Текст книги "Затворник по рождение"

76.

– Как мислиш, ще се справи ли Мънро, когато се изправи срещу Пиърсън? – попита Алекс.

– Като стар бик срещу остарял матадор – отговори сър Матю. – Опитът срещу истинското коварство. Залагам на Мънро.

– И кога да покажа червената пелерина на този бик?

– Не го прави изобщо. Остави удоволствието на матадора. Пиърсън няма да устои на изкушението. А когато нещата дойдат от страната на обвинението, ефектът е много по-голям.

– Всички да станат – провикна се приставът.

Щом всички седнаха и залата утихна, съдията се обърна към заседателите:

– Добро утро. Вчера чухте изложението на господин Пиърсън от страна на обвинението, а сега ще имате възможност да изслушате позицията на защитата. След консултации с двете страни ще ви поканя да отхвърлите едно от обвиненията. По-точно онова, което се отнася до възможността подсъдимият да се е опитал да открадне семейното имение на Монкрийф в Шотландия. Сър Хюго Монкрийф потвърди, че волята на баща му е то да бъде оставено под разпореждане на Националния тръст на Шотландия. Остават обаче още четири сериозни обвинения, по които само вие можете да вземете решение.

Той им се усмихна добронамерено и едва тогава се обърна към Алекс:

– Господин Редмейн, моля да призовете своя свидетел. – Сега тонът му беше далеч по-сериозен и изпълнен с уважение.

– Благодаря, Ваша Светлост. – Алекс се изправи и заяви високо: – Призовавам господин Фрейзър Мънро.

Първото нещо, което направи шотландецът, щом стъпи в залата, бе да се усмихне на Дани. През последните шест месеца го бе посетил пет пъти в „Белмарш“, а Дани знаеше, че е провел и няколко консултации с Алекс и сър Матю.

Отново никакви фактури не бяха представени за услугите му. Всички сметки на Дани бяха замразени и единствените му доходи в момента се равняваха на дванайсетте паунда седмично, които получаваше като библиотекар на затвора, което не можеше да покрие дори таксито на Мънро от „Каледониън Клъб“ до „Олд Бейли“.

Фрейзър Мънро застана на свидетелското място. Беше облечен с дълго черно сако, панталони на тънки бели райета, бяла риза с пречупена яка и черна копринена връзка. Съдейки по вида му, човек би го причислил по-скоро към служителите в съда, отколкото към свидетелите. От него се излъчваше авторитет, който често пъти оказваше влияние върху заседателите в Шотландия. Преди да произнесе клетвата, Мънро се поклони леко на съдията.

– Бихте ли казали за протокола името и адреса си – обърна се към него Алекс.

– Казвам се Фрейзър Мънро и живея на Арджил стрийт в Дънброут, Шотландия.

– Какво работите?

– Адвокат съм във Върховния съд на Шотландия.

– Прав ли ще бъда, ако спомена, че сте били президент на Сдружението на юристите на Шотландия?

– Да, така е.

Този факт не бе известен на Дани.

– И сте почетен гражданин на Единбург?

– Бях удостоен с тази чест.

Още нещо, което Дани чуваше за първи път.

– Бихте ли обяснили на съда каква е връзката ви с подсъдимия?

– Истината е, господин Редмейн, че имах привилегията, също като баща ми преди мен, да представлявам сър Алегзандър Монкрийф, първия носител на титлата.

– Представлявахте ли и сър Никълъс Монкрийф?

– Да, господине.

– Вие ли се грижехте за правните му дела, докато е бил в армията, а после и в затвора?

– Да. Обаждаше ми се от време на време, докато беше в затвора, но по-голяма част от работата вършехме чрез обстойна кореспонденция.

– Посещавахте ли го в затвора?

– Не, сър Никълъс изрично ме помоли да не го правя и аз се съобразих с желанието му.

– Кога се запознахте с него? – попита Алекс.

– Познавам го от дете, докато растеше в Шотландия, но преди да пристигне в Шотландия за погребението на баща си, не го бях виждал цели дванайсет години.

– Успяхте ли да говорите с него тогава?

– Разбира се. Двамата служители на затвора, които го придружаваха, проявиха разбиране и ми разрешиха да прекарам един час със сър Никълъс за консултация насаме.

– Следващия път сте го видели след седем или осем седмици, когато е дошъл в Шотландия веднага след освобождаването му от затвора „Белмарш“, така ли?

– Точно така.

– Имахте ли някакви основания да мислите, че човекът, който ви посети втория път, не е сър Никълъс Монкрийф?

