Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 26 страниц)

– Не е вярно, Ейб. Според мен ни засяга.

Неочаквано той плесна с длани по волана.

– Божичко, _той_ на колко беше тогава, на четирийсет и пет? И с какво успя да те?… Ей това никога не проумях.

Тя кимна, за да покаже, че схваща смисъла на въпроса. Тук се криеше разковничето. Нейният глас също стана безизразен, както Ейб говореше за жена си.

– Той имаше _пари_. Имаше място сред хората, власт. И ми беше _в ръцете_. Нямаше тепърва да се блъска в стени, като нас тогава. Нямаше нужда от надежди. Всичко беше постигнал. И аз можех да стана част от това. Той _искаше_ да бъда част от това.

– Лорета, тогава _всеки_ те искаше. Може и още да е така. Според теб, защо те избраха? Хората ги влече към теб, дори отдалече. Сама каза, че просто си такава. Само че, тогава си въобразявах, че ти и аз…

Пак млъкна и тишината в колата се проточи.

– Обичах те, Ейб, наистина.

Стисна волана, сякаш да се задържи за него.

– И ме заряза. Не си направи труда и едно „довиждане“ да кажеш.

Вярно беше. Тя отбягваше спомена вече двайсет и пет годили.

– Аз… не можех да реша. _Попитах те_, не помниш ли?

– Какво си ме попитала?

– Дали си готов, дали би се обвързал…

– И аз ти отговорих, че имам нужда от малко време, не съм казвал „не“. По дяволите, бях на двайсет години, току-що излюпил се от училище. Не заради теб се колебаех, а изобщо. Женитба? О, може би, но след няколко месеца. Щях да се…

– Но аз нямах няколко месеца – лицето й се навъси. – Дейн беше готов _веднага_. Не разбираш ли? Помоли ме да реша и ако почнех да протакам, щеше да ме _остави_.

– Можеше да решиш, че не искаш.

– Не, не и ако нямах теб. Не и ако не беше готов за мен. Как да се откажа от онова, което Дейн имаше, ако щях да загубя и теб?

– Но бихме могли…

– „Бихме могли“ не ми стигаше. Дейн ми беше шансът в живота и си внуших, че не бива да го изпусна. Предлагаше ми всичко, за което щях да се бъхтя тепърва, дълги години. Съжалявам, ако ти изглежда твърде пресметливо, но нима не трябваше да бъда точно такава?

– А обичаше ли го?

– Мисля, че след време го обикнах…

Глицки още по-яростно халоса волана.

– А _тогава_ обичаше ли го, дявол го взел? И двамата ли ни пързаляше?…

– Да ви пързалям ли?…

– Лорета, знаеш за какво те питам. Спеше и с мен, и с него, така ли?

– Не, Ейб. Никога не съм го правила. Разделихме се с теб, преди да… О, Господи, _това_ ли си мислеше през цялото време?

– Е, нямаше значение, важното беше, че ме напусна.

Но се чудеше дали е напълно откровен. И честен?

– Вярно. Не знам правилно ли постъпих. Бях млада. Просто ми се струваше, че нямах избор.

– Имаше и го направи. Не можеш да избираш, ако нямаш избор.

Стига, Ейб, сгълча се мислено. Много си самодоволен.

– Нито бях толкова печена, нито мъдра, за да ми е ясно това – каза тя. – Виждаше ми се, че каквото и да направя, ще е за добро, а Дейн ми даде възможност да съм сигурна.

– И беше за добро?

Тя не отговори, само се взираше в него. Горчивина, гняв. Какво ги предизвикваше? Тя ли беше виновна за всичко? Можеше ли да избегне страданието?

Той я погледна и разгада въпроса, изписан на лицето й. Лорета кимна.

– Да, беше за добро, но имаше цена. И аз си платих.

Хвана ръката му, стисна я силно и я отпусна в скута си.

После се заприказваха за Илейн. Двайсет и пет минути. Времето припираше. Ръката му остана в скута й. Студът ги вкочаняваше до кости. Неусетно заговориха за Кевин Ший, за плана на Лорета как да умиротвори града.

