Текст книги "Неизбежно правосъдие"

Автор книги: Джон Лескроарт

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 26 страниц)

– Та значи хванах за ушите Фийни – говореше за един от помощник-районните прокурори Тони Фийни, – снощи, преди да се прибера, измъкнах от него едно „да“ за съдебен имунитет на Девлин, стига да даде показания. И домъкнах тук всички точно в осем – Девлин, татко му, адвоката, а бе, цялата банда се събра, а Фийни влиза и ми изтърсва, че нямало да има никакво споразумение.

– Никакво ли?

Грифин подхвърли парче дъвка към устата си.

– Никакво. Точка и край. Алън Рестън провеждал нова политика. Стига вече споразумения със заподозрените. Питам го аз, а как ще имат свидетели, ако нищо не им предлагат насреща? А адвокатът на Колин Девлин ми се сопва що им губя времето, измъкват се най-спокойно и отиват да си закусят някъде.

Глицки се изпъна назад върху стола, притиснал пръсти към устните си.

– Какви показания щеше да даде Девлин?

– Ами, ти нали ни прати да търсим някои от участниците в тълпата…

– Не съм забравил, Карл. И Девлин си призна, че е бил там?

– Не само е бил там, ами е участник. Както ми разправяше вчера, гъмжилото го повлякло, не могъл да се измъкне и попаднал между Артър Уейд и онзи, който се опитвал да стигне до него.

– Значи каза, че някой искал да се добере до Уейд? Може би с намерение да среже въжето? Видял ли е човека? Например, да не е бил Кевин Ший?

Грифин завъртя глава.

– Нищо подобно. Съжалявам. Опитах да го разприказвам, Ейб, но на момчето са му срязали ахилесовото сухожилие. Свлякъл се като празен чувал. И поне за него с това приключило всичко. Но как ще успеем да…?

– Знам, знам. Чакай малко. – Глицки опря крака в пода. – Щом Девлин е бил в тълпата, значи е съучастник…

Глицки си мислеше, че и без споразумение с прокуратурата биха могли да придърпат Девлин само с този факт.

– Че как, нали така го бях нагласил, но не стана. Пуснах мухата и на Фийни, преди всички да си тръгнат и докато адвокатът още беше в стаята. Казах му: „Виж сега, щом няма да му бутате аванта на момчето, какво искаш да правя, да го арестувам ли?“. А Фийни ме зяпа и пита за какво. Повтарям му, че човечето било в тълпата, а онзи ми разправя, че без показанията на самия Девлин нямало никакви доказателства за това. Така че му набивам пак в главата – момчето горе-долу си призна. Поне, че е бил там. А онзи тиквеник само ми свива рамене насреща. Не означавало непременно, че е имало умисъл в действията му. Боже Господи! Тези типове от долния етаж за кого работят? И за какъв се мисли онзи боклук Рестън? Откъде се пръкна?

– Девлин би могъл да им съсипе делото срещу Кевин Ший – обясни Глицки. – Не искат нищо да противоречи на обвинението.

– Какво обвинение бе? Никакво обвинение нямат.

– Правилно.

Карл Грифин си намести колана, почеса се, погледна намръщено петното на ризата си. Въобще не искаше да се преструва, че разбира какво става. Просто прекара предния ден в откриването на някой с рана от нож, точно каквато задача имаше. Е, за днес какво ще му възложи лейтенантът?

Глицки въздъхна, още умуваше над главоблъсканицата.

– Ето какво има, Карл…

Новата заповед беше да отиде до парка „Долорес“, по възможност да открие на точно кое кръстовище е застрелян Крис Лок – все някой човек от палатковите лагери е чул нещо или дори е наблюдавал. Доста хора е имало наоколо и все нещо може да изплува. И когато установи мястото, да повика криминалистите, да си свършат работата от начало до край, да видят какво ще излезе.

С такава работа Грифин се справяше добре. Щеше да си запълни деня, без да се налага Глицки да подлага Лорета на още изпитания.

Грифин още не бе излязъл, когато Глицки започна да набира номера на Уес Фаръл. Стига е чакал нещо да се случи – Ригби да прави каквото ще, но Глицки ще предизвика някакво развитие на събитията.

56.

