Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 32 страниц)
3.
Съдия Саквил насочи вниманието си към адвоката на другия край на скамейката. Той познаваше добре изтъкнатия баща на Алекс Редмейн, пенсионирал се наскоро като съдия във Върховния съд, но синът му не се бе явявал досега пред него.
– Господин Редмейн – напевно започна съдията, – желаете ли да разпитате свидетеля?
– Със сигурност – отвърна Редмейн, докато събираше записките си.
Дани си спомни как малко след като беше арестуван, един полицай го посъветва да си намери адвокат. Оказа се, че не е лесно. Той бързо разбра, че както автомеханиците, така и адвокатите таксуват на час, затова получаваш само толкова, колкото можеш да си позволиш. Той можеше да си позволи десет хиляди лири – сума, спестена през последните десет години, която бе смятал да използва като първоначална вноска за апартамента в Боу, където Бет, той и бебето щяха да живеят след сватбата. И последното пени беше погълнато още преди делото да стигне до съда. Юристът, когото избра, някой си господин Мейкпийс, беше поискал пет хиляди паунда авансово още преди да е свалил капачката на писалката си, и още пет хиляди, след като бе възложил делото на Алекс Редмейн – адвокатът, който щеше да го представя в съда. Дани така и не разбра за какво са му двама адвокати за едно и също нещо. Когато поправяше кола, той не караше Бърни да вдигне капака, за да погледне той двигателя, и със сигурност не би поискал депозит, преди да си донесе инструментите.
Алекс Редмейн му допадна още при първата им среща. Не само защото и той беше фен на „Уест Хам“, а защото въпреки изискания си акцент и оксфордската диплома никога не му говореше с пренебрежение.
Господин Мейкпийс му бе препоръчал да се признае за виновен в убийството, след като го бе изслушал и прочел обвинителния акт. Той бе уверен, че ще постигне споразумение с Короната, което да позволи на клиента му да се отърве само с шестгодишна присъда.
Дани отхвърли предложението.
Алекс Редмейн многократно кара Дани и годеницата му да се върнат към случилото се, търсейки несъответствия в разказите им. Не откри такива и се съгласи да го защитава дори след като парите бяха привършили.
– Господин Крейг – започна Алекс Редмейн, без да подръпва перуката и реверите си, – сигурен съм, че е излишно да ви напомням, че все още сте под клетва, което е допълнителна отговорност за един адвокат.
– Внимавайте, господин Редмейн – прекъсна го съдията. – Не забравяйте, че обвиняем тук е вашият клиент, а не свидетелят.
– Не знам дали ще сте убеден в това, когато стигнете до окончателен извод, Ваша Светлост.
– Господин Редмейн – отвърна рязко съдията, – не е необходимо да ми напомняте каква е ролята ми в тази зала. Вашата работа е да разпитвате свидетелите, а моята – да спазвам буквата на закона. И нека да оставим заседателите да решат каква да бъде присъдата.
– С позволението на Негова Светлост – каза Редмейн, обръщайки се към свидетеля, – по кое време вие и приятелите ви отидохте в „Дънлоп Армс“ онази вечер?
– Не си спомням точния час – отговори Крейг.
– Нека тогава да се опитам да опресня паметта ви. Седем часа? Седем и половина? Осем?
– Смятам, че беше някъде към осем.
– Значи сте пили вече три часа, когато са се появили клиентът ми, неговата годеница и най-близкият му приятел?
– Както вече казах пред този съд, не си спомням тяхното пристигане.
– Точно така – потвърди Редмейн, имитирайки Пиърсън. – Колко питиета обърнахте преди, да речем, единайсет?
– Нямам представа. Празнувахме трийсетия рожден ден на Джералд и никой не ги броеше.
– Е, след като установихме, че сте пили повече от три часа, да речем, че бутилките са били шест. Или седем? Дори осем?
– Най-много пет. Което не е кой знае какво за четирима души.