Глицки усилено се убеждаваше, че трябва да сподели някои от съмненията си, не толкова за вината на Ший, колкото за процесуалната издържаност на цялото дело. Искаше да натърти, че почне ли човек да върти игрички с това, съсипва самата идея за правосъдие, в което влагаше цялата си страст и сили. Докрай.

Но не беше наивник и не се залъгваше – и двамата бяха прекалено уморени за тежко философстване. Нарочно или неволно, разумно или глупаво, нещо ставаше с тях. Тя го попита дали ще влезе да пийне нещо, преди да си тръгне. Глицки помирисваше алкохол пет-шест пъти в годината, но се възползва от повода. Внушаваше си, че ще поговорят още малко за Кевин Ший, за работата.

Бяха в стая, чиито стени не се виждаха зад рафтовете с книги. Глицки седеше в червено кожено кресло, опрял устойчиво крака в азиатски килим. До камината, Лорета сипваше кехлибарена течност в тумбести чаши.

– Като поканиш някой на чашка, най-малкото трябва да му поднесеш тази чашка.

Тя бе свалила жакета на костюма си. Блузата й беше от тъмновиолетова коприна. Глицки окачи коженото си яке още в коридора, до входната врата.

И сега седеше омагьосан от сцената, докато Лорета се навеждаше да поднесе запалена клечка към газовата горелка зад изкуствените цепеници в камината, а силуетът й се очерта през тънкия плат. Някакъв спомен оживя в него. Трябваше на секундата да си вдигне задника и да изчезне оттук.

Тя угаси другото осветление в стаята и донесе чашите. Подаде му едната, разтвори коленете му и се отпусна на пода между тях. Докоснаха чашите си с чист кристален звън. Лорета опря ръце на бедрата му и прошепна:

– Вземи ми чашата.

Подчини се като окован от гласа й.

Пръстите й се заеха с колана на панталона. После тя вдигна глава и го погледна самоуверено. Очите й сякаш се заковаха в неговите. Бавно отпусна колана, дръпна ципа, ръцете й го пареха.

Лорета се премести напред и се наведе, като че готова за молитва.

31.

Кери, сегашната приятелка на Джеръм Рийз, не искаше да го пуска, поне не сега, толкова скоро след излизането му от затвора. Но Кери беше млада. И за разлика от Джеръм, не беше надарена със способността да проумява по инстинкт накъде духа вятърът. Джеръм знаеше, че човек действа по две причини – или е принуден, или е лесно. А тази нощ щеше да е лесно.

Когато си принуден, най-бързо хлътваш. Така става, ако нямаш време да поспреш, да измислиш начин. Както се случи с Майк Мюлън.

Джеръм беше наркокуриер вече почти три години, осигуряваше си хубавичък, чистичък живот, солиден доход, по някоя жена. Бе си втълпил колко е опасно да решаваш под натиска на момента и винаги се опитваше да избегне такива положения, но когато се натъкна на Майк Мюлън, внезапно му се бе наложило да действа. Незабавно. Нито му остана време, нито можеше да подбира средствата.

Случи се ето как…

Неговият снабдител и партньор в бизнеса Карлос очакваше _своя_ снабдител Ричард, който трябваше да донесе три килограма китайски бял хероин, според слуховете, наскоро доставен в града. На свой ред Карлос бе уредил да се отърве от товара при собственика на местен бар, на име Мо-Мо Къщата, който после щеше да запретне ръкави и да го пусне по нормалните канали.

И досега всеки път спазваха процедурата. Само че в деня, когато трябваше да се появи пратката – деня, преди смъртта на Майк Мюлън – Ричард просто не се появи. Нямаха стока. И всички се изнервиха доста повече от обичайното – Карлос, Джеръм и Мо-Мо се озъртаха час по час, готови бяха и майките си да подозират, че са агенти под прикритие на отдела за борба с наркотиците.

Но Мо-Мо отдавна работеше с Карлос, затова му даде още една възможност с условието, че ако до залез-слънце на другия ден хероинът не бъде доставен в „Клуба на мацетата“, край на сделката. Мо-Мо щеше да взима стока от някой друг.