Уес Фаръл спря да пие още от предния ден, не си сипа нищо и когато сержант Стоунър си тръгна вечерта от дома му. Каза си, че достатъчно се изложи с лейтенант Глицки, изтълкува съвсем погрешно поведението му, като му се довери. Реши, че днес е по-добре да прояви повечко хитроумие, ако иска с нещо да помогне на своя довереник. Макар да не би признал охотно, че обилните дози алкохол забавяха мисленето или влияеха на съжденията му, предпочете да не рискува.

Още щом стана от леглото сутринта, залепи се за телевизора, но никой нищо не споменаваше за видеозаписа на Кевин. Дали някой щеше да повярва на думите му, беше съвсем друг въпрос. Уес не можеше да си представи, че един телевизионен канал не би използвал касетата. Истина или не, този запис даваше нова насока в историята на най-усилено издирвания беглец в целите Щати. Само минути след получаването на касетата, човек би очаквал всяка станция оттук до атлантическото крайбрежие да върти неспирно записа. Какво ли се е объркало?

Сети се за още една своя грешка – не попита Кевин за телефонния номер в новото му скривалище и сега му оставаше само да чака следващото обаждане…

И след наставленията му снощи за възможността Кевин да се изправи пред съда като обвиняем за убийство, той и Мелъни може най-после да са решили, че е време да си изберат други имена и да се потулят някъде.

Барт скимтеше до вратата, обикаляше в кръг, имаше нужда да излезе и да се облекчи. Уес не искаше да излиза от апартамента си, бе поел доброволно задължението да е тук, ако се обадят Кевин или Мелъни, но кучето не можеше да търпи повече. Погледна страдащата животинка. Не желаеше Барт отново да си прави опити с вестниците от кухненската маса. Току-виж този лош навик му допадне.

– Добре, момче, дадохме им доста време. Хайде да се проветрим.

Отвори вратата и Барт се втурна устремно по стъпалата, още скимтеше. Уес не смяташе да се доверява на полицаите, опитали се да го прецакат само преди броени часове, затова си направи труда да заключи тромавото двустранно резе. Не че би опазило дома му, ако някой имаше сериозно намерение да влезе, но така се почувства по-сигурен.

Направи само три-четири крачки към Барт, когато му се стори, че чу звъна на телефона. Опита да се заслуша, въпреки натрапчивото скимтене на кучето. Пак звънна.

– Страхотно – изрече на висок глас и бръкна в джоба за ключовете, закачили се на разнищен конец.

Дръпна по-силно, гребенчето и всички монети се разпиляха по пода.

Звън.

Ключовете не се отделяха от обърнатия наопаки джоб. Уес се разпсува и с неловки движения се приближи странично до вратата. Барт изтича обратно по стъпалата и започна да лае.

Звън.

Знаеше каква хитрост да приложи. Би могъл да отключи резето още с първия опит, ако пъхне ключа докрай, после го издърпа обратно милиметър-два…

Звън.

… и лекичко го завърти наляво-надясно. Ето!

– Млъкни, Барт!

Другата ключалка беше лесна. Пъхна ключа, завъртя и отвори.

Звън.

На бегом през стаята, придържаше ключовете, още вкопчили се в раздърпаните нишки по дъното на джоба. В кухнята, към окачения на стената телефон.

– Ало.

Сигнал за свободна линия.

Отпусна сърдито ръце и като с магия ключовете се освободиха от възелчето, за да издрънчат на пода. Обърна се и видя Барт, пъшкащ жалостиво над прясна миризлива купчинка.

Уес си наложи да не прави нищо няколко секунди.

– Аз съм шибан едноух слон – сподели с Барт, напъха джоба в панталона и отиде да си вземе една бира.

– Значи не си се обаждал ти?

– Не. Ей сега е за пръв път. Току-що включихме телефона. Искахме да се наспим.

– Чудесно. Тогава кой е бил?

Не успя и да предположи кой го е търсил. Дори за миг не си представи, че може да е Глицки, след подлия номер, който приписваше на лейтенанта.

– Откъде да знам кой те е търсил? – каза Кевин.

Уес се отказа да умува.

– Както и да е, поне отспахте ли си?

– Ъхъ. И двамата сме по-добре. Даже ребрата ми се пооправиха…

– Великолепно. И какво ще правите?

