Текст книги "Затворник по рождение"

23.

Минутите ставаха часове, часовете – дни, дните – седмици и така бавно и мъчително се изниза най-дългата година в живота на Дани, макар, както Бет често му напомняше, времето да не бе напълно пропиляно. След няколко месеца Дани щеше да се яви на шест изпита, за да получи удостоверение за завършено средно общо образование. Според учителя му щеше да ги вземе с пълен отличен. Бет го бе попитала кои предмети си е избрал за кандидатстване в колеж.

– Ще ме пуснат много преди да се наложи да реша – бе обещал той.

– Въпреки това настоявам да се явиш – каза тя.

С Кристи го посещаваха всяка първа неделя от месеца и в последно време Бет говореше най-вече за предстоящото дело в Апелативния съд. Истината беше, че дата още не бе насрочена. Господин Редмейн упорито търсеше нови доказателства, защото, както бе признал, без тях шансовете им да спечелят бяха минимални. Наскоро Дани бе прочел доклад на Вътрешно министерство, според който 97 процента от молбите като неговата биваха отхвърляни и само 3 процента от осъдените на дълъг срок получаваха незначително намаляване на присъдите. Опита се да не мисли какво ще стане, ако жалбата му бъде отхвърлена. Какво щеше да стане с Бет и Кристи, ако трябваше да лежи още двайсет и една години? Бет никога не повдигаше въпроса, но Дани вече беше решил, че за нищо на света присъдата няма да е и за тримата.

Беше разбрал, че затворниците с дълги присъди, както и доживотните, се делят на две категории: такива, които напълно се изолират от живота навън – никакви писма, никакви обаждания или посещения, и другите – които като приковани на легло инвалиди се превръщат в тежест за семействата си до края на дните си. Вече знаеше по кой от двата пътя ще поеме, ако нищо не излезеше от обжалването.

„Доктор Бересфорд загива при катастрофа“, гласеше заглавие на първа страница на „Сънди Мейл“. По-нататък в статията се съобщаваше, че звездата на Лорънс Девънпорт е започнала да губи блясъка си и продуцентите на „По лекарско предписание“ са решили да го освободят от сериала. Планираше се да загине в катастрофа с пиян шофьор. Щял да бъде откаран в болницата, където работи и сестра Петъл, на която той бе обърнал гръб заради съобщението й, че е бременна от него. Тя щяла да се опита да спаси живота му, но уви…

Телефонът в кабинета на Спенсър Крейг иззвъня. Никак не се изненада, когато чу отсреща гласа на Джералд Пейн.

– Видя ли вестниците?

– Да – отговори Крейг. – Честно казано, изобщо не съм изненадан. Зрителският интерес е намалял чувствително през последната година и очевидно се опитват да привлекат отново вниманието на хората.

– Изритат ли го, Лари трудно ще получи нова роля. Няма да е добре, ако се върне отново към бутилката.

– Не ми се ще да обсъждаме това по телефона, Джералд. Да се срещнем някъде тия дни.

Крейг отвори бележника с ангажиментите си и с неудоволствие забеляза, че няколко дни поред са напълно свободни. Преди време нещата съвсем не стояха така.

Дежурният остави вещите на задържания на плота, за да може колегата му да направи опис в дневника: игла, малко пликче с бял прах, кутийка кибрит, лъжица, вратовръзка и банкнота от пет паунда.

– Имаме ли име или документ за самоличност? – попита колегата.

– Не – отговори дежурният полицай и хвърли поглед към свитата на кълбо фигура на пейката пред него. – Какъв е смисълът да изпращат тоя нещастник в затвора?

– Законът си е закон, човече. Нашата работа е да го прилагаме, а не да го обсъждаме.

– Нещастното копеле – въздъхна дежурният полицай.

В дългите безсънни нощи, докато чакаше делото за обжалване, съветът на господин Редмейн преди произнасянето на заседателите по време на първото дело често изникваше в съзнанието на Дани. „Признаеш ли се за виновен в убийството, ще лежиш само две години.“ Ако беше се вслушал в съвета му, след дванайсет месеца Дани щеше да е свободен.

