Текст книги "Затворник по рождение"

69.

– Успя ли да снимаш крака му? – попита Крейг.

– Не още – отговори Пейн.

– Щом го снимаш, веднага ме уведоми.

– Чакай – рече Пейн. – Излиза от къщата.

– С шофьора ли?

– Не, с жената, която влезе вътре вчера следобед.

– Опиши ми я.

– Малко преди трийсетте, около метър и шейсет, слаба, с кестенява коса и страхотни крака. Изглежда ми позната.

– Не ги изпускай от очи – поръча Крейг, – а разбереш ли къде отиват, ми се обади. – Прекъсна разговора и включи компютъра си. Намери снимката на Бет Уилсън. Да, тя отговаряше на описанието. Изненада се, че Картрайт е поел такъв риск. Дали вече се мислеше за недосегаем?

Веднага щом Пейн успееше да заснеме левия крак на Картрайт, щеше да си назначи среща с инспектор Фулър. Щеше да остави полицаят да обере овациите по залавянето на избягал от затвора убиец и неговите съучастници.

Големия Ал остави Дани пред университета. Бет го целуна и той изскочи от колата и изтича нагоре по стълбите.

Всичките му планове се бяха сринали от една целувка и последвалата я безсънна нощ. Когато слънцето изгря, Дани знаеше, че няма сила, която да го накара да живее без Бет, дори ако това означаваше да напусне страната.

Крейг излезе за малко от съда, докато заседателите обмислят решението си. Спря на стълбите и се обади на Пейн.

– Къде отидоха?

– Картрайт слезе пред Лондонския университет. Следва там бизнес администрация.

– Монкрийф вече има една диплома по английски.

– Така е, но не забравяй, че докато е бил в „Белмарш“, Картрайт е издържал кандидатските изпити по математика и икономика.

– Поредната малка грешка, която си въобразява, че никой няма да забележи – отбеляза Крейг. – Шофьорът къде откара момичето след това?

– Отправиха се към Ийст Енд и…

– Бейкън Роуд двайсет и седем в Боу – довърши Крейг вместо него.

– Откъде знаеш?

– Това е адресът на Бет Уилсън, приятелката на Картрайт. Беше с него в онази нощ, забрави ли?

– Сякаш мога да забравя – отсече Пейн.

– Успя ли да я снимаш? – попита Крейг.

– Няколко пъти.

– Добре. Все още имаме нужда от снимка на крака на Картрайт, преди да си определя среща с инспектор Фулър. – Крейг погледна часовника си. – Трябва да се връщам в залата. На заседателите не им трябва много време, за да обявят клиента ми за виновен. Къде си в момента?

– Пред Бейкън Роуд двайсет и седем.

– Гледай да не те забележат – поръча Крейг. – Тази жена ще те познае и от сто метра. Ще ти се обадя при първа възможност.

По време на обедната почивка Дани излезе да се разходи и да хапне един сандвич преди лекцията на професор Мори. Опита се да си припомни шестте теории на Адам Смит, в случай че професорът посочи него. Изобщо не забеляза мъжа с фотоапарата на пейката от другата страна на улицата.

Щом съдията произнесе присъдата, Крейг отново набра номера на Пейн.

– Остана в къщата повече от час – докладва Пейн – и когато отново се появи, носеше голям куфар.

– Къде отиде?

– Откараха я в офиса й на Мейсън стрийт в Сити.

– Куфарът с нея ли беше?

– Не, остави го в багажника на колата.

– Значи смята да остане на „Болтънс“ поне още една нощ.

– Така изглежда. Дали пък нямат намерение да избягат от страната? – предположи Пейн.

– Едва ли. На него му остава да проведе последната си среща с пробационния инспектор в четвъртък сутрин.

– Което значи, че ни остават само три дни, за да съберем нужните доказателства – заключи Пейн.

– Какво прави той днес следобед?

– Тръгна си от университета в четири и се прибра с колата на улица „Болтънс“, но шофьорът обърна и пое отново. Проследих го, за да видя дали няма да иде да прибере момичето.

– Така ли стана?

– Да. Взе я от работа и я отведе в къщата.

– Какво направи с куфара?

– Внесе го вътре.

– Най-вероятно си мислят, че тя ще е в безопасност, ако се нанесе при него. Той излезе ли да тича?

– И да го е направил, е било, докато следях момичето.

– Не се занимавай с нея утре – поръча Крейг. – От сега нататък се концентрирай върху Картрайт, защото ако искаме да го отсвирим, е важно само едно.

