Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 32 страниц)
30.
Някои от гостите бяха вече на втората или третата чаша шампанско, когато Лорънс Девънпорт се появи на стълбището в препълнената бална зала. Постоя горе, докато не се убеди, че всички са обърнали очи към него. Избухнаха бурни аплодисменти. Той се усмихна и вдигна ръка в знак на признателност. Някой му подаде чаша шампанско и прошепна:
– Беше великолепен.
Когато залата в нощта на премиерата гръмна от аплодисменти, това не беше изненада за никого, защото си бе обичайна практика. Първите осем реда на всяко премиерно представление са пълни с роднини на участниците, приятели и агенти на актьорите, а на следващите шест реда седят постоянните любители на театъра. Само закален в битките критик не би станал на крака след падането на завесата, освен ако не напусне бързо залата, за да предаде материала си за утрешния брой.
Девънпорт бавно огледа помещението. Очите му се спряха на Сара. Сестра му разговаряше спокойно с Гибсън Греъм.
– Как мислиш, че ще реагират критиците? – попита Сара агента на брат си.
– С леко пренебрежение – отвърна Гибсън и издуха дим от пурата си. – Обичайното поведение, когато звезда от сапунените сериали насочи вниманието си към сцените на Уест Енд. Но вече имаме аванс от триста хиляди паунда, а и четиринайсет седмици на сцената е добра гаранция. Продажбите на билети са от значение, Сара. Нищо друго.
– Очертава ли се някаква друга роля за Лари?
– Засега не – призна Гибсън. – Убеден съм обаче, че след тази вечер ще завалят предложения.
– Добре се справи, Лари – обърна се тя към брат си, който се беше приближил към тях.
– Истински триумф – вдигна чаша Гибсън.
– Мислиш ли? – попита Девънпорт.
– Разбира се – отговори Сара, която разбираше неувереността на брат си повече от всички останали. – Гибсън току-що ми каза, че си ангажиран за почти целия сезон на пиесата.
– Така е, но продължавам да се тревожа от реакцията на критиците. Никога не са били особено благосклонни в миналото.
– Не им обръщай толкова голямо внимание – посъветва го Гибсън. – Не е толкова важно какво казват. Продажбите са важни.
Девънпорт огледа множеството, за да избере следващия, при когото да се спре. В дъното видя Спенсър Крейг, разговаряше оживено с Джералд Пейн.
– По всичко личи, че малката ни инвестиция ще даде резултат – отбеляза Крейг. – И то двоен.
– Двоен ли?
– Не само Лари се успокои, че му е предоставен шанс да излезе на сцената в Уест Енд, но с инвестицията от триста хиляди паунда в представлението ще сме сигурни, че парите ни ще се върнат при това с някаква, макар и малка печалба. Сега, когато Картрайт загуби делото в Апелативния съд, ще можем да сме спокойни за следващите двайсет години.
– Мисълта за записа обаче не ми дава мира – отбеляза Пейн. – Щях да съм далеч по-спокоен, ако знаех, че е унищожен.
– Вече е без значение – отбеляза Крейг.
– Ами ако стигне до пресата?
– Никой вестник няма да го публикува.
– Какво ще ги спре да го пуснат в интернет?
– Излишно се тревожиш – увери го Крейг.
– Не минава нощ, без да мисля за това – въздъхна Пейн. – Всяка сутрин се събуждам с мисълта дали няма да видя лицето си на първа страница.
– Не мисля, че точно твоето лице ще изтъпанят на първа страница. – В този момент Девънпорт се приближи. – Поздравления Лари, наистина беше блестящ.
– Агентът ми каза, че вие двамата сте инвестирали в представлението.
– Така е – потвърди Крейг. – Познаваме победителите от пръв поглед. Възнамеряваме да изхарчим печалбата за годишния купон на Мускетарите.
Двама младежи се приближиха, за да изразят възхищението си от актьора, а Крейг се възползва от случая и се отдалечи.
Обиколи залата и забеляза Сара да разговаря с нисък оплешивяващ дебеланко с пура в ръка. Стори му се по-красива от преди. Дали този с пурата бе нейният партньор? Погледите им се срещнаха и той й се усмихна, но тя не показа, че го е забелязала. Крейг смяташе, че тя изглежда много по-добре от брат си. Пък и след нощта заедно… Реши да я заговори. Бързо щеше да разбере дали Лари е споделил нещо с нея.
