Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 32 страниц)
– Ник – обърна се той към него като към стар приятел, – има добри новини. Открих банката, която представлява собственика на един от терените.
– Успя ли да говориш с тях?
– Не, за съжаление – отвърна Пейн. – Но тъй като базата им е в Женева, предполагам, че собственикът е чужденец и няма представа за потенциалната цена на терена.
– Нищо чудно и да е англичанин, който познава нещата прекалено добре.
Дани бе доловил, че Пейн е по-скоро оптимист, за когото чашата е наполовина пълна.
– Все едно. Ще разберем повече утре, защото банкерът, някой си мосю Сегат, обеща да се обади сутринта и да ми каже дали клиентът е готов да продава.
– А другият терен? – напомни Дани.
– Ще бъде без значение, в случай че първият няма желание да продава.
– Може и да си прав.
– Джералд. – Лорънс Девънпорт се появи отнякъде и се наведе да целуне приятеля си.
Дани с изненада забеляза, че актьорът е небръснат и ризата му явно бе обличана няколко пъти тази седмица. Докато наблюдаваше двамата мъже, изпита толкова силна неприязън, че нямаше сили дори да се включи в разговора.
– Познаваш ли Ник Монкрийф? – попита Пейн.
Девънпорт не прояви никакъв интерес. Очевидно не го позна.
– Запознахме се на заключителното парти на предишната постановка – обясни Дани.
– Да, вярно.
– Гледах пиесата два пъти.
– Звучи ласкателно. – Лари нахлузи усмивката, приготвена за феновете.
– Ще участвате ли в следващия проект на Чарли?
– Не – отговори Девънпорт. – Беше приятно да участвам в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, но не мога да си позволя да отдавам таланта си единствено на театъра.
– Защо? – невинно попита Дани.
– Започнат ли репетициите и представленията се налага да отказваш други участия, а никога не знаеш кога ще се появи предложение за филм или за главна роля в минисериал.
– Жалко. Бих инвестирал значително по-голяма сума, ако и вие бяхте в състава.
– Много мило от ваша страна. Може би ще имате възможност някой друг път.
– Надявам се, защото според мен сте истинска звезда. – Бе започнал да разбира, че при Девънпорт няма такова нещо като прекалено ласкателство.
– Ако наистина искате да направите добра инвестиция, бих могъл да ви предложа…
– Лари! – възторжен глас прекъсна разговора.
Девънпорт се извърна и се разцелува с мъж, далеч по-млад от него. Моментът бе отминал, но Девънпорт бе отворил врата, през която Дани възнамеряваше да нахлуе без предупреждение близките дни.
– Жалко – въздъхна Пейн, когато Девънпорт се отдалечи.
– Защо?
– Беше звездата на своето поколение в Кеймбридж – отбеляза Пейн. – Всички му предричахме блестяща кариера, но за съжаление, не се оказа така.
– Забелязах, че му викате Лари, както се обръщаха навремето към Лорънс Оливие.
– И това е единствената прилика между тях.
Припомнил си думите на Дюма „С приятели като тези…“, Дани за малко да изпита съчувствие към Девънпорт.
– Времето все още работи за него – подхвърли той.
– Не и с проблемите, в които е затънал – отбеляза Пейн.
– Проблеми ли има?
– Здрасти, Ник – някой го тупна по гърба.
Оказа се Чарли Дънкан – друг скорошен приятел, привлечен от парите.
– Здравей, Чарли.
– Надявам се, че партито ти харесва. – Дънкан доля чашата му с шампанско.
– Да, разбира се.
– Не си се отказал да инвестираш в „Бижу, бижу“, нали? – прошепна доверително Дънкан.
– Не, разбира се. Ще участвам с десет хиляди. – Естествено, не добави, че сценарият е безумен.
– Умен мъж – рече Дънкан и го потупа по рамото. – Утре ще ти изпратя договора по пощата.
– Лорънс Девънпорт да няма предложение от киното? – попита Дани.
– Какво те кара да мислиш така?
– Небръснат е, с раздърпани дрехи. Помислих си, че сигурно се опитва да влезе в роля.
– Не, не – засмя се Дънкан. – Няма роля, просто току-що става от леглото. Гледам да стоя далеч от него, старче.
– Защо?
– Живее само от заеми. Не му давай пари, защото никога няма да ги видиш. Един господ знае към колко души тук е задлъжнял.
