Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 11 (всего у книги 32 страниц)
28.
Крейг остави черното си порше на паркинга за посетители около час преди времето, определено за посещения. Беше предупредил Пейн, че влизането в „Белмарш“ е почти толкова трудно, колкото и излизането. Безкрайна поредица от решетъчни врати, проверки на документите за самоличност и цялостно претърсване. Всичкото това само за да отидеш на посещение.
Записаха имената им в приемната, дадоха им ключ с номер и им казаха да оставят всичките си ценности, включително часовници, пръстени, верижки, банкноти или монети, в нещо като касетка със същия номер.
Ако искаха да купят нещо от лавката за човека, при когото идват, да си приготвят точни пари и ще получат малки пластмасови жетони с написани върху тях цени като 1 паунд, 50, 20 и 10 пенса. Това, очевидно, се правеше, за да не се дават пари в брой на затворниците. Всеки от посетителите беше викан отделно. Влизаше в затворено помещение, където го претърсваше основно още един униформен, този път с куче.
– Номер едно и две – разнесе се от високоговорителя в чакалнята.
Крейг и Пейн седяха на пейка в един от ъглите и за да убият времето, докато ги извикат, прелистваха броеве на „Затворнически новини“ и „Ключ и ключалка“.
– Номер седемнайсет и осемнайсет – разнесе се след около четирийсет минути.
Крейг и Пейн се изправиха и поеха през нова поредица от решетъчни врати, още по-драстична проверка на дрехите и едва тогава седнаха на ред „Г“, места 11 и 12. Крейг се настани на един от зелените столове със заковани за пода крака, а Пейн отиде до лавката, за да вземе три чаши чай и няколко десерта „Марс“, за което плати с жетоните. Върна се след малко и остави подносчето на масата – също закрепена с болтове за пода.
– Колко ще чакаме още? – попита той по едно време.
– Нямам представа. Пускат затворниците от килиите един по един и предполагам, че ги претърсват по-основно от нас.
– Не се оглеждай – прошепна Бет. – Крейг и Пейн са на три реда зад теб. Сигурно са на посещение при някого.
Дани целият се разтрепери.
– Вероятно са дошли при Мортимър. Закъснели са.
– За какво?
– Не мога да ти кажа много сега – промълви Дани, – но като се видиш с Алекс, ще разбереш.
– Вие вече на „Алекс“ ли сте? – усмихна се тя. – Минахте значи на малки имена.
– Е, не и пред него – усмихна се Дани.
– Голям си бъзльо – отбеляза Бет. – Господин Редмейн открай време те нарича Дани и дори сподели колко се радва, че си започнал да се бръснеш редовно и си пуснал косата си малко по-дълга. Смята, че по време на делото това ще има значение.
– Как върви работата в сервиза? – реши да смени темата Дани.
– Слабо – отвърна Бет. – Много ми се иска да убедя татко да спре пушенето. Непрестанно кашля, но не иска да чуе нито мен, нито мама.
– И кой е управител сега?
– Тревър Сътън.
– Тревър? Та него за нищо не го бива.
– Няма други кандидати.
– В такъв случай трябва да следиш счетоводството.
– Защо? Подозираш, че може да смотава тайно пари ли?
– Не. Но знам, че не го бива в събирането.
– Едва ли ще успея. Татко нищо не споделя с мен, а и, честно казано, съм претрупана с работа.
– Май господин Томас те държи изкъсо? – ухили се Дани.
Бет се засмя.
– Познаваш го, страхотен шеф е. Не помниш ли, че ни влезе в положението по време на процеса. Наскоро пак ми повиши заплатата.
– Не се съмнявам, че е симпатичен мъж – започна Дани, – но…
– Симпатичен мъж ли? – засмя се Бет.
– Ник е виновен – побърза да се оправдае Дани и неволно прокара ръка през косата си.
– Ако продължаваш така, не знам как ще се сработиш отново със старите си приятели, когато излезеш оттук.
– Нали си даваш сметка, че господин Томас си пада по теб? – рече Дани, като се направи, че не е чул забележката й.
– Шегуваш се – възрази Бет. – Винаги се е държал като истински джентълмен.
– Това не пречи да си пада по теб.
– Възможно ли е някой да успее да внесе дрога на толкова строго охранявано място? – попита Пейн, като оглеждаше камерите над главите им и надзирателите, които се взираха към всеки от посетителите през биноклите си.
