Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 32 страниц)
34.
– Ник беше пет месеца по-голям от мен.
– Как пък го разбра? – попита Големия Ал неспокойно.
– Пише го в дневниците му – отвърна Дани. – Тъкмо стигнах до мястото, където описва моето пристигане в килията и вие двамата трябва да решите каква история да ми кажете.
Големия Ал смръщи чело.
– Цели две години съм бил сляп за нещо, което е било пред очите ми. – Големия Ал все така мълчеше. – Ти си бил онзи сержант, който е прострелял косоварите, когато взводът на Ник е охранявал сръбските затворници.
– По-лошо – обади се най-сетне Големия Ал. – Стана, след като капитан Монкрийф даде ясна заповед, на английски и на сръбски, да не се стреля.
– Ти реши да не я изпълниш.
– Няма смисъл да заповядваш на някого да не стреля, когато той вече го прави.
– Наблюдатели на ООН заявили в съда, че албанците са стреляли във въздуха.
– Да бе, видели са какво става от прозореца на хотелската си стая на отсрещната страна на площада.
– Но Ник го е отнесъл.
– Така е – съгласи се Ал. – Макар да разказах на военния следовател всичко, както си беше. Само че те предпочетоха да повярват на него.
– Все пак присъдата ти е за убийство.
– Но е само десет години, а не двайсет и две без шанс за намаляване.
– Ник много е писал за твоята смелост и как си спасил половината взвод, и него включително, докато сте били в Ирак.
– Преувеличава.
– Не е в негов стил – отбеляза Дани. – Но пък обяснява защо е решил да поеме вината въпреки неподчинението ти.
– Разказах в съда как беше – повтори Ал. – Въпреки това разжалваха Ник и го осъдиха на осем години за проявена небрежност при изпълнение на задълженията. Мислиш ли, че е минал и ден, без да се питам защо направи тази жертва за мен? В едно съм сигурен – че щеше да поиска да заемеш неговото място.
– Откъде знаеш?
– Чети, Дани Бой. Чети.
– Нещо не е наред в тази история – рече Рей Паско.
– Накъде биеш? – попита директорът на затвора. – И ти като мен чудесно знаеш, че няма нищо необичайно в това доживотен да се самоубие след отхвърляне на молбата му от Апелативния.
– Не и Картрайт. Има много неща, за които да живее.
– Няма как да знаем какво е ставало в главата му. Забрави ли как потроши килията, та трябваше да го затвориш в карцера. Да не говорим, че от седмици не иска да види годеницата си и детето. Не отваря и писмата й.
– Така е. Но дали е съвпадение, че се случи дни след като Лийч заплаши, че ще го пречука?
– Сам си записал в доклада си, че след инцидента в библиотеката не са забелязани да имат какъвто и да било контакт.
– Ето това ме тревожи – заяви Паско. – Ако си решил да ликвидираш някого, правиш всичко възможно да не те свързват с него.
– Лекарят потвърди, че смъртта на Картрайт е в резултат на счупване на врата.
– Лийч е в състояние да счупи врата на всекиго.
– Само защото не е върнал една книга в библиотеката?
– Но стоя в карцера цял месец за това.
– А какво за онзи запис, дето не ти дава мира?
– Не искам да се правя на много умен – поклати глава Паско, – но го усещам със стомаха си.
– Най-добре да попиташ стомаха си за още нещо, Рей, ако искаш да започна разследване.
– Няколко минути преди да открият тялото на Картрайт, Лийч се блъсна в мен съвсем нарочно.
– Какво от това?
– Носеше чисто нови маратонки.
– Е и?
– Забелязах, че преди началото на мача беше обут с гуменките, които получават тук. Как така изведнъж се оказа с нови адидаски? Не се връзва.
– Колкото и да се възхищавам на способностите ти за наблюдение, това никак не е достатъчно.
– Косата му беше мокра.
