Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 32 страниц)
6.
Тоби Мортимър се направи, че не забелязва Лорънс Девънпорт в съда. Спенсър Крейг ги беше предупредил, че докато трае процесът, не бива да ги виждат заедно на обществени места. Онази нощ им звънна щом се прибра, за да им каже, че детектив Фулър ще се свърже с тях още на следващия ден, за да изясни някои неща. Това, което бе започнало като рожден ден на Джералд, бе завършило кошмарно и за четиримата.
Мортимър сведе поглед, когато се размина с Девънпорт. Много се страхуваше да свидетелства, въпреки че Спенсър постоянно го успокояваше, че дори Редмейн да разбере за проблема му с наркотиците, няма причина да повдигне въпроса.
„Мускетарите“ бяха останали верни на клетвата си, но никой от тях не се преструваше, че отношенията им ще си останат същите. Случилото се само подсили абстиненцията му. Преди празненството той беше известен между дилърите като съботно-неделен наркоман, но с наближаването на процеса започна да купува по две дози дневно.
– И да не вземеш да се надрусаш, преди да се явиш в съда – беше го предупредил Спенсър.
Само че той не знаеше какво е да изпитваш неутолим глад: няколко часа блаженство, докато опиянението от дрогата отзвучи, след което започва потене, треперене и ритуалът по подготовката на следващото бягство от света – забождането на иглата във вената, вливането на течността в кръвообращението, краткото очакване и накрая благословеното отпускане. До следващия цикъл. Мортимър бе започнал да се поти. След колко време щеше да започне треперенето? Ако го призовяха сега, щеше да се справи благодарение на прилив на адреналин.
Вратата на съдебната зала се отвори и разсилният се огледа. Мортимър скочи в очакване да чуе името си. Впи нокти в дланите си с надеждата болката да прогони напрежението.
– Реджиналд Джаксън! – изрева служителят на съда, като дори не погледна високия мъж, изправил се при появата му.
Управителят на „Дънлоп Армс“ последва разсилния в залата. Това бе още един човек, с когото Мортимър не беше разговарял през последните шест месеца.
– Оставете го на мен – беше им казал Спенсър, който още от Кеймбридж се грижеше за проблемите на Мортимър.
Стовари се на пейката и стисна ръбовете на седалката, усещайки, че треперенето всеки миг ще започне. Не знаеше още колко ще издържи – нуждата от дрога бързо надделяваше над страха от Спенсър Крейг. Докато човекът от бара се появи отново, ризата, панталоните и дори чорапите на Мортимър вече бяха подгизнали от пот, нищо че беше студена мартенска сутрин. Я се стегни, чуваше той гласът на Спенсър, който, естествено, не беше тук, а вероятно у Лорънс, където си бъбреха за това колко добре върви процесът. Щяха да го чакат. Последното парче от мозайката.
Мортимър се изправи и закрачи напред-назад по коридора в очакване на разсилния.
– Инспектор Фулър – измуча разсилният и Мортимър направо рухна на пейката.
Не можеше да контролира вече треперенето. Нуждаеше се от следваща доза така спешно, както бебето се нуждае от млякото на майка си. С несигурни стъпки се отправи към тоалетната и с облекчение установи, че там няма никого. Насочи се към кабината в дъното и заключи отвътре. През пролуката над вратата някой спокойно можеше да види, че нарушава закона, и то тъкмо в съда. Потребността от дрога бе толкова силна, че заглушаваше гласа на здравия разум, все едно колко голям бе рискът.
Мортимър разкопча сакото си и измъкна от вътрешния си джоб малка платнена торбичка. Отвори я и я остави на капака на седалката. Подготовката бе част от преживяването. Извади малък флакон от 1 милилитър – струваше 250 лири. Колко ли време още щеше да може да си позволява толкова високо качество? Малкото наследство от баща му все някога щеше да свърши. Мушна иглата в капачка на флакона и изтегли съдържанието. Не провери дали течността се движи свободно през иглата, защото не можеше да си позволи да загуби дори капка.
В този момент чу, че някой отваря външната врата на тоалетната. Замря в очакване човекът отвън да приключи със заниманията, за които бе предназначено помещението.