Опита да се да се съсредоточи върху есето, което бе написал за „Граф Монте Кристо“. Дали и той да не избяга като Едмонд Дантес? Само че тук, на първия етаж, няма как да прокопаеш тунел, а и „Белмарш“ не беше построен на остров, така че и море нямаше. Ето защо, за разлика от Дантес, той имаше твърде слаба надежда да успее да отмъсти на четиримата си врагове, в случай че не спечели делото за обжалване. След като прочете есето, Ник му постави оценка 73 процента с коментара: „За разлика от Едмонд Дантес, на теб няма да ти се наложи да търсиш начин за бягство, защото ще те освободят“.

Колко много се бяха сближили двамата през последната година. Всъщност прекарваха заедно повече време, отколкото Дани бе прекарал с Бърни. Някои от новите затворници дори си мислеха, че са братя, докато Дани не си отвореше устата. Това щеше да отнеме време.

– Умен си точно колкото мен – непрестанно повтаряше Ник. – А стане ли дума за математика – ти мен можеш да учиш.

Ключът се превъртя в бравата и господин Паско отвори, за да пусне Големия Ал вътре. Както винаги, точни като часовник – престани да използваш клишета, дори в мислите си, беше му казал Ник. Едрият им съкилийник се стовари безмълвно на леглото. Дани продължи да пише.

– Нося ти новини, Дани Бой – обади се по едно време Големия Ал.

Дани остави писалката. Рядко се случваше Големия Ал да започне разговор, освен ако не му трябваше кибрит.

– Да си срещал някога тип на име Мортимър?

Сърцето на Дани ускори ударите си.

– Да – отвърна той най-сетне. – Беше в бара в нощта на убийството на Бърни. Така и не се появи на делото.

– Появил се е обаче тук – кратко съобщи Ал.

– Как така?

– Ами така. Докараха го в болницата днес следобед. Има нужда от лечение.

Дани се бе научил да не прекъсва Ал, когато заговори, защото всеки момент можеше да млъкне и след това цяла седмица не можеш да му изкопчиш и дума.

– Погледнах в картона му. Прибран е за притежание на дрога клас А. Две години ще лежи. Май ще е чест посетител на болницата.

Дани чакаше, а сърцето му щеше да изхвръкне.

– Може да не съм умен кат’ теб или Ник, но е възможно от него да дойде информацията, която ти и адвокатът ти от толкова време търсите.

– Ти си съкровище.

– Е, чак пък толкоз – изсумтя Големия Ал и добави: – Но ме събуди, когато приятелят ти се върне, защото ще ви науча на туй-онуй.

Спенсър Крейг седеше сам пред екрана и въртеше чаша уиски в ръка. Заедно с девет милиона зрители той гледаше последния епизод на „По лекарско предписание“ с Лорънс Девънпорт. Сестра Петъл държеше ръката на доктор Бересфорд, който със сетни сили промълви:

– Ти заслужаваш нещо по-добро.

Епизодът спечели своята най-многочислена аудитория за последните десет години. Завърши със спускането на ковчега на доктор Бересфорд в земята и разплаканата сестра Петъл над него. Продуцентите не оставиха никаква възможност за чудодейно оцеляване, независимо от молбите на пламенните обожателки на Девънпорт.

Седмицата никак не беше добра за Крейг: Тоби бе изпратен в затвора, където Картрайт излежаваше присъдата си, Лари бе останал без работа, а и днес сутринта бе видял, че делото за обжалване на присъдата на Картрайт е влязло в програмата на съда. Имаше още няколко месеца, но какво ли щеше да е състоянието на Лари дотогава? Особено ако Тоби се пречупеше и заради една доза пропее пред някой, готов да го изслуша за събитията в онази нощ.

Изправи се и отиде до шкафа, в който държеше материалите от миналите си дела, към които рядко посягаше. Извади папките на няколко бивши клиенти, които лежаха в „Белмарш“. Разучава ги близо час, докато установи, че само един от тях става за работата, която бе замислил.

