Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 32 страниц)
39.
Събуди се, и видя, че е заспал облечен, а на екрана текат последните надписи на някакъв черно-бял филм с участието на някой си Джак Хокинс. Изключи го, съблече се и реши да се изкъпе преди лягане.
Застана под душа, от който топлата вода не секваше на всеки няколко секунди. Изми се с цял сапун, а не с люспа, и се избърса с голяма пухкава хавлиена кърпа. За първи път от години се почувства чист.
Покачи се на високото меко легло, сред чистите чаршафи и няколко одеяла. Отпусна глава на пухената възглавница и мигом потъна в дълбок сън. Събуди се. Леглото беше прекалено удобно. Сякаш променяше формата си при всяко негово движение. Смъкна едното одеяло и го захвърли на пода. Обърна се на другата страна и отново заспа. Събуди се. Възглавницата беше прекалено мека – и тя се озова при одеялото на пода. Заспа отново и се събуди чак когато слънцето изгря, придружено от врява на птици. Огледа се в очакване да види господин Паско на вратата. Тази врата обаче беше друга – дървена, а не стоманена и имаше дръжка от вътрешната страна.
Дани слезе от леглото и тръгна по мекия килим към банята, за да си вземе още един душ. Този път си изми и косата и се избръсна пред кръглото увеличително огледало.
Някой почука леко на вратата и зачака, вместо да я отвори със замах. Дани облече хотелски хавлиен халат и отвори – пиколото му носеше спретнат пакет.
– Дрехите ви, сър.
– Благодаря – рече Дани.
– Закуската ще бъде сервирана до десет часа в трапезарията.
Дани се облече. Огледа се. Никой не би могъл да се усъмни, че той не е сър Никълъс Монкрийф. Вече никога нямаше да му се наложи да облича една и съща риза цели шест дни, едни и същи джинси – цял месец, едни и същи обувки – година. Разбира се, при условие че господин Мънро разреши финансовите му проблеми. И при условие че господин Мънро…
Провери съдържанието на портфейла си, който предния ден му се беше сторил толкова пълен. Изруга мислено. Като платеше сметката, щеше да остане почти без пари. Излезе в коридора и щом тракна вратата, се сети, че е забравил ключа си в апартамента. Щеше да се наложи да помоли Паско да му отвори. Дали пък нямаше да го докладва? Отново изруга. Тръгна да търси трапезарията.
Голяма маса в центъра на помещението беше отрупана с избрани марки зърнени закуски, сокове, току-що приготвени яйца, бекон, пай с месо и пушена херинга. Заведоха Дани до маса в ъгъла, до прозореца, и му предложиха сутрешния вестник – „Скотсман“. Той отвори на финансовите страници и прочете, че „Ройъл Банк ъф Скотланд“ разширява капитала си. Докато беше в затвора, с искрено задоволство следеше как същата тази банка погълна „НатУест Банк“; дребната риба погълна акулата, без да й мигне окото.
Изведнъж му хрумна, че може би хората от персонала намират за странна липсата му на акцент, и се огледа неспокойно. Спомни си обаче, че Големия Ал веднъж му беше споменал, че офицерите от армията никога нямат акцент. Ник със сигурност нямаше. На масата пред него се появиха две херинги. Баща му със сигурност би ги сметнал за изкусителни. За първи път се сещаше за баща си, откакто го пуснаха.
– Ще желаете ли още нещо, сър?
– Не, благодаря – рече Дани. – Но ще бъдете ли така любезни да ми приготвите сметката?
– Разбира се, сър.
Тъкмо се канеше да напусне трапезарията, когато се сети, че няма представа къде е офисът на господин Мънро. Според визитната му картичка се намираше на Арджил стрийт 12. Естествено не можеше да попита на рецепцията къде се намира тази улица, защото всички смятаха, че е отраснал в Дънброут. Взе друг ключ за апартамента от рецепцията и се качи. Беше вече девет и половина. Оставаха му трийсет минути да намери проклетата улица.
На вратата се почука предпазливо. Дани понечи да скочи и да застане до леглото с опънати ръце, в очакване вратата да се отвори.