– Благодаря, че ме предупреди. – Дани остави чашата си на един от подносите. – Трябва да вървя. Благодаря за поканата. Страхотно парти.
– Толкова скоро? Но ти дори не си се срещнал със знаменитостите, в които ще инвестираш.
– Напротив – отвърна Дани.
Тя вдигна слушалката на телефона още при първото иззвъняване и веднага позна гласа отсреща.
– Добър вечер, отче – каза тя. – С какво мога да ви бъда полезна?
– Аз съм този, който ще ви бъда полезен, госпожице Съдърланд.
– Какво имате предвид?
– Надявам се да ви помогна да вземете правилно решение, що се отнася до Кристи Картрайт, млад член на моето паство.
– Кристи Картрайт ли? – повтори директорката. – Името ми е познато.
– Много вероятно. Всяка разумна директорка ще забележи колко много потенциал има в нея и не би изпуснала ученичка с такива възможности.
– Една разумна директорка ще забележи също така, че родителите на детето нямат брак. А съм убедена, че помните времето, когато бяхте член на управителния ни съвет, и знаете, че на това не се гледа с добро око.
– С пълно основание, госпожице Съдърланд – отвърна отец Майкъл. – Но нека успокоя съвестта ви, като ви уверя, че три пъти им четох задълженията на една двойка в „Сейнт Мери“ и официално обявих датата на техния брак на таблото за съобщения в църквата и в списанието на енорията.
– За съжаление брак така и не се е състоял – напомни директорката.
– По силата на непредвидени обстоятелства – промърмори отец Майкъл.
– Сигурна съм, че е излишно да ви напомням, отец Майкъл, недвусмисленото заявление на папа Йоан Павел в „Евангелиум вите“, че самоубийството, както и убийството, все още се смятат за смъртни грехове от църквата. Това, боя се, не ми дава възможност за избор и се налага да измия ръцете си от този случай.
– Няма да сте първата в историята, госпожице Съдърланд.
– Не ви прави чест, отче – отряза го директорката.
– Права сте да ме укорявате, госпожице, извинявам се. Но се страхувам, че съм обикновен смъртен и следователно склонен към грешки. Вероятно една от тях бе, когато една изключително талантлива млада жена подаде молба да заеме мястото на директор на „Сейнт Вероникас“, а аз пропуснах да споделя с управителния съвет, че съвсем наскоро е направила аборт. Сигурен съм, че е излишно да ви припомням, госпожице Съдърланд, че Светият отец смята и това за смъртен грях.
59.
Няколко седмици поред Дани съвсем умишлено избягваше среща с професор Мори. Опасяваше се, че есето му съвсем не го е впечатлило.
След като си тръгна от лекцията тази сутрин, той видя Мори пред вратата на кабинета си. Този път нямаше измъкване. Мори го извика с ръка. Също като провинил се ученик, Дани наведе глава и го последва в кабинета. Чакаше язвителни забележки и солени шеги, които нямаше как да избегне.
– Много съм разочарован – започна професор Мори, като видя наведената глава на Дани.
Възможно ли бе да се справя с швейцарски банкери, с импресарии от Уест Енд, със старши съдружници и перфидни юристи, а да потрепва като лист пред този човек? Сега вече знаеше как се чувства финалист на олимпиада, който не успява да се добере до стълбичката на медалистите. Вдигна поглед съвсем объркан.
– Поздравления – възкликна с грейнало лице професор Мори. – Класиран си на четвърто място. Тъй като наближава времето на завършването ти, очаквам от теб блестящи резултати на изпитите. – Изправи се и стисна сърдечно ръката му. – Наистина се радвам за теб.
– Много благодаря, професоре – промълви Дани, не знаеше как да реагира. В съзнанието му прозвуча една от любимите реплики на Ник: „Дяволски добро представление, старче“. Толкова му се искаше да сподели радостта си с Бет. Тя щеше да е най-горда. Колко ли още щеше да издържи, без да я вижда?
Напусна кабинета на професора и хукна по коридора към изхода, където Големия Ал го чакаше и вече се оглеждаше тревожно. Дани живееше в три свята едновременно, а в този, в който сега отиваше, нямаше право на закъснение.
Дани беше решил да не споделя с госпожица Бенет как ще прекара остатъка от следобеда, тъй като тя пак щеше да реши, че се шегува неподходящо. Стана й приятно обаче при съобщението за резултатите от конкурса.