И така нямаше да е кой знае колко зле, само щяха да се поизмъчат, докато върнат доверието на Мо-Мо в снабдителния канал Карлос/Джеръм, но нищо особено. Ала както се завъртяха заровете, на другия ден малко преди залез, Ричард се появи. Карлос бе поел задължението да купи стоката, но без да е уредена препродажбата на Мо-Мо, нямаше с какво да плати на Ричард, а последният загубеняк, който забрави да плати на Ричард, не доживя следващото утро.

По това време Джеръм вече се увери, че този ден не му се пада работа, нямаше да прескача до „Клуба на мацетата“, затова пое малко „прасешка радост“*. И изневиделица му се наложи да открадне кола от улицата, преди дори да си е издухал носа. Кръвта му кипеше прекалено, превъртя заради Ричард, Карлос и всичко останало, взе скрития под стълбата полицейски револвер 38-ми калибър.

[* Фенциклидин, обезболяващо за домашни животни, използвано и като наркотик. – Бел.прев.]

Но на улицата не се виждаха никакви коли. Никой не бе спрял тук, с оставени вътре ключове, а времето изтичаше.

И това се оказа най-лошата карма за Майк Мюлън, който чакаше на светофара, спуснал стъклото, потропващ с пръсти в такт с музиката по радиото. Джеръм направо не вярваше, че вече е стигнал чак до „Долорес“, сякаш прекоси половината град. Налагаше се да предприеме нещо. Слънцето клонеше към залез и ако не докопаше някоя кола, можеше да се смята отписан.

Затова гръмна Майк Мюлън, извлече го от колата и отпраши. Никакви угризения, дори не се замисли – нито тогава, нито по-късно. Джеръм си казваше, че всекиму идва времето и този път беше ред на Мюлън. Можеше да е някой друг. Не влагаше нищо лично. Изпълняваше си ролята на пратеник на сляпата случайност.

Джеръм взе колата, върна се при Карлос, откара хероина при Мо-Мо. Всички бяха доволни.

Но макар от гледна точка на Джеръм нещата да се подредиха чудесно, все пак отново действаше по принуда, а така на всяка крачка го дебнеха неприятности.

Другият начин беше лесният. Тази нощ щеше да е така.

Джеръм облече черен найлонов анцуг върху черното поло, обу черни маратонки „Конвърс“. По-рано през деня имаше смутове недалече от дома му на Силвър Авеню, по-късно се прехвърлиха в „Мишън“ и парка „Долорес“. Джеръм се сети, че ще изтеглят Националната гвардия от „Силвър“ и ще се надяват хората да си стоят вкъщи заради полицейския час.

Поусмихна се. Обикновените хорица бяха такива тъпчовци.

Беше в добра форма. Няколкото дни в килията не му навредиха. Можеше просто да изтича до „Силвър“, но с нещо трябваше да отнесе товара, а искаше да изчака, преди пак да отмъкне нечия кола. Последния път не му провървя особено.

Излезе от апартамента малко след един през нощта, качи се в бричката без номера, която използваше за лични работи и измина целия път до „Силвър“ с угасени фарове. При игрищата забави и се загледа, макар че никой не играеше.

Стигна до наредените плътно магазини, спря пред втория – „Ейс Илектрикс“ – и излезе, стъкълцата хрущяха под краката му. Само няколко крачки по тротоара и влезе в магазина през разбитата витрина. Извади фенерчето от джоба си и огледа рафтовете. Повече, отколкото очакваше. Гвардията сигурно си вършеше добре работата по отпъждането на мародери.

За съжаление дреболиите не бяха от висока класа, но пък и в тази част на града не би трябвало да се надява на това. Само радиокасетофони, часовници и каквито още джунджурии мистър Ейс наричаше „електрически“. Джеръм не си губеше времето във вайкане. Всичко тук му беше под ръка. Все щеше да изкара парици. Прибра няколко по-засукани наглед касетофона, измъкна се край назъбените стъкла и остави плячката на задната седалка.

През три врати беше магазинът за железария на Ратафия, къде по-добро място, но там се наложи сам да счупи витрината. Откри две кутии, натъпкани догоре с лъскави инструменти. Тежаха адски, но си струваше да ги отнесе, не бяха евтини.

