Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 32 страниц)
56.
Настани се на ъгловата маса петнайсет минути преди уговорения час – Марио беше избрал най-усамотеното място – и започна да премисля въпросите, които смяташе да зададе.
Старателно разглеждаше менюто, за да е готов, когато гостът му пристигне. Очакваше да бъде точен – за него бе от огромно значение да получи обещаната инвестиция за последното представление, което подготвяше. Може би след време щеше да схване защо е бил поканен на този обяд…
Две минути преди един Чарли Дънкан прекрачи прага на „Палм Корт“. Беше с отворена на врата риза и в ръката си държеше цигара. Главният келнер го доближи и дискретно размени няколко думи с него, преди да му подаде пепелник. Докато Дънкан загасваше цигарата си в него, оберкелнерът порови в едно от чекмеджетата на шкафа до вратата и извади няколко вратовръзки на райета. И трите не подхождаха на розово-оранжевата риза на Чарли. Дани едва удържа усмивката си. Главният келнер придружи Дънкан през салона до масата на Дани, който си помисли, че на всяка цена трябва да удвои бакшиша му на тръгване.
Изправи се и се здрависа със своя гост, чието лице бе вече с цвета на ризата му.
– Очевидно сте един от редовните посетители тук – рече Дънкан, докато сядаше. – Май всички ви познават.
– И баща ми, и дядо ми отсядаха в „Дорчестър“, когато идваха в Лондон – обясни Дани. – Нещо като семейна традиция.
– И така, с какво се занимаваш, Ник? – подхвърли Дънкан, докато разглеждаше менюто. – Не си спомням да съм те виждал преди в театъра?
– Служих в армията – отговори Дани – и се налагаше да прекарвам доста време в чужбина. След смъртта на баща ми поех отговорностите за семейното имущество.
– И никога не си инвестирал в театъра? – попита Дънкан, докато сомелиерът показваше на Дани етикета на бутилката. Той го разгледа секунда-две и кимна. В това време се приближи и Марио.
– Какво ще вземете днес, сър Никълъс?
– Както обикновено – отговори Дани. – Нека бъде крехко. – Спомни си как Ник бе подметнал тази фраза на затворника, който раздаваше обяда в „Белмарш“. Тогава това предизвика такъв взрив от смях, че Ник за малко да попадне в доклада на надзирателите.
Сомелиерът наля един пръст от виното в чашата на Дани. Той я вдигна, вдъхна аромата и едва тогава отпи – нещо, на което пак Ник го беше учил.
– И за мен същото – обади се Дънкан, затвори менюто и го подаде на оберкелнера. – Но да бъде средно препечено.
– Отговорът на вашия въпрос е „не“ – обади се Дани. – Никога не съм инвестирал в пиеса. Ето защо ще ми е много интересно да чуя как се организира работата при вас.
– Първата задача на продуцента е да избере пиеса – започна Дънкан. – Може да е нова, за предпочитане от известен автор или известно произведение от класиката. Следващият проблем е да се намери звезда.
– Като Лорънс Девънпорт ли? – попита Дани и чукна леко чашата си в неговата.
– Не, той е от залязващите. Лари Девънпорт не е сценичен актьор. В краен случай може да бъде включен в комедия, стига, разбира се, да е подкрепен от силен състав.
– Успява обаче да напълни залата, нали?
– Към края публиката доста оредя – призна Дънкан. – Звездата му на доктор Бересфорд съвсем избледня. Често казано, ако много скоро не се върне на екрана, няма да събере публика и за телефонна кабина.
– Добре, а как се урежда финансовият проблем? – попита Дани, който вече бе получил отговор на три от своите въпроси.
– За да поставиш в наши дни пиеса в Уест Енд, са ти необходими четири до петстотин хиляди паунда. Така че, щом се спре на заглавие, продуцентът сключва договор със звездата и ангажира зала. Но невинаги е възможно и трите неща да станат едновременно. После започва да търси своите „ангели“, за да събере финансирането.
– Колко ангели имате вие? – попита Дани.