Кратко мълчание, после:

– Не знаем, Уес. Може би просто ще чакаме.

– А наясно ли сте какво чакате?

– Не. Не знаем какво да правим. Може да кротуваме до довечера, да се отнесем на юг към Мексико, после да ти се обадим, когато тук се поукроти малко, дано нещо се обърне в моя полза. Нали _все някой_ е бил там, може да разкаже какво е станало. Да ме подкрепи.

– Не мислиш ли, че досега този някой щеше да излезе на бял свят?

– Е, да. Но може и да си траят хората. Може и да са уплашени. Нали разбираш, заради всичко, което става по улиците. Но след като излъчат моето изявление…

– А, като спомена за това…

– Ъхъ. Знам. След малко ще се обадим на телевизионния канал. Нещо се е объркало. Мелъни казва, че пазачът трябва да е оплескал работата.

– Кой пазач?

– Било затворено. Оставила касетата на нощния пазач.

Уес преглътна напиращите думи. Колко ли богат щеше да бъде, ако му даваха само по един долар за всеки случай по света, когато подобни дреболии проваляха цели процеси. Никой не бива да оставя важни доказателства на трети лица – връчваш ги направо на човека, който ти е нужен, ако ще да чакаш цяла нощ.

– Искаш ли аз да се обадя, да се заема с това отсега нататък?

– Но нали ми каза, че нямало полза от тази касета.

– Но от друга страна, както сам изтъкна, така може да измъкнем от дупката му някой заслужаващ доверие очевидец и ти да се отървеш.

– Вярваш ли, че е възможно?

– Не съм сигурен, всичко зависи от едно голямо „ако“. Не бих се надявал прекалено. Но поне е възможно. Както се запекоха нещата, или ще бягаш, или ще се явиш на делото. Само казвам, че си струва да опитаме, това е. И мога да свърша работата вместо вас, за да стоите настрана.

Чу приглушено мърморене – Кевин обсъждаше предложението с Мелъни.

– Щом имаш желание…

– Нали вече ти казах.

– И е по-добре, отколкото да бягам, нали? Така е правилно?

Странно беше да чуе как някой все още се вълнува от такива въпроси, но и присъщо за Кевин – Уес го смяташе за останка от миналото. Човек, който вярваше, че трябва да постъпва достойно. Нали точно така се е забъркал в тази каша. Все правилни постъпки, довели до бедствие.

Уес съзнаваше, че за него също няма избор. Кевин беше такъв, какъвто Уес някога се опитваше да бъде, какъвто _искаше_ да бъде, преди животът да вгорчи вкуса на тази вяра.

Предстоеше му безнадеждно усилие, но като вдъхваше смелост на Кевин и Мелъни, като се обвързваше със задължението да им помага, Уес се понасяше несравнимо по-леко, отколкото му се бе случвало през последните години. Предпочиташе да забрави, откакто Марк Дуър, откакто жена му… но нали все пак се случваше някой да не те предаде. Точно това бе забравил. Налага се човек да рискува. Иначе все едно се е погребал.

– Уес?

– Да, сигурен съм. Според мен, това ти е най-добрата възможност. Ако се опиташ да избягаш и те хванат… не се знае какво може да стане. – Нямаше нужда да се впуска в подробности, всичко беше ясно. – Засега те съветвам да не вириш глава. Никой не знае къде си. Може нещо да се обърне в твоя полза. Винаги ти остава бягството като последно спасение, но тръгнеш ли веднъж, вече си се признал за виновен.

57.

Глицки си беше у дома за обяд. _Никога_ не обядваше вкъщи през работен ден, но прекара остатъка от сутринта в разпределяне на случаи, обсъждаше разследванията със своите инспектори, които не се занимаваха по един или друг повод с Кевин Ший, провери резултатите от други аутопсии, осведомяваше се кога трябва да се яви в съда по някое дело и влезе във връзка (любимия тъп израз на ФБР) със специалната агентка Марго Симз по въпроса за „напредъка“ в разследването за Кевин Ший. Във ФБР бяха решили, че е налице нарушение на граждански и човешки права, така че федералното правителство има най-малко равностойна юрисдикция по случая. И без това не чакаха покана от местната полиция, за да се намесят, със същата безцеремонност, с която разнищваха убийствата на борци за расово равноправие в затънтените южни щати. Сега се навъртаха наоколо по свое решение и полицейският началник Ригби изглеждаше склонен да им отстъпи цялата слава… или да понесат цялата тежест на провала. Специалната агентка Симз беше извънредно доволна от положението, макар и да не се интересуваше особено от нечии рани от нож, Джейми О’Тул, изучаването на снимки, братовчедите Макей и Мюлън или пък Рейчъл, наскоро преселила се от Източна Европа.