Отсреща прозорците на спиртния магазин бяха смлени, но решетките си стояха непокътнати и Джеръм, като се пресягаше, измъкна двайсетина-трийсет бутилки, които стигна с ръка или придърпа с лоста.

Щъкаше неуморно по улицата, без да срещне никой, чуваше само стъпките си по парчетата стъкло. Вратата на дупката за евтинийки беше изтърбушена, но кой ли би си взел нещо оттам? Само подбра два костюма, които май щяха да му подхождат, три-четири рокли за Кери. Метна ги небрежно в колата. Помисли и се върна. Награби голям камион за Деймиън, страшнички кукли с мечове, автоматчета почти като истински. Хлапето щеше да помисли, че вече е Коледа.

Скапана улица, но той не се оплакваше. Каквото избере, негово си е. Мина на още места – струпа в багажника консерви с хранителни концентрати и задигна от касата цяла пачка прекрасни, истински купони за безработни.

Осемнайсет минути. Достатъчно. Качи се в колата, пусна се обратно по „Силвър“ и зави по „Палу“. Жива душа не се мяркаше, както бе казал на Кери. Обясни й за полицейския час. Хората се спотайват вътре. Плашат се да не ги гръмнат, но той не се боеше.

А тя се тревожеше. Такава си беше. Нека. Ще остане предоволна, когато той стовари всичко в апартамента.

Добре знаеше как да си опече работата. Действаш по принуда или ако е лесно. Тази нощ наистина беше лесно.

32.

Уес Фаръл смътно си спомняше, че не можа да заспи.

Ако имаше нещо вярно, а поне така му се струваше, жената на Моузес Макгайър, Сюзън, въобще не беше очарована от хрумването на своя съпруг да доведе вкъщи от бара един пиян непознат, за да прекара нощта на дивана в техния хол.

Бебето се събуди поне три пъти, макар че това предполагаше през останалото време да е спало, а Уес не би могъл да се закълне, че е така. Чуваше всякакви шумове, единият от съпрузите или двамата едновременно тътреха крака наоколо, отваряха хладилника, препираха се – „_Моля те_, би ли я донесъл тук? Няма да се размотавам напред-назад по нощница, докато _твоето_ приятелче хърка на дивана.“ Какво оставаше пък за хленчещото бебе.

И щом розовопръстата богиня на зората освети небето, Моузес Макгайър с помътнели очи влезе в хола и пусна ключовете на Уес на пода до дивана. Тънък намек.

Лидия, бившата жена на Уес, бе пожелала кучето, за да й прави компания, защото съпругът й прекарваше повечето време извън дома, в съдилищата, а след като децата заживяха самостоятелно, не искаше да стои сама в голямата къща. И щеше да се чувства по-сигурна.

Но когато уговаряха условията на развода, Лидия реши, че вече не иска кучето. Е, обаче и Уес нямаше желание да се грижи за боксера. Поначало тази твар не се радваше на симпатията му. За него си остана „кучето на Лидия“ – Бартоломю или накратко Барт.

И Лидия каза: „Добре тогава, отива в приюта за бездомни животни“. Винаги се изумяваше от лекотата, с която Лидия ръсеше подобни приказки. Нима това беше едно от присъщите й качества? Вече не беше сигурен, вероятно и никога не е знаел.

Не му даваше сърце да позволи това. Твърде много неща се разпаднаха за бързо отминалите години, откакто по-малката, Мишел се изнесе от къщата. Незнайно защо не се примири с мисълта Барт да попадне в приюта.

Тази сутрин си представяше колко сърдит му е Барт. В края на краищата, господарят му отсъстваше почти осемнайсет часа. Щом завъртя ключа във вратата и Барт се изпречи пред него, заскимтя.

– Ей, друже, извинявай.

Почеса го между ушите. Подвило опашка, кучето се притисна към крака му за секунда-две, после го поведе към кухнята. Уес би трябвало да се гордее с него – Барт бе издърпал вчерашния „Сан Франциско Кроникъл“ от масата на пода и го бе употребил по предназначение. Но си личеше, че кучето е засрамено, въпреки всичко.