Щом чу хлопването на външната врата, запретна крачола на панталона си, за да намери здрава вена. Задача, станала доста трудна напоследък. Усука вратовръзката си около левия крак и започна да стяга, докато вената се показа. Стисна възела с едната ръка, а с другата заби иглата в изпъкналата вена и започна бавно да натиска буталото, докато и последната капка влезе в кръвообращението му. Въздъхна дълбоко и потъна в един друг свят – свят, където Спенсър Крейг го нямаше.
– Не желая да обсъждам повече този въпрос – бе казал по-рано същия ден бащата на Бет, докато жена му оставяше пред него чиния с яйца с бекон – закуската, която му сервираше всяка сутрин, откакто се бяха оженили.
– Татко, наистина ли вярваш, че Дани би убил Бърни? Те са най-добри приятели, откакто тръгнаха на училище.
– Виждал съм Дани да си изпуска нервите.
– Кога? – попита Бет.
– На ринга по време на боксов мач срещу Бърни.
– Заради което Бърни винаги го биеше.
– Вероятно Дани този път е спечелил, защото е имал нож в ръката си. – Бет бе толкова стъписана от обвинението на баща си, че не отговори. – Ти забрави ли какво се случи на игрището преди години?
– Не, не съм – рече тя, – но тогава Дани наистина се притече на помощ на Бърни.
– А директорът на училището намери нож в ръката му.
– Ти обаче забравяш – намеси се майката на Бет, – че Бърни потвърди историята на Дани, когато полицаите ги разпитваха след това.
– И отново в ръката на Дани намират нож. Според вас това е съвпадение, така ли?
– Вече стотици пъти ти повтарям, че…
– Че напълно непознат е забил нож в тялото на брат ти.
– Точно така.
– И Дани с нищо не е предизвикал онзи да излезе от кожата си.
– Именно. – Бет правеше усилие да остане спокойна.
– Вярвам й – обади се госпожа Уилсън, докато наливаше кафе в чашата на дъщеря си.
– Както винаги – рече кратко бащата.
– И имам основания за това – настоя госпожа Уилсън. – Бет никога не ме е лъгала.
Господин Уилсън мълчеше, но така и не посягаше към храната, която вече изстиваше.
– Искате да кажете, че всички други лъжат – най-сетне промълви той.
– Точно така – обади се Бет. – Ти май забравяш, че и аз бях там и затова знам, че Дани няма никаква вина.
– Отново четирима срещу един – уточни бащата.
– Татко, не говорим за състезание на хрътки. Става дума за живота на Дани.
– Не. Става дума за живота на моя син.
– Който е и мой син, в случай че си забравил.
– Май забравяш също така, че Дани беше човекът, за когото толкова искахте да се омъжа и когото бе помолил да поеме автосервиза, след като се оттеглиш. Какво стана, та изведнъж престана да му имаш доверие?
– Има нещо, което не съм ти казал – рече бащата на Бет. Госпожа Уилсън наведе глава настрани. – Когато Дани дойде да ми каже, че иска да се ожени за теб, реших, че ще е справедливо, ако му съобщя, че съм променил решението си.
– За какво по-точно? – попита Бет.
– За това кой ще поеме сервиза, когато се пенсионирам.
7.
– Нямам повече въпроси, Ваша Светлост – заяви Алекс Редмейн.
Съдията благодари на инспектор Фулър и го освободи.
Днес на Алекс не му беше ден. Лорънс Девънпорт бе омагьосал заседателите с чара и външния си вид. Инспектор Фулър се бе оказал достоен и съвестен полицай, който докладва точно какво е видял във въпросната нощ и даде конкретната си интерпретация. Когато Алекс настоя да узнае доколко близки са отношенията му с Крейг, той повтори простичко – чисто професионални. Когато Пиърсън го попита колко минути според него делят обаждането на Крейг на телефон 999 от момента, в който той самият е влязъл в бара, инспекторът отговори, че не може да бъде сигурен, но едва ли са повече от петнайсет минути.
Що се отнася до бармана Редж Джаксън, той просто повтори като папагал, че е бил ангажиран със задълженията си и нито е чул, нито е разбрал какво се е случило.