– Доставчиците стават все по-изобретателни – обади се Крейг. – В памперсите на децата, в перуки… Някои дори пълнят презервативи и ги натъпкват в задника си, защото знаят, че на надзирателите не им е много приятно да бъркат там. А има и смелчаци, те са сред най-отчаяните, които гълтат опаковката.
– Ами ако пакетчето се пръсне вътре?
– Умират в ужасни мъки. Имах преди време клиент, който се бе тренирал да държи в глътката си пакетче хероин, което изкашляше, като се върне в килията си. Рискът наистина е огромен, но като си представиш, че на седмица тук получаваш дванайсет паунда, а пакетчето можеш да продадеш за петстотин. Очевидно смятат, че си струва. Нас ни претърсиха така щателно заради присъдата на Тоби.
– Забави ли се още малко, времето ни ще свърши, без да го видим – отбеляза Пейн и погледна вече изстиналия чай.
– Извинете, господине – застана до тях един от униформените служители. – За съжаление Мортимър се е разболял и няма да може да се види с вас този следобед.
– По дяволите! – измърмори Крейг и се изправи. – Поне да ни беше предупредил. Защо ли не съм изненадан?
– Обратно! Всички по килиите. Веднага! – прокънтя нечий мощен рев по коридорите. Полицейски свирки, сирени и надзирателите се разтичаха, подканяйки затворниците да се прибират.
– Нали трябва да се явя на обучение? – попита Дани, когато вратата се тръшна пред носа му.
– Днес няма да стане, Дани Бой – рече Големия Ал и запали цигара.
– За какво ли е тази суматоха? – попита Ник.
– Всичко може да е. – Ал дръпна дълбоко от цигарата.
– Например? – настоя Дани.
– В някое крило са се сбили и надзирателите ги е шубе, че мелето ще се разрасне. Може и да са нападнали някой шибаняк. Бог да му е на помощ. Заловили са дилър в момента на предаването или пък някой си е подпалил килията. Залагам на това, че някой е намазал въжето. – Той чукна пепелта от цигарата си на пода. – Избери си нещо. Сигурно е обаче, че няма да ни пуснат навън поне още двайсет и четири часа, докато всичко не се успокои.
Големия Ал се оказа прав. Отвориха килиите им чак след двайсет и седем часа.
– За какво беше всичко това? – попита Ник.
– Нямам представа – гласеше дежурният отговор.
– Някой си е теглил въжето – долетя от съседна килия.
– Горкото копеле. Трябва да е разбрал, че оттук няма друг начин да се измъкнеш.
– Познаваме ли го? – попита друг.
– Друсар – рече първият. – Няма и няколко седмици, откакто е тук.
Джералд Пейн попита портиера на входа на „Инър Темпъл“ как да стигне до кабинета на господин Спенсър Крейг.
– В отсрещния край на карето, господине. Номер шест. На последния етаж.
Пейн се отправи с бързи стъпки през вътрешния двор, като гледаше да върви по пътеката и да спазва заръката, изписана на табелите „Не стъпвай по тревата“. Напусна офиса си на „Мейфеър“ веднага след обаждането на Крейг.
– Ако успееш да дойдеш в офиса ми към четири, ще разбереш, че е настъпил краят на безсънните ти нощи.
Когато стигна до отсрещния край на двора, пое по каменните стъпала и бутна дървената врата. Озова се в прохладен мухлясал коридор, по чиито стени бяха накачени снимки на стари съдии. В дъното се виждаше дървено стълбище и когато стигна до него, Пейн видя на стената голяма табела с указател, на който бяха изписани номера на стаи и имена. Както му бе казал портиерът, кабинетът на Крейг се намираше на последния етаж. Докато се качваше, Пейн за пореден път установи, че в последно време съвсем е загубил форма – задъха се, преди да е стигнал втория етаж.
– Господин Пейн? – посрещна го на площадката млада жена. – Аз съм секретарката на господин Крейг. Обади се преди минута да каже, че току-що е напуснал „Олд Бейли“ и ще бъде тук след няколко минути. Ако искате, заповядайте да го почакате в кабинета му. – Тя го поведе по коридора и отвори една врата пред него.
– Благодаря – кимна Пейн и пристъпи в просторна, оскъдно мебелирана стая – две бюра и високи тапицирани с кожа столове.
– Да ви предложа ли чаша чай, господин Пейн? Или може би кафе?
– Не, благодаря – отговори Пейн и отиде до прозореца, който гледаше към вътрешния двор.