– Всеки продуцент има свой списък, който пази така, все едно е перла в короната. В моя влизат около седемдесет души, които редовно инвестират в продукциите ми.
В това време пред тях сложиха чиниите с поръчаните стекове.
– По колко средно влагат те? – попита Дани и напълни чашата на Дънкан.
– При нормална продукция по около десет хиляди паунда.
– Значи за една пиеса са ви необходими около петдесет ангела.
– Бива те в сметките, а? – рече Дънкан и започна да реже стека.
Дани мислено се наруга. Не му хареса, че се бе изпуснал, затова побърза да попита:
– И как печели един ангел?
– Ако залата е пълна шейсет процента по време на представленията, той ще си върне парите и дори може да спечели прилична сума. Под този процент обаче може да загуби и ризата на гърба си.
– Колко получава една звезда?
– Малко, ако питаш актьорите. В повечето случаи около петстотин на седмица. Ето защо много от тях предпочитат телевизията, рекламите и дори дублажите на филми, отколкото да се занимават с истинска актьорска работа. На Лари Девънпорт плащаме около хиляда.
– Хиляда на седмица? Не мислех, че става от леглото за такава сума.
– Ние също бяхме изненадани – призна Дънкан.
Сомелиерът доля последното вино в чашите им и вдигна въпросително бутилката към Дани, който му кимна.
– Виното е много хубаво – отбеляза Дънкан и Дани се усмихна. – Проблемът на Девънпорт е, че от много време не е получавал предложения и „Колко е важно да бъдеш сериозен“ задържа името му още няколко седмици по билбордовете. Звездите от сапунените сериали, също като футболистите, много скоро свикват да получават хиляди паунда седмично, да не говорим за стила на живот, с който след това трудно се разделят. Затвори ли се обаче кранчето, дори да са отделили нещо настрани, при този начин на живот то бързо се изпарява. Проблем, пред който се изправиха много актьори, особено онези, които вярват в своята популярност и не заделят нищо за тежки времена. След това изведнъж се озовават с огромни данъци и никакви средства.
– Какво сте замислили да поставите сега? – попита Дани. Не искаше да демонстрира прекалено голям интерес към Лорънс Девънпорт, за да не събуди подозрения.
– Започвам проект с пиеса на един нов драматург – Антон Казубовски. Спечели няколко награди на фестивала в Единбург миналата година. Заглавието на творбата е „Бижу, бижу“ и имам усещането, че това е пиеса, каквато от много време не е виждана в Уест Енд. Няколко големи имена вече проявяват интерес и скоро ще направя официално представяне. Веднага щом се спрем на някого за главна роля, ще ти се обадя. – Той замълча. Пръстите му разсеяно въртяха столчето на чашата. – Каква сума смяташ да инвестираш?
– Ще ми се да започна с нещо по-малко – отговори Дани. – Да речем около десет хиляди. Ако резултатът е приличен, може и да стана редовен участник.
– Оцелявам благодарение на редовните си участници – съобщи Дънкан и пресуши чашата. – Ще се обадя веднага щом сключа договор с актьора за главната роля. Обикновено организирам малко парти за инвеститорите в началото на всеки нов проект. Каня, естествено, и известни актьори. Ще можеш да се видиш отново с Лари. Или със сестра му, зависи кого предпочиташ.
– Нещо друго, сър Никълъс? – попита главният келнер.
Дани би поръчал и трета бутилка, но вече бе получил отговор на всичките си въпроси, затова каза:
– Само сметката, благодаря ти, Марио.
След като Големия Ал го върна на „Болтънс“, Дани веднага влезе в кабинета си и свали папката на Девънпорт от рафта. Следващите няколко часа записа всичко важно от разговора с Дънкан, след което остави папката между тези на Крейг и Пейн и се върна на бюрото.
Започна да чете есето, с което щеше да кандидатства за наградата. Още на втория параграф разбра, че така, както бе започнал, няма да направи впечатление на професор Мори, да не говорим за членовете на журито. Единственото положително нещо в това негово занимание бе, че с него запълваше дългите часове на чакане преди всяка следваща стъпка от плана му. Налагаше се да устои на изкушението да ускори нещата, защото това неизменно щеше да доведе до някоя фатална грешка.