– Може ли да взема багажа ви, сър – попита пиколото. – Ще имате ли нужда от такси?
– Не, отивам до Арджил стрийт – реши да рискува Дани.
– Тогава ще оставя куфара ви на рецепцията, за да можете да го вземете по-късно.
– Има ли още аптека по пътя към Арджил стрийт?
– Не, затвориха я преди няколко години. Какво ви трябва?
– Няколко самобръсначки и крем за бръснене.
– Ще ги намерите в „Лейтс“, съвсем близо до мястото, където беше „Джонсънс“.
– Много благодаря – рече Дани и се раздели с поредния паунд, нищо че нямаше представа къде е бил „Джонсънс“.
Погледна часовника на Ник – девет и трийсет и шест. Слезе бързо по стълбите и се отправи към рецепцията, където опита с поредната стръв.
– Да ви се намира „Таймс“?
– Не, сър Никълъс, но веднага можем да ви доставим.
– Не си правете труда. Ще се разтъпча.
– Със сигурност имат в „Менсис“ – отговори рецепционистката. – Завийте наляво от хотела и на около стотина метра… – Тя замълча. – Естествено, вие чудесно знаете къде е „Менсис“.
Дани излезе от хотела и зави вляво. Много скоро видя табелата на магазина. Влезе вътре. Тук никой не го позна. Купи си брой на „Таймс“ и за негово огромно облекчение момичето при касата не го нарече нито „сър“, нито „сър Никълъс“.
– Далече ли е Арджил стрийт?
– На няколкостотин метра. Завийте надясно, покрай „Монкрийф Армс“ и ще…
Дани бързо мина отново покрай хотела, като внимателно четеше имената на улиците, докато най-накрая видя Арджил стрийт, изсечено с големи букви на каменна плоча над главата му. Когато пое по улицата, погледна отново часовника – девет и петдесет и четири. Оставаха му още няколко минути, но не можеше да си позволи да закъснява. Ник винаги беше точен. Спомни си една от любимите реплики на Големия Ал: „Армии, които закъсняват, губят битките. Питайте Наполеон“.
Докато минаваше покрай номера 2, 4, 6 и 8, постепенно забавяше крачка. Ето, отмина и 10 и е вече пред номер 12. На медна табела, която изглеждаше така, сякаш тази сутрин бе излъскана, личаха поизтрити имена: „Мънро, Мънро и Кармайкъл“.
Дани пое дълбоко въздух, натисна дръжката на вратата и влезе. Момичето зад бюрото в приемната вдигна очи. Той искрено се надяваше тя да не чува колко силно бие сърцето му. Тъкмо се канеше да се представи, когато тя каза простичко:
– Добро утро, сър Никълъс. Господин Мънро ви очаква. – Изправи се и тръгна към една врата. – Моля, последвайте ме.
Дани бе преминал първото изпитание, но пък още не си беше отворил устата.
– След смъртта на вашия близък – започна жената зад плота и се изправи, – съм натоварена да ви предам личните вещи на господин Картрайт. Преди това обаче трябва да представите някакъв документ за самоличност.
Бет отвори чантата си и извади шофьорската си книжка.
– Благодаря – промърмори жената и върна документа едва след като внимателно свери данните. – Ще чета от списъка, госпожице Уилсън, нали ще бъдете така любезна да проверявате вещите? – Тя отвори голяма кутия и извади чифт маркови дънки. – Чифт дънки, бледосиви – рече тя. Бет видя прорезът, който бе останал от ножа, и избухна в сълзи. Униформената жена я изчака да се успокои и продължи: – Фланелка на „Уест Хам“, един брой кожен колан – кафяв; един пръстен – златен; чифт чорапи – сиви; боксерки – червени, чифт обувки – черни, портфейл с трийсет и пет паунда и членска карта на „Боу стрийт Боксинг Клъб“. Ще бъдете ли така любезна да се подпишете тук, госпожице Уилсън? – завърши жената и посочи с пръст пунктираната линия в края на формуляра.
Бет се подписа и прибра вещите на Дани обратно в кутията.
– Благодаря ви – каза тя с въздишка, извърна се да си върви и се изправи лице в лице с друг служител на затвора.
