни мъже. Журналистът твърдеше, че Лорета и Естел вече не били близки (според Ейб, никога не са били).

Фло не бе и помирисвала такъв живот, не си пробиваше път към върховете с нокти и зъби. Израснала в по-задоволените слоеве на средната класа, учила в гимназията „Гън“ в Лос Алтос (така наречения „подготвителен клас за Станфорд“), но после направила остър завой и със стипендия като състезателка по плуване се записала в Тихоокеанския университет на Стоктън.

Глицки я срещна в спортния център на еврейската общност в Сан Франциско. Ходеше там да помпа мускули, а тя плуваше в басейна. Очилата й се бяха замъглили, а той тъкмо разпускаше в крайния коридор, когато Фло с идеално гмуркане се стовари върху него. И двамата едва се отърваха без мозъчно сътресение. (По-късно тя го уверяваше, че отдавна го забелязала в басейна, но не могла да измисли по-добър начин да се запознаят.) В Тихоокеанския завърши детска психология (сега наричаха специалността й „познавателни проблеми на ранното детство“) и поработи две години в забавачницата на Общинския център. После се оказа, че бе готова да се занимава със собствените си деца.

Глицки и Фло успяха да намерят разковничето на съвместния си живот. Повечето от „въпросите“, толкова важни за него, докато беше с Лорета през студентските си години, постепенно избледняха във всекидневието и скоро откри, че никак не му липсват. Да, имаше тъмна кожа и да, бе си изпатил неведнъж от нечии предразсъдъци и като млад, и по-късно. Но колкото и да се вбесяваше, ако му се случеше отново (Фло също кипеше от ярост, не по-слаба от неговата), упорито отказваха да превърнат това в средоточие на живота си. Важното бяха те двамата, децата, семейството. И не смяташе за нужно да обяснява на никого предпочитанията си – стигаше му, че така се чувства щастлив.

За него беше съвсем ясно защо несправедливостта на този свят се бе врязала несравнимо по-дълбоко в психиката на Лорета, в живота й. По-малката й сестра беше само една от многото злочести черни жени. Лесно си обясни защо Лорета толкова страстно се опитваше да опази дъщеря си Илейн. За първи път Глицки проумя, че Лорета е натиснала някой и друг лост, за да настани Илейн в районната прокуратура. И защо не?

Дори постепенно стигаше до смътното прозрение защо някога бе успял неустоимо да я привлече по-старият, бял и богат Дейн Уейджър, защо го бе предпочела пред любовта. Тя бе решила да не свърши в безсилие и отчаяние, като родителите си. Добри хора, но… доброто никому нищо не носи.

Колко странно се завърта колелото, каза си Глицки… Лорета се омъжи за бял, почти напук на политическите си убеждения, за да се измъкне от гетото, за да е сигурна, че никога няма да се върне там. И сега се опитваше да изкупи греха, отъждествяваше се напълно с черния си цвят, придърпваше за ушите доводи, че само отчасти негърското потекло на Илейн я превръща в стопроцентова чернокожа. А Глицки (искрено вярваше в това) се ожени за бяла, просто защото се влюби в жена, която бездруго имаше този цвят на кожата.

Сега не си и задаваше въпроса дали започналото между него и Лорета е заради цвета им, а не заради взаимното привличане.

А какво ли щеше да стане, ако още отначало бяха останали заедно?

Прецени, че е по-добре, както си беше. Нямаше спор, че Фло му помогна да си намери мястото в живота, измъкна го от теченията, които можеха да го отнесат незнайно къде. И Лорета се пребори добре за себе си. За непредубедения човек тя бе изкачила върха на Американската мечта, преди недостижим за човек с нейния произход.

Но сега…

Е, сега бяха зрели хора, и двамата свободни. Бащата на Ейб също му каза, че е време да гледа напред. Лорета вече си бе научила втълпения от живота урок – всичко се състои само от случайности. Общо взето, никой не може да контролира събитията. И смъртта на Фло му напомни това, разтърси го, лиши го от постигнатото равновесие.

Може би той и Лорета, всеки по отделния си път, бяха стигнали накрая до една и съща точка. Може би той щеше да си върне спокойствието. Не знаеше. Току-виж и в това зависи от случайността.

Но трябваше да открие така ли е, да се опитва отново и отново, докато му се проясни пред очите.

Стаята си беше на мястото, пред очите му. Къде се зарея толкова време?