– Здравей, Спенсър – поздрави го тя. Крейг се наведе и я целуна по бузите. – Гибсън, запознай се със Спенсър Крейг, приятел на Лари от университета. Спенсър, това е Гибсън Греъм, агентът на Лари.
– Вие инвестирахте в представлението, нали? – рече Гибсън.
– Скромна сума – призна адвокатът.
– Никога не съм те възприемала като меценат – вметна Сара.
– Открай време се старая да подкрепям Лари и никога не съм се съмнявал, че ще стане звезда.
– Ти самият се превърна в нещо като звезда – усмихна се Сара.
– Така ли, а защо никога не взе интервю от мен? – попита Спенсър.
– Не работя в криминалния отдел.
– Надявам се това да не ти попречи да вечеряш някоя вечер с мен, защото ми се иска…
– Първото издание на вестника пристигна – прекъсна ги Гибсън. – Извинете ме, но искам да видя дали можем да се похвалим с хит, или ще имаме само победител.
Гибсън Греъм си запробива път към изхода, смъмряйки всеки, който бе достатъчно неразумен да застане на пътя му. Грабна един брой на „Дейли Телеграф“ и бързо намери раздела с отзиви. „Оскар Уайлд е още у дома си в Уест Енд“. Ала усмивката му бързо угасна, когато прочете първите редове на втория параграф:
Лорънс Девънпорт представи обичайния си арсенал, този път в ролята на Джак. Публиката го аплодира, но нека не забравяме, че тя се състоеше предимно от почитатели на доктор Бересфорд. За разлика от него, Ив Бест, в ролята на Гуендолин Феърфакс, заблестя от първия миг, в който се появи на сцената…
Гибсън потърси с поглед Девънпорт и с облекчение установи, че е потънал в разговор с някакъв млад актьор.
31.
Докато стигнат до килията му, той вече бе съсипал каквото можеше. Масата бе разбита на парчета, дюшекът бе разкъсан, чаршафите – надрани, а малкото стоманено огледало бе изтръгнато от стената. Когато господин Хаген отвори вратата, завари Дани да се опитва да измъкне умивалника от болтовете. Трима надзиратели се спуснаха върху него, но той се насочи единствено към Хаген. Ударът му можеше да повали шампион по бокс средна категория, но Хаген се изви навреме и избегна юмрука му. Един от надзирателите успя да стисне ръката на Дани, а другият го ритна силно по сгъвката на коляното. Това позволи на Хаген да се окопити и той щракна белезници около китките и глезените на затворника, когато колегите му го притиснаха към пода.
Извлякоха го в коридора, после надолу по стълбите, докато стигнаха червения коридор, който водеше към карцера. Накрая спряха пред врата без номер, Хаген отключи и другите двама хвърлиха Дани в мрака.
Той дълго лежа неподвижен на студения каменен под. Ако тук имаше огледало, щеше да се наслади на насиненото си око и на разнообразната мозайка от натъртвания и удари по тялото, които приличаха на цигански юрган. Беше му все едно. Винаги е така, когато загубиш надежда и те чакат двайсет години, в които да мислиш.
– Казвам се Малкълм Хърст – представи се служителят от Съвета за условно предсрочно освобождаване. – Моля, седнете, господин Монкрийф.
Хърст доста време се беше чудил как да се обърне към този затворник.
– Подали сте молба за условно освобождаване и моята задача е да изготвя доклада, който ще бъде разгледан от съвета. Естествено, запознат съм с делото ви и поведението ви през годините, прекарани в затвора. Надзирателят, който отговаря за вашето крило, господин Паско, описва поведението ви като образцово.
Ник мълчеше.
– Направи ми впечатление, че сте работили в библиотеката, помагали сте в образователната програма на „Белмарш“ като преподавател по английски език и история. Очевидно сте имали и забележителен успех с някои от вашите колеги затворници, преминали успешно изпитите за завършване на средното образование. Особено с един от тях, който се подготвя за кандидатски изпити.
Ник кимна тъжно. Паско му беше казал, че Дани е загубил обжалването и се връща при тях. Много му се искаше да е в килията, когато пристигне, но за съжаление точно този ден беше назначена и срещата му с представителя на Съвета по условно освобождаване. Беше решил да се свърже с Алекс Редмейн веднага след като го пуснат и да предложи помощта си. Не можеше да разбере защо съдията е отказал да изслушат записа. Сигурно щеше да разбере от Дани, щом се прибере. Опита се да се съсредоточи върху въпросите на мъжа пред него.
