Текст книги "Затворник по рождение"

26.

Клисарят чакаше сър Никълъс в канцеларията на храма. Поклони се едва забележимо, преди да придружи новия глава на семейството по пътеката към мястото, определено за него на първия ред. Паско и Дженкинс седнаха непосредствено зад него.

Ник извърна глава наляво, където на цели три реда от другата страна на пътеката, се бяха настанили останалите членове на семейството. Никой от тях не го удостои дори с поглед. Очевидно чичо му Хюго ги беше инструктирал да се правят, че той не съществува. Това обаче не попречи на Мънро да седне до него на първия ред. Отекнаха първите акорди на органа и свещеникът, придружен от военния капелан, поведе хора по пътеката с думите: „Господ е пастир мой“.

Дискантите се наредиха най-отпред, зад тях – тенорите и най-отзад – басите. След малко шестима униформени от „Камерън Хайлендърс“ внесоха ковчега и го положиха внимателно на поставката пред олтара. По време на службата бяха изпети всички любими химни на полковника. Завършиха с „Денят, който прати ни, Господи, угасна“. Ник сведе глава и се помоли за човека, който наистина вярваше във Всевишния, в Кралицата и в страната си.

Докато викарият произнасяше словото си в памет на покойния, Ник си спомни един от любимите изрази на баща си, който той неизменно повтаряше след погребение на някой свой колега: „Отецът беше доста щедър“.

Щом капеланът приключи с молитвите и свещеникът даде последна благословия на събралите се, енориашите, сред които бяха членовете на семейството, приятелите и представителите на военните, както и група местни жители, се събраха в двора на черквата за спускането на ковчега в гроба.

В този момент Ник за първи път забеляза един доста едър мъж, който трябва да бе около сто и двайсет килограма и никак не се вписваше в групата. Щом погледите им се срещнаха, мъжът се усмихна и Ник отговори със същото. Помъчи се да си спомни откъде го познава и се сети почти веднага: Вашингтон, на откриването на изложба в „Смитсониън“ в чест на осемдесетгодишнината на дядо му. Когато показаха и известната му колекция от пощенски марки. Само че не можеше да си спомни името му.

Спуснаха ковчега в ямата, изпълниха и последните ритуали и кланът Монкрийф се оттегли, без нито един от семейството да се приближи до сина на покойния и единствен негов наследник, ако не за друго, то поне да изкаже съболезнованията си. Един-двама от местните, които не зависеха от чичо му Хюго, се престрашиха и му стиснаха ръката. В това време старшият офицер, представител на полка, стоеше мирно и с вдигната за почест до челото ръка. Ник повдигна шапка в знак на благодарност.

Когато се отдалечи от гроба, забеляза, че Фрейзър Мънро разговаря с Дженкинс и Паско. Скоро адвокатът се отдели от тях и тръгна към него.

– Съгласиха се да ви отпуснат един час, за да обсъдим някои семейни проблеми, но отказват да ни оставят насаме. Така че аз ще пътувам с моята кола.

– Разбирам – отвърна Ник.

Благодари на капелана и се качи в полицейската кола. Миг по-късно Дженкинс и Паско се настаниха от двете му страни.

Докато колата потегляше, Ник хвърли поглед през прозореца и видя как едрият мъж пали пурата си.

– Хънсакър! – възкликна той. – Джийн Хънсакър.

– Искал си да се видим? – вместо поздрав започна Крейг.

– Свърши ми горивото – рече Лийч.

– Това, което ти доставих, би трябвало да стигне за поне шест месеца.

– Да, но един извратен шибаняк прибра всичко.

– В такъв случай най-добре да отидеш в библиотеката на затвора.

– Че защо точно там, господин Крейг?

– Вземи последния брой на „Правен преглед“, онзи дето е подвързан с кожа. В подвързията на гръбчето ще откриеш всичко, което ти е нужно. – Крейг затвори куфарчето си и се надигна да си върви.

– И още нещо – спря го Лийч.

– Какво? – с длан върху дръжката на вратата попита адвокатът.

– Приятелят на леля Мейси се е записал в програма за детокс.

– В такъв случай ще се наложи да го откажеш.

– Това може и да не реши вашия проблем.

Крейг се върна бавно обратно, но не седна.

– Накъде биеш?

– Едно птиче ми каза, че приятелят на леля Мейси е запял като канарче.

– Ами затвори му устата.

– Може да е вече късно.

– Не си играй с мен, Лийч, карай направо.

– Научих, че има запис.

Крейг се строполи на стола и се вторачи в затворника.

– Какво има на този запис?

– Пълни самопризнания… Имена, дати, места. – Лийч замълча, разбрал, че вече може да разчита на цялото внимание на адвоката. – Когато разбрах, че има и имена, ми стана ясно, че ми трябва среща с адвокат.