Не беше особено настроен да изведе Барт на разходка по пътеките край Деветнайсето Авеню, но смяташе, че е длъжен. Често му се мяркаше мисълта, че грижите за Барт са му нещо като душевна спасителна лодка, връзка с човека, който той представляваше, когато още имаше дом, деца, жена, работа – отговорности, поддържащи духа му и придаващи смисъл на всекидневието. Сега имаше само Барт, едно глуповато застаряващо куче и за нищо на света не би се отказал от тази грижа.

Не че много го биваше да се грижи за кучето – изминалото денонощие беше достатъчно доказателство. Но и в семейните отношения не се показа твърде способен.

Освободеният от каишката Барт се втурна по своите си работи и се отдаде на естествените нужди. Уес вървеше по асфалтовите пътеки и потръпваше, все още само по тениска и шорти.

На връщане с колата от „Шамрок“ му светеше бледичкото слънце, но сега то бе предпочело да се скрие в ниско надвисналите облаци. Не срещаше никого. Нямаше сенки, защото слънцето не се виждаше. Пълно безветрие. Околността, обикновено бучащата улица, дори целия град, като се замисли, бяха някак неестествено, призрачно смълчани. Уес спря и се заслуша. Барт изскочи отнякъде и седна до него.

Завъртя глава и с периферното зрение забеляза бяло петно, отклони се от пътеката, за да погледне. Откъсна обявата от телефонния стълб.

Може Кевин да не го е прекарал нарочно вчера. Може да е закъсал някъде. Взираше се в лицето на обявата – беше Кевин, нямаше спор по това. Момчето бе затънало в страхотни говна.

Вкъщи Уес постоя под горещия душ, после облече дебел памучен анцуг и докато се поздравяваше за силата на волята, изпи две големи чаши доматен сок с по няколко капки лютив сос, без никаква водка. Наля си и трета.

Беше в помещението, което наричаше своя „салон“, чакаше клепачите му да натежат за сън, пиеше си сока и разсеяно галеше Барт по главата и врата. Колкото и неохотно да си признаваше, но проклетото куче му беше голяма утеха.

Част от съзнанието му въобще не искаше да знае какво става с Кевин. Вероятно момчето се е сащисало отначало, обадило се е от паника, а после само е измислило какво да прави.

Но и досега никой не знаеше къде е Кевин. Ами ако не само е загазил, а има и нужда от помощта му? Пак погледна обявата, която донесе вкъщи. Не се съмняваше, че неприятностите на Кевин са извънредно сериозни. Оставаше един-единствен въпрос – заслужени ли са? Уес не бързаше да отсъжда, но нямаше как да пренебрегне факта, че вчерашното обаждане на Кевин не е било някаква младежка приумица или пиянски кошмар. Обявата си беше съвсем истинска и вдъхваше страх. И по-младият му приятел явно си представяше, че може би има нужда от помощта на Уес…

Той отпи от сока и си каза, че ако е така, започва съвсем друга история, нали? Защото шепнещото гласче в ума му досаждаше седмици наред, откакто семестърът приключи в началото на юни, че всъщност не му пука дали ще защити доктората си по история. Занимаваше се с това по-скоро да запълни времето, докато опитваше да налучка нова посока след раздялата с жена си Лидия и след предателството на най-добрия си приятел Марк Дуър.

Като млади, с Лидия се обичаха, после отглеждаха децата си и постепенно от партньори се превръщаха в съвсем чужди хора. И когато дъщеря им Мишел стана самостоятелна, мълчанието в голямата къща властваше все по-често, дълбаеше ровове, които никой от двамата не би успял да прекрачи лесно, дори да искаше. Оказа се, че не искаха.

Беше адвокат толкова отдавна, въртеше се из съда, в Палатата, а Лидия отначало беше майка и домакиня, после стана брокер на недвижими имоти и реши да основе собствена фирма. Не им остана за какво толкова да разговарят. Той качи седем-осем килограма, тя смъкна поне дванайсет и си втълпи, че започва нова епоха в живота й – вълнуваща, изпълнена с предизвикателства, със свобода. А Уес?…

Докато в жена му Лидия настъпваха промените, Уес бе погълнат от нещо далечно от домашния живот – процеса срещу най-добрия му приятел Марк Дуър, обвинен за убийството на своята съпруга. Уес беше адвокат на Дуър, бореше се в съдебното дело на живота си.