– Ще пропее – заяви Големия Ал.

– Спомена ли за нощта в „Дънлоп Армс“? – попита Дани.

– Не засега, рано е още. След време и това ще стане.

– Защо си толкова сигурен? – попита Ник.

– Защото имам нещо, което той иска, а честната размяна не е кражба.

– Какво е това, което ти имаш, а той – не? – не спираше да пита Дани.

– Не задавай въпрос, чийто отговор не искаш да чуеш – намеси се навреме Ник.

– Печен мъж е тоя Ник – констатира Големия Ал.

– Какво мога да направя за вас, господин Крейг?

– По-важно е какво мога да направя аз за теб.

– Нещо не ми се вярва да горите от желание да направите нещо за мен. Седя в тази дупка вече осем години и за цялото това време не съм чул нищо от вас, така че не ме пързаляйте. Знаете, че не мога да си позволя да платя и секунда от времето ви. Защо не карате направо? Защо сте тук?

Преди да разрешат свиждането с Кевин Лийч и докато го доведат, Крейг бе огледал внимателно стаята за срещи с адвокати и не бе открил никакви подслушвателни устройства. Тайната на разговора с клиент беше неприкосновена според английските закони и дори правилото да бъдеше нарушено, в съда подобна информация се отхвърляше като недопустима. Въпреки всичко Крейг знаеше, че поема сериозен риск. И все пак възможността да попадне в същата тази дупка с хора като Лийч бе достатъчно отблъскваща.

– Имаш си всичко необходимо, нали? – подаде той първата си реплика. Бе репетирал въпросите внимателно, все едно щеше да се явява на процес.

– Справям се – отвърна Лийч. – Тук нямаш нужда от много.

– Караш само с дванайсет паунда на седмица?

– Както казах, справям се.

– Но и никой не ти изпраща нищо допълнително – отбеляза Крейг. – А и не са те посещавали повече от четири години.

– Виждам, че сте добре информиран.

– Ти самият не си звънял на никого от две години – всъщност от смъртта на леля ти Мейси.

– Накъде биете?

– Съществува вероятност леля Мейси да е оставила някаква сума за теб в завещанието си.

– Че защо ще го прави?

– Защото има приятел, който има нужда от помощ.

– В какъв смисъл?

– Приятелят й има проблем – изпитва копнеж по нещо, не толкова изискано като шоколада, например.

– Нека позная. Хероин, крек или кокаин?

– Позна от първи път – отговори Крейг. – При това доставката трябва да е редовна.

– Колко редовна?

– Всекидневно.

– Колко е оставила леля Мейси за покриване на подобна грижа, да не говорим за риска да бъда заловен?

– Пет хиляди паунда – отговори Крейг. – Но малко преди да почине, е допълнила завещанието с известно условие.

– Досещам се – сумата няма да бъде изплатена наведнъж.

– Само в случай, че решиш да я изхарчиш наведнъж.

– Цял съм в слух.

– Тя смяташе, че петдесет паунда на седмица са съвсем достатъчни, за да не се налага приятелят й да търси от други места.

– Може да й предадеш, че ако ги направи сто, ще си помисля.

– Мисля, че мога да заявя от нейно име, че е съгласна.

– Та как е името на нейния приятел?

– Тоби Мортимър.

– Започваш винаги отвън навътре – обясняваше Ник. – Много просто правило.

Дани взе лъжицата и започна да изгребва водата, която Ник бе налял в купата за закуска.

– Накланяш чинията в посока, обратна на себе си. Лъжицата загребва в същата посока. – И той показа как се прави. – Освен това не сърбай.

– И Бет все се оплакваше от това.

– И аз – обади се Големия Ал от тясното си легло.

– Права е – отбеляза Ник. – Има страни, където сърбането е комплимент, но Англия не е от тях. – Той дръпна купата и на нейно място постави пластмасова чиния с филия хляб в средата и шепа печен фасул. – Представи си, че хлябът е агнешки котлет, а фасулът – грах.

– К’ъв е сосът? – попита Ал.