Истински я занимаваше само анализът на личността на Кевин Ший, представящ го като вероятно въоръжен и несъмнено твърде опасен престъпник. Глицки предполагаше, че това е следствие от яростната реч на Илейн Уейджър пред репортерите, раздухана от експертите на ФБР, които предварително се настройваха какво да търсят и често намираха доводи в подкрепа на твърденията си, дори ако фактите не бяха напълно на тяхна страна.

Глицки познаваше агентите на ФБР и тяхната склонност първо да стрелят, а после да питат, затова се опита да налее малко ум в главата на Симз. Но тя явно не желаеше да го слуша – с такъв случай можеше да се прояви, точно от каквото имаше нужда една млада агентка, ако сериозно се стремеше да е наравно с мъжагите, които не се бояха да прибегнат до оръжието, стига положението да го налага. При необходимост, каза тя на Глицки, не че непременно ще стане така, но бе си осигурила и двама оръжейни експерти, единият от тях снайперист.

После пожела да узнае какво мисли Глицки за Уес Фаръл, дали е най-добрата им възможност да се доберат до Кевин Ший… може би с федерално разрешение за подслушване на телефона? Специалната агентка Симз „имала познат съдия“, който по нейно искане би издал заповед и на основание „половин молекула ДНК отпреди десет години“.

Глицки изрази мнението, че е вероятно Фаръл и Ший да поддържат връзка по телефона. Постара се лицето му да остане безизразно по време на целия разговор.

Просто побутваше машината, колкото да се въртят колелцата, чакаше сгоден случай за смислена приказка с двама души – Ридли Бенкс и Лорета Уейджър.

Бенкс не се появи в отдела – нещо обичайно, предпочиташе да си върши работата на улицата, но така си остана загадка кратката бележка за Мо-Мо Къщата, следващата, оставена от Глицки насред бюрото. Вероятно нямаше никаква връзка с Кевин Ший, така че Глицки можеше официално да се занимава с това. (Когато не успя да се свърже с Уес Фаръл, бе принуден поне засега да отложи дори негласните си опити да стигне до Кевин Ший. Нямаше следа, по която да тръгне. Може би специалната агентка Симз щеше да го насочи към някоя.)

Знаеше, че Лорета присъства на погребенията и не би я открил нито в дома й, нито в Градската палата поне до средата на следобеда. Повтаряше си, че жадува отново да говори с нея толкова скоро, само в интерес на работата. Дори беше способен да почака, ако трябва… защото не гореше от нетърпение да обсъждат отношенията си. Каквото и да решат един за друг, ще си дойде с времето… Накрая се отказа от опитите да запълва деня с безплодни усилия и се прибра вкъщи.

Наглеждаше тигана, в който изпразни консерва червени чушки, а очите му сълзяха, докато кълцаше глава лук. Вече настърга в тигана вкаменената буца сирене „чедър“, намерена в хладилника.

Още го безпокоеше идеята му да говори с Лорета за това. Достатъчно време си бе блъскал главата в бюрокрацията, за да знае, че подминеш ли прекия си началник в нещо, тръгваш по най-бързия и сигурния път да си съсипеш службата. Но бе натрупал достатъчно сведения, за да му е ясно какво ставаше и вече съзнаваше, че май ключът за тази врата е в ръцете на Лорета Уейджър. Всичко се свеждаше, както Стротър Мартин обясни на Пол Нюман в „Хладнокръвния Люк“, до „невъзможността да те чуят“.