– Рей, имаме две възможности – рече спокойно директорът. – Да приемем доклада на лекаря и да потвърдим пред началниците във вътрешно министерство, че е било самоубийство, или да повикаме полицията, за да започнат разследване. Ако се спрем на втората, ще имам нужда от нещо повече от мокра коса и чифт нови маратонки.
– Ами ако Лийч…
– Първият въпрос, който ще ни поставят, е защо, ако сме имали подозрения, че е отправял заплахи към Картрайт, не сме прехвърлили Лийч веднага в друг затвор.
На вратата се почука.
– Влез – каза високо директорът.
– Извинете, че ви прекъсвам – рече секретарката, – но мисля, че трябва незабавно да видите нещо. – Тя подаде лист хартия.
Началникът прочете написаното и едва тогава го подаде на Паско с думите:
– На това му викам доказателство.
Пейн показваше на един клиент апартамент на „Мейфеър“, когато мобилният му телефон зазвъня.
Обикновено, когато имаше ангажимент с потенциален купувач, не вдигаше, но сега на екрана се изписа името на Спенсър. Той се извини и отиде да говори в съседната стая.
– Добри новини – съобщи Крейг. – Картрайт е мъртъв.
– Мъртъв ли?
– Самоубил се е. Намерили са го обесен на душа в банята.
– Откъде знаеш?
– Страница седемнайсета на „Ивнинг Стандарт“. Оставил е и предсмъртно писмо. Край на проблема ни.
– Не и докато съществува онзи запис – напомни му Пейн.
– Кой ще се интересува от запис на вече мъртъв човек, който говори за друг мъртвец.
Вратата на килията се отвори и Паско влезе. Погледът му се задържа на Дани, но не каза нищо. Затворникът се бе зачел в дневниците. Бе стигнал до мястото, в което се описваше разговорът на Ник с господин Хърст от Съвета за предсрочно условно освобождаване. В същия ден бе и неговото дело в Апелативния съд. Денят, в който изпотроши килията и го затвориха в карцера.
– Хайде момчета, хапвайте и на работа. Монкрийф, много съжалявам за приятеля ти. Никога не съм вярвал, че е виновен. – Дани трескаво търсеше в главата си подходящ отговор, но Паско вече отваряше вратата на следващата килия.
– Той знае – тихо рече Големия Ал.
– Значи с нас е свършено – отговори Дани.
– Не мисля. По някаква причина не е убеден в самоубийството и има съмнения. Какво стана, та си промени решението?
Дани прелисти няколко страници и посочи с пръст нещо, което бе прочел преди малко: „Ако можех, бих си разменил мястото с Дани. Има право на свободата си повече от мен“.
35.
Стараейки се да е колкото се може по-незабележим, Дани стоеше в дъното на църковния двор и наблюдаваше как отец Майкъл прави кръстен знак.
Директорът на затвора бе дал разрешение Ник да присъства на погребението на Дани Картрайт в „Сейнт Мери“ в Боу. Бе отхвърлил молбата на Големия Ал под предлог, че остават четиринайсет месеца до изтичането на присъдата му, а и още не е получил разрешение за условно освобождаване.
Колата без отличителни знаци зави по Майл Енд Роуд и Дани се загледа през прозореца към познатите до болка места – магазинче за риба и пържени картофи, кръчмата „Краун енд Гартър“, кино „Одеон“, където всеки петък двамата с Бет сядаха на последните редове. Спряха на светофара при „Клемент Атлий“ и той стисна юмруци при мисълта за пропилените в училището години.
Опита се да не гледа, докато минаваха покрай гаража „Уилсън“, но не се сдържа. В двора имаше малко признаци на живот. Всеки би се замислил дали да надникне там, за да търси кола втора ръка. Неволно обърна очи към отсрещната страна на улицата, където се виждаха дълги редици лъскави мерцедеси, предлагани от усмихнати, добре облечени продавачи.