– Принципно бих се съгласил с вас, ако един от вашите приятели не беше отбелязал в писмените си показания, че е пил само диетична кола, а друг – чаша-две, защото бил с колата.
– Но на мен не ми се налагаше да карам, защото живея само на сто метра от „Дънлоп Армс“.
– Само на сто? – попита Редмейн и след като Крейг не отговори, продължи: – Казахте пред съда, че не сте забелязали други клиенти в бара, преди да чуете повишени гласове.
– Точно така.
– И тогава сте чули обвиняемия да казва: „Да излезем вън да се разберем“?
– Именно.
– А не е ли истина, че именно вие, господин Крейг, сте предизвикали разпрата с непростимите си подмятания към клиента ми? – Той погледна записките си. – „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим.“ – Редмейн чакаше отговор, но Крейг мълчеше. – Да смятам ли липсата на отговор за потвърждение?
– Нищо подобно, господин Редмейн. Просто не смятам, че въпросът ви заслужава отговор – надменно отвърна Крейг.
– Аз пък смятам, че заслужава, господин Крейг, защото съм убеден, че след като господин Уилсън ви е казал: „Що не се гръмнеш бе?“, именно вие сте му казали: „Да излезем вън да се разберем“.
– Мисля, че такъв израз отива много повече на клиента ви – отвърна Крейг.
– Или на подпийнал човек, който се перчи на приятелите си пред хубава жена?
– Налага се отново да ви напомня, господин Редмейн – намеси се съдията, – че клиентът ви е подсъдимият в това дело, а не господин Крейг.
Редмейн се поклони леко, но когато вдигна поглед забеляза, че заседателите попиват всяка негова дума.
– Господин Крейг – продължи той, – допускам, че сте излезли през главния вход и сте изтичали в задната уличка, за да се сбиете.
– Излязох на задната уличка едва когато чух писъка.
– Тогава ли взехте ножа от бара?
– Не съм правил такова нещо – рязко отговори Крейг. – Вашият клиент грабна ножа, преди да излезе навън, както вече ясно посочих в показанията си.
– Става дума за показанията, внимателно изготвени в нощта, когато не сте могли да заспите, нали? – попита Редмейн.
Крейг не отговори.
– Може би това отново е въпрос, който не заслужава отговор? – предположи Редмейн. – Някой от приятелите ви последва ли ви към задната улица?
– Не, никой.
– Значи те не са видели сбиването ви с господин Картрайт?
– Не биха могли, защото не е имало такова сбиване.
– Бяхте ли носител на Наградата по бокс в Кеймбридж?
– Да – с известно колебание отговори Крейг.
– И докато бяхте студент, бяхте временно изключен за…
– Какво отношение има това? – настоятелно попита съдия Саквил.
– Ще се радвам да оставя това решение на заседателите, Ваша Светлост – отговори Редмейн и обръщайки се към Крейг, продължи: – Били ли сте временно изключен от Кеймбридж след пиянска разпра с местни младежи, които по-късно сте описали пред магистратите като „банда хулигани“?
– Това беше преди години, когато бях още студент.
– И години по-късно, в нощта на осемнадесети септември хиляда деветстотин деветдесет и девета, отново се заяждахте с друга „банда хулигани“, прибягвайки до употребата на нож, който сте взели от бара?
– Както вече ви казах, не съм аз този, който взе ножа, но бях свидетел на това как вашият клиент наръга господин Уилсън в гърдите.
– И след това се върнахте в бара?
– Да, веднага позвъних на телефона за спешни случаи.
– Нека да се опитаме да бъдем малко по-точни, господин Крейг. Вие всъщност не сте се обадили на телефона за спешни случаи, а първо сте звъннали на мобилния на инспектор Фулър.
– Вярно е, Редмейн, но изглежда, забравяте, че докладвах за престъпление и много добре знаех, че Фулър ще съобщи на службата за спешни случаи. Линейката, ако си спомняте, пристигна преди инспектора.
– Няколко минути по-рано – натърти Редмейн. – Чудя се обаче как така разполагате с мобилния номер на полицейски инспектор.