Редмейн реши, че ако има някакъв шанс да направи малък пробив в отбраната на четиримата мускетари, то ще е при разпита на Тоби Мортимър. Беше информиран за пристрастеността му към наркотиците, макар да нямаше намерение да го споменава в съда. Знаеше, че по време на кръстосания разпит в главата на Мортимър няма да има нищо друго. Той бе единственият свидетел на обвинението, който можеше да се огъне под натиск, и точно затова бе добре, че остана да чака в коридора толкова дълго.
– Струва ми се, че има достатъчно време за още един свидетел – рече съдия Саквил, докато си гледаше часовника.
Господин Пиърсън не изглеждаше много ентусиазиран, когато дойде време да бъде призован последният свидетел на обвинението. След като прочете подробния доклад на полицията, той дори си помисли, че май няма да е зле изобщо да не използва този свидетел. Естествено знаеше, че Редмейн няма да пропусне този факт, ще стане подозрителен и може да го доведе на делото с официална призовка.
Разсилният излезе в коридора и изрева:
– Тоби Мортимър! – огледа се и с изненада установи, че високият непознат, който бе седял доскоро на пейката, вече го няма. Бе давал вид на човек, който чака с нетърпение да бъде повикан. Разсилният обиколи коридора и пейките, но от онзи нямаше и следа. Извика името на свидетеля отново, този път още по-силно, но без резултат.
Бременна млада жена от първия ред се надигна нерешително от мястото си. Разсилният я погледна и попита:
– Виждала ли сте господин Мортимър, госпожо?
– Да – отговори тя. – Отиде до тоалетната преди малко, но не видях да се връща.
– Благодаря ви. – Разсилният приближи секретаря, който го изслуша и предаде думите му на съдията.
– Ще му дадем още няколко минути – заяви в отговор Саквил.
Редмейн поглеждаше час по час часовника си и ставаше все по-неспокоен. Отиването до тоалетната не можеше да отнеме толкова много време… освен ако…
Пиърсън се наведе усмихнат и предложи услужливо:
– Дали да не оставим разпита на свидетеля за утре сутринта?
– Не, благодаря – отвърна Редмейн. – Нямам нищо против да почакам. – Прегледа за пореден път бележките си и подчерта думите, които според него бяха важни, така че да се открояват и да няма нужда да се взира в записките си.
След малко разсилният се появи, отиде право при секретаря и зашепна нещо. Той, от своя страна, предаде информацията на съдията, който кимна.
– Господин Пиърсън. – Прокурорът се изправи. – По всичко личи, че последният ви свидетел не се е почувствал добре и е откаран в болница. – Предпочете да спести подробностите за иглата в левия крак. – Ето защо прекратявам днешното заседание. Бих искал да видя вас и адвоката на защитата в кабинета си.
Алекс Редмейн нямаше нужда да ходи до кабинета на съдията, за да научи, че най-важният му коз е изваден от тестето. Затвори папката с надпис „Свидетели на Короната“ и си даде сметка, че сега съдбата на Дани Картрайт е вече в ръцете на годеницата му Бет Уилсън. А той все още не бе убеден, че тя казва истината.
8.
Първата седмица от процеса изтече и четиримата главни герои прекараха почивните дни различно.
Алекс Редмейн отиде в Съмърсет да прекара няколко дни с родителите си в Бат. Баща му започна да го разпитва за хода на делото още преди да е затворил входната врата, докато майка му се интересуваше най-вече от това как се развиват отношенията с последната му приятелка.
– Има някаква надежда – отвърна той и на двамата.
Докато дойде време да се връща в Лондон, Алекс бе репетирал няколко пъти въпросите, които смяташе да зададе на Бет Уилсън на следващия ден, като баща му играеше ролята на съдията. Това никак не затрудни стареца, който се бе занимавал точно с това през последните двайсет години, преди да реши да се пенсионира.
– Саквил ми каза, че успяваш да запазиш самообладание, но от време на време поемаш ненужни рискове.
– Според мен няма друг начин да разбера дали Картрайт е невинен.
– Това не е твоята задача. Остави го на заседателите.
– Говориш като съдия Саквил – засмя се Алекс.