– Добър ден, госпожице Уилсън – поздрави мъжът. – Казвам се Рей Паско.
– Дани ви харесваше – усмихна му се Бет.
– И аз го харесвах – отговори Паско. – Не за това съм тук обаче. Позволете ми да ви помогна – предложи той и пое кутията от ръцете й. Тръгнаха по коридора. – Исках да знам само дали смятате да оспорите решението на Апелативния съд.
– Има ли смисъл? – отвърна Бет. – Сега, когато Дани е мъртъв?
– Щяхте ли да мислите така, ако Дани беше жив?
– Не, разбира се – рязко отвърна Бет. – Щях да се боря, за да докажа невинността му до края на дните си.
Бяха стигнали вече изхода с големите порти, когато Паско й връчи обратно кутията и каза:
– Имам усещането, че Дани би се радвал името му да бъде изчистено.
40.
– Добро утро, господин Мънро – поздрави Дани и протегна ръка. – Много се радвам да ви видя отново.
– Аз също, сър Никълъс – отвърна Мънро. – Надявам се, че сте пътували приятно.
Ник толкова добре бе описал Фрейзър Мънро, че Дани имаше усещането, че го познава лично.
– Да, благодаря ви. Пътуването с влак ми позволи да препрочета отново нашата кореспонденция, както и да преосмисля вашите препоръки – допълни Дани, докато Мънро го настаняваше във високия удобен стол пред бюрото.
– Боя се, че последното ми писмо не е успяло да стигне до вас – отбеляза Мънро. – Естествено можех и да ви телефонирам, но…
– Не беше възможно – довърши вместо него Дани, но изгаряше от любопитство относно съдържанието на писмото.
– Боя се, че новините не са добри – потропна с пръсти по бюрото адвоката, навик, който Ник бе премълчал. – Срещу вас е издадена съдебна заповед. – Дани стисна дръжките на стола. Дали отвън вече не чакаха полицаи? – От името на чичо ви Хюго. Трябваше да го предвидя, за което нося вина.
Карай нататък, искаше да каже Дани. Ник обаче мълчеше.
– Съгласно тази заповед баща ви е оставил имението в Шотландия и жилището в Лондон на чичо ви и вие нямате право да претендирате за тях.
– Това е глупост – отсече Дани.
– Напълно съм съгласен и с ваше разрешение ще отговоря, че имаме намерение да се защитим в съда. – Дани бе напълно съгласен с адвоката, макар да съзнаваше, че Ник би бил доста по-предпазлив. – И сякаш това не им беше достатъчно, адвокатите на вашия чичо изтъкват, че това е своеобразен компромис. – Дани кимна, без да коментира. – И ако приемете първоначалното предложение на чичо си, а именно – да запази собствеността върху двата имота заедно с отговорността по изплащане на ипотеката, той ще даде разпореждане съдебната заповед да бъде оттеглена.
– Блъфира – отсече Дани. – Ако си спомням правилно, господин Мънро, първоначалният ви съвет беше да съдя чичо си и да оспоря действието на баща си да вземе два милиона и сто хиляди паунда, ипотекирайки двата имота.
– Така беше – кимна Мънро. – Но доколкото си спомням, отговорът ви тогава, сър Никълъс… – той сложи очилата на върха на носа си и отвори една папка – ето, записал съм го. Точните ви думи бяха: „Ако такава е била волята на баща ми, няма да тръгна срещу нея“.
– И бях напълно искрен тогава, господин Мънро. Но обстоятелствата се промениха. Не мога да повярвам, че баща ми би одобрил подобно поведение от страна на чичо ми Хюго към племенника му.
– Напълно съм съгласен. – Мънро не можеше да прикрие изненадата си от енергичността, с която говореше клиентът му.
– Какво се прави в такива случаи?
– Ще пуснем насрещен иск – отвърна Мънро, – в който ще поискаме съда да постанови дали баща ви е имал право да вземе пари срещу двата имота без ваше съгласие. Аз по принцип съм предпазлив човек, сър Никълъс, но мога да заявя, че в случая законът е на ваша страна. Сигурен съм, че сте чели „Студеният дом“ на младини.
