Текст книги "Затворник по рождение"

24.

Тежката врата на единичната килия се отвори.

– Имаш колет, Лийч. Тръгвай след мен и без номера.

Лийч се смъкна бавно от леглото и последва надзирателя на площадката отвън.

– Благодаря, че ми уреди единичната килия – процеди той през зъби, докато крачеха по коридора.

– Щом ти почесваш гърба ми, аз ще почеша твоя – отвърна Хаген.

Изминаха останалата част от пътя до канцеларията пред складовете в пълно мълчание. Надзирателят почука няколко пъти по вратата и не след дълго дежурният им отвори.

– Име? – попита той.

– Брад Пит.

– Не ме дразни, Лийч, да не те впиша в доклада си.

– Лийч 6241.

– Имаш пратка. – Дежурният се обърна, свали една кутия от рафтовете зад бюрото и я стовари на плота.

– Виждам, че вече сте я отваряли, господин Уебстър.

– Знаеш реда.

– Знам го. Трябва да отворите пакета в мое присъствие, за да съм сигурен, че нищо не е извадено или сложено допълнително.

– Хайде, отваряй.

Лийч вдигна капака. В кутията имаше последен модел екип за бягане „Адидас“.

– Хубава стока – отбеляза Уебстър. – Някой се е поизръсил.

Лийч мълчаливо гледаше как Уебстър отваря и затваря циповете на джобовете, за да не би да има скрити пари или дрога. Не откри нищо, дори обичайната банкнота от пет паунда.

– Хайде, прибирай го – рече дежурният.

Лийч взе екипа и тръгна към изхода, но дежурният изрева зад него:

– А кутията, тъпако?

Лийч се върна, пъхна дрехата в кутията и я взе под мишница.

– Добро попълнение за гардероба ти – отбеляза Хаген по пътя обратно. – Може би няма да е зле да хвърля пак едно око, като се има предвид, че никога не си стъпвал в спортната зала. От друга страна пък, бих могъл и да си затворя очите.

– Ще ви оставя лептата на обичайното място, господин Хаген – усмихна се Лийч, докато вратата на килията се затваряше след него.

– Не мога да живея повече в лъжа – театрално изстена Девънпорт. – Не разбирате ли, че на нашата съвест лежи съдбата на един невинен човек, който е сега в затвора и ще остане там до края на дните си?

Още когато Девънпорт отпадна от сценария на сапунката, Крейг знаеше, че няма да мине много и състудентът му ще изпита потребност от някакъв театрален жест. Човекът нямаше за какво да мисли, докато „си почива“.

– Какво смяташ да правиш? – попита Пейн и запали цигарата си с престорено безразличие.

– Да кажа истината – доста патетично декларира актьорът. Очевидно бе репетирал репликата. – Смятам да дам показания при обжалването. Ще кажа какво всъщност се случи онази нощ. Може и да не ми повярват, но поне съвестта ми ще е чиста.

– Направиш ли го – отбеляза Крейг, – и тримата отиваме в затвора. – Замълча за по-голям ефект и добави: – До края на дните си. Това ли искаш?

– Не, но въпреки всичко това ще е по-малката злина.

– И не ти пука, че под душа ще те опъват стокилограмови шофьори на камиони? – допълни Крейг.

Девънпорт мълчеше.

– Да не говорим за унижението, на което ще бъде подложено семейството ти – обади се Пейн. – Сега може да нямаш ангажименти, но те уверявам, Лари, че решиш ли да се явиш в съда, това ще е твоето последно представление.

– Имах достатъчно време да обмисля последиците – рече Девънпорт високопарно – и съм взел решението си.

– Помисли ли за Сара и за последиците за кариерата й? – попита Крейг.

– Помислил съм и когато се видя с нея, смятам да й споделя намеренията си. Убеден съм, че ще одобри решението ми.

– Ще ми направиш ли една услуга, Лари? – продължи Крейг. – Заради старото ни приятелство.

– Каква? – попита Девънпорт и го изгледа подозрително.

– Изчакай само една седмица, преди да говориш със сестра си.

Актьорът се поколеба, но после каза:

– Добре. Една седмица. Но нито ден повече.

Лийч изчака да загасят лампите в десет часа и едва тогава слезе от леглото си. Взе пластмасовата вилица от масата и отиде до тоалетната чиния в другия край на килията – единственото място, което надзирателят, който правеше редовната си проверка, нямаше как да види през шпионката на вратата.

Смъкна панталоните на новия си екип и седна на капака на тоалетната чиния. Със зъба на вилицата започна да къса едната от трите успоредни ивици на единия крачол. Работата бе пипкава и бавна и му отне повече от четирийсет минути. Най-накрая успя да измъкне дълго и тънко като конец целофанено пакетче. Вътре имаше достатъчно количество фин бял прах, който можеше да задоволи нуждите на наркоман за поне един месец. Устните му се разтегнаха в усмивка. Оставаха още пет такива тройни ленти на панталоните, което означаваше, че е осигурил печалбата си, включително и полагащото се на Хаген.

