Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 32 страниц)
64.
– Ник, колко се радвам да те видя – възкликна Сара. Наведе се напред и попита с приглушен глас: – Нали си бил добро момче?
– Зависи какво имаш предвид под добро – рече Дани и се настани до нея.
– Да не си пропуснал някоя от срещите с любимата дама?
Първата мисъл на Дани беше за Бет, въпреки че чудесно знаеше кого има предвид Сара – госпожица Бенет.
– Не, нито една. Дори ме посети у дома и констатира, че къщата е задоволителна. Сложи отметка на всички кутийки в протокола си.
– Да замисляш някое пътуване в чужбина?
– Не, ако не се брои пътуването ми до Шотландия, за да се срещна с господин Мънро.
– Добре. Има ли нещо друго, което трябва да довериш на своя юридически съветник?
– Не, нищо – отвърна Дани. – Как е Лорънс? – Питаше се дали да й каже за заема.
– В чудесна форма е. Поканиха го на пробни снимки за „Холби Сити“66
Известен телевизионен сериал на Би Би Си. – Б.пр.
[Закрыть]. Следващия четвъртък. Ще се яви за роля, написана специално за него.
– И каква е тя? Свидетел на убийство? – рече Дани и веднага съжали.
– Не – засмя се Сара. – Сигурно имаш предвид ролята му в „Свидетел на обвинението“ по Агата Кристи, но това беше преди години.
– Вярно. Не мога да забравя тази постановка.
– Нямах представа, че познаваш Лари толкова отдавна.
– От разстояние, естествено. – За негово огромно облекчение до тях прозвуча глас:
– Здравей Сара. – Чарли Дънкан се наведе и я целуна по бузата.
– Драго ми е да те видя, Ник. Вие двамата, естествено, се познавате.
– Естествено – отвърна Сара.
– Внимавайте, че пред вас е седнал критик – прошепна им Чарли и добави на висок глас: – Приятно гледане.
Дани бе прочел сценария на „Бижу, бижу“, но не успя да го грабне и сега беше любопитен да види как ще изглежда на сцена. А и искаше да знае за какво се беше изръсил с цели десет хиляди. От програмата разбра, че пиесата минава за „един весел поглед към Великобритания по времето на Блеър“. Разгърна следващата страница с описание на творческия път на автора – чешки дисидент, избягал от… Светлините угаснаха и завесата се вдигна.
Първите петнайсет минути от представлението никой в залата не се засмя, което изненада Дани, защото пиесата все пак беше комедия. Когато най-сетне и звездата се появи, се чуха откъслечни смехове, но така и не стана ясно защо. Докато дойде време за антракта, Дани вече с усилие потискаше прозевките си.
– Какво мислиш? – попита той Сара, решил, че нещо не е доразбрал.
Тя сложи пръст пред устните си и посочи реда пред тях – критикът развълнувано пишеше нещо в малкия си бележник.
– Да отидем да си вземем нещо за пиене – предложи Сара.
Докато пристъпваха бавно по пътеката, докосна ръката му и каза:
– И аз искам да те питам нещо.
– Предупреждавам те, че не знам нищо за театъра.
– Не е за театъра – усмихна се тя. – Джералд Пейн ми предложи да вложа известна сума в недвижима собственост. Сделка, в която той също участва. Спомена и твоето име и затова ми се искаше да чуя от теб дали нещата са сигурни.
Дани нямаше представа какво да отговори. Колкото и да ненавиждаше брата на тази очарователна жена, нямаше никакво желание да влиза в конфликт с нея, още повече, че тя го бе спасила от повторно влизане в затвора.
– Никога не давам съвети на приятели за инвестиции – подхвана той. – Ако спечелят, никога не си спомнят, че тъкмо ти си ги насочил към това, а загубят ли, не спират да ти го напомнят. Единственото, което мога да ти кажа, е да не влагаш пари, които не можеш да си позволиш или заради които ще загубиш съня си.