– Съвсем наскоро я препрочетох.
– В такъв случай сте запознати с рисковете да бъдете въвлечен в подобни процеси.
– За разлика от делото „Джаръндайс срещу Джаръндайс“, мисля, че чичо ми Хюго ще се съгласи на извънсъдебно споразумение.
– Какво ви кара да мислите така?
– Няма да допусне снимката му да се появи на първа страница на „Скотсман“ или „Единбург Ивнинг Нюз“ и да бъде напомнено на читателите къде е бил неговият племенник през последните четири години.
– Не бях помислил за това – призна адвокатът. – Но не мога да не се съглася. – Той се изкашля, очевидно смутен, и продължи: – При нашата последна среща ми се стори, че сте на друго мнение…
– По време на тази среща, господин Мънро, съзнанието ми бе заето с други проблеми и не успях да схвана сериозността на онова, което ми казахте тогава. Имах време да размисля по-късно и… – Дани бе репетирал с Големия Ал тази фраза десетки пъти, като гигантът играеше ролята на адвоката.
– В такъв случай… – Мънро свали очилата от носа си и впери внимателен поглед в клиента си. – Ще предприема действия от ваше име. Трябва да ви предупредя обаче, че такива дела често пъти се проточват.
– Колко например? – попита Дани.
– Може да отнеме година или повече, докато делото стигне до съда.
– Това може да е проблем – сподели Дани. – Не съм сигурен, че разполагам с достатъчно средства в сметката си в „Кътс“.
– Но ще ме информирате какво да правя веднага щом се свържете с банкера си.
– Естествено – обеща Дани.
Мънро отново се изкашля.
– Има още няколко въпроса, които трябва да обсъдим, сър Никълъс. – Дани кимна мълчаливо, докато адвокатът намести отново очилата си и намери сред книжата онова, което му беше необходимо. – Неотдавна, докато бяхте в затвора, направихте завещание. – Мънро измъкна листа от купчината.
– Бихте ли ми припомнили детайлите – помоли Дани, разпознал почерка на Ник на карираната затворническа хартия.
– Оставяте цялото си състояние на човек на име Даниъл Картрайт.
– О, боже! – въздъхна Дани.
– Да разбирам ли, че искате да преосмислите решението си, сър Никълъс?
– Не – съвзе се светкавично Дани. – Но Дани Картрайт почина неотдавна.
– В такъв случай в скоро време ще трябва да направите ново завещание. Но, честно казано, мисля, че ни предстоят по-належащи задачи.
– Например?
– Има някакъв ключ, към който чичо ви очевидно се стреми.
– Ключ ли?
– Именно. Готов е да предложи хиляда паунда за сребърна верижка с ключ, за които е убеден, че са във вас. Твърди, че нямат по-голяма стойност от материала, от който са направени, но държи да останат в семейството.
– Така и ще бъде – отговори Дани. – Ще ви задам един въпрос, който моля да си остане между нас, имате ли представа какво отваря този ключ?
– Не. Никаква. Макар че ще си позволя дързостта да твърдя, че щом чичо ви толкова държи да се добере до него, вероятно този ключ има стойност, далеч по-висока от хиляда паунда.
– Точно така – отвърна Дани, имитирайки деликатно Мънро.
– Как да отговоря на това предложение?
– Кажете му, че не знаете за никакъв ключ.
– Както желаете, сър Никълъс. Без съмнение, няма да е никак лесно да го убедя в това и съм повече от сигурен, че той ще излезе с по-добро предложение.
– Отговорът ми ще е същият, каквото и да предложи.
– Така да бъде – рече Мънро. – А може ли да попитам дали възнамерявате да се установите в Шотландия?
– Не, господин Мънро. Връщам се в Лондон веднага, за да уредя финансовите си проблеми, но бъдете сигурен, че ще ви държа в течение.
– В такъв случай ще имате нужда от ключовете от дома в Лондон, които пазя тук след смъртта на баща ви. – Мънро отиде до голямата каса в ъгъла на стаята. Въведе комбинацията и дръпна тежката врата, зад която се видяха няколко рафта, препълнени с документи. Взе два плика от най-горния. – В мен са ключовете на дома на „Болтънс“, както и от имението тук. Искате ли и тях?