– Снимката – рече Пейн. – Ами ако реши да бяга сутринта?

– Тогава ще е още по-важно да се концентрираш върху него и да забравиш за момичето – отговори Крейг. – Междувременно ще гледам да подготвя внимателно Лари.

– Той зает ли е с нещо по случая?

– Почти не – отговори Крейг. – Не можем да рискуваме с него, докато живее при сестра си.

Крейг се бръснеше, когато телефонът му иззвъня.

– Напуснаха къщата заедно.

– Значи не е тичал и тази сутрин.

– Освен ако го е направил преди пет сутринта. Ще ти се обадя, ако има някаква промяна в обичайния му маршрут.

Крейг затвори и продължи да се бръсне. Поряза се и изруга.

На всяка цена трябваше да е в съда до десет, когато съдията щеше да произнесе присъдата на неговия клиент за кражба с взлом. Вероятно клиентът му щеше да получи не повече от две години, въпреки че имаше още поне двайсет и три други нарушения на закона.

Напръска лицето си с афтършейв, докато си мислеше за обвиненията, които чакаха Картрайт: бягство от „Белмарш“, приемане на чужда самоличност, кражба на колекция марки за над петдесет милиона долара, подправяне на чекове за две банкови сметки и поне още двайсет и три други закононарушения. Веднъж това да попаднеше в съда, Картрайт нямаше да види светлината на деня, докато не дойдеше време да се пенсионира. Най-вероятно и момичето щеше да получи присъда за оказване на съдействие на престъпник. А щом научеха в какво се е забъркал, откакто е напуснал затвора, на никого нямаше да му мине през ум да се сети за делото за амнистия. Крейг си помисли дори, че лорд канцлерът може да го повика отново и този път да му предложи шери и да си поговорят за упадъка на английския крикет.

– Имаме опашка – промърмори Големия Ал.

– Какво те кара да мислиш така? – попита Дани.

– Една кола ни следва. Видях я и вчера.

– Завий вляво на следващата пресечка и виж дали е още след нас.

Големия Ал кимна и без никакво предупреждение рязко сви вляво.

– Още ли е там? – попита Дани.

– Не. Продължи по улицата – отвърна Големия Ал и погледна в огледалото за обратно виждане.

– Каква е колата?

– Тъмносин форд „Мондео“.

– Колко такива коли има в Лондон, според теб? – попита Дани.

– Казвам ти, че ни следеше – изръмжа Големия Ал и зави по „Болтънс“.

– Ще изляза да потичам – рече Дани. – Ще ти кажа, ако забележа някой да ме следи.

– Шофьорът на Картрайт ме забеляза – съобщи Пейн. – Нямах друг избор и продължих. Отивам да наема друга кола, за да продължа следенето. Ще бъда на линия рано сутринта, но трябва да съм по-предпазлив, защото шофьорът е много опитен. Бас държа, че е или бивш полицай, или е бил в армията. Май е добре да сменям колата всеки ден.

– Какво каза?

– Че ще е добре да…

– Не, не. Преди това.

– Че шофьорът на Картрайт трябва да е бил в полицията или в армията.

– Разбира се! – възкликна Крейг – Този човек е лежал в една килия с Монкрийф и Картрайт.

– Прав си – съгласи се Пейн. – Кран. Албърт Кран.

– Известен още като Големия Ал – додаде Крейг. – Имам чувството, че Фулър ще извади кент флош роял.

– Искаш ли да се върна тази вечер и да го проверя отново?

– Не. Той ще бъде нещо като бонус, но не можем да рискуваме да ни усети. Стой далеч от тях до утре следобед, защото Кран ще е нащрек. Според мен Картрайт ще излезе да тича, когато Кран отиде да вземе момичето от работа.

Дани срещна в коридора професор Мори. Разговаряше със студенти, готвещи се за последните изпити.

– След година, Ник – обърна се той към него, – и ти ще се явяваш на изпити.

Дани беше забравил колко малко време му остава до края. Реши да не уточнява пред професора, че няма представа къде ще е догодина по това време.

– Очаквам големи резултати от теб.

– Дано отговоря на очакванията ви.

– Моите очаквания са си съвсем наред, защото в твое лице виждам човек, образовал се извън общоприетите практики. И съзнавайки, че има много да наваксва, успява да надмине останалите. Ще видиш, че когато дойде време за изпитите, резултатите ти ще са далеч пред тези на останалите.