Директорът бе напомнил на Монкрийф, че макар да му остават само пет седмици до условното освобождаване, ще бъде придружаван неотлъчно от двама цивилни служители на затвора. Ако не спази някое от наложените ограничения, директорът няма да се поколебае да се обърне към Съвета за предсрочно условно освобождаване с предложение да преразгледат решението си, а тогава сигурно ще излежи и втората половина от присъдата си.
– Всъщност това вече ти е известно – завърши Майкъл Бартън. – Същите ограничения важаха и когато отиде на погребението на баща си само преди няколко месеца.
Дани мълчеше.
Въпросните ограничения се оказаха много удобни за Дани, защото налагаха да не общува със семейство Картрайт, с приятелите или с когото и да било от присъстващите. Всъщност до завръщането си в затвора нямаше право да говори с никого, освен с придружителите си. Перспективата за още четири години в „Белмарш“ бе достатъчен стимул за въздържание.
Паско и Дженкинс стояха до него, малко встрани от останалите опечалени, наобиколили гроба. Дани с облекчение установи, че дрехите на Ник са му съвсем по мярка. Само панталоните можеха да са с един пръст по-дълги. Макар никога досега да не бе носил шапка, тя му позволяваше да прикрие лицето си от любопитни погледи.
Отец Майкъл откри церемонията с молитва, по време на която Дани успя да огледа множеството – далеч по-многочислено, отколкото бе предполагал. Майка му беше бледа и изтерзана, сякаш бе плакала дни наред, а Бет беше толкова слаба, че роклята, която той чудесно помнеше, висеше на стопената й фигура. Само двегодишната му дъщеря Кристи не проумяваше сериозността на положението и тихичко си играеше край майка си. И, наистина, срещите й с баща й се брояха на пръсти, през големи интервали от време, така че най-вероятно тя дори не го помнеше. Дани много се надяваше споменът й за него да не е единствено от посещенията им в затвора.
Трогна се, когато забеляза, че бащата на Бет е свел глава. Непосредствено зад семейството се извисяваше високата фигура на елегантен млад мъж с черен костюм, стиснати устни и затаен гняв в очите. Дани се почувства виновен, че така и не намери сили да отговори на нито едно от писмата на Алекс Редмейн след произнасянето на присъдата.
Когато приключи с молитвите, отец Майкъл наведе глава, за да се приготви за речта си за покойния.
– Смъртта на Дани Картрайт е трагедия на нашето време – обърна се той към паството си, свел очи към ковчега. – Млад човек, загубил пътя си, който така се обърка в сложните лабиринти, че в крайна сметка отне живота си. Тези от нас, които добре го познаваха, все още не могат да повярват, че такъв деликатен и нежен човек е бил в състояние да извърши престъпление, и то спрямо най-добрия си приятел. Има все още хора в нашата енория – той отправи поглед към нищо неподозиращ полицай на входа на черквата, – които не са убедени, че полицията арестува когото трябва.
Избухнаха спонтанни аплодисменти. Дани с радост установи, че и бащата на Бет е сред хората, които приветстваха думите на пастора.
– Но сега – вдигна глава отец Майкъл – нека си спомним нашия син, млад баща, надарения лидер и спортист, защото мнозина от нас вярват, че ако беше жив Дани Картрайт, името му щеше да отекне далеч отвъд улиците на Боу. – Нови аплодисменти. – Но не била такава волята на Всевишния. И в своята божествена промисъл, той реши да прибере своя син, за да прекара остатъка от дните си с нашия Спасител. – Пасторът пръсна светена вода около гроба, докато ковчегът се спускаше в земята. – Почивай в мир, Дани!
Най-близките коленичиха, докато младежкия хор изпя подходящ за случая химн, а Алекс Редмейн и останалите чакаха да изразят съболезнованията си. Алекс сведе глава като в молитва и промълви няколко думи, които нито Дани, нито друг от присъстващите можа да чуе:
– Ще изчистя името ти, за да намериш най-сетне покой.