– Не, господине, никакви. Бях го видял само за около час, а и човекът, който влезе в кабинета ми, не само приличаше на сър Никълъс, но и носеше дрехите, с които той бе на погребението на баща си. Притежаваше цялата ни кореспонденция през годините, носеше фамилния пръстен с печат, както и сребърната верижка с ключ, която дядо му ми показа преди години.

– Значи той във всяко отношение е бил сър Никълъс Монкрийф?

– Абсолютно.

– Сега, когато се връщате назад, можете ли да се сетите за нещо, което е подсказвало, че това не е сър Никълъс Монкрийф, а измамник?

– В никакъв случай. Маниерите му бяха безупречни и беше много очарователен, нещо, което рядко се среща сред младите хора днес. В интерес на истината, напомняше ми много повече за дядо му, отколкото който и да било друг член на семейството.

– Как в крайна сметка разбрахте, че вашият клиент не е сър Никълъс Монкрийф, а Дани Картрайт?

– След като беше арестуван и обвинен в престъпленията, обект на настоящото дело.

– Бихте ли потвърдили за протокола, господин Мънро, дали от този ден нататък отговорностите за състоянието на Монкрийф остана на вашите грижи?

– Точно така е, господин Редмейн, но трябва да призная, че не мога да ръководя всекидневните ангажименти с размаха и енергичността на Дани Картрайт.

– Ще бъда ли прав, ако кажа, че в момента състоянието на имуществото е значително по-добро от преди?

– Без съмнение. За съжаление Тръстът не успява да поддържа този растеж, откакто господин Картрайт е отново в затвора.

– Надявам се – намеси се съдията, – не искате да кажете, господин Мънро, че по тази причина трябва да бъде намалена строгостта на обвиненията.

– Не, милорд. Не искам да кажа такова нещо. Но с течение на годините осъзнах, че малко неща в живота са само черни или само бели. В повечето случаи са в различни нюанси на сивото. Най-добре бих обобщил това, като заявя, че за мен бе чест да съм в услуга на сър Никълъс Монкрийф, но беше привилегия да работя с господин Картрайт. И двамата са като дъбови дървета, но расли в различна гора. Но, милорд, нима всички ние не страдаме по свой начин за това, че сме затворници по силата на своя произход?

Сър Матю отвори очи и се втренчи в мъжа. Щеше му се да го бе познавал по-рано.

– Едва ли заседателите не са успели да забележат уважението и възхищението, което изпитвате към господин Картрайт, господин Мънро – продължи Алекс, – но тъкмо по тази причина за всички е трудно да проумеят как същият този мъж се е забъркал в такава престъпна измама?

– Десетки пъти през изминалите шест месеща си задавам този въпрос и стигнах до заключението, че единствената причина за това е, че този човек се бори с някаква далеч по-голяма несправедливост, която е…

– Господин Мънро! – прекъсна го остро съдията. – Както добре знаете, това не е нито мястото, нито времето за вашите лични впечатления.

– Благодарен съм, милорд, за навременното ви подсещане – обърна се Мънро към съдията. – Но положих клетва да кажа цялата истина и не вярвам да очаквате от мен да не я спазя.

– Не, разбира се – отговори съдия Хакет, – но тук не е място за изразяване на лично мнение.

– Ако човек не може да изрази честно изповядваното си гледище във Върховния наказателен съд, къде другаде, според вас, може да стане това?

От няколко места в галерията се чуха аплодисменти.

– Време е да продължите, господин Редмейн – рече съдията.

– Нямам повече въпроси към свидетеля, милорд – отговори Алекс.

Съдията въздъхна с облекчение.

Докато Алекс сядаше на мястото си, баща му се наведе към него.

– Направо ми е мъчно за Арнолд. Сега се разкъсва от колебанието дали да рискува да се нахвърли върху този гигант и да бъде унизен от него, или да го избягва и по този начин да остави заседателите с впечатлението, че ще има с какво да развличат внуците си.

Господин Мънро стоеше на мястото си невъзмутим и наблюдаваше как Пиърсън разговаря задълбочено със своя помощник. И двамата имаха загрижен вид.

– Не бих искал да ви карам да бързате, господин Пиърсън – обади се по едно време съдията, – но имате ли въпрос към този свидетел?

Пиърсън се изправи бавно и дори не подръпна реверите на тогата си, нито попипа перуката си. Погледна замислено списъка с въпроси пред себе си, приготвени през почивните дни, но очевидно размисли.

– Да, милорд, но няма да задържа много свидетеля.

– Все пак достатъчно дълго, надявам се – прошепна сър Матю.

Пиърсън се направи, че не го е чул, и започна:

– Наистина ми е трудно да разбера, господин Мънро, как умен мъж като вас, с толкова много опит в правото, нито за миг не се е усъмнил, че клиентът му е измамник.

Мънро потропа с пръсти по преградата на свидетелското място и мълча колкото сметна за допустимо.