Отпусна се на дивана. Мътните го взели, защо не идваше сънят? Сега не искаше да мисли за всичко това. Изобщо не искаше да се мъчи. Дали все пак да не си налее един-два пръста водка, да оглади острите ръбове?

Но не помръдна.

В края на краищата, когато се разнесе прахолякът, Уес остана с чувството, че животът му не се е оказал особено успешен. Годините, през които отглеждаше децата си, отдавна останаха зад гърба му, а и не беше любимия татко, не отделяше достатъчно време за личните неща. Сега хлапетата се понесоха по своите орбити, не знаеше как им върви, нито те се интересуваха от него и не можеше да ги вини за това.

А правото – богът, комуто служеше през целия си съзнателен живот – се оказа по-разочароващ, отколкото си представяше. Дори твърде.

Когато Лидия каза, че има намерение да го напусне, той най-силно се смая, че изпита само леко съжаление от прекараните двайсет и седем години в неразгадаем хаос, довел ги до този момент.

Всъщност именно бездънната подлост на Марк Дуър срина до основи вярата му. Лека-полека осъзна, че вече му е все едно. Естественият скептицизъм, с който през годините се бранеше при професионалното общуване със злонамерени и нечестни клиенти, се бе превърнал в непоклатим цинизъм към цялото човечество.

Затова започна да пие и затова продължаваше да върши това с почти религиозен плам. За да си остане безчувствен. Да се държи само на повърхността. Тичаш ли бързо по тънкия лед, няма да се пропука под краката ти. Но усещаше как се плъзга все по-далече от всеки друг, от самата идея, че нещо може да има смисъл.

В това откриваше причината още да се грижи за Барт. Същата причина породи колебанията му от мрачните опасения, че Кевин Ший вероятно ще търси помощта му на юрист.

Би могло да се окаже, че е попаднал на още една спасителна лодка. И още една възможност да се надява, а не беше склонен да се вслушва в желанията, особено когато се намесваше и правото. Някога толкова прекрасното, божествено право…

Не. Няма да се забърка отново. Няма да помага нито на Кевин, нито на някой друг. Може само да му препоръча някой добър адвокат – и толкова. Не искаше да дава никому и нищожния шанс пак да го предаде. Случеше ли се това, бе убеден, че душата му, ако я имаше, ще бъде съсипана окончателно. Нямаше да му остане нищо, с което да се спаси.

Стана. Малко водка без вкус, без аромат, без цвят щеше да е точно каквото му трябваше. Благодаря, задръжте си доматения сок.

Някъде май звънеше телефон. Като че под вода. Което доказваше, че сънува. Нямаше нужда да вдига слушалката, да прави каквото и да било. Само да се обърне на другия хълбок и звънът ще спре.

Не вярваше да е спал повече от час. За разнообразие се настани в леглото си под завивките, преди да се е свлякъл на пода. Спусна щорите. В спалнята беше тъмно като през нощта, уютно и приятно. Нямаше пръста си да вдигне и точка по въпроса. Искаше да поспи поне пет-шест часа, преди да се изправи срещу тегобите на деня.

Обърна се и се зави презглава. Телефонът звънна втори път. И трети. И пак настъпи тишина.

Видя ли? Било е сън.

33.

В осем без двайсет сутринта Конрад Ейкън, кмет на Сан Франциско, гледаше отгоре поредния палатков лагер, вече разпънат в парка до Общинския център, точно под него. Той стоеше отчасти скрит зад флаговете на Съединените щати и Калифорния на церемониалния балкон, над величествения двоен портал на Градската палата.

Както беше неизменно вече ден и половина, трудно осмисляше струпаната информация. Ето го, отговорният служител, комуто бе поверен милиардният бюджет на един от най-обичаните и красиви градове в света, цел на хиляди туристи всяка година, една от конгресните столици на страната, свято място за любителите на изтънчени ястия, средище на либерализма и изкуствата, с шестата по големина опера в света, убежище за ощетените, безимотните и хомосексуалистите от всички кътчета на Щатите. А той тънеше в нерешителност, сякаш градът се срути в краката му за броени часове.