Когато той най-сетне успя да се прибере, Моли вече сервираше втора чаша чай на господин Сегат. Швейцарецът се изправи при появата му, а Дани се извини за закъснението, но не даде повече обяснения.
Сегат само кимна и седна отново.
– Вече сте собственик на двата терена, сериозни претенденти за олимпийски колодрум. Не можете да очаквате, че ще реализирате кой знае каква печалба, но пък със сигурност можете да разчитате на съвсем прилична възвръщаемост.
– Пейн обади ли ви се? – попита Дани.
– Тази сутрин позвъни отново и предложи четири милиона франка за терена, който е по-вероятно да спечели. Предполагам, ще искате да му откажа.
– Да. Кажете му също така, че ще приемете шест милиона, при условие че договорът бъде подписан, преди министърката да обяви решението си.
– Но парцелът ще струва поне дванайсет милиона, ако всичко върви по план.
– Уверявам ви, че всичко върви по план – отвърна Дани. – Той прояви ли интерес към другия парцел?
– Не – отговори Сегат. – И защо да го прави, след като почти всички са убедени кой терен ще бъде избран?
Получил информацията, която му трябваше, Дани смени темата.
– Кой даде най-висока цена за нашия проект на Майл Енд Роуд?
– „Феърфакс Хоумс“. Компания с отлична репутация, с която общината е работила и в миналото. Разгледах внимателно предложението им – продължи Сегат и подаде на Дани лъскава брошура. – С някои леки промени почти сигурно е, че ще получат зелена улица до няколко седмици.
– Колко? – попита Дани, като се опита да не е твърде припрян.
– А, да. – Сегат провери числата. – Като се има предвид, че вложихте малко повече от милион паунда, мисля, че би трябвало да сте доволни от цената, която „Феърфакс Хоумс“ предлага – 1 801 156, което означава близо половин милион печалба. Не бих казал, че това е лоша възвръщаемост на капитала, при това парите са разиграни за по-малко от година.
– Как си обяснявате сумата от 1 801 156? – попита Дани.
– Предполагам, господин Феърфакс очаква, че ще се появят още оферти около милион и осемстотин хиляди, и накрая просто е изписал своята рождена дата.
Дани се разсмя от сърце и започна да разглежда проекта в брошурата. Видя комплекс от прекрасни жилища, наречен „Сити Рийч“, които щяха да се издигнат на мястото, където някога той беше само автомеханик.
– Давате ли ми картбланш да се обадя на господин Феърфакс и да му кажа, че той е нашият кандидат?
– Разбира се – отговори Дани. – Между другото, бих искал и аз да му кажа нещо.
Докато Сегат набираше и чакаше да го свържат, Дани разглеждаше подробно внушаващите уважение планове на новия комплекс. Искаше да зададе само един въпрос. Чу Сегат да казва:
– Свързвам ви със сър Никълъс, господин Феърфакс. Той иска да поговори с вас.
– Точно разглеждам проектите ви, господин Феърфакс. Виждам, че предлагате луксозна мансарда на последния етаж.
– Точно така – отговори предприемачът. – Четири спални, четири бани с пълно обзавеждане на площ от 900 квадратни метра.
– С изглед към автосервиз на отсрещната страна на Майл Енд Роуд.
– Но на два километра от Сити – контрира Феърфакс.
И двамата се разсмяха.
– Виждам, че пазарната цена на въпросното жилище е шестстотин и петдесет хиляди.
– Така е – потвърди Феърфакс.
– Да сключим сделката на милион и триста, ако получа жилището – предложи Дани.
– Милион и двеста и приключваме.
– При едно условие.
– А именно?
Дани каза каква промяна би искал в плана на жилището и предприемачът се съгласи без колебание.
Дани внимателно подбра часа – 11 сутринта. Големия Ал обиколи два пъти Редклиф Скуеър, преди да спре пред номер 25.
Дани тръгна по пътека, която от много време не беше виждала метла, и позвъни на входната врата. Почака известно време, но отговор не последва. Удари два пъти медното чукче. Отново нищо. Натисна пак звънеца и реши да се откаже. Щеше да опита отново следобед. Почти беше стигнал до ниската порта, когато някой промърмори зад гърба му:
– Кой, по дяволите, сте вие?