– Не е толкова сложно, господин Пиърсън – рече накрая. – През цялото време Дани Картрайт внушаваше доверие. Един-единствен път не беше убедителен.

– Кога беше това?

– Обсъждахме колекцията на дядо му и имах повод да му напомня откриването на изложбата в „Смитсониън“ във Вашингтон. Но с изненада забелязах, че той сякаш не си спомня събитието, макар че никой друг от семейството не бе получил покана.

– Не го ли попитахте тогава? – попита Пиърсън.

– Не – отвърна Мънро. – Реших, че не е подходящо.

– Но след като дори веднъж сте се усъмнили, че този мъж не е сър Никълъс – Пиърсън посочи към Дани, без да обръща глава натам, – ваша отговорност е било да разследвате проблема.

– Не мисля.

– Този човек е направил огромна фалшификация, а премълчавайки, вие сте се поставили в позиция на съучастник.

– Не виждам нещата по този начин.

– След като сте се грижили за интересите на имението Монкрийф, сте бил длъжен да съобщите за измамата на Картрайт.

– Не мисля, че влиза в моите задължения – спокойно заяви Мънро.

– Не се ли разтревожихте от факта, че този човек се е настанил в къщата на Монкрийф в Лондон, след като няма право на това?

– Не, ни най-малко.

– И не се потресохте от мисълта, че един непознат сега контролира богатството на Монкрийф, което сте бранили така ревностно през всичките тези години?

– Не, господине. Не бях потресен.

– А когато по-късно вашият клиент бе арестуван и му бяха повдигнати обвинения, включително измама и кражба, не си ли помислихте, че може би сте проявили небрежност към задълженията си? – настояваше Пиърсън.

– Не мисля, че вие сте този, който ще дава оценка на това как изпълнявам ангажиментите си, господин Пиърсън.

Сър Матю отвори едното си око.

Съдията седеше навел глава над бележника си.

– Този човек е откраднал „семейното сребро“88
  Известен израз на Морис Харолд Макмилан (1894 – 1986), шотландец по баща, министър-председател на Обединеното кралство и политик от консервативната партия, изказвал се в полза на политиката на приватизацията на Маргарет Тачър. – Б.пр.


[Закрыть], ако цитираме един друг шотландец, а вие не сте направили абсолютно нищо, за да предотвратите това. – С всяка следваща дума гласът на Пиърсън се издигаше все по-високо и по-високо.

– Не, господине, той не е откраднал семейното сребро и съм убеден, че Харолд Макмилан би се съгласил с мен. Единственото, което Дани Картрайт е откраднал, е фамилното име.

– Без съмнение ще можете да обясните на съда – обади се съдията, който очевидно се бе съвзел от предишната атака на господин Мънро – моралната дилема, която забелязвам във вашата хипотеза.

Господин Мънро извърна лице към съдията, давайки си сметка, че е привлякъл вниманието на всички в залата, включително и на полицая до вратата.

– Вие, милорд, не бива да се тревожите от никаква морална дилема, защото аз се интересувам само от правната прецизност на случая.

– Правната прецизност ли? – попита предпазливо съдия Хакет.

– Да, милорд. Господин Дани Картрайт е единствен наследник на състоянието на Монкрийф, ето защо така и не мога да разбера кой закон е нарушил.

Съдията се отпусна назад в стола си и остави Пиърсън да се оправя.

– Бихте ли обяснили на съда, господин Мънро, какво точно имахте предвид? – помоли Пиърсън почти шепнешком.

– Наистина е просто, господин Пиърсън. Покойният сър Никълъс Монкрийф направи завещание, според което оставя цялото си имущество на Даниъл Артър Картрайт, Бейкън Роуд двайсет и шест, Лондон. Само сумата от десет хиляди паунда остави на своя бивш шофьор господин Албърт Кран.

Сър Матю отвори и другото си око. Вече не знаеше кого да гледа по-напред – Мънро или Пиърсън.

– То е изготвено според процедурата и със съответните свидетели, предполагам? – попита Пиърсън, който вече отчаяно търсеше начин за спасение.

– Подписано е от сър Никълъс в моя кабинет в следобеда, в който погребахме баща му. Давайки си сметка за сериозността на положението и отговорностите ми като пазител на семейното имущество, както бяхте така старателен да посочите, аз помолих старши сержант Рей Паско и старши сержант Алън Дженкинс да бъдат свидетели при подписването, което стана и в присъствие на един от съдружниците в нашата адвокатска фирма. – Мънро се обърна към съдията: – Притежавам оригинала на този документ, милорд, и съм готов да ви го предоставя.

– Не, благодаря ви, господин Мънро. Достатъчна ми е и вашата дума – промълви Хакет.