– Виждам, че докато сте излежавали присъдата си, сте защитили степен в Свободния университет, господин Монкрийф. – Ник кимна отново. – Съдейки по всичко това съм убеден, че ще разберете, че се налага да ви задам още няколко въпроса, преди да завърша доклада си.
Паско вече му бе казал накратко в какво се състоят тези въпроси.
– Разбира се.
– Осъден сте от военен съд за проявена небрежност при изпълнение на служебните задължения. Признали сте вината си. Разжалван сте и сте осъден на осем години затвор. Справедлива ли е според нас тази преценка?
– Да, господин Хърст.
Хърст сложи отметка в първата кутийка на формуляра пред него.
– Вашият взвод е охранявал сръбски затворници, когато албански отряд е връхлетял върху транспорта ви, стреляйки с автомати във въздуха.
– Точно така.
– Ваш сержант отговорил на огъня.
– Само предупредителни изстрели – уточни Ник. – След като бях дал категорична заповед за спиране на огъня.
– Двама от наблюдателите на Обединените нации, свидетели на инцидента, са дали показания срещу вас по време на процеса. Те твърдят, че албанците са стреляли във въздуха. – Ник не направи опит да се защити. – И макар вие самият да не сте произвел изстрели, сте отговорен за взвода.
– Така беше.
– Въпреки това смятате, че присъдата е справедлива?
– Да.
Хърст направи още една отметка, преди да зададе следващия си въпрос:
– В случай, че Съветът даде препоръка да бъдете освободен предсрочно, тъй като сте излежали половината срок на присъдата си, какво планирате да правите в близкото бъдеще?
– Възнамерявам да се върна в Шотландия, където да стана учител в учебно заведение, готово да ме назначи.
Поредна отметка се появи във формуляра.
– Имате ли финансови проблеми, които биха могли да ви попречат да заемете преподавателско място?
– Не – отвърна Ник. – Напротив. Дядо ми ме е осигурил достатъчно, за да не се налага да работя.
Хърст направи поредна отметка.
– Женен ли сте, господин Монкрийф?
– Не.
– Имате ли деца или други хора, за които да се грижите?
– Не.
– Лекувате ли се от нещо в момента?
– Не.
– Ако ви освободят, има ли къде да отидете?
– Да. Притежавам дом в Лондон и друг в Шотландия.
– Имате ли роднини, които да ви помогнат при освобождаването?
– Не. – Хърст вдигна очи. Това бе първата кутийка във формуляра, която остана без отметка. – И двамата ми родители са починали и нямам братя или сестри.
– Лели, чичовци?
– Един чичо и леля, които живеят в Шотландия и с които не съм близък, и леля по майчина линия в Канада. Писали сме си, но никога не сме се срещали.
– Разбирам. И един последен въпрос, господин Монкрийф. Може да ви се стори малко необичайно при създадените обстоятелства, но въпреки това се налага да попитам. Мислили ли сте дали бихте повторили същото престъпление?
– Невъзможно е да се върна отново в армията, естествено, и нямам желание за това, така че отговорът на вашия въпрос е „не“.
– Напълно ви разбирам. – Отметка се появи и в последното поле. – Имате ли въпроси към мен?
– Разрешете да попитам кога ще знам какво е заключението на Съвета?
– Написването на доклада ще ми отнеме няколко дни, след което ще го предоставя на вниманието на Съвета. Няколко седмици след това ще получите съобщение.
– Благодаря ви, господин Хърст.
– Благодаря ви, сър Никълъс.
– Нямахме избор – заяви Паско.
– Сигурен съм, Рей – отговори директорът на затвора. – Налага се да проявим малко здрав разум с този затворник.
– Не ви разбирам – рече Паско. – Той изпотроши килията.
– Ясно ми е, Рей, но всички знаем как реагират доживотните, когато Апелативният съд отхвърли молбите им за преразглеждане. Или се превръщат в мълчаливи самотници, или чупят каквото им попадне.
– Няколко дни в карцера ще поохладят Картрайт – отбеляза старшият надзирател.