Секретарката затвори вратата след себе си и Пейн се отпусна на стола срещу бюрото на Крейг. То беше почти празно, сякаш никой не работеше на него – никакви снимки, цветя, бележки. Единствено голяма подложка за писане, касетофон и доста обемист неотворен плик, адресиран до господин С. Крейг. Виждаше се и надпис „Лично“.
Не мина много време и Крейг връхлетя в стаята, следван от секретарката. Пейн се изправи и му подаде ръка за поздрав, все едно бе клиент, а не стар приятел.
– Настанявай се, старче – рече Крейг. – Госпожице Ръсел, моля никой да не ни безпокои.
– Разбира се, господин Крейг – обеща тя и затвори вратата след себе си.
– Това тук – кимна Пейн към плика – да не е онова, за което си мисля?
– Сега ще проверим. Дойде с пощата тази сутрин, докато съм бил в съда. – Крейг разкъса плика и изсипа една касета на подложката за писане.
– Как се добра до нея?
– По-добре не питай – рече Крейг. – Имам познати на доста неприятни места. – Усмихна се и сложи касетата в касетофона. – Сега ще разберем какво толкова е имал да сподели Тоби със света. – Натисна копчето и се облегна назад.
Пейн обаче остана седнал на ръба на стола, опрял лакти на бюрото.
След няколко минути се разнесе нечий глас:
– Не съм сигурен кой от вас слуша в момента. – В първия момент Крейг не разбра кой говори. – Малко вероятно е да е Лорънс Девънпорт. Не е изключено и да е Джералд Пейн. – По гърба на Пейн пробягаха студени тръпки. – Но мисля, че ме слуша Спенсър Крейг. – Адвокатът седеше невъзмутим. – Който и от вас да е, искам да ви уверя, че дори това да отнеме целия ми живот, ще направя всичко възможно да влезете в затвора заради убийството на Бърни Уилсън, да не говорим за незаконното ми хвърляне зад решетките. Ако все още се надявате, че ще се доберете до касетата, която всъщност търсите, нека ви уверя, че е на място, което няма да откриете, докато не ви затворят тук.
29.
Дани се вгледа в отражението си. От месеци не се беше виждал в цял ръст и искрено се стъписа. Влиянието на Ник се бе оказало по-силно, отколкото подозираше. Изведнъж си даде сметка, че марковите джинси и фланелката на „Уест Хам“ може би не са много подходящи за Кралския съд. Искрено съжали, че отхвърли идеята на Ник за семпъл тъмен костюм с риза и връзка, които щяха да са в далеч по-голям унисон със сериозността на положението (това бяха думи на Ник), а не съвсем точният размер би бил пренебрежима подробност (сложни думи, които вече не му се налагаше да търси в речника).
Дани зае мястото си на обвиняем в съдебната зала и зачака влизането на тримата съдии. Изведоха го от „Белмарш“ още в седем сутринта с просторен бял бус на затвора с още дванайсет затворници, които имаха дела в Апелативния съд. Колко ли от тях щяха да се върнат? Щом пристигнаха, го заключиха в самостоятелна килия и му казаха да чака. Това му даде малко време за размисъл. Не че щяха да му дадат думата в съда. Господин Редмейн бе преговорил с него процедурата в най-големи подробности. Беше му обяснил, че този процес значително ще се различава от първия.
Трима съдии щяха да разгледат новото доказателство, както и протоколите от първия процес и трябваше да бъдат убедени, че съдията и заседателите отпреди година не са разполагали с него или не са взели правилното решение.
Щом чу записа, Алекс Редмейн бе убеден, че той поне ще породи съмнение. Сподели, че няма намерение да се спира прекалено подробно на причината за отсъствието на Тоби Мортимър.
По едно време вратата се отвори и Алекс влезе при затворника. При последния им разговор бе настоял Дани да се обръща към него на малко име. Но на Дани не му беше удобно, въпреки че от самото начало адвокатът му се държеше с него като с равен. Алекс преговори отново новите им доказателства. Според него, независимо от самоубийството на Мортимър, те разполагаха със записа и това бе най-голямата им победа.
– Човек трябва да избягва клишетата, господин Редмейн – усмихна се Дани.
– След година ще можеш сам да водиш защитата си – засмя се Алекс.
– Да се надяваме, че няма да се наложи.
Дани извърна лице към първия ред на галерията, където седяха Бет и майка й, както и много други жители на Боу. Вероятно по-късно щеше да си тръгне с тях.