На Дани не беше разрешено да мръдне от мястото си, докато и последният от опечалените, включително Бет и Кристи, не се отдалечиха. Никой не извърна очи към него. Когато Паско се обърна да му каже, че е време да тръгват, видя, че лицето му е обляно в сълзи. Плачеше не само от скръб по скъпия си приятел Ник, но и заради привилегията да бъде сред малцината, които разбират колко обичани са били от близките си.
36.
Дани прекарваше всяка свободна минута в четене на дневниците на Ник, докато се убеди, че вече знае всичко за своя приятел.
Големия Ал, който бе служил с Ник близо пет години, преди да ги изправят пред военен съд и да ги хвърлят в „Белмарш“, попълни някои празноти, включително и такива как трябва да се реагира при среща с хора от „Камерън Хайлендърс“ или как да разпознае вратовръзка на взвода от трийсет крачки. Обсъждаха до безкрай първото, което Ник би направил след освобождаването си.
– Ще отиде направо в Шотландия – категоричен бе Големия Ал.
– Имам само четирийсет и пет паунда и еднопосочен ваучер за пътуване с влак.
– Господин Мънро ще се погрижи. Нали си спомняш какво каза Ник, когато се върна. Че ти би се справил много по-добре от него.
– Ако бях на негово място.
– Ти си на негово място – напомни Големия Ал. – Ник е свършил по-голямата част от работата, така че Мънро не би трябвало да е проблем. Просто трябва да помниш, че когато те види за първи път…
– За втори.
– … видял е Ник само за около час и ще очаква да види сър Никълъс Монкрийф, а не някой непознат. Големият проблем ще настане, когато трябва да решиш какво ще правиш след това.
– Ще се върна в Лондон – отговори Дани.
– Само стои далеч от Ийст Енд.
– Милиони лондончани не са стъпвали в Ийст Енд. Може и да нямам представа къде е „Болтънс“, но съм убеден, че е на запад от Боу.
– И какво ще правиш, когато се върнеш в Лондон?
– След като видях собственото си погребение и колко страда Бет, със сигурност ще се погрижа тя да не е единственият човек, който мисли, че не аз съм убил брат й.
– Също като онзи французин, за който ми разказа… как му беше името?
– Едмонд Дантес – отговори Дани. – И аз като него няма да се успокоя, докато не отмъстя на хората, чието коварство съсипа живота ми.
– Ще ги очистиш ли?
– Не. Би било прекалено лесно. Трябва да страдат. И ще се постарая да ги сполети, както казва Дюма: съдба, по-страшна от смъртта. Ще имам предостатъчно време да измисля как ще стане.
– Няма да е зле да включиш и Лийч в списъка.
– Защо? Какво ме засяга той?
– Според мен той уби Ник. Не мога да се сетя за причина, поради която Ник да си сложи въжето шест седмици преди да го пуснат.
– Защо му е на Лийч да убива Ник? Ако се е карал с някого, това бях аз.
– Целта му не е била Ник – обясни Ал. – Забрави ли, че тогава ти носеше и пръстена, и часовника, и верижката на Ник, защото той отиде да вземе душ?
– Искаш да кажеш, че…
– Лийч уби не онзи, когото искаше.
– Само защото настоявах да върне книга от библиотеката?
– За това стоя в карцера.
– Значи това е достатъчна причина да убие някого, така ли?
– Най-вероятно не. Можеш да си сигурен обаче, че Крейг не е платил за касетата, която получи. Обзалагам се, че не си в списъка на господин Хаген за коледни поздравления.
На Дани никак не му се искаше да мисли, че, макар и неволно, е станал причина за смъртта на Ник.
– Не се тормози, Ник. Само да излезеш и Лийч ще го сполети съдба, по-лоша от смъртта.
Спенсър Крейг нямаше нужда да чете менюто, защото това бе любимият му ресторант. Шефът на салона бе свикнал да го вижда с различни жени – случваше се по няколко пъти в седмицата.
– Извини ме за закъснението – рече Сара, докато се настаняваше срещу него. – Един клиент ме задържа.