– Не, благодаря. Засега ми трябват само тези за дома ми в Лондон и ще съм ви много задължен, ако задържите ключовете от имението. Все пак не мога да съм на две места едновременно, нали?
– Естествено. – Адвокатът му подаде единия плик.
– Много ви благодаря – рече Дани. – Служите лоялно на семейството ми от много години. – Мънро се усмихна. – Дядо ми…
– А! – възкликна Мънро. Дани се изплаши да не би да е отишъл твърде далеч. – Простете, че ви прекъсвам, но има още нещо. – Той се върна при касата, порови известно време в нея и измъкна малък плик. – Ето го – усмихна се победоносно. – Дядо ви го остави с инструкции да ви го връча едва след смъртта на баща ви. Трябваше да изпълня волята му още при предишното ви посещение, но при всичките тези ограничения, в които се намирахте… Признавам, направо ми изхвръкна от ума. – Той подаде плика и Дани надникна вътре. Беше празен.
– На вас това говори ли ви нещо?
– Не, честно казано. Но доколкото познавах вашия дядо и неговото хоби, може би марката има някаква стойност.
Дани прибра плика във вътрешния джоб на сакото си, без да каже нищо повече.
Мънро изправи гръб и продължи:
– Много се надявам, сър Никълъс, че скоро ще ви видим отново в Шотландия. Обаждайте се винаги когато имате нужда от помощта ми.
– Не знам как ще ви се отблагодаря – искрено каза Дани.
– Сигурен съм, че след като решим проблема с чичо ви Хюго, ще бъда компенсиран повече от задоволително. – Усмихна се делово и придружи Дани до вратата. Ръкува се сърдечно и му пожела добър път.
Докато изпращаше с поглед клиента си, Мънро си помисли, че сър Никълъс все повече заприличва на дядо си, макар че при създалите се обстоятелства едва ли бе разумно да продължава да носи връзката със знака на взвода си.
– Какво е направил? – изкрещя Хюго по телефона.
– Пуснал е насрещен иск срещу вас, оспорвайки получаването на двата милиона и сто хиляди срещу имотите.
– Фрейзър Мънро стои зад това – отсече Хюго. – Ник никога не би събрал кураж да се противопостави на волята на баща си. Какво правим от тук нататък?
– Приемаме насрещния иск и ще се видим в съда.
– Не можем да си го позволим – избухна Хюго. – Винаги си казвал, че ако този случай стигне до съд, сме загубени. Да не говорим какъв пир ще бъде това за пресата.
– Така е, но не вярвам да се стигне до съда.
– Защо си толкова сигурен?
– Защото ще се постарая делото да се влачи поне няколко години, така че племенникът ви ще е останал без пукнат грош много преди първото заседание. Не забравяйте, че ние знаем колко има той в банката. Само трябва да проявите търпение, докато източа и последната му капка кръв.
– Ами ключът?
– Мънро твърди, че не е чувал нищо за никакъв ключ.
– Предложи повече пари – нареди Хюго. – Научи ли Ник какво отваря този ключ, ще стане свидетел на моята финансова смърт.
41.
Във влака към Лондон Дани се зае да разгледа плика, който дядото на Ник е искал той да получи, без баща му да знае. Но защо?
Марката привлече погледа му. Френска, на стойност пет франка, представляваше петте олимпийски кръга. Пликът носеше печат от Париж, 1896 година. От дневниците на Ник Дани знаеше, че дядо му, сър Алегзандър Монкрийф, е бил колекционер, така че марката може би наистина беше рядка и с висока цена. Но кого да попита? Не му се вярваше името и адресът на плика да са от значение. „Барон дьо Кубертен, Рю дьо ла Кроа Руж, Женев, Суис.“ Баронът вероятно отдавна не беше сред живите.
От гара „Кингс Крос“ Дани взе метрото до „Саут Кенсингтън“ – част на Лондон, която не познаваше добре. С помощта на пътеводител, който си купи от будка на гарата, той пое по Олд Бромптън Роуд в посока „Болтънс“. Куфарът му сякаш стана непоносимо тежък в мига, в който осъзна, че му остават съвсем малко пари и не може да си позволи такси.