– Добър съвет – отговори тя. – Благодарна съм ти.
Последва я в бара и още с влизането си забеляза Джералд Пейн до една от масите. Наливаше шампанско в чашата на Спенсър Крейг. Дали Крейг се бе изкушил да вложи пари в неговия олимпийски терен? Надяваше се да разбере на партито след премиерата.
– Да не отиваме при тях – предложи Сара. – Спенсър Крейг не е най-любимата ми компания.
– Нито пък за мен – отговори Дани и те си запробиваха път към бара.
– Хей, Сара! Ник! Тук сме – провикна се Пейн и замаха енергично с ръка. – Елате за по чаша газирана наслада.
С видима неохота те смениха посоката и се присъединиха към тях.
– Нали си спомняш Ник Монкрийф – обърна се Пейн към Крейг.
– Разбира се – отговори Крейг. – Човекът, който ще направи всички ни богати.
– Да се надяваме – отговори Дани. Още един от въпросите му бе намерил отговор.
– Ще се нуждаем от много подкрепа след тазвечерното представление – отбеляза Пейн.
– Можеше да е и по-зле – рече Сара, докато Дани й подаваше чашата с шампанско.
– Пълен боклук – категоричен беше Крейг. – Една от инвестициите ми изтече в канала.
– Надявам се, не сте вложили твърде голяма сума – подхвърли Дани, с изследователска цел.
– Сумата е направо нищожна в сравнение с това, което инвестирам във вашата идея – сподели Крейг, който не сваляше очи от Сара.
Пейн прошепна заговорнически на ухото на Дани:
– Преведох цялата сума тази сутрин. Ще подпишем договорите в някой от следващите дни.
– Радвам се да го чуя – отвърна Дани. Швейцарците го бяха информирали за превода малко преди да тръгне за премиерата.
– Между другото – добави Пейн, – благодарение на връзките си сред политиците успях да получа два пропуска за Парламентарния контрол следващия четвъртък. Ако имаш желание да чуеш лично съобщението на министъра, си добре дошъл.
– Много мило, Джералд, но не би ли предпочел да вземеш Крейг или Девънпорт? – Така и не можа да си обърне езика да го нарече Спенсър.
– Лари е на пробни снимки тогава, а Спенсър има среща при лорд канцлера в другия край на Парламента. Всички знаем за какво е – намигна той.
– Наистина ли?
– Ами да. Ще го поканят да стане кралски адвокат – прошепна Пейн.
– Поздравления.
– Няма нищо официално още – уточни Крейг, който още зяпаше Сара.
– Искаш ли да се срещнем пред входа „Сейнт Стивън“ на Камарата на общините в дванайсет и половина, за да чуем министърката, а после може да отидем да празнуваме.
– До четвъртък тогава – рече Дани и потърси с поглед Сара, която се оказа притисната в ъгъла от Крейг. Много му се искаше да й се притече на помощ, но тълпата го повлече обратно към залата.
Сара се върна на мястото си в мига, в който завесата се вдигна. Второто действие се оказа малко по-поносимо, но едва ли беше достатъчно поносимо за мъжа, който седеше пред тях.
Най-сетне завесата падна и критикът направо излетя от залата. На Дани му се щеше да го последва. Актьорите излязоха три пъти пред завесата, макар че малцина ги аплодираха бурно.
– Ако ще ходиш на партито, мога да те закарам – предложи той на Сара.
– Не, няма да отида – отговори тя. – А и подозирам, че тези, които ще тръгнат натам, няма да са много.
– Защо?
– Професионалистите винаги надушват провала. Затова правят всичко възможно никой да не ги забележи на подобно парти, за да не реши, че са ангажирани по някакъв начин. – Тя замълча и след малко добави: – Дано не си вложил голяма сума.
– Не толкова, че да загубя съня си.