– Много работиш – отбеляза Крейг. – Както обикновено.
– Този специално винаги определя среща за час, но очаква да съм свободна за целия следобед. Не успях дори да отскоча до нас, за да се преоблека.
– По нищо не личи – отговори Крейг. – За мен бялата шемизета, черната пола и черните чорапи винаги са били неустоими.
– Виждам, че не си загубил нищо от предишния си чар – отбеляза Сара и отвори менюто.
– Тук храната е превъзходна и мога да ти препоръчам…
– Вечер си поръчвам само едно блюдо – сподели Сара. – Едно от златните ми правила.
– Помня твоите правила още от Кеймбридж – въздъхна Крейг. – Те са причина и ти да бъдеш винаги първа, а аз – втори.
– Но пък ти беше страхотен спортист. Доколкото си спомням, нямаше отличие в бокса, което да не си получил.
– Чудесна памет.
– Каза Червената шапчица. Между другото как е Лари? Не съм го виждала от вечерта на премиерата.
– Аз също – призна Крейг. – Изглежда няма време да излиза вечер и да участва в представления.
– Дано не се е разстроил много от коментарите на критиката.
– Не виждам защо ще им обръща толкова внимание. Актьорите са като адвокатите – има значение само мнението на журито, респективно на заседателите. Никога не ме интересува мнението на съдията.
Келнерът се появи до масата им.
– Ще взема „Джон Дори“ – съобщи Сара, – но, моля ви, без сос, дори отстрани.
– За мен стек – съвсем леко изпечен – поръча Крейг и върна менюто на келнера. Обърна се към Сара и каза: – Прекрасно е да те видя след толкова време. – Особено като имам предвид не твърде приятните обстоятелства, при които се разделихме. Вината беше моя.
– Сега и двамата сме малко по-възрастни – напомни му тя. – Не си ли един от най-младите кандидати за титлата „кралски адвокат“?
Вратата на килията се отвори за изненада на Дани и Големия Ал, защото затворниците бяха по килиите си вече от час и се знаеше, че няма да има какво повече да правят до края на деня.
– Подал си писмена молба за среща с директора, Монкрийф.
– Така е, господин Паско – отвърна Дани, – стига да е възможно.
– Утре в осем сутринта ще те приеме за пет минути.
Вратата се затръшна без повече обяснения.
– С всеки изминат ден все повече заприличваш на Ник – промърмори Големия Ал. – Ако продължава така, скоро ще започна да ти отдавам чест и да ти викам „сър“.
– Давай, сержант – окуражи го Дани.
Гигантът се засмя, но не пропусна да попита:
– Защо си искал да се видиш с директора? Да не си променил решението си?
– Не, има две момчета в образователната програма, за които ще бъде добре да са в една килия. Основният им предмет е един и същ.
– Разпределението по килиите е работа на господин Дженкинс, защо ще отиваш направо при директора?
– Защото има още нещо.
– Какво?
– И двамата са подали молба да бъдат библиотекари и смятам да предложа в бъдеще да бъдат двама, иначе едното от момчетата ще трябва да хване парцала.
– Умно си го измислил, но нали не очакваш да се хвана на тази глупава лъжа?
– Не, не очаквам.
– Ако се опитваш да преметнеш стар войник като мен, поне го прави от засада или подготви по-добра история.
– Попитат ли те защо искаш да се срещнеш с директора, ти какво би казал?
– Да си гледаш работата.
– Имаш ли нещо против да те закарам у вас? – попита Крейг, когато келнерът се появи, за да му върне кредитната карта.
– Стига да ти е на път – каза Сара.
– Надявам се да е – отвърна Крейг с добре тренираната интонация на професионален сваляч.
Тръгнаха и на вратата Крейг й държа палтото. След това я улови под ръка, за да прекосят улицата, където бе оставил поршето си. Отвори вратата пред нея и се възхити на елегантните й крака, докато тя сядаше.
