Текст книги "Затворник по рождение"

19.

В бравата прещрака ключ и тежката метална врата се отвори.

– Картрайт, отивай на конвейера. Веднага се яви при дежурния.

– Но… – започна Дани.

– Няма смисъл да спориш – спря го Ник, а надзирателят вече си бе тръгнал. – Следвай ме, ще ти покаже за къде си.

Двамата с Ник се сляха с тълпата затворници.

Всички вървяха в една и съща посока. Когато стигнаха края на коридора, Ник му обясни:

– Тук се разписваш в осем всяка сутрин и отиваш на работа.

– Какво, по дяволите, е това? – изруга Дани, докато разглеждаше шестоъгълната кабина в средата на помещението.

– Това е балонът – обясни Ник. – Надзирателите ни наблюдават отвътре, но ние не можем да ги видим.

– Вътре има надзиратели? – учуди се Дани.

– Със сигурност. Чувал съм, че са около четирийсет. Наблюдават постоянно и четирите блока, така че, ако започне бунт или някакви размирици, могат да реагират за минути.

– Участвал ли си някога в бунт? – попита Дани.

– Само веднъж – отговори Ник. – Не беше приятна гледка. Тук трябва да се разделим. Конвейерът е в обратната посока – тръгваш по зеления коридор и като стигнеш до края, значи си на правилното място.

Дани кимна и се присъедини към група затворници, които явно знаеха накъде отиват, но намръщените им лица и бавната походка издаваха, че могат да измислят и по-приятен начин да прекарат съботната сутрин.

Когато стигна до края на коридора, един надзирател с неизменната папка в ръце подканяше затворниците да влязат в голяма правоъгълна зала с размерите на баскетболно игрище. Вътре имаше шест дълги пластмасови маси с около двайсет стола, наредени от двете страни. Затворниците се настаниха по местата си.

– Аз къде да седна? – попита Дани.

– Където искаш. Няма никакво значение – отвърна надзирателят.

Дани намери един празен стол и мълчаливо загледа какво се случва около него.

– Трябва да си нов – обади се мъжът отляво.

– Как разбра?

– От осем години съм на конвейера.

Дани се вгледа в ниския набит мъж, с кожа, бяла като платно. Имаше воднисти сини очи и гъста светла коса.

– Аз съм Лиъм – представи се той.

– Дани.

– Ирландец ли си?

– Не, кокни. Роден съм само на няколко километра оттук, но дядо ми е ирландец.

– Това ми е достатъчно – усмихна се Лиъм.

– И какво сега? – попита Дани.

– Виждаш ли ония в края на масата? Те са доставчиците и ще донесат по една кофа за всеки от нас. А виждаш ли камарата найлонови пликове в другия край на масата? Ще ги сложат по средата. Взимаш плик и пъхаш вътре от това, което намериш в кофата.

Докато Лиъм обясняваше, прозвуча клаксон. Затворници с жълти ленти на ръцете внесоха кофите и поставиха по една пред всеки на масата. Кофата на Дани беше пълна с пакетчета чай. Погледна към тази на Лиъм, която пък съдържаше малки разфасовки масло. Найлоновите пликове се предаваха от ръка на ръка, докато се напълнеха с оризов чипс, масло, чай и малки кутийки със сол, черен пипер и мармалад. Щом стигнеха до края на масата, един от затворниците ги редеше върху табли и ги носеше в съседната стая.

– Оттук ги изпращат в друг затвор – обясни Лиъм, – където ги сервират за закуска горе-долу по същото време след около седмица.

Дани се отегчи само след минути и едва ли би издържал цялата сутрин, ако не беше Лиъм, който коментираше безспирно всяко нещо – от това как да получиш повишение до това как да завършиш в карцера. Всички около него се заливаха от смях.

– Разправял ли съм ти за случая, когато един надзирател намери празна бутилка „Гинес“ в килията ми?

– Не – послушно отговори Дани.

– Естествено веднага ме докладва, но не успяха да докажат обвиненията.

– Как така? – учуди се Дани. Макар да бяха чували историята десетки пъти, всички го слушаха с интерес.

– Казах на началника, че надзирателят е подхвърлил бутилката в килията ми, за да ми направи мръсно.

– Защото си ирландец? – предположи Дани.

– Не, това вече го бях използвал, затова се наложи да измисля нещо по-оригинално.

– И какво ти хрумна?

– Казах им, че онзи е гей и ме сваля, а аз все му отказвам.

– А той наистина ли беше педал?

– Не, разбира се. Но последното, което му трябва на шефа, е пълно разследване за сексуалната ориентация на някой от надзирателите. Това означава камари доклади, а надзирателят излиза в платен отпуск, докато трае разследването. Пише го в правилника на затвора.

– И какво стана? – попита Дани, като пусна поредното пакетче чай в поредния найлонов плик.