Сведе поглед към отворената папка… а, да, стенограмата от разпита на Лорета, сигурно тук бяха и заключенията на Страут, заедно с другите резултати от криминалистиката. Прелисти папката, набързо огледа напечатаните редове. Нямаше нужда да чете отново – сам чу историята от нея снощи. Утре би могъл да обсъди това-онова с Марсел Лание. Сега Лорета беше в Градската палата, бе го помолила да се отбие, когато се прибира. Дори да е за минутка.

Вдигна якето си от облегалката на стола, затвори папката и на излизане угаси лампата.

– Ей!

Спря. Ридли Бенкс седеше до бюрото си в здрача.

– Извинявай – каза Глицки. – Не усетих кога си влязъл.

– Ти се беше отнесъл. Не исках да те безпокоя.

Глицки отново включи осветлението.

– Как върви?

Бенкс се изпъна назад върху стола.

– Джейми О’Тул май започва да си припомня, че може да е имало цяла тълпа. Току-виж излезе, че познава някои от хората. Мисля, че съвсем скоро ще го споходи ясновидски сън или нещо подобно. Като го споменах… знаеш ли какви са последните думи на тия с червените вратове?

Глицки завъртя глава.

С пресилен селски акцент, Бенкс произнесе:

– Глей к’ва стана` тя!

И зачака.

Глицки си стоеше невъзмутимо до вратата.

– Това ли ти е майтапа?

– Страшно ми допада: „Глей к’ва стана` тя!“. Помисли и ще видиш колко е смешно.

– Непременно – озадачено се съгласи Глицки. – Между другото, какво стана с Мюлън и Макей?

– Ех, тези типове – Бенкс клатеше глава. – Прекалено хитреят.

Каза на Глицки за „грешката“ в разказа чия остъклена врата била потрошена.

– Вижте дали ще намерите лекарите, обработили раните им – предложи Глицки и обясни накратко как раните от нож се вместваха в картината. – Ако техните рани не са от счупено стъкло, значи са били съвсем близо до Артър Уейд и са си отнесли порцията от Ший. И ако е така, ще имаме достатъчно основания да ги придърпаме насам и да им треснем някакво обвинение. Днес ми споделиха доста убедително как е започнало всичко.

Недоумяващ поглед.

– А Кевин Ший?

– Очаквам скоро да се запознаем с Кевин Ший. Тези новости ги чух от неговия адвокат.

– Наел си е адвокат? И още е в града?

Глицки кимна.

– Интересно, нали? Човек започва да се чуди. Познай какво следва.

– Адвокатът твърди, че клиентът му е невинен?

– Ридли, понякога си като врачка, чак тръпки ме побиват. Да, точно това твърди. Ето ти и най-забавното – може да се окаже, че е вярно, поне донякъде.

Приседна в ъгъла на бюрото.

– Да не ми разправяш, че Ший изобщо не е бил замесен?

– Между нас да си остане, но дори това е възможно. Може да е бил от добрите, опитал да смъкне Уейд от въжето…

Бенкс мълчаливо предъвкваше чутото.

– Олеле… – изпъшка накрая.

– Знам какво ти е. Но все пак ще го приберем на топло и ще оставим нещата да си вървят по реда. Някой друг виждал ли си от нашите?

– Марсел си отиде вкъщи. Разправяше, че все някога се налагало човек да спи. Грифин не го знам къде е.

Поколеба се и Глицки забеляза.

– Какво?

– А, нищо.

Но Глицки знаеше какво гризе отвътре инспектора – Бенкс се изкушаваше да спомене още нещо от теорията си за „Пасифик Муун“, че е открил нова подробност или си е припомнил стара как Лорета Уейджър изпрала парите, които уж домъкнала незаконно от Колумбия през 78-ма. Бенкс впи поглед в своя лейтенант и му се стори, че долови безмълвното предупреждение да не рови. Не сега. Поне да отминат размириците в града.

Не казаха нищо повече. Глицки поспря до вратата и произнесе безизразно:

– Глей к’ва стана` тя!

И пак угаси лампата.

48.

Лорета Уейджър седеше в малкия си временен кабинет в Градската палата. На бюрото й бе разпъната карта на града. След като проследи с пръсти каквото търсеше, тя се облегна удобно, скръсти ръце на гърдите си и за миг си позволи да потъне в самодоволство. Гордееше се, че постигна толкова много за толкова кратко време.

И за да приключи всичко успешно, оставаше само да арестуват Кевин Ший, а Ейб Глицки я увери, че това може да се случи всеки момент. Вероятно вече бе станало, дори без участието на Ейб.