– Двамата скоро преди това участвахме в голям процес за разпространение на наркотици, който изискваше обстойни консултации, често пъти с кратко предизвестие.
– Значи инспектор Фулър ви е приятел?
– Не сме близки – отговори Крейг. – Отношенията ни са чисто професионални.
– Господин Крейг, допускам, че сте го познавали достатъчно добре, за да му се обадите и той да чуе първо вашата версия на историята.
– За щастие има още четирима свидетели, които могат да я потвърдят.
– Ще разпитам всеки един от приятелите ви, господин Крейг, тъй като ми е любопитно защо, след като сте се върнали в бара, сте ги посъветвали да се прибират по домовете си.
– Те не видяха как вашият клиент намушка господин Уилсън, така че не бяха замесени по никакъв начин – каза Крейг. – И също така сметнах, че могат да се окажат в опасност, ако останат.
– Но ако някой е бил в опасност, господин Крейг, това би трябвало да е единственият свидетел на убийството на господин Уилсън, така че защо не напуснахте заедно с приятелите си?
Крейг за пореден път остана безмълвен, но този път не защото смяташе въпроса недостоен за отговор.
– Може би истинската причина да им поръчате да си вървят, е, защото са били пречка да изтичате вкъщи и да смените окървавените си дрехи, преди да се появи полицията? Все пак вие живеете, както признахте, „на сто метра“ оттам.
– Изглежда, сте забравили, господин Редмейн, че инспектор Фулър пристигна само няколко минути след извършване на престъплението – подигравателно отговори Крейг.
– Седем минути са изминали от обаждането ви на инспектора до неговото пристигне, а преди да влезе в бара, той дълго е разпитвал клиента ми.
– Как си представяте да поема такъв риск, знаейки, че полицията може да се появи всеки момент? – сопна се Крейг.
– Мога да си го представя – отвърна Редмейн, – ако алтернативата е да прекарате останалата част от живота си в затвора.
Залата зажужа оживено. Погледите на заседателите бяха вперени в Спенсър Крейг, но той отново не отговори нищо.
Редмейн почака малко, преди да продължи:
– Господин Крейг, повтарям, че смятам да разпитам приятелите ви един по един. – Обърна се към съдията и добави: – Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.
– Господин Пиърсън – каза съдията, – не се съмнявам, че желаете да зададете още въпроси на този свидетел.
– Да, Ваша Светлост – отвърна Пиърсън. – Имам още един въпрос, на който много бих искал да получа отговор. – Усмихна се на свидетеля и попита: – Господин Крейг, вие Супермен ли сте?
Крейг изглеждаше озадачен, но бе наясно, че Пиърсън се опитва да му помогне, и отговори:
– Не, господине. Защо ми задавате този въпрос?
– Защото само Супермен, след като стане свидетел на убийство, би могъл да се върне в бара, да говори с приятелите си, да отлети у дома, да си вземе душ, да се преоблече и да долети пак обратно, за да седне небрежно в бара и да посрещне инспектор Фулър.
Няколко заседатели се опитаха да скрият усмивките си.
– Или може би наблизо се е намирала някоя удобна телефонна кабина? – Усмивките прераснаха в смях. Пиърсън изчака той да утихне, преди да добави: – Господин Крейг, позволете ми да ви извадя от фантастичния свят на господин Редмейн, като ви задам един сериозен въпрос.
Сега беше ред на Пиърсън да изчака вниманието на всички да се фокусира върху него.
– След като съдебните експерти на Скотланд Ярд изследваха оръжието, вашите отпечатъци ли бяха открити по дръжката на ножа, или тези на обвиняемия?
– Със сигурност не моите – каза Крейг, – защото в такъв случай аз щях да бъда на подсъдимата скамейка.
– Нямам повече въпроси, Ваша Светлост – заяви Пиърсън.
4.
Вратата на килията се отвори и униформен служител подаде на Дани пластмасова табла с няколко отделения и подобна на пластмаса храна, която той бодна няколко пъти с вилицата, докато чакаше началото на следобедното заседание.