– Работата ти е да предоставиш на клиента си най-добрата възможна защита, все едно дали е виновен, или не.
Очевидно беше забравил, че бе дал същия този съвет на Алекс, когато бе едва седемгодишен, и оттогава го бе повтарял хиляди пъти до момента, когато синът му постъпи в Оксфорд, за да получи своята степен по право.
– Какъв свидетел се очертава да бъде Бет Уилсън?
– Един уважаван старши адвокат веднъж ми каза – започна Алекс, като се правеше, че подръпва реверите на въображаема тога, – че никога не можеш да предвидиш как би се държал един свидетел, когато седне на свидетелското място.
Майка му избухна в смях, докато вдигаше чиниите и изчезна в кухнята.
– Не подценявай Пиърсън – посъветва го баща му, който се направи, че не забелязва смеха на съпругата си. – Страшно го бива в кръстосания разпит.
– Нима е възможно такова нещо? – усмихна се Алекс.
– О, да, възможно е и го изпитах на собствен гръб, което ми коства две дела.
– И двама невинни бяха осъдени, без да са извършили престъпление? – попита изумено Алекс.
– Не, разбира се, и двамата бяха виновни като истински дяволи, но въпреки това можех да ги измъкна. Помни едно, ако долови и най-малката пукнатина в защитата ти, ще се връща отново и отново към нея, така че когато се оттеглят, заседателите няма да помнят нищо друго.
– Ще позволите ли да ви прекъсна, многоуважаеми колега – обади се майка му, докато доливаше кафе в чашата на сина си, – за да попитам как е Сюзан?
– Коя пък беше Сюзан? – сепна се Алекс.
– Онова мило момиче, което доведе последния път.
– Сюзан Реник? Нямам никаква представа. Нещо се загубихме с нея. Засега ми се струва невъзможно да съвместявам личния си живот с работата на адвокат. Нямам представа как сте се справяли вие двамата.
– Ако майка ти не ме хранеше всяка вечер по време на делото „Карбарши“, сигурно щях да умра от глад и изтощение.
– Лесно ли беше? – ухили се Алекс на майка си.
– Не бих казала – отвърна тя. – Делото трая близо две години… И баща ти го загуби.
– Не е вярно – обади се баща му и прегърна жена си през кръста. – Имай предвид, момчето ми, че Пиърсън е ерген. Ето защо ще прекара двата почивни дни в подготовка на най-кошмарните въпроси за Бет Уилсън, за които може да се досетиш.
Не го пуснаха под гаранция. Дани бе прекарал последните шест месеца в „Белмарш“ – затворът с много висока степен на сигурност в Югоизточен Лондон. Излежаваше се по двайсет и четири часа в килия с размери два и половина на два метра. В нея имаше легло, пластмасови маса и стол, метален умивалник и тоалетна от същия материал. Единственият му контакт с външния свят се осъществяваше посредством съвсем малък прозорец с метални решетки, разположен високо на едната стена. Всеки ден го пускаха да се разходи за по четирийсет и пет минути и той ги прекарваше в джогинг из оградения двор – бетонна площадка от един акър, опасана от близо четириметрова ограда, увенчана с бодлива тел.
– Невинен съм – казваше той на всеки, който го попиташе.
– Всеки така казва – бе неизменният отговор.
Докато тичаше тази сутрин, Дани се опита да не мисли за това как бе минала първата седмица на процеса, но се оказа невъзможно. Внимателно се бе взирал в лицето на всеки от заседателите, но как да познае какво си мислеха тези хора. Не можеше да се каже, че има с какво да се похвали, но поне Бет щеше да има възможност да разкаже своята версия за случилото се. Щяха ли заседателите да й повярват? Или щяха да приемат версията на Спенсър Крейг? Бащата на Дани винаги бе твърдял, че няма по-добра правосъдна система от британската и невинни хора не лежат в затвора. Ако това беше вярно, той щеше да е на свобода след седмица. Опита се да не мисли за друго решение.
Арнолд Пиърсън също прекара почивните дни извън града, във вилата си в Костуолдс, където разполагаше с градина от четири акра и половина – негова радост и гордост. Погрижи се за розите си и се опита да почете роман, за който бе видял добри отзиви. Книгата не успя да го грабне и той реши да се поразходи, за да прочисти съзнанието си от всичко, което се бе случило в Лондон през последната седмица. Делото обаче не излизаше от ума му.