– „Чейен Уолк“, нали? – попита той.
– Откъде знаеш? – зачуди се тя, докато закопчаваше колана.
– Лари ми каза.
– Но нали преди малко спомена, че…
Крейг запали мотора, остави го да загрее няколко секунди и даде рязко газ. На първия ъгъл зави така, че Сара политна към него. Лявата му ръка се озова на бедрото й, но тя леко я отстрани.
– Извинявай – промърмори Крейг.
– Няма проблем.
Все пак той повтори номера на следващия завой и този път тя беше по-категорична. Спенсър не си позволи да го направи трети път до края на пътуването, докато най-сетне не спря пред жилището й на „Чейен Уолк“.
Сара разкопча колана и зачака Крейг да излезе и да й отвори вратата, но той се наведе към нея и се опита да я целуне. Тя извърна глава и устните му докоснаха едва-едва бузата й. Той бързо провря ръка зад гърба й и я притисна към себе си, а с другата погали бедрото й. Сара се опита да го отблъсне, но бе забравила колко е силен. Той се усмихна на неуспешния й опит да се измъкне и отново понечи да я целуне. Тя се престори, че се поддава, наклони се напред и здравата захапа езика му.
– Кучка! – отдръпна се той вбесен.
Сара бързо отвори вратата и с мъка излезе от ниското порше. После се обърна и каза ядно:
– А аз живеех с илюзията, че може би си се променил. – Затръшна вратата, без да чуе думите му:
– Не знам защо изобщо се занимавам с теб. Не те биваше и първия път.
Още щом Паско пусна Дани в директорския кабинет, Бартън попита:
– Защо си искал да се срещнеш с мен?
– Въпросът е деликатен – отговори Дани.
– Слушам те.
– Става въпрос за Големия Ал.
– Кой? Сержантът от твоя взвод?
– Точно така, сър, за чиято съдба се чувствам отговорен до известна степен.
– Естествено – отвърна Паско. – След четири години тук, всички разбрахме, че не само не си доносник, но и те е грижа за Кран. Та какво за него?
– Чух, че е имало кавга между него и Лийч. Естествено може и да преувеличавам, но докато съм тук, някак си укротявам нещата, а ще се чувствам отговорен, ако с Големия Ал се случи нещо, когато изляза.
– Благодаря за предупреждението – рече директорът. – Ние с господин Паско вече говорихме по този въпрос. Така и така си тук, Монкрийф – продължи Бартън, – имаш ли някаква идея кого да сложа в библиотеката?
– Има две момчета: Седжуик и Потър. И двамата са много способни. На ваше място бих разделил работата между двамата.
– От теб би излязъл добър директор, Монкрийф.
– Скоро щяхте да се уверите, че ми липсва необходимата квалификация.
За първи път Дани чу директора да се смее. Бартън кимна и Паско отвори вратата, за да заведе Дани до работното му място.
– Паско, остани за малко. Сигурен съм, че Монкрийф ще намери пътя до библиотеката и без твоя помощ.
– Слушам, сър.
– Колко време му остава още на Монкрийф? – попита Бартън, след като Дани затвори врата след себе си.
– Десет дни, сър.
– В такъв случай ще трябва да побързаме с прехвърлянето на Лийч.
– Има и друга възможност, сър.
Хюго Монкрийф почука замислено с опакото на лъжичката по черупката на яйцето. Седнала срещу него, жена му Маргарет четеше сутрешния брой на „Скотсман“. Рядко разговаряха по време на закуска – навик, установен между двамата от много години.
Хюго вече беше прегледал пощата. Писмо от местния голф клуб и друго от „Каледониън Съсайъти“, заедно с няколко циркулярни писма, които остави настрани, докато най-сетне стигна до онова, което го интересуваше. Разряза плика с ножа за масло, извади писмото и първо, както винаги, погледна подписа на последната страница – Дезмънд Галбрайт. Отмести яйцето и се зачете в препоръките на своя адвокат.