– Свалиха обвиненията, а оттогава не съм виждал онзи надзирател в нашия блок.

Дани се засмя за първи път, откакто бе в затвора.

– Не поглеждай нагоре – прошепна Лиъм, когато пред Дани стовариха нова кофа с чаени торбички. Лиъм изчака затворникът с жълта лента на ръката да изнесе празните кофи и добави: – Ако някога се сблъскаш с това копеле, по-добре си плюй на петите.

– Защо? – попита Дани и се загледа в гърба на едрия затворник с бръсната глава и татуировки по ръцете.

– Казва се Кевин Лийч. Избягвай го при всички положения.

– Защо? – настоя Дани. – Какъв му е случаят?

– Една вечер се прибрал по-рано от работа и заварил жена си в леглото с най-добрия му приятел. Пребил ги и двамата, завързал ги за рамката и като се свестили, започнал да ги кълца с кухненски нож – по веднъж на всеки десет минути – първо глезените, после бавно продължил нагоре, докато стигне до сърцето. Смятат, че са минали поне шест-седем часа, преди да умрат. Казал на съдията, че само искал да покаже на кучката колко много я обича. Осъдили го на доживотен, с препоръка от съдията никога да не го пускат предсрочно. Няма да види свобода, докато не го изнесат оттук с краката напред. – Лиъм замълча за момент. – Срам ме е да ти кажа, че и той е ирландец. Затова внимавай. Не могат да добавят и ден към присъдата му, така че изобщо не му пука кого ще накълца сега.

Спенсър Крейг не се съмняваше в себе си и не изпадаше лесно в паника, но това не можеше да се каже за Лорънс Девънпорт или Тоби Мортимър.

Крейг дочуваше клюките, които се носеха из коридорите на „Олд Бейли“ относно показанията му в процеса срещу Картрайт. Засега хората само си шушукаха, но той не можеше да си позволи клюките да прераснат в легенди.

Беше сигурен, че Лорънс Девънпорт няма да създава никакви проблеми, докато играе ролята на доктор Бересфорд в „По лекарско предписание“. Той обожаваше да се къпе във възхищението на милионите фенове, които го гледаха всяка събота вечер в девет часа. Да не говорим, че хонорарът му позволяваше да поддържа стандарт, немислим за сина на пазач на паркинг и продавачка на захаросани плодове от Гримсби. Перспективата, че ако се раздрънка, ще се наложи да прекара доста време в затвора за лъжесвидетелстване, трябваше да му влее здрав разум. А и Крейг нямаше да се поколебае да му напомни какво го очаква, щом критиците разберат, че е гей.

Тоби Мортимър криеше други опасности – беше стигнал до фазата, при която бе готов на всичко, само и само да се снабди със следващата доза. Крейг обаче не се съмняваше, че щом Тоби профука наследството си, той ще е първият човек, към когото ще се обърне за помощ.

Само Джералд Пейн оставаше непоклатим. Все пак той не губеше надежда, че един ден ще стане депутат в парламента.

Истината обаче бе, че щеше да мине много време, докато Мускетарите възстановят старите си отношения – онези отпреди трийсетия рожден ден на Джералд.

Бет изчака известно време на тротоара, докато се увери, че в магазина няма други хора. Огледа се в двете посоки и влезе. Учуди се колко е тъмно вътре и мина известно време, преди да различи познатата фигура зад щанда.

– Каква приятна изненада! – поздрави я господин Айзъкс. – С какво мога да ти помогна?

– Налага се да заложа нещо, но искам да съм сигурна, че ще мога да го откупя обратно.

– Не ми е разрешено да продавам заложените вещи по-рано от шест месеца – обясни господин Айзъкс. – А ако се налага отсрочка, все ще измислим нещо.

Бет се поколеба, преди да свали пръстена си и да го постави на щанда.

– Сигурна ли си? – попита собственикът на заложната къща.

– Нямам голям избор. Обжалването на Дани предстои и…

– Мога да ти заема пари?

– Не – отказа Бет. – Няма да е редно…

Господин Айзъкс въздъхна. Взе лупата си и разгледа бижуто, преди да заключи:

– Много добра изработка. Но колко очакваш да получиш за него?

– Пет хиляди паунда – с надежда в гласа рече Бет.

Господин Айзъкс продължи да се преструва, че внимателно изучава камъка, макар че самият той беше продал пръстена на Дани за четири хиляди преди година.

– Добре – съгласи се накрая той. – Цената е приемлива.

Прибра пръстена под щанда и извади чековата си книжка.

– Господин Айзъкс, мога ли да ви помоля за услуга, преди да напишете чека?

– Разбира се.

– Ще ми разрешите ли да го взимам назаем всяка първа неделя на месеца?

– Толкова зле ли беше? – попита Ник.

– Много по-зле. Ако го нямаше Лиъм, със сигурност щях да заспя и да ме докладват.