Имаше усещането, че през първите дни процесът вървеше добре, въпреки че Редмейн се бе оказал далеч по-неприятен противник от очакваното. Някои фрази и реплики, както и рядко срещаният талант да задава подходящ въпрос в подходящия момент, му напомняха за бащата на младия адвокат, който, по мнението на Арнолд, бе сред най-добрите в занаята.
Добре че момчето бе още зелено. Можеше да извади много точки в своя полза, докато разпитваше Крейг. На негово място Арнолд би премерил с хронометър за колко време може да бъде изминато разстоянието от „Дънлоп Армс“ до дома на Крейг. След това би се прибрал у дома – да вземе душ, да се преоблече и избръсне, и отново да засече времето. Арнолд бе убеден, че за цялото това упражнение ще са необходими двайсет, най-много трийсет минути.
Отиде за продукти в магазина, взе и местния вестник и пое обратно. Спря за малко край селската морава, която обикновено се използваше за игра на крикет. Лицето му се озари от ведра усмивка при спомена за 57-те точки, които бе отбелязал срещу „Брокълхърст“ преди двайсетина години. Дали пък не бяха трийсет? Всичко, което харесваше в Англия, бе тук, в провинцията. Хвърли поглед към часовника си и въздъхна, съзнавайки, че е време да се прибере у дома и да се приготви за утрешния ден.
След чая влезе в кабинета си и прегледа въпросите, които бе приготвил за Бет Уилсън. Имаше предимството да я разпитва след Редмейн. Щеше да дебне като котка в края на пейката си, за да улови и най-малката му грешка. Виновният винаги прави грешки.
Арнолд се усмихна, когато вниманието му бе привлечено от „Бетнал Грийн и Боу Газет“. Сигурен бе, че Редмейн не е чел статията, появила се на първа страница преди петнайсет години. На Арнолд Пиърсън може да му липсваха елегантността и стилът на адвокат Редмейн, но пък той ги компенсираше с часове търпеливо проучване, благодарение на което бе получил доказателство в безсъмнената вина на Картрайт. Но щеше да го остави за по-нататък, за разпита на обвиняемия.
Докато Алекс обядваше с родителите си в Бат, Дани правеше обиколките си в тесния двор на затвора „Белмарш“, а Арнолд Пиърсън бе в селския магазин, Елизабет Уилсън бе на посещение при своя лекар.
– Просто редовния преглед – увери я той с усмивка. Но постепенно усмивката му премина в леко смръщване. – Да си била в последно време под напрежение? – попита той.
Бет предпочете да не споделя с него как бе прекарала последната седмица. Баща й оставаше убеден, че Дани е виновен, и не искаше да чува името му да се споменава повече в неговия дом, въпреки че майка й бе приела нейната версия за случилото се онази нощ. Оставаше въпросът какви ще се окажат съдебните заседатели: такива като баща й или като майка й.
Всяка неделя следобед през изминалите шест месеца тя посещаваше Дани в затвора „Белмарш“, но тази неделя щеше да пропусне. Господин Редмейн я беше предупредил, че до приключването на процеса няма да й разрешат повече контакти с него. Имаше да го пита толкова много неща, искаше да сподели с него други.
Бебето щеше да се роди след шест седмици, но той щеше да е свободен много преди това и това ужасно изпитание щеше да е приключило. Щом се произнесат съдебните заседатели, дори баща й ще се съгласи с невинността на Дани.
В понеделник сутрин господин Уилсън откара дъщеря си до „Олд Бейли“ и я остави пред вратата на сградата на съда. Преди да се разделят, й каза само:
– Кажи истината.
9.
Усети, че му прилошава, когато очите им се срещнаха. Спенсър Крейг го наблюдаваше от галерията, където бяха местата за публиката. Дани отвърна на погледа му, застанал в центъра на ринга в очакване на гонга, обявяващ началото на първия рунд.