Минаха няколко седмици, преди Гари Хол да успее да сключи сделката на Майл Енд Роуд, без някой от продавачите да разбере какво се готви. Като всеки добър рибар, Дани хвърляше стръвта си с цел да улови не някоя дребна рибка, а нещо по-съществено – например Джералд Пейн.
Налагаше се също така да изчака Чарли Дънкан да намери звезда за проекта си, преди да се види отново с Лари Девънпорт. Трябваше да чака и…
Телефонът на бюрото иззвъня.
– Проблемът, за който споменахте – започнаха направо отсреща, – май намери своето решение. Трябва да се срещнем – добави гласът и линията прекъсна.
Дани вече разбираше защо швейцарските банкери успяват да задържат големите си клиенти, които настояват за дискретност.
Взе отново писалката и се върна на есето, за да измисли по-завладяващо начало.
Джон Мейнард Кейнс с положителност е знаел известната песен „Забавно е, нали“, чийто доминиращ рефрен гласи: „Няма нищо по-сигурно от това, че богатите забогатяват, а бедните раждат деца“. Вероятно тъкмо това е имал предвид, когато разглежда не само нациите, но и индивидите…
57.
– Японски бръшлян44
Диворастящо многогодишно нискостеблено растение с кухи стебла и дребни цветове. – Б.пр.
[Закрыть] ли?
– Да. Според нас японският бръшлян е решението – отговори Бресон. – Длъжен съм да ви кажа обаче, че и двамата бяхме доста изненадани от поставената задача.
Дани не си направи труда да им обясни, защото вече беше схванал как се играе играта с швейцарците.
– И защо това да е решението?
– Ако бъде открит на строителна площадка, разрешителното се отнема за срок от поне една година. Веднага се изпращат екипи, които да унищожат растението, и работата на обекта не може да продължи, докато специалистите по сигурността на строителните работи не дадат уверение, че всички необходими тестове са извършени и японският бръшлян е унищожен напълно.
– Как става това?
– Специална фирма идва на мястото и изгаря растенията. Чака се три месеца, за да се уверят, че не е останало нито едно филизче или коренище, и едва тогава може отново да се кандидатства за разрешително.
– Скъпичко излиза.
– Да, за собственика на земята. Разбрахме за класически пример на подобна ситуация в Ливърпул – обади се Сегат. – От общинския съвет открили японски бръшлян в парцел от трийсет акра, който вече имал разрешение за строеж на сто общински сгради. Отстраняването на растението отнело една година и струвало триста хиляди паунда. Докато домовете бъдат построени, предприемачът едва успял да се спаси от фалит.
– И защо е толкова опасен този плевел?
– Ако не го унищожиш докрай, той успява да се вплете в основите на сградата и в началото дори укрепва допълнително бетона. След десет години обаче без никакви видими причини цялата конструкция се срутва. Не една компания е фалирала по този начин, защото сумите, които трябва да изплатят за застраховки, ги съсипват. В Осака японският бръшлян е довел до срутване на цяло каре сгради. Оттам носи и името си.
– Как мога да се сдобия с малко от това чудо?
– Едва ли се продава в магазините за градински разсад – отбеляза Бресон. – Но предполагам, че фирмите, които се занимават с унищожаването му, могат да бъдат полезни. – Бресон замълча за миг и погледна Дани в очите. – Естествено, засаждането му на нечий парцел би се смятало за незаконно.
– На нечий чужд – с положителност, но не и на собствената ти земя. – Думите му накараха двамата банкери да замлъкнат. – Стигнахте ли до някакво решение на другия ми проблем?