– Интересен случай е тоя Лиъм – обади се Големия Ал, като се размърда, но без да се обърне. – Цялото му семейство са гепачи. Има шестима братя и три сестри и по едно време петима от братята и две от сестрите бяха на топло. Шибаната му фамилия струва към милион на данъкоплатците.

Дани се засмя и попита:

– А какво знаеш за Кевин Лийч?

Големият Ал рязко се изправи.

– Даже не споменавай името му извън наш’та килия. Пълна откачалка. Ще ти клъцне гръкляна за един „Марс“. А ако го засечеш… – Той се поколеба. – Разправят, че го преместили тук от „Гарсайд“, задето нек’ъв му показал знака на победата.

– Звучи малко пресилено – обади се Ник, който записваше в дневника си всяка дума на Големия Ал.

– Не и кат’ знаеш, че откачалката му отрязал и двата пръста.

– Така са правили и французите по време на битката при Агинкорт срещу англичаните – вметна Ник.

– Много интересно – изръмжа Големия Ал.

Чу се сирената и след малко отвориха вратите на килиите, за да могат затворниците да отидат на вечеря. Ник затвори дневника си, изправи се да прибере стола и едва тогава Дани забеляза, че той носи сребърна верижка на врата си.

– Из коридорите на съда се носят слухове – започна съдия Редмейн, – че Спенсър Крейг не е бил напълно откровен в показанията си. Надявам се, че не ти ги подклаждаш.

– Не се и налага – отговори Алекс. – Той има достатъчно врагове, готови да подкрепят подобни твърдения.

– И все пак, понеже си страна в случая, няма да е много разумно да споделяш мнението си с останалите колеги в съда.

– Дори и ако Крейг е виновен?

– Дори да е самият дявол.

В края на първата седмица Бет написа писмо на Дани. Надяваше се, че той ще намери някой да му го прочете. Пъхна и банкнота от десет паунда, преди да запечата плика. Възнамеряваше да му пише всяка седмица, както и да ходи на посещение в затвора всяка първа неделя от месеца. Адвокат Редмейн й беше обяснил, че осъдените с толкова дълги присъди имат право само на едно посещение месечно през първите десет години.

На следващата сутрин пусна писмото в пощенската кутия на Бейкън Роуд, преди да се качи в автобус номер двадесет и пет към центъра. Името на Дани не се споменаваше в дома на семейство Уилсън, защото баща й полудяваше. Бет погали корема си и се почуди какво ли бъдеще може да очаква дете, което вижда баща си веднъж месечно, при посещения в затвора. Молеше се бебето им да е момиче.

– Трябва да се подстрижеш – обади се Големия Ал.

– И какво очакваш да направя? Да кажа на Паско, че имам нужда от нова прическа, затова ще си взема свободен ден в събота и ще се отбия в „Самис“ на Майл Енд Роуд за обичайната подстрижка?

– Няма нужда. Просто се запиши при Луис.

– А кой е Луис? – попита Дани.

– Бръснарят на пандиза – обясни Големия Ал. – Обикновено оправя по петима по време на почивката, ама е толко известен, че може и месец да чакаш. Ама ти така или иначе следващите двайсе и две години си тука. Ако искаш да минеш по-рано, плащаш три фаса за гола глава и пет – само отстрани и отзад. А господинът тук – той посочи Ник, който седеше в леглото си и четеше книга – плаща по десет, щот иска да се носи кат’ джентълмен.

– Само отзад и отстрани ми върши работа. Ама какви инструменти използва? Не ми се иска да ме подстриже с пластмасов нож и вилица.

Ник затвори книгата.

– Луис работи с истински ножици, машинка, даже има и бръснач.

– Е как са го оставили? – учуди се Дани.

– Не са – отговори Големия Ал. – Един от шефовете му дава инструментите в началото и после ги прибира. И преди да попиташ – ако нещо изчезне, Луис ще си загуби работата и всички килии ще бъдат претърсени.

– А добър ли е? – попита Дани.

– Преди да го приберат на топло, е бил фризьор в Мейфеър и е взимал по петдесет кинта на човек.

– И как се е озовал тук?

– За обир – отговори Ник.

– Глупости, никакъв обир. Хванали го със свалени гащи в Хампстед Хийт и мо’еш да си сигурен, че не е пикал, кат’ се появили ченгетата.

– Ама ако се знае, че е гей, как изобщо оцелява тук?

– Добър въпрос – отговори Големия Ал. – В повечето пандизи, влезе ли педал в банята затворниците му се изреждат.

– А какво ги спира?

– Не е лесно да се намери добър фризьор сред затворниците – обясни Ник.

– Така си е – съгласи се Големия Ал. – Предишният беше вкаран за убийство и никой не можеше да се отпусне на стола, докато държеше бръснача. Повечето даже пуснаха доста дълга коса.