Трябваше да отиде при Лорета, която несъмнено не подозираше, че Алън Рестън, в напъните си да угоди на своята могъща покровителка, злоупотребяваше с току-що дадената му власт, с доброто име на прокуратурата и действаше срещу интересите на правосъдието. Според Глицки, Рестън се ръководеше от убеждението, че Кевин Ший и занапред трябва да _изглежда_ виновен – иначе би навредил на Лорета… Глицки не вярваше на Лорета да й пука от такива щуротии, тя едва ли искаше да смачкат онова момче без вина. Но Рестън явно не искаше никакви споразумения, не искаше да припарва до нищо, което би отслабило скалъпеното от прокуратурата дело срещу Ший.

Типично късогледство, толкова често срещано, че Глицки не откри у себе и сянка на учудване. Новият шеф Рестън искаше да се издокара с първото си дело пред властника, уредил му мекото кресло. И да се превърне в герой. За да направи и Лорета героиня. Всички ще спечелят. За прокурор от кариерата като Рестън беше неоспорима истина, че Ший, като всеки друг обвиняем на този свят, поне в нещо се е провинил.

Рестън вярваше, че така заздравява позициите на Лорета, а от негова гледна точка Глицки вършеше точно обратното. Значи Ейб Глицки в момента беше противник. По дяволите, дори враг. Нищо лично – нали дори предупреди Глицки да не си пъха носа, за да не се стига чак дотук. Но ето че точно дотук стигнаха.

Глицки си напомни, че Лорета нищо не знае за информацията от Фаръл, за показанията на Рейчъл (как Ший повдигал Уейд, а не висял на него), за Колин Девлин, за вече поомекналия Джейми О’Тул. Тя не би могла и да си представи цялата плетеница от причини, довела Глицки до почти непоклатимото съмнение, че Ший има каквато и да било вина за саморазправата. Двамата с Лорета нито снощи, нито през останалите моменти заедно се занимаваха с грапавините в делото срещу Кевин Ший. Имаха по-неотложни занимания.

Но нещата отидоха твърде далече. Сега щеше да поговори направо с нея, през главата на Ригби или Рестън. Специалната агентка Симз с нейния безмозъчен снайперист най-сетне преляха чашата. Той щеше да обсъди всичко с Лорета, за да задейства съобщителната линия между нея и Рестън, да върне хората към загрижеността как по-добре да си свършат работата. Нали в това е същността на задълженията им, така е най-разумно.

Но все още не можеше да си отговори защо Фаръл още не му се обаждаше. Безсмислено поведение, освен ако Ший си е плюл на петите, а в подобно положение би било съвсем естествено. За Фаръл предложеното от Глицки споразумение си оставаше в сила – Ший поне да бъде изслушан. Обаче отказът на Рестън, предаден чрез Илейн, обърна всичко наопаки. Заяви недвусмислено, че няма да слуша нищо, което Фаръл или Кевин Ший биха искали да му кажат. Ами да, Рестън си бе избрал позицията – Кевин Ший беше виновен и нямаше място за пазарлъци.

Глицки вече не разполагаше с нищо, което да размени срещу появата на Ший пред властите, но Фаръл нямаше как да е научил това. Защо не се обаждаше?

Разбърка с показалец в тигана. Почти беше готово, но някой звънна на входната врата.

Отмести с опакото на дланта ивицата марля, закриваща тясното прозорче до вратата. Не видя никой на площадката. Отвори вратата.

– Ако бях професионален убиец, вече да си изстиващ труп. Ама ти защо плачеш?

Неговият приятел Дизмъс Харди се бе облегнал на стената.

– Не плача, а режа лук. Мислех, че си в Ашлънд.

– Според слуховете, тази година не е толкова страшно да пропуснеш постановката на „Хамлет“. Прекарах цяла седмица на палатка сред дивата природа с две дечица на три и пет години. И вече се притеснихме за къщата с всичките тези пожари, които спомена по телефона. Стори ми се най-уместно да се прибирам.

– Не бих казал, че си избрал най-добрия момент.

Вече вървяха към кухнята.

– Може би си забравил какво е да живееш в палатка с дребосъци – предположи Харди. – Правил ли си това с твоите юнаци?

– Че как иначе. Доста често. Тишина и спокойствие сред природата…

– Същото, само без тишината и спокойствието. – Харди се надвеси над печката. – Хъм, лютички чушки, а? Май не съм хапвал такова нещо поне от година. Страхотно ухае.