– „Колд Боврил“ – отвърна Ник.

Дани взе пластмасовите нож и вилица и ги държа известно време сковано, насочени нагоре, с опрени в масата дръжки.

– Приборите не са ракети на площадка за изстрелване. За разлика от ракетите, те ще трябва да зареждат гориво всеки път, когато се „връщат“ на земята. – Ник взе ножа и вилицата пред себе си и показа как трябва да се държат.

– Не ми се струва естествено – обади се Дани.

– Много скоро ще свикнеш – успокои го Ник. – Не забравяй, че показалецът трябва да лежи на обратния ръб на ножа. Дръжката не бива да стърчи между палеца и показалеца – държиш нож, а не писалка.

Дани намести прибора, както му беше казано, но се виждаше, че му е трудно.

– Сега искам да започнеш да режеш и да ядеш хляба, все едно е парче месо.

– Как го искате, сър? – промърмори отново Големия Ал. – Препечено или по-крехко?

– Подобен въпрос се задава само за стек, не и за агнешки котлет – поясни Ник.

Дани заби ножа и вилицата в средата на филията.

– Не – спря го Ник. – Режи месото, не го късай. И то на малки парчета.

Дани опита отново, но този път посегна да отреже ново парче, преди да е глътнал предишното.

– Чакай – обади се Ник, – докато дъвчеш, ножът и вилицата лежат опрени на ръба на чинията. Не ги вдигаш, докато не преглътнеш хапката си.

Дани най-сетне преглътна и загреба с вилицата малко фасул.

– Не, не – отново се обади Ник. – Вилицата не е лопата. Просто набождаш няколко зърна.

– Това ще отнеме страшно много време – не издържа Дани.

– И не говори с пълна уста – рече в отговор Ник.

Ал изломоти нещо от леглото си, но Дани не му обърна внимание и отряза малко късче от хляба, след което остави приборите опрени в чинията.

– Добре – похвали го Ник. – Дъвчи добре и по-дълго, преди да преглътнеш. Не забравяй, че си човешко същество, а не животно.

В отговор откъм леглото на Ал долетя мощно оригване. Щом приключи с първата филия, Дани започна втора и се опита да набоде няколко бобчета, но те все му бягаха. Най-накрая се предаде.

– Не облизвай ножа – обади се Ник.

– Мо’е да ми лизнеш задника – предложи Ал.

Мина доста време, преди Дани да се пребори с мизерната порция. Пусна с въздишка ножа и вилицата на масата, но Ник веднага каза:

– Щом се нахраниш, оставяш ножа и вилицата в чинията.

– Защо?

– Ако си в ресторант, сервитьорът трябва да разбере кога си свършил.

– Не ходя по ресторанти.

– В такъв случай аз ще съм първият, който ще покани теб и Бет веднага щом те пуснат.

– Ами аз? – надигна глава Ал. – Не съм ли поканен?

Ник се направи, че не го чува.

– Време е да минем към десерта.

– Пудинг? – попита Дани.

– Не, не пудинг, а десерт – уточни Ник. – Ако си в ресторант, в началото поръчваш всичко, но не и десерта. Едва след като се нахраниш, искаш да ти донесат менюто с десертите.

– Две менюта?

Ник се усмихна, сложи една по-тънка филия в чинията пред Дани, и обяви:

– Това е кайсиев пай.

– А аз съм си легнал с Камерън Диас – обади се Големия Ал.

Сега вече Дани и Ник се разсмяха.

– Използваш малката виличка за десерта – обясни Ник. – Но поръчаш ли си крем брюле или сладолед, взимаш малката лъжичка.

Най-неочаквано Ал се изправи в леглото и изръмжа:

– За к’во е всичко туй? Тук не ви е ресторант, а пандиз. Двайсе и две години напред Дани ще набива студено пуешко.

– А утре – невъзмутимо продължи Ник – ще ти покажа как се опитва виното.

– Вдругиден пък ще ти дам да опиташ от моята пикня, че да си спомниш, че си в пандиза, а не в шибания „Риц“ – изрева Ал.