Алекс Редмейн пропусна обяда, за да прегледа записките си. Дали не беше подценил времето, което Крейг беше имал на разположение, преди инспектор Фулър да влезе в бара?
Съдия Саквил обядва заедно с още няколко съдии, които не свалиха перуките си и не дискутираха текущите си дела, докато дъвчеха месото със зеленчуци.
Господин Пиърсън обядва сам в „Бар Мес“ на последния етаж на сградата. Той смяташе, че колегата му е допуснал груба грешка относно времетраенето на инцидента при разпита на Крейг, но това, естествено, не беше негов проблем. Известно време побутва едно грахово зрънце из чинията, докато обмисляше последствията.
Точно в два часа ритуалът започна отново. Съдия Саквил влезе в залата и вяло се усмихна на заседателите, преди да заеме мястото си. След това се обърна към адвокатите:
– Добър ден, господа. Господин Пиърсън, можете да призовете следващия си свидетел.
– Благодаря, Ваша Светлост – отвърна прокурорът и се изправи. – Призовавам господин Джералд Пейн.
В първия момент Дани едва разпозна влезлия в залата човек. Той бе висок близо метър и осемдесет, преждевременно оплешивял, с елегантен бежов костюм, който не успяваше да скрие факта, че е изгубил доста от теглото си след последната им среща. Разсилният го насочи към свидетелското място, подаде му Библията и текста на клетвата. Въпреки че чете от листчето, Пейн демонстрира същата самоувереност като Спенсър Крейг сутринта.
– Вие сте Джералд Пейн и живеете на „Уелингтън Мюс“ шестдесет и две в Лондон?
– Точно така – твърдо отговори Пейн.
– Какъв сте по професия?
– Консултант по недвижими имоти.
Редмейн си записа „брокер“ срещу името му.
– За коя фирма работите? – попита Пиърсън.
– Съдружник съм в „Бейкър, Тремлет енд Смайт“.
– Доста млад сте за съдружник в толкова известна фирма – невинно подхвърли Пиърсън.
– Аз съм най-младият съдружник в историята на фирмата – отвърна Пейн, демонстрирайки добре репетирана скромност.
За Редмейн беше очевидно, че някой е инструктирал Пейн доста преди да застане на свидетелското място. Той знаеше, че по етични съображения това не можеше да е Пиърсън, така че оставаше само една възможност.
– Моите поздравления – рече Пиърсън.
– Да минем към въпросите, господин Пиърсън – подкани го съдията.
– Моля за извинение, Ваша Светлост. Просто се опитвах да установя благонадеждността на свидетеля.
– Успяхте – рязко отвърна съдия Саквил. – Да минем към въпросите.
Пиърсън търпеливо разпита Пейн за събитията от въпросната нощ. Той потвърди, че Крейг, Мортимър и Девънпорт са присъствали в „Дънлоп Армс“. Отрече да се е отправял към задната уличка, когато се чул писъкът. Потвърди също, че са си тръгнали, когато Спенсър Крейг ги посъветвал да го направят. Отрече и да е виждал обвиняемия преди въпросната вечер.
– Благодаря ви, господин Пейн – приключи разпита Пиърсън. – Моля, останете на мястото си.
Редмейн бавно се надигна от мястото си и пренареди записките си, преди да зададе първия си въпрос – трик, на който го бе научил баща му, когато го упражняваше. „Ако се готвиш да започнеш с изненадващ въпрос, момчето ми – казваше той, – остави свидетелят да гадае.“ Той изчака съдията, заседателите и Пиърсън да го погледнат. Само няколко секунди, за които знаеше, че изглеждат като години от свидетелското място.
– Господин Пейн – най-накрая подхвана Редмейн, поглеждайки към свидетеля, – по време на следването си в Кеймбридж, бяхте ли член на общество, наречено „Мускетарите“?
– Да – учуден отговори Пейн.
– Беше ли мотото на това общество „Един за всички, всички за един“?