– И това ваше искане е меко казано необичайно – започна този път Сегат, – и попада в категорията на високорисковите. Моят екип обаче смята, че може да посочи терен в Източен Лондон, който покрива вашите критерии. – Дани си спомни как Ник го поправяше, когато не употребяваше думата „критерий“ правилно, и се усмихна. – Както добре знаете, Лондон кандидатства за домакинство на Олимпиадата през 2012 година, като се планира главните събития да се провеждат в Стратфорд, Източен Лондон. Все още не се знае дали градът ще спечели, но вече съществува оживена търговия на терени в този район. Сред местата, които Олимпийският комитет разглежда сега, са такива, където може да се издигне закрито съоръжение за състезанията по колоездене. Моите контакти ме осведомиха, че са били набелязани шест, два от които са избрани като най-подходящи. Вие сте в щастливата позиция да закупите и двата, и макар да е възможно цената да ви се стори висока, съществува възможност за сериозна печалба.
– Колко струват?
– Разполагаме с оценка и на двата терена – рече Бресон. – Всеки от тях е на стойност от около един милион паунда. В момента собствениците и на двата парцела искат по милион и половина. Но ако останат в състезанието, цената ще стигне шест милиона. В крайна сметка цената на спечелилия ще се удвои.
– А ако не се стигне до това – додаде Дани, – аз ще съм с три милиона загуба. Ще обмисля много внимателно доклада ви, преди да реша дали да рискувам.
– Разполагате само с месец за взимане на решение – отбеляза Бресон, – защото тогава ще бъдат обявени имената на двата одобрени парцела. Тогава вече няма да можете да ги купите на тази цена.
– Ще намерите необходимите материали ето тук – добави Сегат и подаде две папки на Дани.
– Благодаря. До края на седмицата ще имате решението ми. – Сегат само кимна. – Нека да видим сега докъде стигнаха преговорите ви за „Тауър Хамлетс“ на мястото на автосервиза на Уилсън на Майл Енд Роуд.
– Миналата седмица юрист от офиса ни в Лондон се срещна с главния проектант на общината, за да разбере как гледат там на вероятността да се кандидатства за разрешение за проектиране. Открай време общинските власти имали намерение там да се строи малък комплекс от фондови жилища, но са съгласни, че един предприемач трябва да реализира и печалба. Предлагат, ако на това място се построят седемдесет апартамента, една трета от тях да бъдат на преференциална цена.
– Математически това не е възможно.
Сегат се усмихна за първи път.
– Преценихме, че не е уместно да уточняваме дали ще са шейсет и девет или седемдесет и два, докато не стане ясно готови ли са за преговори. Ако се съгласим на тяхното предложение, те са готови да продадат тяхната земя за четиристотин хиляди паунда и едновременно с това да дадат разрешение за строителство. На тази база ви препоръчваме да приемете тяхната цена, но да поискате да построите деветдесет жилища. Според главния проектант това ще породи разгорещени дебати в общинския съвет. Повишим ли обаче цената на петстотин хиляди, той обеща да види какво може да се направи, за да подкрепи нашето предложение.
– Ако общинският съвет приеме – намеси се Бресон, – ще се окажете собственик на цялото каре за малко повече от един милион.
– Да предположим, че успеем, каква според вас ще е следващата ни стъпка? – попита Дани.
– Възможностите са две – рече Бресон. – Или да продадете мястото на предприемач, който да осъществи проекта, или да се заемете сам с него.
– Нямам желание да прекарам следващите три години в надзор на строителен обект – отбеляза Дани. – След като стигнем до принципно решение за условията на покупката от общината, включващо разрешение за строеж, просто продайте мястото на онзи, който предложи най-висока цена.
– Не мога да не призная, че това е най-разумното решение – рече Сегат. – При това удвоявате вложената инвестиция за сравнително кратък срок.
– Просто добре си свършихте работата.
– Нямаше да се справим така бързо, ако вие не познавахте така добре мястото и историята му.
Дани изобщо не реагира на очевидното желание на швейцарците да измъкнат малко информация за него.
– И накрая бихте ли ми казали накратко какво е текущото ми финансово състояние?