Когато Бет влезе – не беше я виждал от две седмици – Дани с облекчение си даде сметка, че тя ще е с гръб към Крейг, докато е на свидетелското място. Бет му се усмихна топло, докато произнасяше клетвата.
– Елизабет Уилсън ли е вашето име? – попита Алекс Редмейн.
– Да – отговори тя и неволно отпусна ръка върху корема си. – Обикновено ми казват Бет.
– Живеете на Бейкън Роуд в Боу, Източен Лондон, така ли?
– Да – потвърди тя.
– Починалият Бърни Уилсън е ваш брат, така ли?
– Да, така е.
– Работите като личен помощник на председателя на „Дрейк Марин Иншурънс Къмпани“ в лондонското Сити?
– Да, така е.
– Кога очаквате бебето? – попита Алекс.
Пиърсън смръщи чело, но знаеше, че не бива да прекъсва.
– След шест седмици.
Съдия Саквил се наведе над нея от мястото си и се усмихна.
– Бихте ли разказали на мен и на заседателите какво се случи онази вечер?
Тя кимна в знак на съгласие.
– Ако предпочитате, можете да седнете – продължи съдията любезно. – Когато човек е на необикновено място, може да се почувства зле.
– Благодаря ви – въздъхна Бет, отпусна се на дървената седалка в мястото за свидетели и почти се скри вътре.
– По дяволите – промърмори под нос Алекс Редмейн.
Сега вече заседателите нямаше да виждат нищо, освен главата и раменете й, а постоянното напомняне за нейното състояние бе скрито от погледа им. Трябваше да се досети, че Саквил ще предложи подобно нещо, и да предупреди Бет да не сяда. Дори да бе припаднала, целта щеше да е изпълнена.
– Госпожице Уилсън, бихте ли казали на съда какви са отношенията ви с обвиняемия?
– Двамата с Дани ще се женим следващата седмица – отговори тя.
В залата се разнесе въздишка на изненада.
– Следващата ли? – направи се на изненадан Редмейн.
– Точно така. Отец Майкъл го обяви в черквата по време на службата вчера.
– Но ако годеникът ви бъде осъден…
– Не можете да осъдите човек за нещо, което не е извършил – остро отвърна Бет.
Алекс се усмихна. Чудесно попадение. При това тя извърна лице към заседателите.
– Откога се познавате с обвиняемия?
– Откакто се помня. Семейството му винаги е живеело срещу нас. Ходехме и в едно училище.
– Смесената гимназия „Клемент Атлий“? – доуточни Редмейн, след като погледна записките си.
– Точно така – потвърди Бет.
– Значи го харесвате от дете?
– Дани обаче не ме забелязваше и почти не е говорил с мен, докато не завършихме училище.
Дани се усмихна за първи път този ден, спомнил си малкото момиче с плитчици, което все се въртеше около брат си.
– Правехте ли опити да говорите с него?
– Не. Не смеех. Но винаги стоях на тъчлинията и го гледах как играе футбол.
– Дани и брат ви от един отбор ли бяха?
– Още от училище – отговори Бет. – Дани беше капитан, а брат ми – вратар.
– Дани винаги ли беше капитан?
– О, да. Приятелите му дори го наричаха Капитан Картрайт. Беше капитан на всички училищни отбори – футбол, крикет и дори бокс.
Алекс забеляза, че един-двама от заседателите се усмихнаха.
– Разбираха ли се?
– Бяха най-добри приятели.
– Караха ли се често, както моят уважаван колега намекна? – Алекс погледна към прокурора.
– Само заради „Уест Хам“ или за някоя от приятелките на Бърни.
Един от заседателите се засмя.
– Но Дани не свали ли Бърни в първия рунд по време на шампионата на Клуба по бокс на момчетата от Боу стрийт миналата година?
– Така е, но той винаги е бил по-добрият, и си го знаеше. Дори ми каза веднъж, че ако случайно стигнат до финалите, ще е късмет, ако брат ми издържи до втория рунд.
– Значи между тях няма лоши чувства, както намекна уважаемият ми колега, господин Пиърсън.
– Че той откъде ще знае, след като не познава никой от тях?
Дани отново се усмихна.
– Госпожице Уилсън – строго се обади съдията. – Моля, концентрирайте се върху отговора на въпроса.