Пиърсън беше скочил на крака още преди Пейн да успее да каже нещо.
– Ваша Светлост, не мога да си обясня как членство в студентско общество в миналото може да има някакво отношение към събитията от осемнадесети септември миналата година.
– Склонен съм да се съглася с вас, господин Пиърсън – отговори му съдията, – но като че ли господин Редмейн ще ни осветли по този въпрос.
– Точно това смятам да направя, Ваша Светлост – отвърна Редмейн, без да откъсва очи от Пейн. – Беше ли мотото на „Мускетарите“ „Един за всички, всички за един“?
– Да – отговори Пейн с едва забележимо напрежение в гласа.
– Какво друго ви свързваше?
– Преклонение пред Дюма, правосъдието и бутилката хубаво вино.
– Или може би няколкото бутилки хубаво вино? – подхвърли Редмейн, докато изваждаше малка светлосиня книжка от купчината хартии пред себе си. Той започна бавно да разгръща страниците й. – Гласеше ли едно от правилата на обществото, че при опасност, надвиснала над когото и да е от членовете му, останалите са длъжни да му се притекат на помощ?
– Да – отвърна Пейн. – Винаги съм смятал лоялността за мерило, според което можеш да съдиш за някого.
– Наистина? – учуди се Редмейн. – Случайно господин Крейг да е бил също член на „Мускетарите“?
– Да, беше – отговори Пейн. – Беше дори председател.
– И вие заедно с останалите членове му се притекохте на помощ в нощта на осемнадесети септември миналата година, така ли?
– Ваша Светлост – възкликна Пиърсън, скочил отново на крака, – това е възмутително!
– Възмутителното, Ваша Светлост, е – прекъсна го Редмейн, – че когато някой от свидетелите на господин Пиърсън се намира в затруднение, той веднага се притичва на помощ. Може би и той е член на „Мускетарите“?
Неколцина от заседателите се усмихнаха.
– Господин Редмейн – кротко каза съдията, – наистина ли допускате, че свидетелят лъжесвидетелства само защото в университета е бил член на студентско общество?
– Ако алтернативата е доживотен затвор за най-близкия му приятел, Ваша Светлост, то да, наистина смятам, че може да му е минало през ум.
– Това е възмутително! – повтори Пиърсън, все още на крака.
– Не колкото да изпратиш някого в затвора до края на живота му заради убийство, което не е извършил – каза Редмейн.
– Без съмнение, Ваша Светлост – настоя Пиърсън, – сме на път да открием, че и барманът също е бил член на „Мускетарите“.
– Не, няма – отвърна Редмейн, – но ще открием, че барманът е единственият в „Дънлоп Армс“ онази вечер, който не е излязъл на задната улица.
– Мисля, че ви разбрахме – каза съдията. – Може би е време да преминем към следващия ви въпрос?
– Нямам повече въпроси, Ваша Светлост – отговори Редмейн.
– Желаете ли да зададете още въпроси на свидетеля, господин Пиърсън?
– Да, Ваша Светлост – потвърди Пиърсън. – Господин Пейн, за да разсеем всякакво съмнение у заседателите, бихте ли потвърдили, че не сте последвали господин Крейг към задната уличка, след като сте чули женски писък?
– Да – каза Пейн, – не бях в състояние да го направя.
– Нямам повече въпроси, Ваша Светлост.
– Свободен сте да напуснете този съд, господин Пейн – обяви съдията.
Редмейн не пропусна да забележи, че на излизане Пейн не вървеше с наперената походка, с която се появи в залата.
– Желаете ли да призовете следващия си свидетел, господин Пиърсън? – попита съдията.
– Имах намерение да призова господин Девънпорт, Ваша Светлост, но може би ще прецените, че е по-добре да го разпитаме утре сутринта.
Съдията не забеляза как повечето жени в залата, изглежда, силно желаеха Лорънс Девънпорт да бъде извикан още сега. Той погледна часовника си и след кратко колебание каза:
– По-добре да извикаме господин Девънпорт сутринта.