– Ник Монкрийф – обърна се Дани и се върна. – Поискахте да ви се обадя, но телефонът ви не е вписан в телефонния указател, а минавах случайно и…
Девънпорт беше с копринен халат и чехли. Очевидно не се беше бръснал от няколко дни и премигваше на дневната светлина като животно, току-що събудило се от зимен сън в първия ден на пролетта.
– Споменахте, че разполагате с инвестиция, която би ме заинтересувала – напомни му Дани.
– Да, спомних се – измънка Лорънс Девънпорт малко по-дружелюбно. – Влезте.
Дани прекрачи прага и се озова в слабо осветен коридор, който му напомни за къщата на улица „Болтънс“ преди появата на Моли.
– Седнете, само да се облека – покани го Девънпорт. – Идвам след минута.
Неканеният гост предпочете да остане прав. Разходи се из стаята, по чиито стени бяха закачени наистина красиви картини, мебелите, макар покрити с дебел слой прах, също бяха от високо качество. Надникна през един от прозорците и видя голяма вътрешна градина, също напълно занемарена.
Анонимният глас от Женева му беше съобщил тази сутрин, че къщата на площада може да бъде продадена за около три милиона паунда. Девънпорт я беше купил през 1995 година, когато осем милиона зрители пускаха всяка събота телевизорите си, за да разберат с коя медицинска сестра ще спи доктор Бересфорд следващата седмица.
– Ипотекирана е за един милион паунда в „Норуич Юниън“ – бе добавил гласът. – През последните три месеца е забавил плащанията.
Дани обърна гръб на прозореца, когато Девънпорт отново се появи. Този път бе с отворена на врата риза, джинси и маратонки. В затвора Дани бе срещал по-добре облечени мъже.
– Да ви приготвя нещо за пиене? – попита домакинът.
– Малко ми е рано.
– Никога не е рано – рече Девънпорт и си наля солидна порция скоч. Отпи и се усмихна. – Знам, че сте зает, и затова ще мина направо на въпроса. Малко съм притеснен за пари… Временно, разбира се, докато подпиша договор за друг сериал. Агентът ми се обади два пъти тази сутрин с нови предложения.
– Имате нужда от заем? – попита Дани.
– Накратко казано, да.
– Какво можете да предложите като гаранция?
– Картините ми, като начало. Купих ги за един милион навремето.
– Ще ви дам триста хиляди за цялата колекция – предложи Дани.
– Но аз дадох… – запелтечи Девънпорт и си наля нова порция уиски.
– А можете ли да представите документ, че наистина сте платили такава сума.
Девънпорт се взираше в своя посетител, сякаш се опитваше да си спомни къде го е срещал.
– Адвокатът ми ще подготви договор и ще получите парите в момента, в който го подпишете.
Актьорът отпи отново и заяви:
– Ще си помисля.
– Направете го – препоръча му Дани. – Ако ми върнете парите до дванайсет месеца, ще ви върна картините без нищо в замяна.
– Къде е капанът?
– Няма капан. Не успеете ли, картините стават мои.
– Не мога да загубя – заяви Девънпорт и лицето му се разтегна в широка усмивка.
– Да се надяваме. Ще ви изпратя и чек за триста хиляди паунда с договора – каза Дани и последва домакина си в коридора.
– Добре.
– Надявам се вашият агент да ви предложи роля, подходяща за дарованието ви – подхвърли Дани, докато Девънпорт отваряше вратата пред него.
– Нека това не ви безпокои – отвърна Девънпорт. – Обзалагам се, че ще си получите парите обратно до няколко седмици.
– Приятно ми е да го чуя. И още нещо… Ако решите да продадете тази къща…
– Моля? – възкликна Девънпорт. – Никога. И дума да не става, дори не си го помисляйте.
Вратата се хлопна зад гърба на Дани като след досаден амбулантен търговец.
60.
Дани четеше репортаж в „Таймс“, докато Моли наливаше сутрешното кафе.
Диалог, проведен в Камарата на общините между министъра на спорта и Били Кормак, общински съветник от Южен Стратфорд, бе отпечатан в края на доклада от парламента.
Кормак (лейбърист, Южен Стратфорд): В състояние ли е госпожа министърката да потвърди, че се е спряла вече на двата терена, предложени от Олимпийския комитет за построяване на колодрум?
Министър: Да. И мога да уверя почитаемия депутат, че за негова радост, единият от тях е в неговите правомощия.
Кормак: Благодаря на госпожа министърката. А наясно ли е тя, че президентът на Британската федерация по колоездене ме уведоми писмено, че неговият комитет е гласувал единодушно в полза на терена, намиращ се в моите правомощия?