Над палатките в рехавата мъгла се издигаха димни струйки от огньовете. Принуждаваха го да си припомни снимките, които бе виждал постоянно от детството си досега – Сан Франциско, мъчително изправящ се на крака след страшното земетресение през 1906 година, доскоро най-мрачният период в историята на града. Преди тези образи му вдъхваха надежда със запечатаните усилия на хората заедно да изградят отново живота си. Но днес, докато рееше поглед над палатките, слушаше дрънченето на кухненски съдове и надигащите се в гняв и отчаяние гласове, надеждата беше последното нещо, което можеше да извлече от тази гледка.

След петнайсет минути Ейкън щеше да се срещне с единайсетте членове на Надзорния съвет и още нямаше представа какво да им каже. И още по-лошо, въпреки старанията на някои от подчинените им, които превърна в свои доносници, не успя да надуши посоката, в която надзорниците щяха да насочат разговора. От опит знаеше, че едва ли ще предложат нещо резултатно, само биха могли да утежнят товара на раменете му, да подкопаят още малко разклатения му авторитет и да отклонят вниманието му от продължаващите усилия да свърши нещо полезно.

Отлагаше срещата с надзорниците през целия вчерашен ден, надяваше се положението да утихне някак от само себе си, но след убийството на районния прокурор Крис Лок се надигна нова вълна от нощни безредици и вече изчерпа възможностите да се преструва, че всичко ще отмине бързо.

Неговият административен помощник Доналд, висок и представителен мъж на тридесет и пет години, изведнъж се появи зад лакътя му. Цяла минута стояха, без да помръднат.

– Ако имате желание да чуете мнението ми… – започна Доналд.

Все още умислен, Ейкън кимна. Доналд беше истинско съкровище – винаги познаваше подводните течения, имаше вземане-даване с всеки в Градската палата и бе надарен с остър усет за политика и стратегия.

– Ще се вслушам във всичко, което си намислил.

Доналд държеше папка, която Ейкън забеляза едва сега. Помощникът извади обявата за Кевин Ший и я подаде на шефа си. Ейкън бе гледал проклетото листче поне стотина пъти. Вече му се гадеше, но наистина беше готов да чуе предложението на Доналд.

– Е, какво?

– Вчера прекарах целия ден из тези свещени коридори и интуицията ми подсказва, че ако тази сутрин не вземете в свои ръце срещата, още отначало, с най-простото мислимо послание, ще се сблъскате с безпрецедентна политическа катастрофа.

Ейкън сам бе стигнал до същото заключение. Членовете на Надзорния съвет в Сан Франциско се избираха от целия град, а не по изборни райони. Нито един от тях не представляваше определена част от града. По-точно беше да се каже, че всеки в съвета представляваше, дори _въплъщаваше_ цяла политическа програма. И доколкото Ейкън можеше да съди по досегашните си срещи с тези хора, твърде често трудно стигаха до единомислие.

Проблема с „досадниците“ (както ги наричаха почти винаги, с изключение на случаите, когато използваха и „безпризорници“) утежняваше и начинът, по който им се плащаше. Според градската харта на Сан Франциско всеки член на съвета получаваше точно двайсет и четири хиляди долара годишно, значи два пъти по-малко от собствените си чиновници и секретарки. С други думи, ако някой си изкарваше хляба с пот на челото, беше неподходящ за Надзорния съвет.

И много хора, включително Конрад Ейкън, поддържаха мнението, че надзорниците бяха отвратително невежи дори за елементарните начини да се свърши някоя работа. Този недостатък се съчетаваше с неприязънта им и към идеята за компромис. За Ейкън това означаваше надуто презрение към самата действителност.

