Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 32 страниц)
Джефри Арчър
Затворник по рождение
Пролог
– Да – кимна Бет. Опита да се престори на изненадана, което не беше кой знае колко убедително, след като още в прогимназията бе решила да се омъжи за него. Тя обаче се изуми, че Дани коленичи насред претъпкания ресторант. – Да – повтори Бет, с надеждата, че той ще се изправи, преди всички наоколо да са оставили вилиците, за да ги зяпат.
Но той не стана, а измъкна като фокусник, незнайно откъде, малка кутийка. Отвори я и отвътре се показа семпла халка с диамант, доста по-голям от очакваното, въпреки че брат й вече беше споменал, че приятелят му е похарчил две месечни заплати за пръстена.
Дани най-после се изправи и за пореден път я изненада, набирайки веднага някакъв номер на мобилния си.
– Каза „да“! – триумфално обяви той.
Бет се усмихна и вдигна диаманта срещу светлината, за да го разгледа отблизо.
– Защо не се присъединиш? – добави Дани, преди тя да успее да го спре. – Страхотно, нека се видим в бара на Фулъм Роуд, онзи, в който бяхме след мача с „Челси“ миналата година. Ще се видим там, човече!
Бет не възрази, защото Бърни беше не само неин брат, но и най-старият приятел на Дани, когото той най-вероятно вече беше поканил за кум.
Щом Дани поиска сметката от преминаващия сервитьор, към тях бързо се приближи оберкелнерът.
– За сметка на заведението – рече той и топло се усмихна.
Очертаваше се нощ на изненадите.
Бет и Дани влязоха в „Дънлоп Армс“ и завариха Бърни на маса в ъгъла, с бутилка шампанско и три чаши.
– Страхотна новина! – поздрави ги той още преди да са седнали.
– Благодаря, човече – отвърна Дани и му подаде ръка.
– Вече се обадих на мама и татко – продължи Бърни, докато отваряше бутилката, за да напълни чашите. – Не ми се сториха кой знае колко изненадани, но пък вашата тайна беше сред най-лошо пазените в Боу.
– Не ми казвай, че и те ще се появят – каза Бет.
– Никакъв шанс. – Бърни вдигна чашата си. – Този път само аз. Наздраве, за дълъг живот и дано „Уест Хам“ да спечелят купата.
– Е, поне едно от двете е възможно – въздъхна Дани.
– Мисля, че ти по-скоро би се оженил за „Уест Хам“ – усмихна се Бет на брат си.
– Може и да е по-лошо – каза Бърни.
– Аз поне, докато съм жив, ще съм женен – засмя се Дани.
– Освен в събота следобед – напомни му Бърни.
– Може да се наложи понякога да жертваш и съботата, след като поемеш щафетата от татко – отбеляза Бет.
Дани се намръщи. По време на обедната почивка се беше отбил при бащата на Бет, за да иска ръката на единствената му дъщеря. Някои традиции умират трудно в Ийст Енд. Господин Уилсън беше повече от ентусиазиран от новината, че Дани ще е негов зет, след което сподели, че е размислил относно нещо, за което Дани беше сигурен, че са се разбрали.
– А ако се надяваш, че ще те наричам „шефе“, като поемеш щафетата от стария – прекъсна мислите му Бърни, – нещо си се объркал.
Дани предпочете да замълчи.
– Това онзи ли е, за когото си мисля? – прекъсна ги Бет. Гледаше към бара.
Дани проследи погледа й и каза:
– Определено прилича на него.
– На кого? – попита Бърни.
– Актьорът, който играе доктор Бересфорд в „По лекарско предписание“.
– Лорънс Девънпорт – прошепна Бет.
– Да отида ли да му поискам автограф? – предложи Бърни.
– В никакъв случай – възкликна Бет, – въпреки че мама не пропуска епизод.
– Мислех, че го харесваш – отбеляза Бърни и доля чашите им.
– Не е вярно – възрази Бет прекалено високо и един от мъжете на бара се обърна. – И освен това – добави тя, усмихвайки се на годеника си – Дани изглежда доста по-добре от Лорънс Девънпорт.
– Да бе! – разсмя се Бърни. – Не си мисли, че на малкия Дани ще му стане навик да се бръсне и да си мие косата. Никакъв шанс. Не забравяй, че твоят бъдещ съпруг работи в Ийст Енд, а не в Сити.
– Той би могъл да бъде всичко, което поиска – отбеляза Бет и хвана ръката на годеника си.