– Разбира се. – Бресон извади нова папка от куфарчето си. – Както бяхме говорили, обединихме двете ви сметки и учредихме три търговски фирми, като никоя от тях не е на ваше име. В момента в сметката ви има 55 373 871 долара, малко по-малко от преди три месеца. Но междувременно направихте няколко инвестиции, който ще се окажат много печеливши. От ваше име купихме известен брой акции в компаниите, които посочихте при последната ни среща, така че инвестицията ви възлиза на около два милиона паунда. Подробностите можете да видите на страница девета в зелената папка. Следвайки вашите инструкции, вложихме пари в брой на пазара за овърнайт валутния пазар в институции с финансов рейтинг категория ААА при годишна лихва от единайсет процента.
Дани реши да не коментира разликата между годишната лихва от 2,75 процента, която предлага банката, и 11-те процента, които в момента получаваше.
– Благодаря ви – рече той. – Може би няма да е зле да се видим след един месец.
Сегат и Бресон кимнаха и започнаха да прибират документите и папките си, а Дани стана да ги изпрати.
Щом те потеглиха, Дани се върна в кабинета и извади папката за Джералд Пейн. Сложи я на бюрото и прекара останалата част от сутринта в нанасяне на факти и подробности, които щяха да са му необходими при изпълнение на плана по неговото унищожение. Ако смяташе да купи двата терена, щеше да се наложи да се срещне лице в лице с Пейн. Дали той беше чувал нещо за японския бръшлян?
Вероятно всички родители са по-амбициозни за децата си, отколкото за самите себе си, мислеше си Бет, докато влизаше в кабинета на директорката.
Госпожица Съдърланд се изправи зад бюрото си и се ръкува с Бет. Лицето й остана сериозно, когато я покани да седне и докато препрочиташе молбата й. Бет се стараеше да не показва колко е притеснена.
– Да разбирам ли, госпожице Уилсън – започна директорката, подчертавайки думата „госпожица“, – че се надявате вашата дъщеря да бъде приета в предучилищната група на „Сейнт Вероникас“ от следващия срок?
– Да, точно така. Според мен Кристи ще спечели много от стимулите, които вашето училище предлага.
– Няма съмнение, че детето е изпреварило в развитието си много от връстниците си – заключи госпожица Съдърланд, без да откъсва очи от документите. – Вярвам, ще оцените факта, че преди да получи място тук, трябва да изясним някои важни обстоятелства.
– Естествено – отговори Бет, която вече се опасяваше от най-лошото.
– Не виждам, например, никъде да се споменава името на бащата в документите за кандидатстване.
– Той почина миналата година.
– Съжалявам да го чуя. – Но по нищо не личеше да съжалява. – Може ли да попитам за причините за смъртта?
Бет се поколеба. Винаги й беше трудно да произнесе тези думи:
– Самоуби се.
– Разбирам – кимна директорката. – Бяхте ли женени по това време?
– Не – призна Бет. – Бяхме сгодени.
– Моля да ме извините за този въпрос, но съм длъжна да попитам, госпожице Уилсън, при какви обстоятелства почина вашият годеник?
– Беше в затвора – отвърна плахо Бет.
– И по какво обвинение, ако разрешите?
– Убийство – отговори младата жена. Вече беше сигурна, че госпожица Съдърланд знае отговорите на всеки от зададените въпроси.
– В очите на католическата църква и убийството, и самоубийството, убедена съм, че го знаете, са смъртни грехове. – Бет мълчеше. – Мой дълг е да посоча, че в момента в училището ни няма нито едно незаконородено дете. Независимо от всичко ще разгледам с особено внимание документите, с които кандидатства вашата дъщеря, и ще ви уведомя за решението си до няколко дни.
В този момент Бет почувства, че Слободан Милошевич има повече шансове да спечели Нобелова награда за мир, отколкото Кристи да постъпи в „Сейнт Вероникас“.
Директорката се изправи, заобиколи бюрото си и отвори вратата на кабинета.
– Довиждане, госпожице Уилсън.
Щом чу вратата да се затваря зад гърба й, Бет избухна в сълзи. Защо трябваше греховете на бащите да…
58.