Най-сетне се добра до „Болтънс“ и спря пред номер 12. Не можеше да повярва, че в тази къща е живяло едно семейство. Само двойният гараж беше голям колкото дома му в Боу. Отвори скърцащата метална врата и мина по дългата обрасла с треви пътека до входната врата. Натисна звънеца. Не знаеше защо го направи, може би за да е сигурен, че в къщата няма никого. Никой не отговори.
След няколко опита успя да превърти ключа и вратата се отвори неохотно. Дани запали осветлението в преддверието. Вътре къщата изглеждаше точно както Ник я беше описал в дневника си. Дебел избелял зелен килим; тапети с червени мотиви – също избелели; дълга допотопна дантелена завеса от тавана до земята, която неизбежно се превръща в убежище на молци през цялата година. По стените личаха местата, където са били закачени картини. Дани не се съмняваше кой ги беше свалил и чий дом украсяваха сега.
Обиколи бавно стаите, като се опитваше да се ориентира. Чувстваше се по-скоро като в музей, отколкото в нечий дом. След като обиколи приземния етаж се качи по стълбите до горната площадка и тръгна по коридор, който го отведе в голяма спалня с двойно легло. В гардероба висяха много тъмни костюми, които спокойно можеха да бъдат наети за някоя пиеса. Ризи с пречупени в ъглите яки, на полиците в специален шкаф се виждаха няколко чифта тежки обувки. Дани реши, че това вероятно е била стаята на дядото на Ник, защото баща му очевидно бе предпочел да остане в Шотландия. След смъртта на сър Алегзандър чичо Хюго трябва да бе отнесъл картините и всичко ценно. След което бе успял да измъкне от брат си два милиона паунда ипотека, гаранция за която бе самата къща, докато Ник бе на сигурно място в затвора. В главата на Дани бе започнало да се оформя решението да се справи първо с Хюго и едва тогава да насочи усилията си към Мускетарите.
Проверил всички спални – общо седем на брой – Дани си избра една от по-малките, в която щеше да прекара нощта. Прегледа гардероба и чекмеджетата на скрина и реши, че това най-вероятно е била стаята на Ник, защото откри костюми, чекмедже, пълно с ризи, и шкаф с обувки, които му станаха, но очевидно бяха на военен, който е носил предимно униформа и твърде малко се е интересувал от модните тенденции.
Щом разопакова нещата си, се престраши да разгледа следващия етаж. Натъкна се на детска стая, която сякаш никога не бе използвана, а съседната очевидно бе определена за игра. Беше пълно с играчки, които обаче изглеждаха недокосвани. Това неизбежно насочи мислите му към Бет и Кристи. Погледна през прозореца на стаята за игра и видя просторна градина. Въпреки гаснещата светлина на деня ясно личеше, че там от години не е стъпвал човешки крак.
Върна се в стаята на Ник, съблече се и влезе в банята. Пусна водата и влезе във ваната. Стоя така, потънал в мисли, докато не усети, че водата съвсем е изстинала. Изсуши се, огледа се за някаква пижама, но реши, че за нищо на света няма да облече някоя от копринените пижами на Ник. Ето защо се пъхна в леглото така, както си беше. Тук дюшекът бе по-подходящ за неговия вкус, приличаше на онзи, с който бе свикнал в затвора.
Стана рано, нахлузи чифт панталони и копринения халат, закачен от вътрешната страна на вратата, и тръгна да потърси кухнята.
Слезе по тясна гола стълба и се озова в кухня с плот за готвене и рафтове, пълни със стъкленици, съдържащи бог знае какво. Много се развесели от редицата звънчета на стената, под всяко от които имаше надпис: „трапезария“, „спалня на господаря“, „кабинет“, „детска“, „главен вход“. Потърси нещо за ядене, но така и не намери продукт, чийто срок на годност да не е изтекъл преди поне две години. Едва сега си даде сметка на какво мирише в цялата къща. Ако в сметките на Ник бе останало нещо, на всяка цена щеше да намери жена, която да почисти. Отвори един от високите прозорци и в стаята нахлу чист въздух – явно за първи път от доста време.