– Какво например? Финансист или може би търговец? – Бърни смушка дружески приятеля си.
– Има такива планове за сервиза, че ще ти падне шапката…
– Шт – спря я Дани, докато пълнеше чашата на приятеля си.
– Дано, защото чифтосването не е евтина работа – каза Бърни. – За начало ще трябва да намерите къде да живеете.
– Един приземен апартамент близо до нас се продава – рече Дани.
– Имате ли достатъчно за депозит? Дори в Ийст Енд жилищата не са евтини.
– Спестили сме достатъчно – похвали се Бет, – а когато Дани поеме от татко…
– Да пием за това – предложи Бърни, но забеляза, че бутилката е празна. – Май няма да е зле да поръчам още една.
– И дума да не става – отсече Бет. – На теб може да не ти се налага, но утре аз трябва да бъда навреме на работа.
– Не ме интересува! – каза Бърни. – Не всеки ден сестра ми се сгодява за най-добрия ми приятел. Още една бутилка! – извика той.
Барманът се усмихна и извади бутилка шампанско от хладилника. Един от мъжете на бара погледна етикета и отбеляза:
– „Пол Роже“. – А после добави на висок глас: – Само ще го изхабят.
Бърни скочи от мястото си, но Дани побърза да го дръпне обратно на стола.
– Зарежи. Не си заслужава.
Барманът предвидливо се приближи към тях.
– Братлета, нали няма да имаме проблеми? – попита той, докато отваряше бутилката. – Празнуват рожден ден и са пийнали повечко.
Бет огледа четиримата, докато барманът пълнеше чашите. Един от тях я зяпаше втренчено. Намигна й, отвори уста и се облиза. Бет бързо се извърна и с облекчение видя, че Дани и брат й не са забелязали, увлечени в разговор.
– Къде ще ходите на меден месец?
– В Сен Тропе – обяви Дани.
– Май ще се поизръсите.
– Този път ще минем без теб, да ти е ясно – каза Бет.
– Кучката става, ама само докато си отвори устата – чу се глас откъм бара.
Бърни пак скочи, а двама от онези на бара го изгледаха предизвикателно.
– Пияни са – напомни Бет. – Просто не им обръщай внимание.
– Абе не знам – обади се друг. – Има моменти, когато много ми харесват отворените усти на кучките.
Върни грабна празната бутилка, но Дани с всичка сила го дръпна да седне.
– Тръгваме си – отсече Бет. – Не искам някакви сноби да ми развалят годежното парти.
Дани се надигна, но Бърни продължи спокойно да допива шампанското си.
– Да се разкараме, преди да сме направили нещо, за което ще съжаляваме – подкани го Дани.
Най-после Бърни се изправи и неохотно последва приятеля си, но нито за миг не свали поглед от четиримата на бара. Бет с радост установи, че те са им обърнали гръб и оживено обсъждат нещо.
Но щом Дани отвори задната врата, един от тях се обърна и попита:
– Тръгваме, а? – Извади портфейла си и добави: – Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.
– Що не се гръмнеш бе? – тутакси се извърна Бърни.
– Да излезем вън да се разберем.
– Ти само ми ела! Скапаняк! – предизвикателно подвикна Бърни, но Дани го избута навън, преди да е казал още нещо.
Бет бързо затръшна вратата зад тях и тръгна по тясната задна уличка. Дани сграбчи Бърни за лакътя, но преди да изминат и няколко метра, той се опита да се отскубне.
– Да се върнем и да ги размажем.
– Някой друг път – рече Дани категорично и продължи да го побутва напред.
Бет стигна до улицата и там срещна онзи, когото Бърни бе нарекъл скапаняк. Скрил едната си ръка зад гърба, той я изгледа похотливо и пак се облиза. В същия миг друг изскочи задъхан иззад ъгъла. Бет се обърна и видя, че брат й вече е заел разкрачена стойка, готов за юмручен бой.
– Да се върнем обратно – извика тя към Дани, но в следващия момент забеляза, че другите двама от компанията са им препречили пътя към задния вход на бара.
– Майната им – изруга Бърни. – Време е да дадем урок на тия копелдаци.
– Не, не – примоли се Бет, когато един от мъжете на уличката се втурна към тях.
– Ти поеми скапаняка – викна Бърни на Дани, – а аз – другите трима.
Бет с ужас видя как „скапанякът“ удари Дани в брадичката и той политна назад, но се съвзе достатъчно бързо, за да блокира следващия удар и изненадващо заби юмрук в стомаха на нападателя си. Онзи се свлече на коляно, но бързо се изправи и отново замахна към Дани.