Дани се питаше каква ли ще е собствената му реакция при срещата с Джералд Пейн. Не можеше да си позволи да покаже каквато и да е емоция, а изпуснеше ли си нервите, всичките му усилия щяха да идат по дяволите.
Големия Ал спря колата пред входа на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ няколко минути по-рано, но когато Дани бутна летящата врата на входа и влезе във фоайето, Гари Хол вече го чакаше на рецепцията.
– Изключителен човек е – възторжено обясняваше Хол, докато крачеха към асансьора. – Най-младият съдружник в историята на компанията – добави той, докато натискаше копчето за последния етаж. – Съвсем наскоро стана ясно, че ще заеме и място в парламента, така че, предполагам, няма да работи тук още дълго.
Дани се усмихна. Плановете му бяха да остави Пейн без пукнат грош. Ако успееше да провали и шансовете му за парламента, толкова по-добре.
Излязоха от асансьора и Хол поведе своя най-важен клиент по коридора с кабинетите на съдружниците. Спряха пред врата, върху която със златни букви бе написано „Джералд Пейн“. Хол почука предпазливо, натисна дръжката и отвори. Отдръпна се, за да пусне Дани да влезе преди него. Пейн скочи от стола зад бюрото и понечи да закопчае сакото си, докато отиваше да посрещне клиента. Но беше ясно, че средното копче отдавна не се е срещало с илика си. Пейн протегна енергично ръка и разтегна устни в малко пресилена усмивка. Колкото и да се постара, Дани не успя да отговори със същото.
– Не сме ли се срещали? – попита Пейн и се взря в лицето му.
– Да – отговори Дани. – На партито по повод последното представление на Лорънс Девънпорт.
– Разбира се – усмихна се отново Пейн и го покани да седне на удобното кресло срещу бюрото му. Хол остана прав.
– Нека започна, сър Никълъс, с…
– Ник – прекъсна го Дани.
– Джералд – рече Пейн.
Дани кимна.
– Исках преди всичко да ви поздравя за удара, който направихте с „Тауър Хамлетс“ и общината на онзи терен в Боу – сделка, която удвоява капиталовложенията ви за по-малко от година.
– Господин Хол свърши черната работа – отговори Дани. – Аз бях зает с друг проект, който поглъщаше по-голямата част от времето ми.
Пейн се наведе напред.
– Бъдещите ви планове включват ли по някакъв начин и нашата фирма?
– Естествено, в заключителния етап. Може да се каже, че почти съм приключил с предварителните проучвания. Ще имам нужда от някой, който да ме представлява, когато се стигне до подаване на офертата.
– Ще се радваме да бъдем полезни с всичко, което е по силите ни – отбеляза Пейн. Усмивката се беше върнала на лицето му. – Смятате ли, че можете да ни въведете в нещата на този етап?
Дани с радост установи, че Пейн очевидно се интересува най-вече от онова, което сам ще спечели, и за първи път отговори на усмивката на своя домакин.
– За никого не е тайна, че Лондон ще бъде домакин на Олимпиадата през 2012 година и много пари ще се завъртят във връзка с подготовката. При бюджет от десет милиарда ще има пари за всички ни.
– Съгласен съм по принцип – рече Пейн, очевидно беше малко разочарован, – но не мислите ли, че пазарът е вече твърде наситен с кандидати?
– Така е – съгласи се Дани, – в случай че вниманието ви е насочено към основния стадион, плувния басейн, залата за гимнастика, селището за спортистите и дори към центъра за конен спорт. Открил съм обаче една ниша, която засега не е привлякла интереса на пресата и дори на обществото.
Пейн машинално се наведе напред и опря лакти на бюрото, а Дани се отпусна назад в креслото.
– Почти никой не обръща внимание – продължи Дани, – че Олимпийският комитет разглежда шест терена, на които да се построи колодрум. Малцина могат да ви кажат и какво точно се случва на такова място.
– Карат велосипеди – спонтанно се обади Гари Хол.