В началото се усмихваше, но към края на писмото вече бърчеше вежди. Дезмънд Галбрайт го уверяваше, че племенникът му сър Никълъс Монкрийф е провел среща след погребението на баща си със своя адвокат Фрейзър Мънро, а и Мънро поискал среща с Галбрайт на следващия ден, без обаче да повдигне въпроса за двете ипотеки. Това навеждало Галбрайт на мисълта, че сър Никълъс няма да оспори правото на Хюго върху двата милиона паунда, получени срещу ипотека на двата имота, завещани му от неговия дядо. Хюго се усмихна и отдели връхчето на яйцето с лъжичката. Доста време му беше отнело да убеди брат си Ангъс да ипотекира имението и апартамента в Лондон, без да уведоми Ник, особено след като Фрейзър Мънро така категорично бе настоял да се говори с Ник. Хюго се бе задействал бързо, когато научи от лекаря на брат си, че му остават само няколко седмици живот.
След като Ангъс напусна армията, единственият му приятел беше бутилката. Хюго редовно ходеше в „Дънброути Хол“, за да изпият по едно малко, но рядко си тръгваше, преди да са видели дъното на бутилката. Към края Ангъс беше готов да подпише всеки документ, който сложат пред него: първо ипотеката на апартамента в Лондон, където почти не стъпваше, а след това и на имението, за което Хюго го беше убедил, че отчаяно се нуждае от ремонт. Най-накрая го накара и да прекрати връзките си с Фрейзър Мънро, който, по мнението на Хюго, имал прекалено голямо влияние върху него.
Грижата за семейните дела Хюго възложи на Дезмънд Галбрайт, юрист, който се придържаше към буквата на закона, но обръщаше твърде малко внимание на духа му.
Последната победа на Хюго бе завещанието на Ангъс, което той бе подписал няколко нощи преди да издъхне. За свидетели Хюго бе повикал магистрат, по една случайност секретар на местния голф клуб, и енорийския свещеник.
Когато откри предишното завещание на Ангъс, според което той оставяше всичко на единствения си наследник, сина си Никълъс, Хюго го накъса на ситни парченца. Беше му изключително трудно да скрие задоволството си, че брат му бе напуснал този свят няколко седмици преди синът му да излезе от затвора. Срещата и сдобряването между баща и син никак не влизаха в сметките и плановете му за бъдещето. Само че Галбрайт не бе успял да измъкне от господин Мънро оригинала на предишното завещание на сър Алегзандър, тъй като старият юрист бе посочил, и с пълно право, че сега представлява основния му бенефициент, сър Никълъс Монкрийф.
Като приключи с първото си яйце, Хюго взе писмото и препрочете параграфа, станал причина да сбърчи чело. Изруга на глас и жена му, несвикнала да се нарушава установеният ред, вдигна очи от вестника.
– Ник твърдял, че не знае нищо за ключа, който дядо му му е предал. Как е възможно, след като всички сме го виждали да го носи на врата си.
– Но не беше с него на погребението – обади се Маргарет. – Много внимателно го огледах, когато коленичи за молитва.
– Дали знае какво се отключва с него? – попита Хюго.
– Най-вероятно – отвърна Маргарет. – Което не означава, че знае къде да го търси.
– Татко трябваше да ни каже къде е прибрал колекцията си.
– Вие почти не си говорехте през последните години – напомни му Маргарет. – Той смяташе, че Ангъс е слаб и твърде силно привързан към чашката.
– Така е, но това не решава проблема с ключа.
– Дали не е време да пристъпим към по-драстична тактика?
– Какво имаш предвид, момиче?
– Просташкият израз е „да му поръчаме опашка“. Човек, който ще го следи от момента, в който напусне затвора. Ако Ник знае къде е колекцията, ще ни отведе при нея.
– Не знам как точно се прави… – замънка Хюго.
– Не се коси. Остави на мен.
– Както кажеш, момиче – съгласи се Хюго и пристъпи към второто яйце.