– И сега няма да хапнеш. Беше единствената консерва чушки в къщата и за първи път от петнайсетина години мога да си я изям цялата.

– Цялата? Не можеш да излапаш цяла консерва чушки.

– Само стой и гледай.

– Жестоко и ненормално е да ме караш да те гледам. Даже чипс си сложи!

Глицки си сипваше сос „Тапатио“ в големия супник. Обикновена чиния не би побрала бърканицата от чушки, лук и сирене, скрита от цял пакет чипс. Поспря, колкото да каже:

– Вратата на къщата си е на същото място, където я остави. Като излизаш, не забравяй да затвориш.

Напълни си устата и започна да издава звуци, които едва ли щеше да си позволи, ако беше сам.

Харди седеше срещу него. Носеше такива дрехи, когато не се занимаваше със съдебни дела – джинси, риза с дълги ръкави на бяло-зелени карета и маратонки. Бе поставил пред себе си празна чиния и внушителна лъжица, но Глицки се престори, че не разбра дебелия намек.

– Ейб, на път си да станеш истински гадняр. Тъжно ми е да наблюдавам този процес.

Глицки преглътна.

– Бедна ти е фантазията да разбереш цялата истина. – Гребна още една лъжица. – От повишението си навирих носа. Вероятно това е причината.

Харди погледа още около минута как неговият приятел опразва полека супника и когато се убеди, че Глицки не изпитва никакви угризения, стана и излезе в коридора.

След малко Глицки чу познатото мърморене на телевизора на момчетата. Сипа още „Тапатио“ и си бодна препържено картофче. До ушите му стигна името Кевин Ший и щом го чу втори път, забучи лъжицата в гозбата, взе си супника и се премести от кухнята в стаята.

Харди се бе излегнал върху леглото на Айзък, сплел пръсти зад тила си. Внимателно наваксваше пропуснатите новини. Коментаторът предъвкваше как щяла да повлияе записаната от господин Ший касета върху…

– Каква касета?

– Ще я пуснат отново. Току-що обещаха.

– Кога?

– Ей сега. Потърпи малко.

Глицки влезе в стаята, придърпа си дървен стол, седна с лице към облегалката и остави супника на пода в момента, когато лицето на Кевин Ший запълни екрана.

„… и не съм замесен по никакъв начин в това. Бях в бара и когато всички скочиха, повлякоха ме навън в тълпата. Видях какво правеха с Артър Уейд и се опитах да си пробия път. Извадих джобното си ножче и нараних няколко човека, които ми се препречиха. По-добре полицията да търси хора с рани от нож, а не мен…

Господин Уейд вече висеше над тротоара, когато стигнах до него и се заклевам в Господ, че се опитах да го _повдигна_, а не да го дърпам надолу. Подадох му ножа си, за да среже въжето. Но после те… онези от тълпата избиха ножа, някой ме удари и аз паднах. Ритнаха ме по главата. После за малко нищо не помня и като погледнах, Артър Уейд вече беше мъртъв. Някакви типове дойдоха, хвърлиха ме в един пикап и ме откараха. Обещаха да ме убият, ако изтърва и една думичка как е станало всичко.“

Ший замълча. Харди измънка „южняк“, а Глицки добави „от Тексас“.

Ший продължи:

„Не съм напускал града. Искам да разкажа истината, но когато опитах да се свържа с полицията и да ги помоля да ме пазят, те… те предадоха доверието ми.“

– Що за тъпотия! – възкликна Глицки.

„Преди малко – сега е вторник вечерта – моят адвокат ми съобщи, че е бил проследен до дома си от полицията, след като е уговарял с нейни служители условията, при които ще се явя, за да дам показания. Не искам да бягам, защото ще излезе, че съм виновен, _а аз нищо лошо не съм направил_. Не можах да измисля нищо друго, затова записвам тази касета. Надявам се все някой да чуе какво казвам. Не съм направил това, за което ме обвиняват. Трябва да ми повярвате…“

Записът свърши и Харди се обади на секундата:

– Обаче аз не му вярвам.

Пуснаха реклама и Глицки изключи телевизора. Харди се надигна върху леглото.