След като не откри нищо за ядене, се върна в стаята и се облече. Избра най-неконсервативното облекло, което откри, но пак изглеждаше като гвардейски капитан в отпуска.
Когато църковният часовник на площада удари осем, Дани взе портфейла от шкафчето до леглото и го пъхна джоба на сакото си. Погледна плика, оставен от дядото на Ник, и реши, че тайната е в марката. Седна на бюрото пред прозореца и написа чек на името на сър Никълъс Монкрийф за петстотин долара. Дали имаше толкова в сметката на Ник? Скоро щеше да разбере.
Когато излезе от къщата пет минути по-късно, дръпна външната врата, докато ключалката щракне, но този път не беше забравил ключовете. Отиде до края на улицата, зави вдясно и пое към спирката на метрото на „Саут Кенсингтън“. Спря единствено за да си купи брой на „Таймс“. На излизане от магазинчето видя дъска за обяви с предложения за най-различни услуги. „Масажи по домовете, Силвия, 100 паунда“; „Косачка за трева, използвана само два пъти, 250 паунда“. Беше готов да я купи, стига да имаше толкова пари в сметката. „Чистачка, пет паунда на час, препоръки. Позвънете на госпожа Мърфи на…“ Дани преписа старателно телефонния номер на мобилния й телефон. Дано жената да имаше към хиляда свободни часа. Записа още една точка в листа с покупки, който вече беше направил, но щеше да я изпълни едва когато разбере с какви средства разполага.
Докато стигна с метрото до „Чаринг Крос“, Дани бе изготвил два плана за действие в зависимост от това дали управителят на „Кътс“ познаваше сър Никълъс добре, или никога не го беше виждал.
Тръгна по „Странд“ и започна да се оглежда за банката. На сивата корица на чековата му книжка пишеше единствено „Кътс & Ко, «Странд», Лондон“. Очевидно управата смяташе, че банката е от такъв ранг, че не е необходимо да се споменава и номер. Не беше вървял много, когато забеляза внушителна сграда от другата страна на улицата. На фасадата, предимно от бронз и стъкло, имаше надпис „Кътс“ с две дискретни корони отгоре. Дани пресече забързано платното, нямаше търпение да разбере с колко пари разполага.
Влезе през въртящата се врата и се опита да се ориентира. Ескалаторът пред него водеше до банковия салон – просторна зала със стъклен покрив и дълъг плот с гишета по едната стена. Касиери в тъмни костюми обслужваха клиентите. Дани си избра един младеж, който май съвсем наскоро бе започнал да се бръсне.
– Бих искал да изтегля една сума – започна той.
– Каква е сумата, сър? – попита младежът.
– Петстотин паунда – отговори Дани и подаде чека, който бе написал сутринта.
Касиерът провери името и номера на банковата сметка.
– Ще бъдете ли така любезен да ме изчакате, сър Никълъс?
Тревожни мисли се защураха в главата на Дани. Да не би сметката на Ник да беше празна? Или беше прехвърлил разрешения лимит? А може би не искаха да работят с бивши затворници? Не мина много и в банковия салон се появи възрастен мъж, който се усмихна и попита:
– Сър Никълъс?
– Да – отзова се Дани. Явно човекът не познаваше Ник.
– Казвам се Уотсън. Управителят. За мен е удоволствие да ви видя след толкова време. Имате ли нещо против да поговорим в кабинета ми?
– Не, разбира се, господин Уотсън. – Като полагаше големи усилия да изглежда спокоен, Дани последва управителя в малък кабинет, облицован с дървена ламперия. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на мъж в дълъг черен редингот. Отдолу имаше надпис: „Джон Кембъл, основател, 1692“.
Господин Уотсън заговори още преди Дани да е седнал.
– Виждам, че не сте теглили от сметката си през последните четири години, сър Никълъс – отбеляза той, докато гледаше екрана на компютъра си.
– Точно така.
– Вероятно сте били в чужбина.