– Поласкан съм, професоре.

Мори отново насочи вниманието си към групата около него.

Озовал се на улицата, Дани видя, че Големия Ал вече отваря задната врата на колата.

– Имаме ли опашка днес?

– Не, шефе – лаконично отговори Ал и седна зад волана.

Не искаше да тревожи излишно приятеля си. Но не би се изненадал, ако наистина ги следяха. Питаше се само още колко време имат, преди Крейг да разбере истината, ако вече не беше го направил. На Дани му трябваха само още няколко дни до края на пробацията. Тогава щеше да обяви на целия свят истината.

Щом колата спря пред къщата, Дани изскочи на тротоара и се затича нагоре по стълбите.

– Ще искате ли чаша чай? – попита Моли след него.

– Не, благодаря. Ще изляза да потичам.

Свали бързо дрехите си и облече спортния екип. Реши днес да мине по дългия маршрут, за да има време да обмисли срещата си с Алекс Редмейн на другата сутрин. Докато излизаше, забеляза, че Големия Ал отива към кухнята, най-вероятно за да изпие набързо чаша чай с Моли, преди да тръгне за офиса на Бет. С равномерна стъпка пое към „Ембанкмент“. Много адреналин имаше за изразходване от дългото седене на банките в университета.

Мина покрай Чейен Уолк и нарочно не вдигна очи към апартамента на Сара, където сега живееше и брат й. Ако го беше направил, може би щеше да види на прозореца познато лице с фотоапарат. Продължи към Парламент Скуеър и докато минаваше покрай сградата на Камарата на общините, се запита къде ли е сега Пейн.

А той бе от другата страна на улицата и нагласяше фокуса на фотоапарата си, правейки се на турист, който снима Биг Бен.

– Успя ли да направиш поне една прилична снимка? – попита Крейг.

– Достатъчно, за да напълня една стена – отговори Пейн.

– Браво на теб. Донеси ги у дома и ще ги разгледаме, докато вечеряме.

– Пак ли пица? – въздъхна Пейн.

– Няма да е за дълго. Щом Хюго Монкрийф плати, не само ще сме приключили с Картрайт, но и ще можем да се похвалим с добра печалба.

– Не съм много убеден, че Девънпорт е свършил нещо, за да заслужи своя милион.

– Съгласен съм, но все още е толкова нестабилен, че като нищо може да си отвори устата пред Сара. Доскоро, Джералд.

Крейг затвори и отиде да си налее едно питие. Трябваше внимателно да премисли какво ще каже на човека, с когото от една седмица копнееше да се чуе.

– Може ли да говоря с инспектор Фулър? – попита той, когато отсреща вдигнаха.

– С главен инспектор Фулър – отговориха. – За кого да предам?

– Спенсър Крейг. Адвокат.

– Свързвам ви, господине.

– Господин Крейг, отдавна не сме се чували. Трудно ще забравя обстоятелствата около последното ви обаждане.

– Аз също – отвърна Крейг. – Главен инспектор? Поздравления.

– Благодаря – отвърна Фулър. – Едва ли това е единствената причина да ме потърсите.

– Прав сте – засмя се Крейг. – Разполагам с информация, която може да даде тласък по пътя ви нагоре.

– Цял съм в слух.

– Важно е да знаете, че не сте я получили от мен. Ще разберете причината, когато ви кажа с кого е свързана. И предпочитам да не я споделям по телефона.

– Разбира се – съгласи се Фулър. – Кажете къде и кога да се срещнем.

– Утре в дванайсет в „Шерлок Холмс“.

– Много подходящо – засмя се Фулър. – До утре, господин Крейг.

Крейг затвори и понечи да проведе още един разговор, преди Пейн да пристигне, но тъкмо вдигна слушалката, и на външната врата се позвъни. Той отвори и видя широко усмихнатата физиономия на приятеля си. Отдавна не го беше виждал толкова доволен. Пейн го отмина безмълвно, влезе в кухнята и нареди на масата шест снимки.

Крейг се наведе да ги разгледа и веднага разбра защо Пейн изглежда толкова горд от себе си. Точно над коляното на Дани личеше белег от раната, нанесена му лично от Крейг. Макар и избледнял, белегът се виждаше добре.

– Това е съвсем достатъчно за Фулър – отбеляза Крейг и вдигна отново телефона.

– Хюго Монкрийф – отговориха отсреща.

– Бъдещият сър Хюго – рече Крейг.