Двамата край вратата очевидно не изпитваха голямо желание да се включат и Бет се надяваше всичко да приключи бързо. Брат й заби един ъперкът на другия, с което почти го нокаутира. Докато го чакаше да се изправи, Бърни извика:
– Би ли извикала такси, сестра ми? Това тук няма да трае дълго и най-добре да се измитаме.
Бет искаше първо се увери, че Дани се справя със Скапаняка. Онзи лежеше проснат на земята, а годеникът й беше върху него и явно всичко беше под контрол. Хвърли им последен поглед, преди неохотно да се подчини на заповедта на брат си. Изтича до края на алеята и когато стигна до улицата, се заоглежда за такси. Минута по-късно забеляза познатата светеща табела на покрива на една от колите.
Таксито спря точно когато мъжът, когото Бърни бе повалил, мина покрай нея клатушкайки се и изчезна в тъмното.
– Накъде, миличка? – попита шофьорът.
– Бейкън Роуд в Боу – отвърна Бет и отвори задната врата. – Трябва да изчакаме и двама приятели.
Шофьорът погледна в уличката и отбеляза:
– Не мисля, че ти трябва такси, момиче. Ако наистина са ти приятели, по-добре извикай линейка.
Книга първа
Процесът
1.
– Невинен.
Дани Картрайт усещаше как краката му треперят, както преди първия рунд на мачовете, които знаеше, че ще загуби.
Секретарят записа думите му относно обвинението и рече:
– Можете да седнете.
Дани се свлече на тясната скамейка и въздъхна с облекчение. Първият рунд беше приключил. Погледна към „рефера“, седнал в отсрещния край на залата на подобен на трон зелен кожен стол с висока облегалка. Върху дългата дъбова маса пред него бяха разпръснати папки с дела и бележник, отворен на празна страница.
Съдия Саквил изгледа Дани равнодушно, свали от носа си очилата с дебели като лупи стъкла и нареди:
– Да влязат заседателите.
Докато всички присъстващи очакваха дванадесетте мъже и жени, Дани се опитваше да попие всичко в зала номер четири на „Олд Бейли“. Погледна към двамата мъже, седнали в двата края на, както му обясниха, адвокатската скамейка. Младият му адвокат Алекс Редмейн му се усмихна приятелски, но по-възрастният в другия край, когото господин Редмейн винаги наричаше „прокурор“, не го удостои с никакво внимание.
Дани премести поглед към местата за публиката. Родителите му седяха на първия ред. Яките татуирани ръце на баща му бяха опрени на парапета, а главата на майка му през повечето време бе наведена, освен когато поглеждаше единствения си син.
Няколко месеца изминаха, докато делото „Короната срещу Даниъл Артър Картрайт“ стигне до „Олд Бейли“. На Дани му се струваше, че откакто се бе намесил законът, събитията се нижеха като на забавен кадър. Най-внезапно и без предупреждение вратата в другия край на залата се отвори и приставът се появи отново. Следваха го седмина мъже и пет жени, избрани да решат съдбата му. Настаниха се на определените им места – шестима на първия ред и шестима зад тях. Непознати, без нищо общо помежду, освен лотарията на подбора.
Секретарят ги изчака да се настанят и се обърна към тях.
– Дами и господа съдебни заседатели – започна той, – обвиняемият Даниъл Артър Картрайт е пред вас по обвинение в убийство. Той пледира невинен. Ваше задължение в такъв случай е да изслушате фактите по делото и да решите виновен ли е, или не.
2.
Съдия Саквил погледна към адвокатската скамейка.
– Господин Пиърсън, можете да изложите случая от името на Короната.
Ниският закръглен мъж бавно се надигна от скамейката. Господин Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, отвори дебелата папка върху катедрата пред себе си. Докосна поизносената перука на главата си, сякаш за да провери дали случайно не я е забравил, и подръпна реверите на тогата – навици, останали непроменени през последните трийсет години.
– С разрешението на Ваша Светлост – започна бавно и замислено той – ще представлявам Короната по този случай, а моят многоуважаван колега – погледна листа пред себе си, – господин Алекс Редмейн, се явява от страната на защитата. Случаят, представен пред Ваша Светлост, е убийство. Хладнокръвното и добре обмислено убийство на господин Бърнард Хенри Уилсън.