Обаче „досадниците“, общо взето, разполагаха с предостатъчно време и финансова независимост. На свой ред това ги подтикваше към неотстъпчивост и караше околните да им се подмазват. Надзорниците преливаха от възгледи, подходи, идеи в излишно изобилие. Да, в съвета никога не се усещаше недостиг от идеи. Въпреки че нямаха изпълнителна власт, хората от съвета можеха да _препоръчват_ на кмета определена политика. Например, да заповяда на полицейското управление определени действия. Или да обяви Хо Ши Мин за град-побратим на Сан Франциско. Или да отложи възстановяването на магистралите след земетресение, докато разни екологични комисии проучат опасностите, които строителните работи биха представлявали за местния вид жаби в Китайската падина.

Кметът не беше длъжен да се съобразява с препоръките им, но решеше ли да ги пренебрегне, трябваше да поеме политическия риск. Някъде в съчетанието от възгледите и позициите на надзорниците – бели, испаноезични, хомосексуалисти, азиатци, афроамериканци, феминистки – се криеше абсолютното мнозинство, а точно то избираше кмет на града.

Ейкън взе листа от помощника си.

– Доналд, значи това ще ми помогне да хвана бика за рогата?

– Мисля, че вчера сенаторката Уейджър беше права, когато обсъждахте проблема…

– Помня, Доналд. За кое беше права, по-конкретно?

– … особено сега, след смъртта на Крис Лок. Според мен е нужно да се включим в наддаването. Всеки „безпризорник“ ще бута и дърпа в своята посока. В заседателната зала вече са монтирани безброй камери и всеки ще иска да дръпне по някоя реч, да заклейми насилието, да пробута проекторезолюция… е, сам знаете.

Ейкън наистина знаеше.

– Какво означава „да се включим в наддаването“?

– Да влезете, да вземете направо думата и да обявите, че ние – всички ние, целият град – очевидно отдавна сме обръщали гръб на междурасовото напрежение, тлеещо сред нас. Крили сме си главите в пясъка. Особено тук, в Градската палата.

Ейкън се усмихна кисело.

– Е, не е лъжа.

– Не, чуйте ме. В това _има_ смисъл. Били сме небрежни – не сме искали да признаем факта, че неравенството все още съществува, че обикновените граждани на улиците имат пълно право да се гневят, особено онези от черната общност. И е очевидно, че всички ние носим вината за смъртта на Артър Уейд и Крис Лок. Имаме дълг и трябва да го изплатим.

– Доналд, стана малко претрупано.

– Вярно, но щом сладкогласният дявол заговори… – каза Доналд заговорнически.

– Ясно, имаш предвид самия мен…

Доналд кимна.

– Това е само най-обща идея, господин кмете. Във вашата уста няма да звучи толкова тежко…

Кметът бе свикнал с ласкателствата, но и сега си каза, че Доналд почти не се отклонява от истината – Ейкън имаше ораторска дарба. Пък и членовете на съвета несъмнено се поддаваха на призиви към колективната им гузна съвест на либерали. Ако почти от вратата ги подхванеше за собствената им вина, за приноса им към бедствието, току-виж успее да прокара някаква своя линия.

– Добре, а каква е втората част на най-общата идея?

– _Преди_ да обмисляме някое от предложенията на съвета, _преди_ да правим каквото и да е друго, длъжни сме да предприемем спешни действия за връщането на чувстващата се изолирана черна общност в главното русло на живота в града. Да им протегнем ръка. Нуждаем се от символичен жест.

– Значи стигнахме до символите. Правилно.

– И за да покажем своята загриженост, да внушим, че главната ни задача е единството в града…

– Ще им поднесем на тепсия Кевин Ший.

Доналд каза убедено:

– Той е виновен. Вижте само снимките. И обявяваме награда от… да речем, половин милион долара, което е доста евтино, ако успеем да укротим буйстващите тълпи.

Ейкън разтърка клепачите на смъдящите си очи, потри петното на лицето си.

– Доналд, не искам Ригби да си въобрази, че го соча с пръст, защото подчинените му още не са арестували Кевин Ший. Правят, каквото е по силите им.

– Сър, никой не ги обвинява в бездействие. Бихте могъл даже открито да заявите това. Но ние… вие имате нужда от този жест, от убедеността на черната общност, че градът полага усилия, че всички сме едно цяло. Смея да се надявам, че е вероятно и размириците да поутихнат.