– Точно така – похвали го Дани. – До две седмици ще научим кои два терена са евентуалните кандидати на Олимпийския комитет. Прогнозата ми е, че дори след появата на съобщението, само местният вестник ще му отдели един параграф на спортната си страница. Разполагам обаче с вътрешна информация, с която се сдобих само срещу четири паунда и деветдесет и девет пенса.
– Четири паунда и деветдесет и девет пенса? – Погледът на Пейн бе изпълнен с недоверие.
– Толкова струва един брой на „Сайклинг Мънтли“. – Дани извади от куфарчето си списанието. – В броя от този месец става съвсем ясно кои са двата терена, които ще участват на финалната права, а очевидно и министърката на спорта се вслушва в препоръките на техните редактори. – Той плъзна списанието върху бюрото на Пейн, като преди това отвори на въпросната страница.
– Твърдите, че пресата не го е надушила? – попита Пейн, след като внимателно изчете статията.
– Защо да го правят?
– Щом теренът бъде обявен, десетки предприемачи ще се кандидатират, за да сключат договор.
– Аз лично не се интересувам от строежа на колодрум – репликира го Дани. – Възнамерявам да направя своите пари много преди първият багер да се появи на терена.
– Как очаквате да се случи това?
– Признавам, че тази информация ми струваше малко повече от четири паунда и деветдесет и девет пенса. Но ако погледнете последната страница на списанието – и той услужливо разгърна на въпросното място, – в десния долен ъгъл ще прочетете името на издателя и че следващият брой няма да бъде по будките за вестници поне още десет дни. Срещу малко по-висока от коричната цена успях да получа първата коректура на този брой. Там на седемнайсета страница е поместена статия от президента на Британската федерация по колоездене, в която се казва, че министърката го е уверила, че само два са терените, чиито кандидатури се разглеждат сериозно. Тя ще направи изявление в тази посока в Камарата на общините в деня, преди списанието да излезе. Той посочва и кои са двата терена, които Комитетът ще подкрепи.
– Прекрасно – възкликна Пейн, – сигурно собствениците на терена са наясно, че седят върху буре със златни монети.
– Само ако успеят да се доберат до следващия брой на „Сайклинг Мънтли“, защото засега си мислят, че са сред общо шестима кандидати.
– И какво смятате да предприемете? – попита Пейн.
– Теренът, предпочетен от Федерацията по колоездене, наскоро е сменил собственика си срещу три милиона паунда. Така и не успях да разбера кой е. Веднъж обявен от министърката, теренът ще струва поне петнайсет или дори двайсет милиона. Засега е известно, че кандидатурите са шест, ако някой предложи на сегашния собственик сума от, да речем, четири или пет милиона, подозирам, че той ще се изкуши да направи бърза печалба, вместо да рискува да остане с празни ръце. Нашият проблем е, че имаме по-малко от две седмици, преди да бъде обявена кандидатурата само на двата терена. А стане ли известно мнението на президента на Федерацията по колоездене, за нас няма да остане нищо.
– Може ли да направя предложение? – обади се Пейн.
– Разбира се.
– Ако сте толкова сигурен, че кандидатурите са само две, защо не купите и двата терена? Печалбата може да не е толкова голяма, но пък и няма начин да загубите.
Дани вече разбираше защо Пейн е станал най-младият съдружник в историята на фирмата.
– Идеята е добра, но няма голям смисъл да го правя, докато не разберем дали двата терена наистина могат да бъдат купени. И тук идвате вие. Ще откриете всички необходими подробности в тази папка, липсва единствено името на собственика. Но пък и вие трябва да се потрудите за парите си.
– Веднага се заемам с това, Ник – засмя се Пейн. – Разберем ли кой е новият собственик, ще се свържа с теб.
– Не губете време – изправи се Дани. – Можем да разчитаме на сериозна печалба само ако се действа бързо.
Пейн пусна дежурната си усмивка, докато се изправяше и се ръкуваше с новия си клиент. Когато се насочи към вратата, Дани забеляза позната покана на полицата над камината.