– Все пак стратегически това е добра идея, за да отклони вниманието от себе си. Само ще му излезе през носа. Кой му е адвокат?

– Уес Фаръл.

– Чувах, че се е отказал от занаята. Понякога се вясва в „Шамрок“, нали? Ще взема да поразпитам Моузес. Не бих позволил на свой клиент да извърти такъв номер.

– Защо?

– Защото направо смърди на гузна съвест. Само си влошава положението.

– Но може и да казва истината.

Харди го изгледа сепнато. Неговият приятел Ейб Ченгето рядко заставаше на страната на заподозрените.

– Как така?

– Е, онова как проследили Фаръл до дома му е глупост, но останалото…

– Ало, я задръж! Щом една думичка е лъжлива, можеш да се хванеш на бас, че и останалото е измислица. Типична грешка за подобни клиенти. Увличат се и не знаят кога да спрат. – Харди докопа супника, но след миг му бе измъкнат от ръцете. Той се озъби свирепо. – И откъде-накъде си решил, че може да казва истината?

Глицки смеси чипса с другите съставки.

– Раните от нож, които спомена… неговата версия май е единственото възможно обяснение. А има и друго.

Харди кимна.

– Както винаги, полицията си пази тайните.

– Даже прекалено.

Вече бяха в хола и Глицки подхвърли на Харди другия пакет чипс.

– Толкова ти се полага.

След няколко дребни заяждания стигнаха до загадъчната бележка за Мо-Мо Къщата.

– И каква е тази идиотщина – „Глей к’ва стана` тя“?

– Нещо като тест за интелигентност – обясни Глицки. – Ако не ти е смешно, значи си слабоумен. Опитай с някой приятел и ще видиш.

Но Харди се замисли за бележката, а не за така наречената шегичка.

– На твое място веднага щях да попитам Бенкс какво означава.

– И аз, само че не го свърта в отдела. Имам предчувствие, че не е случайно.

– Какво може да е станало?

– А, да знаеш, че и на мен ми минава този въпрос през ума.

Харди стана и отиде до прозореца, през който вече проникваше следобедното слънце. Стоеше и зяпаше, пъхнал ръце в джобовете.

– Каквото и да означава, не е искал някой друг да прочете бележката, оставена на бюрото ти и да разбере смисъла. Има ли нещо служебно, за което знаете само вие двамата? Може да сте обсъждали нещо, когато ти е изръсил този майтап, ако си струва да го наричаме така? Да не би да ти напомня за разговора?

– Нищо не ми напомня.

Но, разбира се, напомняше му. Само че нямаше намерение да споделя това с Харди – не бе споменал пред никой и думица за новата си връзка с Лорета. Но изведнъж в съзнанието му изплува точно моментът предния ден, когато се спогледаха с Ридли и инспекторът понечи да каже още нещо за Лорета, да предупреди своя лейтенант, но Глицки го възпря, защото не желаеше да слуша още злословия за нея.

Дали това „Глей к’ва стана` тя“ се отнасяше за същото? Изглеждаше пресилено предположението, че Ридли искаше Ейб да поразмисли не за тъпия майтап, а за онова, _което така и не обсъдиха_ тогава. От друга страна, такава византийска логика като че беше напълно приемлива за Харди.

Глицки разсеяно си подъвка бузата. Снощи Лорета обясни доста убедително какво се криеше всъщност зад описаната от Ридли история с „Пасифик Муун“. Значи неясното споменаване за Мо-Мо Къщата несъмнено бе свързано с Джеръм Рийз. Или не?

Все пак, ако Харди налучкваше истината, значи Ридли потайно съветваше Глицки да се види с Мо-Мо Къщата за нещо, свързано с Лорета Уейджър. Колкото и да му се струваше придърпано за ушите това обяснение, Глицки не би пренебрегнал такава вероятност.

Скочи и тръгна към вратата.

– Хайде, Диз, да излизаме. Време е за работа.

– Аз няма да работя днес.

Глицки отвори входната врата.

– Обаче аз ще работя.

Докато слизаха по стъпалата, Харди го увери, че е станал твърде неприятен домакин, а Глицки го посъветва следващия път да изчака покана, преди да се натресе и да опита да му изяде обяда.

58.