Родителите на жертвата седяха в края на последния ред. Господин Уилсън гледаше към Дани, без да крие разочарованието си. До него седеше госпожа Уилсън – бледа, с празен поглед, като опечалена на погребение. Макар трагичните събития около смъртта на Бърни Уилсън да бяха променили необратимо живота на две семейства от Ийст Енд, близки приятели от поколения, те почти не предизвикаха отзвук отвъд десетината улици около Бейкън Роуд в Боу.
– По време на този процес ще научите как обвиняемият – продължи Пиърсън, махвайки към Дани, без дори да го погледне – е примамил господин Уилсън в събота вечер на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета в заведение в Челси, Лондон, където извършва това брутално и предумишлено убийство. Преди това той завежда сестрата на господин Уилсън… – още веднъж погледна в папката пред себе си – … Елизабет, в ресторанта „При Лучио“ на Фулам Роуд. Съдът ще научи, че Картрайт е направил предложение за брак на госпожица Уилсън, след като тя му разкрива, че е бременна. Минути по-късно се обажда на брат й по мобилния си телефон и го кани да се присъедини към тях в „Дънлоп Армс“ на гърба на „Хамбълдън Терас“, Челси, за да празнуват. В писмените си показания госпожица Уилсън е заявила, че никога преди не е посещавала заведението. Факт, очевидно добре известен на Картрайт, и според Короната той неслучайно е избрал точно това място: задната врата води към тиха уличка, идеално място за човек, замислил убийство, за което после Картрайт ще набеди напълно непознат случаен клиент на „Дънлоп Армс“ в онази нощ.
Дани гледаше вторачено господин Пиърсън. Как би могъл да знае какво се бе случило онази нощ, след като дори не е бил там? Господин Редмейн го беше уверил, че по време на процеса ще бъде изслушана и неговата версия и не бива да се тревожи, ако всичко изглежда обезкуражаващо, докато обвинението представя случая. Въпреки всичко две неща безпокояха Дани: едното бе, че Алекс Редмейн е по-млад, а другото, че това е второто дело в практиката му, което води сам.
– За нещастие на господин Картрайт – продължаваше Пиърсън – останалите четирима клиенти в „Дънлоп Армс“ онази нощ разказват история, различна от неговата. Разказът им е не само последователен, но е потвърден и от бармана. Короната ще призове петимата като свидетели и те ще ви кажат, че са дочули спор между двамата, видени по-късно да излизат през задната врата на бара, след като Картрайт казал: „Да излезем вън да се разберем“. И петимата са го видели да излиза през задната врата, следван от Бърнард Уилсън и сестра му Елизабет, която изглеждала явно обезпокоена. Минути по-късно се чул писък. Един от клиентите, господин Спенсър Крейг, изтичал към уличката зад „Дънлоп Армс“, където открил Картрайт, който стискал гърлото на господин Уилсън с едната си ръка, а в другата държал ножа, забит в гърдите му. Господин Крейг набрал полицията по мобилния си телефон. Времето на обаждането и разговорът, Ваша Светлост, са записани в полицейски участък „Белгрейвия“. Няколко минути по-късно двама полицаи се явяват на местопрестъплението и заварват Картрайт надвесен над тялото на господин Уилсън да стиска нож, който вероятно е взел от бара, защото на него бил гравиран надпис „Дънлоп Армс“.
Алекс Редмейн си записа казаното от Пиърсън.
– Дами и господа съдебни заседатели – продължи прокурорът, подръпвайки отново реверите на тогата си, – всяко убийство се нуждае от мотив, а в този случай е достатъчно да се върнем към най-древното убийство в историята – братоубийството на Каин, за да си го припомним: съчетанието от завист, алчност и амбиция са тласнали Картрайт към отстраняването на единствения му съперник. Картрайт и Уилсън работели в автосервиза „Уилсън“ на Майл Енд Роуд. Гаражът е собственост на бащата на починалия, господин Джордж Уилсън, който смятал да се оттегли в края на годината, след като прехвърли бизнеса на единствения си син Бърнард. Господин Джордж Уилсън е направил писмено изявление, деклариращо намерението му, което беше прието от защитата, така че той няма да бъде призоваван за свидетел. Дами и господа съдебни заседатели, по време на този процес ще установите, че двамата младежи имат дълга история на съперничество и единоборство, простираща се назад във времето чак до ученическите им години, и че след премахването на господин Уилсън Картрайт е смятал да се ожени за дъщерята на шефа си и така да поеме сам процъфтяващия бизнес. Нещата обаче не се развили според плана му и след ареста се опитал да прехвърли вината върху невинен свидетел – човека, изтичал навън, за да види какво е предизвикало писъка на госпожица Уилсън. За нещастие на Картрайт в плана му не влизала появата на четирима свидетели. – Пиърсън се усмихна на заседателите. – Дами и господа съдебни заседатели, щом чуете техните показания, ще отпаднат всичките ви съмнения относно вината на Картрайт в това отвратително престъпление. – Той се обърна към съдията. – С това приключва встъпителната пледоария на Короната, Ваша Светлост. – Пиърсън подръпна отново реверите си и продължи: – С Ваше позволение ще призова първия свидетел.