След известно мълчание Крейг каза:

– Мислиш ли, че можеш да се добереш до записа?

– На известна цена.

– Колко?

– Десет хиляди.

– Не е ли малко солено?

– Тия работи струват скъпо – спокойно заяви Лийч. – А и се обзалагам, че леля Мейси не разполага с план „Б“, така че май няма избор.

– Добре – кимна Крейг. – Но има и срок. Не го ли получа до трийсет и първи май, оставаш с празни ръце.

– И да не питам чие дело е насрочено за този ден, нали? – рече Лийч и се ухили злорадо.

– Изпълнението на завещанието на баща ви е поверено на нашата адвокатска кантора – започна Мънро, потропвайки с пръсти по бюрото си. – Подписано е в присъствие на мирови съдия и ще си позволя да ви посъветвам нещо: каквото и да е мнението ви за неговото съдържание, по-добре е да не го оспорвате.

– И през ум не би ми минало да се противопоставя на волята на баща си – отбеляза Ник.

– Разумно решение, сър Никълъс, ако ми позволите да отбележа. Все едно, имате право да знаете подробности от съдържанието. Тъй като времето ни притиска, ще си позволя да ви го преразкажа. – Изкашля се и продължи: – Цялото имущество на баща ви, с изключение на малки подаръци за членове на семейството, за взвода му и за някои местни благотворителни организации, минава в ръцете на чичо ви Хюго Монкрийф. На вас е оставил единствено титлата, която всъщност не е под негово разпореждане.

– Уверявам ви, господин Мънро, че това не е изненада за мен.

– Радвам се да го чуя и признавам, че изпитвам известно облекчение. Вашият дядо обаче – умен и съобразителен мъж, когото моят дядо е имал привилегията да представлява и съветва, е определил вас като единствен свой наследник на няколко имота. Баща ви направи постъпки да обезсили тези текстове, но съдът отхвърли молбата му. – Мънро се усмихна и се залови да прелиства документите на бюрото си. Най-сетне измъкна онова, което търсеше, и с доста доволен глас продължи: – Ще ви запозная само с онази част от завещанието на дядо ви, в която става дума за въпросните имоти. – Докато разлистваше документа, за да намери търсените параграфи, той намести очилата си с половинки стъкла на върха на носа си и бавно зачете: – „Оставям имението си в Шотландия, известно като «Дънброути Хол», както и жилището си в Лондон на своя внук Никълъс Алегзандър, който в момента служи с военните ни части в Косово. Разрешава се на сина ми Ангъс да се разпорежда пълноправно и по свое усмотрение с двата имота до своята смърт, когато те ще преминат в собственост на гореспоменатия ми внук.“

Мънро остави документа на бюрото и продължи:

– При обикновени обстоятелства това би ви гарантирало сериозно наследство, но за съжаление трябва да ви съобщя, че баща ви се е възползвал от думите „пълноправно и по свое усмотрение“ и е взел сериозни суми, гарантирайки за тях с тези имоти няколко месеца преди смъртта си. В случая с „Дънброути“ е взел – Мънро закачи отново на върха на носа си очилата – сумата от един милион паунда, срещу жилището на „Болтънс“ – повече от един милион. Според завещанието на баща ви, щом то бъде легализирано, тези суми ще преминат автоматично във владение на чичо ви Хюго.

– Значи въпреки добрите намерения на моя дядо, оставам с празни ръце – заключи Ник.

– Не е задължително – отбеляза Мънро. – Има много сериозен шанс да спечелите дело срещу чичо си, за да си върнете парите от тази машинация.

– Въпреки това, след като такава е била волята на баща ми, няма да заведа дело.

– Добре е да премислите решението си. – Адвокатът затрополи отново с пръсти по бюрото. – Става дума за много сериозни суми и съм сигурен, че…

– Вероятно сте прав, господин Мънро, но няма да съдя решението на баща си.

– Така да бъде – тъжно заключи възрастният мъж. – Длъжен съм да ви уведомя също, че водих кореспонденция с чичо ви, който е напълно наясно с настоящото ви положение и изрази съгласие да поеме грижата за ипотеката на тези два имота. Съгласен е също да поеме и съдебните разходи, свързани със сделката.

– Вие представлявате ли чичо ми? – попита Ник.

– Не! – категорично заяви Мънро. – Съветвах настоятелно баща ви да не ипотекира тази недвижима собственост. Казах му също, че подобно действие може да не е против буквата на закона, но е против неговия дух и е редно да пристъпва към подобни действия само след като ви уведоми за тях. Той, за съжаление, не се вслуша в съвета ми и е ползвал нечии други услуги за този случай.

– Бихте ли се съгласили да представлявате мен, господин Мънро?

– Бих бил поласкан от подобна възможност, сър Никълъс, и искам да ви уверя, че нашата кантора ще бъде горда да продължи дългогодишните си услуги за семейство Монкрийф.