– Ще бъдеш ли на партито на Чарли Дънкан тази вечер? – направи се на изненадан той.
– С положителност. От време на време инвестирам в негови постановки.
– Тогава може да се видим довечера. И ако има някакво развитие, ще ми съобщиш.
– Непременно – обеща Пейн. – Може ли да уточня още нещо, преди да се заема с проекта?
– Да, разбира се. – Дани се опита да придаде загрижен израз на лицето си.
– Когато се стигне до инвестиране, сам ли осигуряваш цялата сума?
– До последното пени – отговори Дани.
– И не допускаш други лица да вземат участие?
– Не.
– Отче, прости ми, защото съгреших – започна Бет. – От две седмици не съм идвала на изповед.
Отец Майкъл се усмихна, познал нежния глас на Бет. Нейните изповеди винаги го трогваха, защото много от нещата, които за нея бяха грях, според повечето му енориаши дори не си заслужаваше да бъдат споменавани.
– Готов съм да те изслушам, дете мое – рече той, все едно нямаше представа кой е от другата страна на решетъчното прозорче.
– Помислих злонамерено за друг човек.
– Можеш ли да ми кажеш какво те накара да стигнеш до тези грешни помисли? – попита той и се размърда неспокойно на столчето си.
– Исках дъщеря ми да има по-добър старт в живота от мен и смятам, че директорката на училището, което бяха избрала за нея, не ме изслуша безпристрастно.
– Възможно е да не си видяла нещата от нейна гледна точка – рече отец Майкъл. – Може да не си преценила правилно мотивите й. – Когато Бет обясни за какво става дума, той додаде: – Не бива да забравяш, че не сме ние тези, които ще съдим Божията воля. Може Той да има други планове за малкото ти момиченце.
– Тогава моля за прошка и ще чакам да разбера каква е волята Му.
– Това е мъдро решение, дете мое. Моли се и очаквай Бог да ти покаже пътя.
– Как да изкупя греха си, отче?
– Научи се да се разкайваш и да прощаваш на онези, които не са способни да разберат твоите проблеми – посъветва я отец Майкъл. – Кажи веднъж „Отче наш“ и два пъти „Възпявам Твоята милост, владичице“.
– Благодаря, отче.
Отец Майкъл изчака да чуе хлопването на малката врата на изповедалнята и Бет да се отдалечи. Седя така известно време, размишляваше за проблема й, благодарен, че няма други посетители. Най-сетне напусна изповедалнята, тръгна към вестиарията и мина с бързи стъпки покрай коленичилата за молитва Бет.
Щом стигна в служебната стая, заключи вратата и отиде до бюрото си, където беше телефонът. Вдигна слушалката и набра номер. Това бе един от случаите, в които според него Всевишният има нужда от малко помощ.
Няколко минути след осем Големия Ал остави шефа си пред вратата. Дани нямаше нужда от указания къде е партито на Чарли Дънкан. Весел смях и глъчка се чуваха от първия етаж, а няколко от гостите бяха излезли на площадката.
Дани изкачи овехтялото, лошо осветено стълбище. По стените имаше плакати на минали представления, продуцирани от Дънкан. Май нито едно от тях не беше станало хит. Мина покрай прегърнати мъж и жена, които не го удостоиха с поглед. Влезе в офиса и бързо разбра защо имаше хора и на площадката. Вътре беше претъпкано. Младо момиче стоеше на входа и му предложи питие, но той поиска само чаша вода – трябваше да е с бистра глава, ако искаше инвестицията му да донесе дивиденти.
Огледа се, за да потърси познато лице, и забеляза Кати. Но щом погледите им се срещнаха, тя извърна глава. Това само го развесели и му напомни за Бет. Тя винаги го закачаше за неговата срамежливост, особено когато влиза в помещение, пълно с непознати. Ако тя беше тук сега, вече щеше да бъбри оживено в някоя от групите, все едно дали познаваше хората, или не. Много му липсваше. Някой докосна ръкава му и прекъсна мислите му. Извърна се и видя до себе си Джералд Пейн.