Съдия Саквил кимна.
– Призовавам господин Спенсър Крейг – произнесе високо Пиърсън.
Дани Картрайт видя как разсилният отвори вратата в дъното на залата, излезе и извика:
– Господин Спенсър Крейг!
Миг по-късно в залата влезе малко по-възрастен от Дани мъж в син раиран костюм с бяла риза и бледоморава вратовръзка. Колко различен изглеждаше от първата им среща.
Дани не бе виждал Спенсър Крейг през последните шест месеца, но не бе минал и ден, без да си го припомни ясно. Гледаше го предизвикателно, но Крейг не му обърна никакво внимание, сякаш не съществуваше.
Свидетелят мина през залата като човек, който много добре знае накъде се е запътил. Щом застана зад свидетелската банка, незабавно сложи ръка над Библията и произнесе клетвата, без дори да погледне подаденото му от пристава листче.
Пиърсън се усмихна на основния си свидетел и едва тогава сведе очи към подготвяните през последния месец въпроси.
– Името ви Спенсър Крейг ли е?
– Да, господине – отвърна той.
– И живеете на „Хамбълдън Терас“ четиридесет и три?
– Да, господине.
– Какъв сте по професия? – попита господин Пиърсън, все едно че не знаеше това.
– Адвокат.
– В коя област?
– Криминално право.
– Значи познавате достатъчно случаи на убийство?
– За съжаление да.
– Бих искал да ви върна към вечерта на осемнадесети септември миналата година, когато с група приятели сте се събрали на по питие в „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“. Надявам се, ще ни изясните какво точно се случи онази вечер.
– С приятелите ми празнувахме рождения ден на Джералд…
– Джералд? – прекъсна го Пиърсън.
– Джералд Пейн – уточни Крейг. – Стар приятел от Кеймбридж. Дружеска среща на бутилка вино.
Алекс Редмейн записа това. Трябваше да попита после колко са били бутилките.
Дани много искаше да разбере какво точно ще рече „дружеска“.
– Но за жалост не завърши като такава – напомни Пиърсън.
– Далеч не – съгласи се Крейг. Все още не бе погледнал към Дани.
– Моля, разкажете на съда какво се случи онази вечер – подкани го Пиърсън, гледайки бележките си.
Крейг за първи път се обърна към заседателите.
– Както вече казах, пиехме вино по повод рождения ден на Джералд, когато чух високи гласове. Обърнах се и на масата в далечния ъгъл на помещението видях мъж, който седеше заедно с млада дама.
– Виждате ли този човек сега в залата? – попита Пиърсън.
– Да – отвърна Крейг и посочи към подсъдимия.
– Какво се случи после?
– Той скочи на крака – продължи Крейг – и започна да крещи, като сочеше с пръст друг мъж на масата, който остана седнал. Чух другия да казва: „Ако си мислиш, че ще те наричам «шефе», когато поемеш щафетата от стария, нещо си се объркал“. Младата дама се опитваше да го успокои. Тъкмо щях да им обърна гръб, все пак скандалът нямаше нищо общо с мен, когато обвиняемият извика: „Да излезем вън да се разберем“. Приех, че се шегуват, но тогава мъжът, който каза това, грабна нож от бара…
– Разрешете да ви прекъсна, господин Крейг. Видяхте обвиняемия да взема нож от бара? – попита Пиърсън.
– Да, видях го.
– И какво стана след това?
– Тръгна към задната врата, което ме учуди.
– Защо?
– Защото съм редовен посетител на „Дънлоп Армс“, а не бях срещал там този човек.
– Не съм сигурен, че успях да проследя мисълта ви, господин Крейг – намеси се Пиърсън, който следеше всяка негова дума.
– Задният изход не се вижда от онзи край на помещението, където бе тяхната маса, но изглежда, той много добре знаеше къде отива.
– Разбирам – кимна Пиърсън, – моля, продължете.