– С оглед положението ми, какво бихте ме посъветвали да направя?

– Предположих, че вероятно ще потърсите юридическия ми съвет, и направих някои запитвания.

Ник се усмихна, когато видя как очилата отново кацнаха на носа на възрастния адвокат.

– В резултат научих, че една къща на „Болтънс“ върви в момента на пазара за около три милиона паунда и моят брат, който също е юрист и работи в този район, ми каза, че чичо ви Хюго наскоро е правил проучване за цената на земята на недвижимите имоти и по-специално каква би била оценката на „Дънброути“, независимо от очакванията на вашия дядо, че ще оставите имението в наследство на Националния тръст на Шотландия.

– Така беше. Той го каза и на мен. Дори е записано в дневника ми от онова време – потвърди Ник.

– Това обаче няма да спре чичо ви да стори замисленото. Ето защо питах мой братовчед – съдружник във фирма за недвижими имоти – какво би трябвало да е поведението ни в такъв случай. Той твърди, че съгласно планираните промени в Закона за местното управление от деветдесет и седма година, всяка част от имение, на територията на което има сграда, хамбар или каквато и да било постройка, трябва да получи разрешение за евентуални промени или строеж. Според него в случая ще става дума за дванайсет акра. Също така ми довери, че местната управа търси територия, на която да построи жилища за пенсионери или дори хотел. Протоколите от заседанията на тази комисия могат да бъдат прочетени в местната библиотека в края на всеки месец.

– Би ли могъл вашият братовчед да направи оценка на имението? – попита Ник.

– Неофициално – да, но ми каза, че цената на подобни имоти в момента е някъде около двеста и петдесет хиляди паунда на акър.

– Което прави приблизително около три милиона – предположи Ник.

– По мои сметки четири милиона и половина, ако включите и дванайсетте хиляди акра обработваема земя. Но, а винаги съществува едно „но“ там където чичо ви е забъркан, не бива да се забравя, че имението и собствеността в Лондон в момента носят тежестта на ипотеката, която трябва да бъде обслужвана без прекъсване. – Ник очакваше да бъде отворена друга папка и не се излъга. – Къщата на „Болтънс“ има разходи като лихви, суми за обслужване и ипотека на стойност около 3400 паунда месечно, а имението „Дънброути“ – 2900, което прави годишно приблизително 75 000 паунда. Длъжен съм да ви предупредя, че ако три месеца поред парите не бъдат изплатени, компаниите, при които са ипотекирани имотите, имат право да ги предложат на пазара. Случи ли се това, сигурен съм, че купувач в лицето на вашия чичо мигом ще се появи.

– Аз, от своя страна, съм длъжен да ви съобщя, господин Мънро, че в момента моят доход като библиотекар в затвора е равен на дванайсет паунда седмично.

– Разбирам – записа си Мънро. – Това не е кой знае какъв принос към дължимите 75 000 паунда – добави той с нетипично за него чувство за хумор.

– Дали пък да не прибегнем към познанията на някой от другите ви братовчеди – попита Ник, като не успя да скрие усмивката си.

– За съжаление не разполагаме с такъв – кимна покрусено Мънро. – Сестра ми обаче е омъжена за управител на местен клон на „Ройъл Банк ъф Скотланд“ и той ме увери, че според него няма да има проблем, ако с цел обслужване на ипотеките, подадете молба в банката за повторна ипотека.

– Бяхте ми изключително полезен – въздъхна Ник. – Безкрайно съм ви благодарен.

– Искам да ви призная съвсем неофициално – рече Мънро – и вярвам, ще ме разберете правилно, независимо от огромното ми възхищение от вашия дядо и от радостта, с която представлявах баща ви, не изпитвам нищо от тези чувства, когато става дума за чичо ви Хюго, който е… – Прекъсна го почукване по вратата. – Влез – рече Мънро.

Паско подаде глава в кабинета.

– Извинявам се, че ви прекъсвам, но ако не тръгнем до няколко минути, ще изпуснем влака за Лондон.

– Благодаря ви – каза Мънро. – Ще бъдем колкото се може по-кратки. – Но не отвори устата, докато надзирателят не затвори вратата. – Страхувам се, сър Никълъс, че поради кратката ни среща ще се наложи да ми се доверите. – Постави пред Ник няколко документа. – Моля, подпишете на няколко места, независимо от това, че нямате време да ги изчетете подробно и да обмислите условията в тях. Защото, ако ще трябва да действам от ваше име, докато… – Покашля се предпазливо.

– Докато излежа присъдата си – довърши Ник вместо него.

– Именно – съгласи се Мънро, извади от вътрешния джоб на сакото си автоматична писалка и я подаде на своя клиент.

– Аз също искам да видите един документ. – Ник извади няколко гъсто изписани листа карирана хартия, каквато раздаваха в затвора, и ги подаде на адвоката си.