– Да се надяваме – въздъхна Бартън. – Ще ми се да го върнем в света на нормалните колкото се може по-скоро. Умно момче е. Надявах се да стане естественият заместник на Монкрийф.
– Това наистина е очевидният избор, въпреки че автоматично губи привилегирования си статус и ще се наложи да се върне към основния.
– За не повече от месец – заключи директорът.
– Междувременно какво да правя с работната му категория? Да го сваля ли от образованието и да го върна на конвейера?
– За нищо на света – възрази Бартън. – Наказанието ще е по-голямо за нас, отколкото за него.
– Ами правата му в лавката?
– Никакво плащане и никаква лавка за четири седмици.
– Ясно, сър.
– Поговори с Монкрийф. Той е най-близък с Картрайт. Виж дали ще успее да му набие малко разум в главата, както и да го подкрепя следващите седмици.
– Разбрано.
– Кой е следващият?
– Лийч, господине.
– Какво е провинението му този път?
– Не е върнал книга в библиотеката.
– Не можете ли да се справите с такъв незначителен проблем, та трябва да ме занимавате?
– При обикновени обстоятелства, но сега става дума за скъп подвързан с кожа брой на „Правен преглед“, който той не е върнал въпреки неколкократните устни и писмени напомняния.
– Все пак не разбирам защо трябва да се явява пред мен.
– Защото открихме броя в кофа за смет, надран и разкъсан.
– Че защо ще го прави?
– Имам само подозрения, но не и доказателства.
– Нов опит за внасяне на дрога?
– Казах ви вече, че са само подозрения. Лийч е отново в карцера за цял месец, за да не реши, че може да накъса всички книги в библиотеката. – Паско се поколеба миг-два, преди да добави: – И още един проблем.
– Какъв?
– Един от моите информатори ми каза, че чул Лийч да се заканва, че ще пречука Картрайт, дори това да е последното, което ще направи в този живот.
– Само защото той е библиотекарят?
– Не. Свързано е с някакъв запис, но така и не можах да стигна до дъното на историята.
– Само това липсваше! Дръж го под око денонощно.
– В момента сме много зле с персонала – отбеляза Паско.
– Тогава направи каквото можеш. Не искам да се повтори случаят с онзи нещастник в „Гарсайд“, който беше показал знака на победата на Лийч.
32.
Дани лежеше на най-горното легло и съчиняваше писмото, което обмисляше от много време. Ник се бе опитал да го разубеди, но той бе взел решение и нищо не можеше да го откаже.
Ник бе отишъл в банята, а Големия Ал даваше вечерно дежурство в болницата, защото сестрата бе останала сама. Килията бе изцяло на разположение на Дани. Той се смъкна от леглото и седна пред малката маса. Известно време гледа белия лист хартия, преди да напише първите думи.
Скъпа Бет,
Пиша ти за последен път. Мислих много дълго и стигнах до заключението, че не мога да те осъдя на същата дълга присъда, която трябва да излежа.
Очите му спряха за миг на снимката на Бет, обвита в целофан и закачена над главата му.
Както знаеш, няма да изляза оттук, преди да навърша петдесет. Ето защо искам да започнеш свой живот без мен. Ако ми изпратиш писмо, няма да го отварям, ако дойдеш на посещение, ще откажа да изляза от килията и няма да влизам в какъвто и да е контакт с теб. Напълно категоричен съм и нищо няма да промени решението ми.
Нито за миг не си помисляй, че не обичам теб и Кристи, защото ще ви обичам до края на живота си, но съм напълно убеден, че с оглед на бъдещето това е най-разумно и за двама ни.
Сбогом, любов моя.
Дани
Сгъна листа и го прибра в плик, който адресира до Бет Уилсън, Бейкън Роуд 27, Боу, Лондон Е 3.
Дани все още съзерцаваше снимката на Бет, когато ключът в бравата изщрака и вратата се отвори.
– Писма – съобщи надзирателят, който застана в рамката. – Едно за Монкрийф и едно за… – Човекът се загледа в сребърната верижка около врата на човека пред него и в часовника на китката му и се поколеба.
– Ник отиде да си вземе душ – обади се Дани.
– Ясно. Едното е за теб, а другото е за Монкрийф.
Дани веднага разпозна ясния почерк на Бет. Дори не понечи да го отвори, скъса го, хвърли парченцата в тоалетната и пусна водата. Другият плик остави на възглавницата на Ник.