– Мортимър трябва си е намерил доставчик – съобщи Големия Ал.

– Какво те кара да мислиш така?

– До вчера не пропускаше да се яви. Докторът дори бе започнал с него програма за детокс. Днес никакъв го няма.

– Да, явно си е намерил доставчик – заключи Ник.

– И не е никой от редовните – уточни Ал. – Разпитах всички.

Дани се стовари отчаян на леглото си.

– Не се коси, Дани Бой. Ще се върне. Всички се връщат.

– Посещения! – разнесе се познатият глас и миг след това вратата се отвори широко.

Дани се присъедини към тълпата затворници, които се надяваха на посещение.

Така му се искаше да може да съобщи на Бет, че е открил доказателството, което Редмейн търсеше, за да спечели новото дело. А сега му оставаше само да се надява, че предвиждането на Ал ще се сбъдне и Мортимър пак ще опре до услугите на затворническата болница. Дано само да не бъде твърде късно.

Хората с дълги присъди много приличат на корабокрушенци – улавят се и за най-мъгливата надежда. Дани стискаше здраво юмруци, докато крачеше към крилото за посещения. Беше се зарекъл да не се издава пред Бет, че нещо не е съвсем наред. Винаги когато беше с нея, не се отпускаше. Все едно какво му костваше това, той държеше тя да не губи надежда, че рано или късно нещата ще се оправят.

Изненада се, когато чу, че ключалката на неговата килия прещраква, защото при него нямаше посещения. Трима надзиратели връхлетяха вътре. Двама го сграбчиха и го изхвърлиха от леглото. Докато падаше, сграбчи вратовръзката на единия, но тя остана в ръката му. Беше забравил, че копелетата отдавна носят само връзки с клипс, за да не могат да бъдат удушени с тях. Единият светкавично изви ръцете му назад, другият го изрита зад коленете, а третият щракна белезниците зад гърба му.

Докато падаше на каменния под, един от надзирателите го сграбчи за косата и дръпна рязко главата му назад. За по-малко от трийсет секунди той беше закопчан и изхвърлен пред килията.

– Какво искате, шибани копелета? – изсъска Лийч, когато най-сетне успя да си поеме дъх.

– Отиваш в карцера – рече един от надзирателите. – Няма да видиш дневна светлина следващите трийсет дни. – И го повлече надолу по извитата метална стълба. Коленете на затворника се удряха във всяко стъпало.

– По какво обвинение?

– Доставка на дрога – отговори вторият надзирател.

Вече бяха навлезли в района с червените коридори, който всеки затворник мразеше да вижда.

– Никога не съм се друсал, шефе, и вие го знаете – протестираше Лийч.

– Говорим за „доставка“ – процеди третият надзирател, вече в мазето.

Четиримата спряха пред врата, на която не се виждаше никакъв надпис. Един от надзирателите избра от връзката си ключ, а другите двама държаха здраво затворника. Щом вратата се отвори, те го хвърлиха с главата напред в помещение, в сравнение с което обиталището му на горния етаж изглеждаше като стая в мотел. Съвсем тънък дюшек от конски косми лежеше в средата на каменния под, в стената бе завинтен стоманен умивалник, а тоалетната – също метална и зазидана в стената – беше без вода. Без чаршаф, само с едно одеяло, без възглавница и без огледало.

– Когато излезеш оттук, Лийч, ще откриеш, че месечната ти издръжка е секнала. Никой тук не вярва, че имаш леля Мейси.

Вратата се тръшна зад него.

– Поздравления – рече Бет, щом Дани я взе в прегръдките си. Той я погледна объркано. – Говоря за изпитите ти, глупчо. Взел си всичките с отличен, точно както Ник предсказа.

Дани се усмихна. Всичко това му се струваше толкова отдавна, макар че едва ли бяха минали и няколко месеца – цяла вечност, когато си зад решетките. Беше удържал обещанието си пред Бет и бе записал и три предмета за кандидатстване в колеж.

– Какво избра? – попита тя.

– Английски, математика и икономика – отвърна Дани. – Само че възникна един проблем. – Младата жена вдигна поглед разтревожено. – По-добър съм от Ник, та се налага да викат външен човек, а тя не може да идва повече от веднъж седмично.

– Тя? – подозрително сви устни Бет.

– Госпожица Ловет е прехвърлила шейсетте – разсмя се Дани, – пенсионерка е, но си разбира от работата. Каза, че ако успея и искам да кандидатствам, ще ми даде препоръка за Свободния университет. Имай предвид, че спечеля ли делото сега, няма да имам време за…

– Когато спечелиш делото – рече Бет, – ще продължиш с изпитите, защото иначе ще излезе, че госпожица Ловет и Ник са си загубили времето.

– Цял ден ще съм в сервиза, а и имам вече някои идеи как да се подобри работата, което ще вдигне малко и печалбата.

Бет се поколеба. Баща й я беше предупредил да не повдига въпроса.

– Сервизът не върви добре – сподели тя въпреки всичко. – Може да се каже, че е пред фалит.

– Защо?