Седнал в стаичката за срещи с адвокатите на шестия етаж, която едва ли имаше и два на три метра, Джеръм Рийз отбеляза на ум, че неговата защитничка Джина Роук напоследък доста се е разхубавила. Смъкнала е някое и друго кило, изрусила си кичурите, където май се виждаше издайническо сиво. Пък и винаги хващаше окото, като си сложи малко грим. Тая жена май гонеше четирийсетте, време беше да се заеме сериозно със себе си, ако искаше да си хване някой мъж.

Току-що мина времето за обяд в затвора и хората да си дрънкат каквото щат, ама Джеръм с кеф си хапваше за сметка на окръга – днес на закуска дадоха яйца, кренвирш, картофки, три филии хляб, сок, паничка с плодове. Има-няма четири часа по-късно, вече му носеха таблата с обяда. Два дебели резена руло от кайма, картофено пюре, гъстичък сос, варен зелен фасул, три филии хляб (все режеха по три филии), грамадно парче сладкиш с кленов сироп, че и мляко. Не се оплакваше от плюскането в панделата, почти винаги бъркаха по-свестни манджи от Кери.

– _Мамка му_, момиче – ухили се на адвокатката си, – _готина си_ днеска.

Джина Роук бе оставила куфарчето си на пода до миниатюрната масичка. Вече осем години работеше като обществен защитник и през това време три пъти беше адвокатка на Джеръм Рийз. Точно тя му издейства твърде снизходителната присъда при „първото закононарушение“ (като пълнолетен), освен това успешно се пребори с покойния Крис Лок по непреодолимия проблем с доказателствата, с който прокуратурата се сблъска в делото за убийството на Майкъл Мюлън.

Както вървеше, щом Джина се появеше и измъкваше Джеръм от батака, затова напоследък стана негова любимка, макар и да не отвръщаше с взаимност на чувствата му.

– Сядай, Джеръм.

– Е, добре де, сядам, ама сериозно ти казвам, харесваш ми с тая нова коса… как го правиш това с цвета…

Тя се облегна колкото можа по-назад на стола и скръсти ръце на гърдите си.

– Джеръм, мозъкът в главата ти за какво служи?

– Ъ? Ей, к’во има?

Обидно му беше тя да се заяжда така с него. Нямаше защо да се разправят…

Но Джина продължи:

– Не е минала дори и седмица, откакто те измъкнах оттук, помниш ли? Поприказвахме си и решихме, че е добре повечко да се заседяваш вкъщи, да си гледаш телевизия. А това помниш ли го?

А, няма да й мине номера с това перчене. Той наподоби позата й, също скръсти ръце и направи кисела гримаса. Вдигна рамене.

– На всички други им раздават призовки. А мене ме тикнаха на топло.

Тя вдигна ръка към него.

– Джеръм, само че в багажника на твоята кола е имало разнообразни стоки на стойност около две хиляди долара, които не са били твоя собственост. Схващаш ли разликата?

Пак свити рамене.

– Ами, само гледат как да ме спипат. Заяждат се с мене. Чист тормоз си е това.

Тя се подпря върху масата. Опитваше се да си сдържи нервите.

– Я ме чуй, Джеръм. Тормоз е, ако те приберат от улицата, както си ходиш напред-назад. Ясно ли ти е какво говоря?

– Ама чакай бе, момиче, _ти ме чуй_…

– И ПОВЕЧЕ ДА НЕ СИ МЕ НАРЕКЪЛ „МОМИЧЕ“! – Толкова приятно й беше да си излее яда, че едва се овладя. – Не съм ти момиченце. Аз съм твоят адвокат, а ти ме поставяш в положение, в което едва ли мога да ти бъда полезна. Разбираш ли ме?

Един от стоящите отвън надзиратели почука на вратата и я отвори.

– Тук всичко наред ли е?

Госпожица Роук кимна.

– Няма проблеми, благодаря. – Вратата се затвори. – Джеръм, понякога се чудя защо ли изобщо ти отървавам задника. Защо си излязъл посред нощ да грабиш онези магазини? Ами че това е _твоя_ квартал, твоите хора живеят наоколо.

Джеръм завъртя очи.

– А бе, да им… добре де, като оставят вратите отворени, кой им е виновен? Имат си застраховките. На никой не му е зле.