– Миг по-късно другият мъж стана и бързо последва обвиняемия заедно с младата дама. Дори нямаше да си спомням всичко това, ако малко по-късно не се чу писък.
– Писък ли? – повтори Пиърсън. – Какъв писък?
– Силен женски писък – отвърна Крейг.
– И какво направихте?
– Незабавно хукнах към задната уличка. Опасявах се, че жената е в опасност.
– А така ли беше?
– Не, господине. Тя крещеше на подсъдимия и го молеше да спре.
– Да спре какво? – попита Пиърсън.
– Да бие другия мъж.
– Те биеха ли се?
– Да, господине. Мъжът, когото по-рано бях видял да размахва пръст и да вика, сега притискаше другия към стената, опрял лакът в гърлото му. – Крейг се обърна към заседателите и вдигна лявата си ръка, за да демонстрира.
– Господин Уилсън опитваше ли да се защити? – попита Пиърсън.
– Доколкото можеше, но обвиняемият отново и отново забиваше ножа в гърдите му.
– Какво направихте след това? – тихо попита Пиърсън.
– Обадих се на телефона за спешни случаи и оттам обещаха незабавно да изпратят полиция и линейка.
– Казаха ли нещо друго? – попита Пиърсън, поглеждайки към бележките си.
– Да – отговори Крейг, – предупредиха ме в никакъв случай да не доближавам човека с ножа, а да се върна в бара и да изчакам пристигането на полицията. – Той замълча за миг. – Изпълних инструкциите.
– Как реагираха приятелите ви, когато се върнахте в бара и им разказахте какво сте видели?
– Искаха да излязат навън, за да помогнат, но аз им предадох какво ме е посъветвала полицията и че ще е разумно при тези обстоятелства да се приберат.
– При тези обстоятелства?
– Аз бях единственият свидетел на целия инцидент и не исках да ги поставя в опасност, ако човекът с ножа се върнеше в бара.
– Похвална постъпка – отбеляза Пиърсън.
Съдията погледна прокурора неодобрително.
Алекс Редмейн продължаваше да си води бележки.
– Колко ви се наложи да чакате, преди да пристигне полицията?
– Много скоро чух сирената и след няколко минути през задната врата в бара влезе цивилен инспектор. Той показа значката си и се представи като инспектор Фулър. Съобщи, че жертвата е на път към близката болница.
– Какво стана после?
– Дадох показания и инспектор Фулър ме освободи да си вървя у дома.
– Така ли направихте?
– Да, прибрах се вкъщи. Живея само на няколкостотин метра от „Дънлоп Армс“. Легнах си, но не можах да заспя.
Алекс Редмейн си записа „няколкостотин метра“.
– Напълно разбираемо – кимна Пиърсън.
Съдията отново го изгледа с неодобрение.
– Така че станах, отидох в кабинета си и записах всичко, което се беше случило по-рано вечерта.
– Защо сте го направили, след като вече сте дали показания на полицията?
– Опитът ми от вашето място, господин Пиърсън, ме е научил, че показанията, представяни от свидетелското място, често са разпокъсани, дори неточни, защото процесът започва няколко месеца след извършване на престъплението.
– Напълно вярно – потвърди Пиърсън, обръщайки нова страница в папката си. – Кога научихте, че Даниъл Картрайт е обвинен в убийството на Бърнард Уилсън?
– Прочетох съобщението в „Ивнинг Стандарт“ следващия понеделник. Там пишеше, че господин Уилсън е умрял на път за болница „Челси и Уестминстър“ и че Картрайт е обвинен в убийството му.
– Сметнахте ли това за край на случая по отношение на личното ви участие в него?
– Да, макар да знаех, че ако Картрайт не признае вината си, ще бъда призован като свидетел в предстоящия процес.
– Но се случи обрат, който дори вие, с целия си опит със закоравели престъпници, не сте очаквали.
– Несъмнено – отвърна Крейг. – Двама полицаи ме посетиха следобед на следващия ден, за да проведат втори разпит.
– Но вие вече бяхте дали устни и писмени показания на инспектор Фулър – отбеляза Пиърсън. – Защо им е трябвало да ви разпитват наново?
– Защото сега Картрайт обвиняваше мен в убийството на господин Уилсън и дори твърдеше, че аз съм взел ножа от бара.
– Сблъсквали ли сте се с господин Картрайт или господин Уилсън някога преди?
– Не, господине – отговори Крейг.
– Благодаря ви, господин Крейг. – Двамата се усмихнаха един на друг, преди Пиърсън да се обърне към съдията: – Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.