– А какъв беше той? – рече Бет, изчервена от неудобство.
Съдията погледна записките си.
– Имаше ли някакви лоши чувства между брат ви и обвиняемия?
– Не – рече Бет. – Нали ви казах, че бяха най-добри приятели?
– Казахте преди малко на съда, госпожице Уилсън – опита се да я насочи към конкретиката на делото Редмейн, – че не сте смеели да говорите с Дани, докато сте били ученици. И въпреки това сте решили да се омъжите за него.
– Така си е. – Тя обърна очи към Дани.
– И каква беше причината нещата да се променят?
– Когато Бърни и Дани завършиха училище, започнаха работа в автосервиза на баща ми. Аз завърших следващата година, след което записах колеж, а после и университета „Ексетър“.
– Който завършихте с отличен успех?
– Именно.
– Каква бе първата ви работа, след като приключихте с образованието си?
– Бях секретарка в „Дрейкс Марин Иншурънс Къмпани“ в Сити.
– С положителност сте можели да заемете и по-престижно място, като се има предвид квалификацията ви.
– Вероятно – призна Бет. – Но офисите на „Дрейкс“ са в Сити и не ми се искаше да се отделям много от дома.
– Разбирам. От колко години работите за компанията?
– Пет.
– През това време от секретарка достигнахте поста личен помощник на председателя, така ли?
– Да.
– Колко секретарки работят в „Дрейкс Иншурънс“? – попита Редмейн.
– Не зная точно, около стотина.
– Но тъкмо вас избраха за този пост.
Бет предпочете да замълчи.
– Кога за първи път се видяхте с Дани след завръщането ви в Лондон от университета?
– Много скоро след като започнах работа в Сити – отговори Бет. – Една събота сутрин мама ме помоли да мина да оставя обяд на баща ми в автосервиза. Дани беше там, пъхнал глава под капака на някаква кола. В началото си помислих, че не ме е забелязал, защото от мястото, където се беше заврял, вероятно виждаше само краката ми, но по едно време се опита да надникне и си удари тила в ръба на капака.
– Тогава ли ви покани да излезете за първи път?
– Ваша Светлост – нетърпеливо скочи на крака Пиърсън, – имам чувството, че се намираме на репетиция на любителска театрална група.
Ходът на Алекс бе дал резултат. Съдията, станал свидетел през последните десет години на подобни разпити от страна на Пиърсън, вероятно тайно потриваше ръце, че някой излиза със същия номер на хитрия прокурор, но все пак се наведе напред и отбеляза:
– Господин Редмейн, ще ви помоля да задавате въпроси на свидетелката, а не да подсказвате очакваните от вас отговори, така че госпожица Уилсън просто да се съгласява с вас.
– Моля за извинение, Ваша Светлост – кимна Редмейн. – Ще внимавам за в бъдеще.
Съдия Саквил смръщи чело, припомняйки си, че бащата на младия адвокат го бе уверявал в същото, и то също толкова неискрено.
– Кога беше следващият път, когато се срещнахте с обвиняемия? – попита Редмейн Бет.
– Същата вечер. Покани ме в „Хамърсмит Пале“ – обясни тя. – Двамата с брат ми се отбиваха там всяка събота вечер, където, както Бърни обичаше да казва, било претъпкано.
– И колко често се виждахте след тази първа среща?
– Почти всеки ден, докато не го задържаха.
– Искам да ви върна към вечерта на осемнайсети септември миналата година – подхвана Редмейн. – Моля ви да разкажете със свои думи на съдебните заседатели какво се случи тогава.
– Идеята беше на Дани – да отидем да хапнем в Уест Енд, тъй като случаят бе по-специален.
– И какво беше по-специалното?
– Възнамеряваше да ми направи предложение.
– Откъде сте знаели?
– Чух брат ми да разказва на майка ми и баща ми, че Дани се е изръсил две месечни заплати за пръстен. – Тя протегна лявата си ръка, така че заседателите да видят златния й пръстен с диамант.
Алекс изчака шепота да стихне, преди да попита:
– И направи ли ви предложение?
– Да, дори коленичи.
– Приехте ли?