С големи черни букви в горния ляв ъгъл пишеше: „Съвет за условно предсрочно освобождаване“.
– Колко пъти му писахме? – попита Алекс Редмейн секретарката си.
– Това ще е четвъртото писмо за последния месец – отвърна жената.
Алекс извърна лице към прозореца и площада отвън, по който притичваха хора с дълги шлифери.
– Синдромът на доживотните – въздъхна той.
– Какъв е този синдром?
– Или се изолираш от света, или продължаваш, все едно нищо не се е случило. Очевидно е избрал първото.
– Има ли смисъл да продължавате да му пишете в такъв случай?
– О, разбира се – отговори адвокатът. – Искам да е напълно сигурен, че не съм го забравил.
Когато се върна от банята, Ник завари Дани да седи пред масата и да се упражнява във финансови прогнози, необходими му за изпита по икономика, а Големия Ал се бе свил на леглото си. Около кръста на Ник бе увита тънка хавлиена кърпа, а след чехлите му оставаха тъмни следи по каменния под. Дани му подаде часовника, пръстена и сребърната верижка.
– Благодаря – рече Ник и в този момент забеляза тънкия кафяв плик на възглавницата си.
Известно време го съзерцава мълчаливо. Дани и Големия Ал чакаха безмълвно реакцията му. Най-сетне той взе пластмасов нож и разкъса с него плика, в който дори затворническите власти нямаха право да надникнат.
Уважаеми господин Монкрийф,
По поръчение на Съвета за условно предсрочно освобождаване ви уведомявам, че молбата ви за условно освобождаване е удовлетворена. Вашата присъда ще бъде прекратена на 17 юли 2002. Пълни подробности относно освобождаването ви и условията, които трябва да изпълнявате до края на вашия срок, с името на служителя, който ще отговаря за вашата пробация, както и мястото, където ще бъдете длъжен да се разписвате, ще ви бъдат изпратени по-късно.
Искрено вашТ. Л. Уилямс
Ник погледна двамата си съкилийници. Излишно беше да им казва, че много скоро ще бъде на свобода.
– Посещения! – отекна силен глас по коридорите на отделението на затвора. След миг вратата на килията се отвори и надзирателят застана на прага.
– Посетител за Картрайт. Същата млада жена от миналата седмица.
Дани отгърна следващата страница на романа „Студеният дом“ и само поклати глава.
– Както искаш – рече надзирателят и затръшна вратата.
Ник и Големия Ал не обелиха и дума. Вече се бяха предали. Усилията им да го убедят да се откаже от подобно поведение бяха отишли на вятъра.
33.
Беше подбрал деня и дори часа много внимателно, но не беше очаквал нещата да се подредят така добре.
Директорът бе определил денят, а старшият надзирател го беше подкрепил. Бяха решили, че случаят си заслужава и могат да направят изключение. Затворниците щяха да бъдат пуснати от килиите, за да гледат мача за Световната купа по футбол между отборите на Англия и Аржентина.
В дванайсет без пет вратите на килиите бяха отворени и обитателите им се изсипаха в коридорите. Големия Ал, като патриот шотландец, намръщено отказа да гледа играта на вековния си враг и остана в леглото си.
Дани бе сред онези, които държаха да са на първите редове пред старата кутия, в очакване реферът да обяви начало на мача. Затворниците свиркаха и се вълнуваха, с изключение на един, застанал най-отзад. Не гледаше към екрана, а към отворената врата на една от килиите. Стоеше, без да мърда. Надзирателите никога не забелязват онези, които не мърдат. Вече бе започнал да мисли, че човекът, когото чакаше, е решил да наруши навика си заради мача. Но той очевидно нямаше да излезе да гледа, макар че приятелят му бе на първата пейка.
Бяха минали трийсет минути от първото полувреме, резултатът бе нула на нула, а неговият човек още не се появяваше.
И точно когато всички очакваха съдията да даде сигнал за край на полувремето, един от английските футболисти падна в наказателното поле на аржентинския отбор. Групата пред екрана изрева с почти същата сила, с която ревяха трийсет и петте хиляди зрители на стадиона, дори някои от надзирателите крещяха с пълен глас. Шумът и врявата бяха част от плана му. Очите му не се отделяха от вратата на килията, когато най-неочаквано „зайчето“ се показа от дупката си. Беше само по боксерки и чехли за баня с преметната през рамо хавлиена кърпа. Очевидно не се интересуваше от мача, защото изобщо не погледна към телевизора.