Пиърсън се свлече на мястото си и смотолеви:

– Нямам повече въпроси, милорд.

– Искате ли да зададете допълнителни въпроси на свидетеля, господин Редмейн? – попита съдията.

– Само един, милорд – изправи се Алекс. – Господин Мънро, остави ли нещо сър Никълъс Монкрийф на своя чичо Хюго Монкрийф?

– Не – отвърна Мънро. – И петак дори.

– Нямам повече въпроси, милорд.

Приглушен шепот съпроводи слизането на Мънро от свидетелското място. Той отиде до подсъдимата скамейка и се ръкува с Дани.

– Милорд – обади се Алекс, когато Мънро напусна залата, – може ли да се обърна към вас по правен проблем?

– Разбира се, господин Редмейн, но нека преди това освободя съдебните заседатели. Дами и господа – обърна се той към тях, – както току-що чухте, адвокатите на подсъдимия искат да обсъдим правен проблем. Възможно е да няма връзка с делото. Ако има такава, непременно ще ви уведомя, когато се завърнете.

Алекс вдигна очи към галерията, където седеше публиката. Погледът му се спря на привлекателната млада жена, която седеше в края на първия ред още от началото на процеса. Трябваше да попита Дани коя е.

След няколко минути приставът приближи съдията и каза:

– Залата е свободна, милорд.

– Благодаря ви, господин Хепле. С какво мога да ви бъда полезен, господин Редмейн?

– Милорд, имайки предвид показанията на многоуважавания господин Мънро, защитата предлага обвиненията по точка три, четири и пет, а именно – обитаването на къщата на улица „Болтънс“, облагодетелстването от продажбата на колекцията пощенски марки и издаването на чекове от банковата сметка в „Кътс“, да отпаднат поради липса на правно основание. От само себе си се разбира, че не може да откраднеш нещо, което ти принадлежи.

Съдията се замисли и накрая заключи:

– Напълно справедлива забележка, господин Редмейн. Какво ще кажете, господин Пиърсън?

– Не мога да не посоча, милорд – започна Пиърсън, – че макар подсъдимият да е бил законен наследник, съгласно завещанието на сър Никълъс Монкрийф, нищо не подсказва, че той е знаел за това през цялото време.

– Милорд – намеси се незабавно Алекс. – Клиентът ми е бил наясно с този факт през цялото време. Както вече подчертах, сър Никълъс е водил дневник в затвора. Записал е всяка подробност от завещанието си в него след завръщането си в „Белмарш“ от погребението на баща си.

– Това не доказва, че Картрайт е знаел – посочи съдията.

– Бих се съгласил с вас, милорд, ако обвиняемият сам не беше посочил съответния пасаж на моя помощник.

Сър Матю кимна в знак на потвърждение.

– Щом е така – притече се Пиърсън на помощ на съдията, – Короната не възразява тези обвинения да отпаднат.

– Много ви благодаря за намесата, господин Пиърсън. Това наистина ми се вижда правилно решение. Ще информирам заседателите, когато се върнат.

– Благодаря ви, милорд – рече Алекс. – Много съм задължен и на господин Пиърсън за съдействието.

– Сигурен съм, че е излишно да напомням, господин Редмейн – обади се съдията, – че най-сериозното нарушение на закона – бягството от затвора преди изтичане на срока – остава.

– Разбира се, милорд – отговори Алекс.

Съдията кимна.

– В такъв случай ще повикам заседателите, за да ги информирам.

– Искам да поставя и друг въпрос, милорд.

– Слушам ви.

– По силата на показанията на сър Хюго Монкрийф, призовахме господин Спенсър Крейг, кралски адвокат, като свидетел. Тъй като в момента е ангажиран с дело в друга част на сградата и едва ли ще успее да се освободи днес, моли да се яви пред Ваша Светлост утре сутрин.

Неколцина от репортерите се втурнаха навън, за да докладват последните новини на своите редактори.

– Господин Пиърсън?

– Нямам възражения, милорд.

– Благодаря. Когато заседателите се върнат в залата, ще им обясня всичко и ще ги освободя до утре.

– Както решите, милорд – рече Алекс, – но преди това мога ли да насоча вниманието ви към някои леки промени в програмата за утре. Знаете, че е практика в традицията на британската адвокатура да се дава възможност на младшите адвокати и помощници да разпитат някой от свидетелите по делото, за да натрупат опит и да им се даде шанс да се придвижват напред в кариерата.

– Мисля, че разбирам накъде биете, господин Редмейн.

– В такъв случай, с ваше разрешение, милорд, моят помощник, сър Матю Редмейн, ще разпита утре господин Спенсър Крейг от името на защитата.

И останалите репортери се изстреляха от залата.