– Разбира се. Знаех, че ще се оженим от първия миг, в който го срещнах.
Пиърсън си отбеляза първата й грешка.
– Какво стана после?
– Преди да си тръгнем, Дани се обади на Бърни, за да му съобщи новината, и той се съгласи да се присъедини към нас, за да празнуваме заедно.
– Къде се разбрахте да продължите?
– В „Дънлоп Армс“ на „Хамбълдън Терас“ в Челси.
– Защо точно там?
– Дани вече бе ходил там веднъж след мач на „Уест Хам“ на „Стамфорд Бридж“. Според него било изискано и щяло да ми хареса.
– По кое време стигнахте в заведението?
– Не мога да кажа със сигурност, но трябва да е било преди десет.
– Брат ви вече ви чакаше там, така ли?
– Ето отново – намеси се Пиърсън.
– Моля да ме извините, Ваша Светлост – рече Редмейн и се обърна към Бет. – Кога се появи брат ви там?
– Вече ни чакаше.
– Забелязахте ли кой друг беше в заведението?
– Да – отговори Бет. – Актьорът Лорънс Девънпорт – доктор Бересфорд от сериала – седеше на бара с други трима.
– Познавате ли се с Лорънс Девънпорт?
– Не, разбира се – отривисто каза Бет. – Виждала съм го само на екрана.
– Трябва да сте била развълнувана от срещата с телевизионна звезда в нощта, в която сте получили и предложение.
– Не чак толкова. Направи ми впечатление, че съвсем не е така хубав като Дани.
Няколко съдебни заседатели отправиха погледи към небръснатия късо подстриган мъж с фланелка на „Уест Хам“, която очевидно не бе виждала ютия от доста време.
Едва ли много заседатели биха се съгласили с нея, помисли си Алекс.
– Разкажете ни какво се случи след това.
– Изпихме бутилка шампанско и решихме, че е време да си тръгваме.
– И тръгнахте ли си?
– Не. Бърни поръча нова бутилка и когато барманът я донесе на масата и взе празната, чух някой да казва: „Само ще изхабят питието“.
– Как реагираха Дани и Бърни?
– Не чуха репликата, но забелязах, че един от мъжете до бара ме зяпа. Намигна ми, след което отвори уста и подаде езика си.
– Кой от четиримата беше това?
– Господин Крейг.
Дани вдигна очи към галерията за публиката точно когато Крейг смръщи чело. За щастие тя нямаше как да го види.
– Казахте ли на Дани?
– Не. Човекът бе очевидно пиян. А и аз съм израснала в Ийст Енд, така че съм чувала далеч по-неприятни неща. Освен това знаех как ще реагира Дани, ако му кажа.
Пиърсън не спираше да записва.
– Значи се направихте, че не го чувате, така ли?
– Да – отвърна Бет. – И тогава същият човек рече на приятелите си: „Кучката си я бива, стига да не си отваря устата“. Бърни го чу. Един от другите додаде: „В някои моменти предпочитам кучките да са с отворена уста“. Останалите се разсмяха. – Тя замълча за миг, после продължи: – Само господин Девънпорт се притесни.
– Бърни и Дани също ли се смяха?
– Не. Бърни грабна бутилката от шампанско, изправи се и се обърна към тях. – Пиърсън записа дословно следващите й думи: – Но Дани го дръпна и го накара да седне обратно, съветвайки го да не им обръща внимание.
– А той?
– Послуша го, но само защото казах, че искам да си вървим. Бяхме близо до вратата, когато видях, че онзи продължава да ме зяпа. Каза: „Тръгваме, а?“, а после уж шепнешком, но достатъчно високо, та всички да го чуят, добави: „Като привършите с нея, аз и приятелите ми сме готови да й се изредим“.
– За какво изреждане става дума? – попита недоумяващо съдия Саквил.
– Когато няколко мъже правят секс с една и съща жена – поясни Редмейн. – Понякога се прави и за пари. – Адвокатът изчака съдията да си запише и погледна към заседателите, за да види дали някой от тях няма нужда от допълнително обяснение, но видя, че те стоят спокойно. – Сигурна ли сте, че това бяха точните думи – попита той свидетелката.