Той отстъпи няколко крачки назад, без никой да забележи и бавно се отправи към края на блока. След това изкачи спираловидната стълба до първия етаж. На никой не му и хрумваше да се огледа, очакваха съдията да посочи наказателното поле.
Когато стигна горната площадка, хвърли поглед надолу, за да се увери, че никой не го наблюдава. Така си и беше. Аржентинските футболисти бяха наобиколили съдията и протестираха, а капитанът на англичаните вдигна топката и спокойно се отправи към линията за наказателен удар.
Спря пред редицата кабинки с душове и надникна в пълното с пара помещение. Това също бе част от плана му. Влезе вътре и с облекчение установи, че неговият човек е сам. Тръгна тихо към дървената пейка, в чийто край бе оставена грижливо сгънатата хавлиена кърпа. Вдигна я и я усука в стегнато въже. Затворникът в кабинката втриваше старателно шампоан в косата си.
На долния етаж всички бяха затаили дъх. Никой не гъкваше, докато Дейвид Бекъм наместваше топката на тревата.
Мъжът под душа пристъпи напред в мига, в който десният крак на Бекъм ритна топката. Последвалият рев отекна като бомбен взрив. Затворникът в кабинката отвори очи при мощния рев, но бързо посегна към челото си, за да отстрани пяната. Понечи да излезе, за да вземе кърпата, когато нечие коляно се заби в слабините му със сила, на която и Бекъм би завидял. Последва удар в ребрата и човекът се удари в отсрещната стена. Една ръка светкавично го стисна за гърлото, с друга го хвана за косата и с рязко движение дръпна главата му назад. Никой не чу изпукването на прекършения гръбначен стълб, нито пък видя как тялото се свлича като марионетка с прерязани конци.
Убиецът се наведе и уви примката около врата на мъртвия, напрегна мускули и го подпря така, че да завърже краищата на пешкира за пръчката на душа. Отдръпна се, за да се наслади на резултата. След това надникна от кабинката, за да огледа коридора. Никой. Много скоро беше вън на площадката и видя, че триумфът на затворниците е в разгара си, а надзирателите са заети да обуздават еуфорията на подопечните си.
Спусна се като дива котка по спираловидното стълбище, без да обръща внимание на водата, която се стичаше от него. Щеше да изсъхне много преди края на мача. Само след минута беше в килията си. На леглото го чакаше кърпа, чиста фланелка и дънки, както и чифт нови маратонки „Адидас“. Светкавично съблече мокрите дрехи, изсуши се с кърпата и облече сухите. Огледа се в огледалото, преди да излезе отново в коридора.
Затворниците чакаха нетърпеливо началото на второто полувреме. Без да привлича внимание, той се намести в центъра на възбудената група. До края на играта мъжете около него подвикваха всеки път, когато свиренето на рефера застрашаваше резултат един на нула в полза на Англия.
След края на мача надзирателите се раздвижиха и започнаха да викат:
– Обратно в килиите!
Затворниците обаче не бързаха да се подчинят.
Той се огледа, тръгна към един надзирател и съвсем целенасочено се блъсна в него.
– Гледай къде ходиш, Лийч – извърна се Паско.
– Прощавай, шефе – рече затворникът и продължи по пътя си.
Дани се прибра в килията на втория етаж. Знаеше, че Големия Ал е дежурен в лекарския кабинет, но се изненада, че не завари Ник. Стовари се на стола пред масата и се загледа в снимката на Бет, която все така беше на стената, обвита в целофан. Спомни си за Бърни. Сега щяха да седят в местната кръчма и да гледат мача, ако… Опита се да се съсредоточи върху есето, което трябваше да предаде на следващия ден, но не можеше да откъсне очи от снимката. Мъчеше се да убеди сам себе си, че Бет не му липсва.
Изведнъж зави сирената и след миг надзирателите се разкрещяха:
– По килиите! Веднага!
Вратата се отвори с трясък и един от надзирателите подаде глава.
– Монкрийф, къде е Големия Ал?
Дани дори не си направи труда да го поправи. Щеше да се наложи дълго да обяснява, защото часовникът и сребърната верижка, които Ник му бе дал на съхранение, бяха на него. Ето защо отговори само:
– В болницата.