Нямаше как да знае, че на улицата пред Кралския съд стоят още много хора, който скандираха и размахваха плакати с настояването той да бъде освободен. Сред представителите на пресата забеляза млад журналист от „Бетнал Грийн и Боу Газет“ с отворен бележник и приготвена писалка. Дали щеше да се случи така, че да даде ексклузивно интервю за утрешния брой? Алекс го беше предупредил, че може да не признаят записа като единствено доказателство, но изслушан в съдебната зала, той щеше да се появи във всички вестници и тогава…
Дани вече не беше сам. Алекс, Ник, Големия Ал и, разбира се, Бет се бяха превърнали в генерали на малката му армия. Алекс беше признал, че се надява поне още един свидетел да потвърди историята на Мортимър. Щом той бе пожелал да признае, нищо чудно и Лорънс Девънпорт или Джералд Пейн да се решат, след като две години бяха живели с мисълта за случилото се.
– Защо не се срещнеш с тях? – бе попитал Дани. – Може и да се съгласят да те изслушат.
Адвокатът му беше обяснил защо това е невъзможно и че дори ако ги срещне случайно на обществено място, е длъжен да се оттегли от делото за неспазване на професионалната етика.
– А не можеш ли да изпратиш някого от свое име и той да вземе необходимите доказателства, както направи Големия Ал?
– Не – отвърна Алекс. – Ако някой свърже подобно действие с мен, ще се наложи ти да си търсиш друг адвокат, а аз – друга работа.
– Ами бармана?
Редмейн му обясни, че са направили проучване на Редж Джаксън, който държеше „Дънлоп Армс“, и се оказало, че е с криминално минало.
– Тогава?
– Нищо. Арестуван е на два пъти през последните пет години за намерени в него крадени вещи, но от полицията не разполагали с достатъчно доказателства, за да бъде осъден. И обвиненията паднали.
– Ами Бет? – не спираше Дани. – Ще й дадат ли втори шанс?
– Не. Съдиите вече са прочели показанията й в протоколите от делото и няма да искат да ги чуят отново. – Освен това Алекс го увери, че е изчел много подробно основанията на съдията от първото дело и не е открил никакви данни за предубеденост от негова страна, за да поиска повторно гледане на делото. – Истината е, че всичко зависи от записа.
– Какво ще кажеш за Големия Ал?
Алекс сподели с довереника си, че е мислил за варианта Албърт Кран да бъде призован за свидетел, но решил, че това по-скоро ще навреди, отколкото да помогне.
– Но той е верен приятел – рече Дани.
– С криминално минало.
Точно в десет тримата съдии влязоха в съдебната зала. Всички се изправиха и наведоха глави, докато чакаха те да се настанят на своя подиум. В очите на Дани двамата мъже и жената, които държаха съдбата му в ръцете си, бяха някакви смътни фигури с къси перуки и дълги до земята черни тоги, които скриваха цивилните им дрехи.
Алекс Редмейн постави папката с материалите си на невисоката поставка пред себе си. Бе обяснил на Дани, че ще стои сам на предна позиция, тъй като прокурорът не е длъжен да присъства по време на делото за обжалване. На Дани господин Арнолд Пиърсън определено нямаше да му липсва.
Щом съдебният състав зае местата си, съдия Браун покани господин Редмейн да започне изложението си.
Алекс направи стегнат преглед на историята, като при всяка възможност намекваше за съмненията си. За съжаление от израженията на съдиите личеше, че успехът му не е голям. Председателят на състава, съдия Браун, го прекъсна няколко пъти с въпроса има ли нови доказателства по делото, които могат да бъдат представени, напомняйки, че и той, и колегите му са добре запознати с протоколите от заседанията на първото дело.
След около час Алекс се предаде.
– Уверявам ви, Ваша Светлост, че имам намерение да предоставя на вниманието ви нови доказателства.
– Аз пък ви уверявам, господин Редмейн, че ние с нетърпение очакваме да ги чуем – отвърна съдията.
Алекс пое дълбоко дъх, прелисти поредна страница в папката пред себе си и продължи:
– Разполагаме със запис, който бих искал да чуете и да вземете предвид. Това е разговор между господин Тоби Мортимър, един от известните ви Мускетари, присъствал в „Дънлоп Армс“ във въпросната нощ, но не бе разположен по време на първото дело. – Дани затаи дъх, когато видя Алекс да изважда малкия касетофон. Адвокатът тъкмо се канеше да натисне копчето за прослушване, когато съдия Браун се наведе над широкото бюро и каза:
– Един момент, господин Редмейн.