Министър: Да, напълно. Дори поради факта, че почитаемият депутат бе така любезен да ми изпрати копие от това писмо (весело оживление). Нека ви уверя, че ще разгледам с особено внимание мнението на Британската федерация по колоездене, преди да взема окончателното си решение.
Андрю Крофърд (консерватор, Западен Стратфорд): Дава ли си сметка госпожа министърката, че тази новина няма да бъде посрещната добре в района, който представлявам и където се намира вторият терен, кандидатстващ за въпросния строеж. Още повече, че нашите планове бяха на това място да се изгради нов развлекателен център и никога не сме искали този колодрум?
Министър: Ще имам предвид мнението на почитаемия депутат, преди да взема окончателно решение.
Моли тъкмо поставяше две сварени яйца пред Дани, когато мобилният му телефон иззвъня. Той изобщо не се изненада, че на малкия екран се изписа името на Пейн, макар да не очакваше, че става толкова рано.
– Добро утро – рече Дани.
– Добро утро, Ник. Извинявай за ранното обаждане, но исках да знам дали си видял парламентарния доклад в „Телеграф“.
– Не купувам „Телеграф“, но прочетох отговорите на министърката на спорта в „Таймс“. Какво казват в твоя вестник?
– Президентът на Британската федерация по колоездене е бил поканен да направи обръщение пред Комисията за олимпийските съоръжения следващата седмица, четири дни след като министърката на спорта ще обяви окончателното си решение. Очевидно става дума за обикновена формалност – от вътрешен източник знаем, че тя чака само доклада на експертите по състоянието на терена, за да обяви решението си.
– Информацията в „Таймс“ е общо взето същата – сподели Дани.
– Всъщност безпокоя те, за да те информирам, че тази сутрин ми се обадиха от Швейцария и отхвърлиха офертата ти за четири милиона.
– Не съм изненадан предвид обстоятелствата.
– Дадоха ясно да се разбере – продължи Пейн, – че ще приемат шест, стига сумата да бъде изплатена, преди министърката да обяви окончателното си решение след десет дни.
– Това също е обяснимо – рече Дани. – Аз също имам новина и тя не е от най-добрите. Банката ми отказва да ми даде в този момент аванс за цялата сума.
– Но защо? – изуми се Пейн. – Не може да не разбират каква възможност е това.
– Разбират, естествено, но според тях все още съществува някакъв риск. Може би трябваше да те предупредя, че в момента съм малко притеснен, тъй като един-два проекта не се развиха според очакванията ми.
– Доколкото разбрах си направил страхотен удар на Майл Енд Роуд?
– И там очакванията ми не се сбъднаха в необходимите параметри. Печалбата ми е не повече от триста хиляди, а както споменах преди време пред Гари Хол, последният ми брокер ме издъни лошо и сега се налага да си плащам за лошата преценка.
– С колко можеш да участваш? – попита Пейн.
– Един милион – отговори Дани. – Назад съм с цели пет милиона, поради което се опасявам, че сделка няма да има.
Последва продължително мълчание. През това време Дани отпи от кафето си и отряза връхчетата на сварените яйца.
– Ник, не вярвам да се съгласиш да предложа тази сделка на някой от клиентите си?
– Защо не? – попита Дани. – Като се има предвид колко труд вложихте. Просто много съм ядосан, че не мога да вложа сам цялата сума за сделка, която чакам от години.
– Много благородно от твоя страна – отбеляза Пейн. – Няма да го забравя. Задължен съм ти.
– Така е.
Вече се готвеше да атакува първото яйце, когато телефонът отново иззвъня. Погледна екрана, за да види ще може ли да отложи разговора, но там бе изписано: „Глас“, и той прие разговора.
– Получих вече няколко оферти тази сутрин за вашия терен, едната е за осем милиона. Какво да правя с господин Пейн?
– Ще се обади с предложение за шест милиона. Приемете го – рече Дани и побърза да уточни, преди да са го прекъснали: – При две условия.
– Две условия – повтори гласът.
– Да депозира шестстотин хиляди в банката до края на работния ден, а цялата сума да бъде изплатена, преди министърката да направи официалното си съобщение след десет дни.
– Ще се обадя веднага след като се свържа с него.
Дани погледна изстиналия жълтък.
– Моли, би ли ми сварила други яйца?