– Не. Но в бъдеще възнамерявам да съм по-редовен клиент. При условие, естествено, че добре сте се грижили за авоарите ми.
– Надявам се сам да се уверите в това, сър Никълъс. Както знаете, плащаме три процента годишна лихва.
Не беше кой знае какво.
– И с колко разполагам сега?
– Седем хиляди, двеста и дванайсет паунда – отвърна Уилсън.
Дани въздъхна с облекчение и попита:
– А дали има някакви други сметки, документи или ценности на мое име при вас? – Управителят вдигна изненадано очи. – Баща ми почина наскоро, затова питам.
– Ще проверя, сър – рече Уилсън и натисна няколко клавиша. Изчака малко и поклати глава. – Изглежда, сметката на баща ви е била закрита преди два месеца и всичките му авоари са били прехвърлени в „Клайдсдейл Банк“ в Единбург.
– Разбирам – отбеляза Дани. – Чичо ми Хюго.
– Хюго Монкрийф е бил реципиентът, да – потвърди Уотсън.
– Така си и помислих.
– Мога ли да направя още нещо за вас, сър Никълъс?
– Да, искам да получа дебитна карта.
– Разбира се. Попълнете този формуляр, ако обичате. – Управителят побутна към него един лист. – Ще я получите на домашния си адрес до няколко дни.
Дани напрегна паметта си, за да не сбърка мястото и датата на раждане на Ник, както и второто му име. Не знаеше какво да напише в графите „годишен доход“ и професия.
– Има още нещо – обади се Дани, когато приключи с формуляра. – Имате ли представа къде бих могъл да получа оценка на това? – Той извади плика от вътрешния джоб на сакото си и го подаде през бюрото.
Управителят го разгледа и рече без колебание:
– При „Стенли Гибънс“. Лидери са в тази област и се ползват с международен авторитет.
– Къде мога да ги открия?
– Имат офис съвсем наблизо. Препоръчвам ви да говорите с господин Прендъргаст.
– Какъв късмет, че сте така добре информиран – отвърна с известна недоверчивост Дани.
– Грижим се за сметките им от сто и петдесет години.
Дани напусна банката с нови петстотин паунда в портфейла и се огледа за табела с надпис „Стенли Гибсън“. Междувременно влезе в магазин за мобилни телефони, за да отметне една точка от списъка си за покупки. Избра един от последните модели и докато уреждаха подробностите, попита служителя дали знае къде е офисът на „Стенли Гибсън“.
– Само на петдесет метра вляво.
Дани продължи в указаната посока и наистина скоро видя витрина с въпросния надпис над входа. Вътре, опрян на плота, седеше мъж, който разлистваше някакъв каталог.
– Господин Прендъргаст? – попита Дани.
– Да, с какво мога да ви помогна?
Дани извади плика и го сложи пред него.
– Господин Уотсън от „Кътс“ предположи, че ще сте в състояние да оцените това.
– С удоволствие – отвърна Прендъргаст и извади лупата си изпод плота. Известно време разглежда плика в мълчание. – Марката е първа емисия на петфранкова, имперска, пусната в чест на възраждането на Олимпийските игри. Сама по себе си тя не е с голяма стойност – няколкостотин паунда. Има обаче два допълнителни фактора, които вероятно биха допринесли за по-висока оценка на целия плик.
– А именно?
– Пощенското клеймо е от шести април 1896 година.
– И защо това е от значение? – попита Дани с надеждата, че гласът му не е издал нетърпението му.
– На тази дата се е провела церемонията по откриването на първите съвременни игри.
– А вторият фактор?
– Получателят и неговият адрес – отговори Прендъргаст с очевидно задоволство.
– Барон дьо Кубертен – побърза да уточни Дани.
– Той е основателят на съвременните Олимпийски игри. И това вече придава на плика ви колекционерска стойност.
– Можете ли да я определите? – попита Дани.
– Няма да е лесно, сър, защото пликът е уникален. Аз съм готов да ви дам за него две хиляди паунда.
– Благодаря ви, но искам да си помисля – рече Дани и се накани да си върви.
– Две хиляди и двеста – чу зад гърба си в момента, в който затваряше вратата.