– Без теб и Бърни клиентите започнаха да се отбиват по-често при Монти Хюз на отсрещния тротоар.

– Не се тревожи, скъпа. Всичко ще се промени като изляза оттук. Мислил съм и как да се преборим с Хюз. Той трябва да е вече към шейсет и пет, нали?

Бет се усмихна на оптимизма му.

– Да не би господин Редмейн да е намерил нови доказателства?

– Възможно е, но в момента не мога да говоря. – Дани хвърли поглед към камерата за наблюдение над главите им. – Един от приятелите на Крейг, който беше в бара с него онази вечер, е тук. – Той огледа надзирателите, наредени на балкона над залата за посещения. Големия Ал го беше предупредил, че умеят да четат по устните. – Няма да казвам името му.

– За какво е тук? – попита Бет.

– Не мога да ти кажа. Просто трябва да ми вярваш.

– Каза ли на господин Редмейн?

– Писах му миналата седмица. Много внимателно, естествено, защото шибаняците отварят писмата и четат всяка дума. Исках да кажа служителите.

– Служителите!? – изуми се Бет.

– Ник казва, че трябва да отвиквам от затворническия жаргон, ако искам да започна нов живот навън.

– Значи Ник вярва, че си невинен?

– Да, и не само той. И Големия Ал, и някои от служителите тук. Вече не сме сами, Бет. – Дани хвана ръката й.

– Кога излиза Ник? – попита Бет.

– След пет-шест месеца.

– Ще поддържате ли връзка?

– Ще се опитам, но той иска да замине за Шотландия, за да бъде учител.

– С радост ще се запозная с него. – Бет сложи длан на бузата му. – Май той ще се окаже истински авер.

– Приятел – поправи я автоматично Дани. – Покани ни дори на вечеря.

Кристи се олюля в опита си да стигне до баща си и се строполи на земята. Разплака се и Дани бързо я взе на ръце.

– Не ти обръщаме внимание, нали, мъниче?

– Подай ми я – протегна ръце Бет, защото детето не се успокояваше. – Ето нещо, на което Ник не е успял да те научи.

– Дори не бих го нарекъл съвпадение – рече Големия Ал, зарадван, че най-сетне може да размени няколко думи насаме с Ник. Дани беше отишъл да се изкъпе.

Ник спря да пише.

– Така ли?

– Лийч е в карцера от тази сутрин и още утре чакам Мортимър в болницата.

– Според теб Лийч е бил доставчик, така ли?

– Както ти казах, не мога да повярвам, че е съвпадение. Ръцете му треперят, но това е обичайно, когато започваш програма за детоксикация. Според доктора този път той наистина иска да се изчисти. Така или иначе много скоро ще разберем дали Лийч е замесен.

– Как? – попита Ник.

– След две-три седмици ще излезе от карцера. Ако Мортимър отново спре да идва в болницата, ще знаем, че той го снабдява.

– Значи имаме още две седмици, за да открием нужното доказателство – отбеляза Ник.

– Освен ако наистина е съвпадение.

– Не можем да поемем този риск – рече Ник. – Вземи касетофона на Дани и го разпитай при първа възможност.

– Разбрано, сър – удари токове Големия Ал. – Да кажа ли на Дани или да си трая?

– Ще му кажеш всичко, за да изпрати информацията на адвоката си. Три глави мислят по-добре от две.

– Колко му сече акълът според теб? – попита Големия Ал и се отпусна на леглото си.

– Повече, отколкото на мен – призна Ник. – Но не му го казвай, защото с малко късмет ще съм вън, преди сам да установи това.

– Може би няма да е зле вече да му кажем истината за нас?

– Рано е още – отсече Ник.

– Писма – съобщи надзирателят. – Две за Картрайт и едно за Монкрийф. – Подаде един плик на Дани, но той прочете името и го върна.

– Аз съм Картрайт. Той е Монкрийф.

Надзирателят сбърчи чело и размени писмата.

– А за мен, Големия Ал? – попита гигантът.

– Я се разкарай – рече надзирателят и затръшна вратата.

Дани се разсмя, но в следващия миг погледът му попадна върху лицето на Ник. Беше станало пепеляво. Ръката, с която държеше плика, трепереше. Дани не помнеше Ник да е получавал писма.

– Искаш ли първо аз да го прочета? – предложи той. Съкилийникът му поклати глава, отвори писмото и се зачете. Големия Ал седна на леглото си, без да продума. В затвора рядко се случват необикновени неща. Докато пробягваха по редовете, очите на Ник се наляха със сълзи. По едно време той ги избърса с ръкав и подаде листа на Дани.

Уважаеми сър Никълъс,

С прискърбие ви съобщавам, че баща ви почина. Издъхна вчера сутринта от сърдечна недостатъчност, но лекарят ме увери, че почти не е изпитал болка. С ваше разрешение ще подготвя поклонение, за да имате време да организирате присъствието си.

Искрено ваш

Фрейзър Мънро, адвокат.

Когато вдигна очи, Дани с изненада видя, че Големия Ал е прегърнал Ник.

– Нали татко му е умрял – отбеляза малко смутено Ал.