– Няма да забравя съвета ти. – Тя го хвана под ръка. – Какво ще кажеш да заведеш едно самотно момиче на вечеря?
Дани веднага си спомни последния път, когато бе получил такова предложение, и как бе завършила вечерта. Не искаше да се обяснява наново, особено с това момиче.
– Много съжалявам, но…
– Женен ли си?
– Само бих искал да бях.
– Аз пък искам да те бях срещнала преди нея – въздъхна Сара и измъкна ръката си.
– Нямаше как да се случи – отвърна той лаконично.
– Доведи я следващия път. Бих искала да се запозная с нея. Лека нощ, Ник, и благодаря за съвета. – Тя го целуна по бузата и се запъти към гримьорната на брат си.
Дани едва се сдържа да не я посъветва направо да не влага пари в проекта на Пейн. Но тя беше много умна. Не биваше да рискува с нея.
Присъедини се към тълпата, която припряно и доста мълчаливо напускаше театъра, но не успя да се размине незабелязано с Чарли Дънкан, който стоеше на изхода.
– Е, поне няма да се охарча за заключително парти – усмихна му се той вяло.
65.
Дани се срещна с Джералд Пейн пред входа „Сейнт Стивън“ на Уестминстър Палас. Това бе първото му посещение в Камарата на общините и се надяваше да е последното за Джералд.
– Имам два пропуска за галерията за посетители – съобщи на висок глас Пейн на охраната.
Отне доста време да минат през мерките за сигурност. Изпразниха джобовете си, провериха ги с детектор за метал и чак тогава Пейн поведе Дани по дълъг, покрит с мраморни плочи коридор към централното фоайе.
Посетителите, насядали на зелените пейки покрай стената, очакваха да бъдат пуснати в галерията за слушатели.
– Нямат пропуски – обясни Пейн. – Ще ги пуснат вероятно привечер, ако изобщо се освободят места.
Дани оглеждаше централното фоайе, докато Пейн разговаряше с полицая на рецепцията и показваше пропуските. Виждаха се и депутати, потънали в разговор със свои избиратели, туристи, които зяпаха покрития с красива мозайка таван, а трети, очевидно дошли по работа, крачеха делово и целеустремено.
Пейн се интересуваше единствено от това да се доберат до добри места, от които ще могат да чуват и да виждат министърката, когато излезе на подиума за своето съобщение. Дани също искаше да вижда добре.
Полицаят ги насочи към покрития със зелен килим коридор вдясно. Пейн тръгна напред с такава широка крачка, че се наложи Дани да подтичва, за да го догони. Стигнаха до стълбище, по което се изкачиха на първия етаж. Пейн се държеше така, все едно вече беше депутат. Горе ги посрещна човек от охраната, който провери пропуските им и ги поведе към галерията за външни посетители. Първото, което порази Дани, бе колко малка е тя и колко малобройни бяха местата за посетители. Това обясняваше и тълпата, която чакаше на приземния етаж. Служителят им намери две места на четвъртия ред и им връчи по един лист с дневния ред. Дани се наведе напред, за да разгледа залата, и се изуми колко малко места бяха заети в средата на деня. Очевидно твърде малко депутати се интересуваха къде точно ще се строи колодрум за Олимпиадата, макар от това да зависеше животът на много хора.
– Тук са предимно представители на общините в Лондон – шепнешком обясни Пейн. Ръката му потрепваше, когато посочи с пръст първа точка от дневния ред – 12:30. Съобщение на министъра на спорта.
Дани се заслуша в разговорите в залата. Пейн му каза, че този ден е посветен на въпроси към министъра на здравеопазването, но ще приключат до 12:30. Нетърпението му да стане час по-скоро един от хората долу искрено забавляваше Дани.
С наближаването на 12:30 Пейн ставаше все по-неспокоен, пръстите му навиваха и развиваха листа с дневния ред, единият му крак нервно потропваше. Дани стоеше невъзмутимо, защото вече знаеше кой терен е избрала министърката.