Дани усети, че целият потреперва, когато тримата съдии сведоха глави и започнаха да обсъждат нещо. Мина време, преди председателят на състава да зададе на Алекс въпрос, който адвокатът без съмнение очакваше:
– Господин Мортимър ще се яви ли да свидетелства?
– Не, Ваша Светлост, но записът ще покаже, че…
– Защо няма да се яви в съда, господин Редмейн? Все още ли е неразположен?
– За съжаление той почина съвсем наскоро.
– Може ли да попитам каква е причината за смъртта му?
Алекс изруга мислено. Съдията Браун чудесно знаеше каква е причината за смъртта на Мортимър, но държеше всичко да бъде записано в протокола.
– Почина след свръхдоза хероин.
– Беше ли регистриран преди това като наркоман?
– Да, Ваша Светлост, но за щастие записът е направен в момент на ремисия.
– Вероятно ще призовете лекар, който да го докаже.
– За съжаление – не, Ваша Светлост.
– Да разбирам ли, че по време на изявлението му не е присъствал лекар?
– Да, Ваша Светлост.
– Ясно. Къде е осъществен записът?
– В затвора „Белмарш“, Ваша Светлост.
– Вие присъствахте ли?
– Не, Ваша Светлост.
– Може би някой от служителите в затвора е бил свидетел на обстоятелствата, при които е направен?
– Не, Ваша Светлост.
– Любопитен съм да чуя кой е присъствал на този запис?
– Господин Албърт Кран.
– И след като не е лекар или служител на затвора, в качеството си на какъв е бил там?
– Затворник е.
– Така ли? Длъжен съм да попитам, господин Редмейн, дали имате каквито и да било доказателства, че господин Мортимър не е бил принуждаван или заплашван, за да направи своето изявление?
Алекс се поколеба.
– Не, Ваша Светлост. Но съм убеден, че благодарение на своя опит, сам ще отсъдите в какво състояние е бил господин Мортимър, след като изслушате записа.
– Само че няма как да сме сигурни, че господин Кран не е държал нож, опрян в гърлото на Мортимър, а и е възможно самият му вид да е изкарал акъла на бедния човек.
– Както вече отбелязах, Ваша Светлост, ще си съставите далеч по-добро мнение, след като чуете записа.
– Нека се консултирам с колегите си, адвокат Редмейн.
Тримата съдии отново си зашепнаха.
Не след дълго съдия Браун се извърна към адвоката на обвиняемия.
– Стигнахме до единодушното решение да не ви позволим да пуснете записа, тъй като е напълно неприемлив за нас.
– Позволявам си да припомня на Ваша Светлост, че наскоро приетата директива на Европейската комисия…
– Европейската комисия не раздава правосъдие в този съд – рече съдия Браун, но бързо се коригира: – в тази страна. И ви предупреждавам, че ако съдържанието на касетата бъде оповестено по някакъв начин, ще бъда принуден да отнеса въпроса до прокуратурата.
Единственият репортер на мястото за журналисти отпусна безпомощно писалката си. За миг си бе помислил, че ще има шанса да стане автор на ексклузивна новина, защото се очакваше господин Редмейн да му предостави касетата, ако съдиите бяха разрешили да бъде изслушана. Неговите читатели, за разлика от съдиите, имаха желание да разберат какво е казал Мортимър. Но сега това ставаше невъзможно. Ако вестникът дръзнеше да публикува макар и една дума, щеше да попадне под ударите на закона за обида на съда, нещо, което и най-смелите издатели не биха дръзнали да направят.
Алекс прелисти документите, но знаеше, че не може да направи нищо повече.
– Моля, продължете, господин Редмейн – услужливо предложи съдията.
Алекс подхвана отново изложението си, но другите му нови доказателства бяха съвсем оскъдни и по едно време съдията повдигна изумено вежди. Най-сетне адвокатът седна на мястото си, бесен на себе си. Трябваше да пусне записа на вестниците вчера, преди делото и тогава съдията щеше да бъде поставен пред свършен факт и ще не ще, щеше да разреши пускането на записа в залата.
По-късно баща му отбеляза, че и едно изречение от записа да беше прозвучало в залата, съдията нямаше да може да спре изслушването на цялата касета. Те не бяха допуснали да прозвучи и една дума, камо ли цяло изречение.
Тримата съдии се оттеглиха в дванайсет и трийсет и седем и много скоро се върнаха с категоричното си решение.
– Молбата се отхвърля – постанови кратко съдията.
Алекс клюмна и погледна Дани, който трябваше да прекара повече от двайсет години в затвора заради престъпление, за което, Алекс вече беше напълно сигурен, не е виновен.