– Както желае Ваша Светлост – съгласи се Пиърсън. Разчиташе на ефекта от очакването на следващия свидетел, което вече се забелязваше у жените заседатели. Надяваше се младият Редмейн да бъде достатъчно глупав и да атакува Девънпорт по начина, по който го бе направил с Джералд Пейн.
5.
Сутринта залата жужеше тихо още преди появата на Лорънс Девънпорт. Дори гласът на разсилния бе приглушен, когато произнесе името му.
Лорънс Девънпорт прекрачи прага и последва разсилния до свидетелското място. Беше около метър и осемдесет, но толкова слаб, че изглеждаше още по-висок. Носеше морскосин костюм и кремава риза, която изглеждаше чисто нова. Беше прекарал доста време в спор дали се налага да сложи вратовръзка, но накрая бе приел съвета на Спенсър, че прекалената небрежност прави лошо впечатление в съда. „Нека те приемат като лекар, а не като актьор“, му беше казал Спенсър. Девънпорт избра раирана вратовръзка, която никога не би сложил, освен пред камера. Но не облеклото караше жените да обръщат глави след него. Пронизващите сини очи, гъстата чуплива коса и безпомощният поглед бяха причина толкова много от тях да искат да са му майки. Е, по-възрастните. Младите имаха други фантазии.
Лорънс Девънпорт се бе прочул с ролята си на сърдечен хирург в сериала „По лекарско предписание“. Всяка събота вечер той прелъстяваше публика от над девет милиона души. Феновете му, изглежда, не се интересуваха от това, че прекарва повече време във флирт със сестрите, отколкото в операционната.
След като зае свидетелското място, разсилният му подаде Библията и задържа пред него листчето с първите му реплики. Така, докато произнасяше клетвата, Девънпорт превърна зала номер четири в свой частен театър. Алекс Редмейн забеляза как жените заседатели се усмихват на свидетеля. Девънпорт отвърна на усмивките им, все едно че го викаха на бис.
Господин Пиърсън бавно се надигна от мястото си. Възнамеряваше да задържи Девънпорт на свидетелското място колкото се може по-дълго, докато разиграва своята дванайсетчленна публика.
Алекс Редмейн се облегна назад в очакване завесата да се вдигне и си спомни още един бащин съвет.
Дани се чувстваше по-изолиран от всякога. Бе впил очи в човека, когото така ясно си спомняше от бара онази вечер.
– Вие сте Лорънс Андрю Девънпорт, нали? – попита Пиърсън свидетеля с грейнал поглед.
– Да, господине.
Пиърсън се обърна към съдията.
– Колебая се, Ваша Светлост, дали ще ми позволите да не питам господин Девънпорт за домашния му адрес. – Той направи пауза. – По очевидни причини.
– Не би било проблем – отговори съдия Саквил, – но ще е необходимо свидетелят да потвърди, че е живял на този адрес през последните пет години.
– Така е, Ваша Светлост – потвърди Девънпорт, насочвайки вниманието си към режисьора с лек поклон.
– Можете ли също така да потвърдите – попита го Пиърсън, – че сте били в „Дънлоп Армс“ вечерта на осемнадесети септември, хиляда деветстотин деветдесет и девета?
– Да, мога – отвърна Девънпорт. – Бях с няколко приятели, за да отпразнуваме тридесетия рожден ден на Джералд Пейн. Всички сме състуденти от Кеймбридж – добави той с провлачения глас, до който прибягваше, когато играеше Хийтклиф11
Герой от „Брулени хълмове“. – Б.пр.
[Закрыть] на турне.
– Видяхте ли онази вечер обвиняемия – попита Пиърсън и посочи към подсъдимата скамейка.
– Не, господине. Не го бях забелязал – отвърна Девънпорт, обръщайки се към заседателите, като че ли бяха публика на матине.
– Приятелят ви Спенсър Крейг изскочи ли през задната врата на заведението по-късно същата вечер?