Вратата се тръшна и Дани се зачуди, защо униформеният не попита и за него? Навън се вдигаше такава врява, че му беше трудно да се съсредоточи. Предположи, че сигурно някой от превъзбудените от победата на англичаните затворници е трябвало да бъде отведен в карцера. След минути същият униформен отвори отново вратата и пусна пред себе си Големия Ал.
– Здрасти, Ник – някак припряно и доста високо поздрави Ал, преди вратата да се затвори.
– Какво ти става? – попита Дани.
Гигантът сложи пръст пред устните си и седна на капака на тоалетната чиния.
– От дупката във вратата не могат да ме видят само ако седя тук. Така че глей си в листа и не се озъртай.
– Ама защо…
– Не си отваряй устата! Само слушай. – Дани взе послушно писалката и се направи на много съсредоточен. – Ник се е обесил.
Дани усети, че ще повърне.
– Но защо…
– Казах ти да не говориш. Намерили са го обесен на душа.
– Не може да бъде – изстена Дани и блъсна с юмрук по масата.
– Млъкни бе, тъпак, и ме чуй! Бях в кабинета, когато двама шибаняци влетяха и извикаха на сестрата: „Ела бързо, защото Картрайт се е обесил“. Знаех, че не може да е вярно, защото минути преди това те видях да зяпаш мача. Нямаше кой друг да е, освен Ник. Винаги ходи да вземе душ, когато няма кой да му се мота.
– Защо…?
– Не се мъчи да си отговаряш, Дани Бой. Ония тримата изтичаха навън и останах сам няколко минути. Тогава дойде друг надзирател и ми каза да се прибирам. – Дани вече се бе овладял и слушаше внимателно. – Той ми каза, че ти си се самоубил.
– Много скоро ще разберат, че не съм аз…
– Не, няма – отвърна Ал, – защото имах достатъчно време да сменя имената върху болничните ви картони.
– Какво си направил?! – изуми се Дани.
– Чу ме много добре.
– Нали каза, че картоните винаги са заключени.
– Така е, но не и когато кабинетът е отворен, защото сестрата често ги поглежда, за да не обърка лекарствата. А тя излезе много бързо. – Навън се чуха стъпки и гласове и Ал млъкна, само процеди тихо през зъби: – Продължавай да пишеш. – След това се качи на леглото си.
Нечие око се появи в дупката на вратата и изчезна.
– Защо го направи бе, човек? – не мирясваше Дани.
– Когато проверяват кръвната група и пръстовите отпечатъци, ще решат, че си се обесил, защото не можеш да понасяш мисълта да останеш в тази дупка още двайсет години.
– Ник нямаше основание да се беси.
– Знам, но докато си мислят, че ти си онзи в душкабината, няма да има разследване.
– Това обаче не обяснява защо си сменил… – Дани замълча, преди да добави: – Значи след шест седмици ще мога да изляза оттук?
– Ей, загря най-сетне.
Осъзнал какво води след себе си дръзката постъпка на Ал, Дани така се изплаши, че пребледня като платно. Вдигна очи към снимката на Бет. Дори да се измъкнеше, нямаше да може да я вижда. Щеше да се наложи да прекара остатъка от живота си като Ник Монкрийф.
– Не ти ли мина през ум първо да ме попиташ?
– Нямаше време. Не забравяй, че тук има само пет-шест души, които могат да ви различат, а след като проверят картоните, вече ще са готови да приемат, че ти си мъртвият.
– Ами ако ни хванат?
– И без това ще лежиш почти цял живот, а мен най-много да ме направят пак чистач. Голяма работа.
Дани мълча още известно време. Накрая рече:
– Не знам дали да се хвана с тая работа, но ако… Само ако…
– Няма време за „ако“, Дани Бой. Ще отворят тази врата след около двайсет и четири часа. Дотогава ще трябва да решиш дали ще си Дани Картрайт, който лежи тук за престъпление, което не е извършил, или Ник Монкрийф, който ще напусне след шест седмици. А и нека сме честни, навън ще имаш много повече шансове да изчистиш името си, отколкото тук. Да не говорим за копелетата, които пречукаха приятеля ти.
– Трябва да помисля – въздъхна Дани и понечи да се качи на горното легло.
– Не се застоявай много там – обади се Големия Ал. – Забрави ли, че Ник спи на долното легло?