– Да, така беше.
– Предизвикан от писък на момиче?
– Точно така, господине.
Пиърсън се поколеба, вече очакваше Редмейн да скочи и да протестира срещу такъв очевидно насочващ въпрос, но той остана безмълвен. Окуражен, продължи:
– И господин Крейг се върна в бара малко по-късно, така ли?
– Да, така беше – отговори Девънпорт.
– И посъветва вас и вашите приятели да се приберете у дома? – Пиърсън продължи да насочва свидетеля си, но Алекс Редмейн не помръдваше.
– Така е – каза Девънпорт.
– Обясни ли ви господин Крейг защо смята, че трябва да напуснете мястото?
– Да. Каза ни, че двама души се бият на алеята и един от тях има нож.
– Искахте ли да отидете да видите дали всичко е наред с младата дама? – суфлира му Пиърсън.
– Да, да – отвърна бързо Девънпорт, който вече чувстваше, че не се справя много добре без сценарий в ръцете.
– Но въпреки това послушахте господин Крейг и напуснахте? – добави Пиърсън.
– Да, да, вярно е – каза Девънпорт. – Последвах съвета на Спенсър, защото… – Девънпорт направи ефектна пауза – е правен специалист. Мисля, че това е правилното определение.
Добре ги ниже, мина през ума на Алекс, доловил, че Девънпорт отново е стъпил здраво на краката си.
– Тоест вие лично не сте били на задната улица?
– Не, господине, Спенсър ни посъветва в никакъв случай да не доближаваме човека с ножа.
Алекс остана на място.
– Така – потвърди Пиърсън, обърна следващата страница в папката си и се взря в празния лист хартия. Беше стигнал до края на въпросите по-бързо, отколкото бе очаквал. Не проумяваше защо опонентът му не се беше опитал да го прекъсне, докато той очебийно насочваше свидетеля. Затвори с нежелание папката си.
– Моля, останете на мястото си, господин Девънпорт – каза той. – Със сигурност моят многоуважаван колега ще желае да ви разпита.
Алекс Редмейн дори не погледна към Лорънс Девънпорт, който прекара ръка през прекрасната си коса и продължи да се усмихва на заседателите.
– Желаете ли да разпитате свидетеля, господин Редмейн? – попита съдията с реторичен тон.
– Не, благодаря, Ваша Светлост – отговори Редмейн, като почти не помръдна от мястото си.
Присъстващите едва прикриха разочарованието си.
Алекс беше невъзмутим. Съветът на баща му бе никога да не разпитва свидетел, харесван от заседателите, особено когато са склонни да повярват на всичко, което им казва. „Разкарай го от свидетелското място колкото можеш по-бързо и се надявай, когато се стигне до вземане на решение относно присъдата, споменът от тяхното представление (а това наистина беше представление) да е отшумял.“
– Можете да напуснете свидетелското място, господин Девънпорт – съобщи някак неохотно съдия Саквил.
Девънпорт се изправи, като се постара да постигне максимален ефект от излизането си. В момента, в който се оказа в претъпкания коридор, се насочи право към стълбите за партерния етаж със скорост, която не позволяваше на някой стреснат фен да схване, че това е доктор Бересфорд, и да му поиска автограф.
Девънпорт се радваше, че вече е вън от сградата. Преживяването не беше приятно и той бе доволен, че всичко бе приключило по-бързо от очакваното. По-скоро прослушване, отколкото представление. Не се бе отпуснал нито за момент и се чудеше дали си е проличало, че изобщо не бе спал през нощта. Когато излезе на улицата, си погледна часовника. Беше още рано за срещата му със Спенсър в дванайсет. Зави надясно и тръгна в посока на Инър Темпъл, сигурен, че Спенсър ще се зарадва да научи, че Редмейн не си е направил труда да го разпита. Много се бе страхувал, че младият адвокат ще го притисне по темата за сексуалната му ориентация. Ако беше казал истината, това щеше да е единственото заглавие по първите страници на жълтата преса.