Точно в дванайсет и половина говорителят на камарата на общините се изправи и с цяло гърло се провикна:
– Изявление на министъра на спорта.
Пейн се наведе напред, за да вижда по-добре.
Министърката застана на мястото на изказващия се и постави на катедрата червена папка.
– Господин говорител, с ваше разрешение ще направя съобщение, отнасящо се до терена, на който ще се построи олимпийски колодрум. Господа, депутатите вероятно ще си спомнят, че по-рано този месец информирах Камарата, че са избрани два терена, но все още не бях получила експертната оценка на строителния контрол.
Дани хвърли поглед към своя спътник. На челото му се беше появила влага от напрежение. Той също се постара да изглежда разтревожен.
– Тези доклади ми бяха връчени вчера и копия от тях изпратихме незабавно в Олимпийския комитет, както и до уважаваните членове на Камарата, в чиито правомощия са въпросните терени, а също и до президента на Британската федерация по колоездене. Копия на тези доклади са на разположение и на депутатите, които се интересуват. След като разгледаха експертните оценки, заинтересуваните страни бяха единодушни, че само единият от терените е подходящ за строеж.
Лека усмивка пробяга по устните на Пейн.
– Докладите посочват, че за съжаление единият от терените е заразен с растителност от вид, агресивен и изключително вреден за строежите, нарича се японски бръшлян – (смях). – Предполагам, че уважаемите депутати, също като мен не са се сблъсквали с този проблем, ето защо ще обясня накратко в какво се състои той. Японският бръшлян е изключително агресивно и разрушително растение, което много бързо се разпространява и превръща земята, на която е попаднало, в напълно непригодна за строеж. Преди да взема окончателното си решение, потърсих съвет дали има просто решение на този въпрос. Специалисти растениевъди ми обясниха, че японският бръшлян може да бъде отстранен с химическа обработка на почвата.
Пейн погледна Ник с надежда.
– Опитът с такива мерки – продължаваше министърката – показва, че еднократната обработка обикновено е неуспешна. Необходима била около година, за да успеят общините в Бирмингам, Ливърпул и Данди да изчистят напълно своите терени. Ще се съгласите, че би било проява на безотговорност от страна на повереното ми министерство да рискува с дванайсетмесечно отлагане на строителните работи на заразения парцел. Нямах друг изход, освен да посоча втория от избраните терени за този проект.
При думата „втория“ лицето на Пейн стана тебеширенобяло.
– Вече мога да обявя, че поверената ми институция, подкрепена от Британския олимпийски комитет и Британската федерация по колоездене, избраха терена в Южен Стратфорд за изграждане на нов колодрум. – Министърката се върна на мястото си в очакване на въпроси от залата.
Дани извърна лице към Пейн и видя, че е опрял чело върху ръцете си.
Човек от охраната изтича до тях и попита:
– Зле ли му е на вашия приятел?
– Боя се, че да – отговори Дани с пълно безразличие. – Ще ми помогнете ли да го заведем до тоалетната? Страхувам се, че всеки момент ще повърне.
Дани пое Пейн под едната мишница, за да го изправи на крака, служителят го подкрепи от другата страна и се насочиха към изхода на галерията. Вече в коридора служителят изтича напред и отвори вратата на тоалетната. Пейн започна да повръща много преди да е стигнал до умивалника.
Разхлаби връзката си, разкопча горното копче на ризата си и отново се наведе напред. Докато стоеше здраво стиснал двете страни на умивалника и дишаше тежко, Дани му помогна да съблече сакото си. Сръчно извади мобилния му телефон от вътрешния джоб и натисна копчето, което показа дългия списък от имена. Намери „Лорънс“ и докато Пейн бе заврял глава в умивалника за трети път, си погледна часовника. В този момент Девънпорт сигурно се готвеше за прослушването и хвърляше последен поглед към сценария или вече го гримираха. Започна да пише бързо съобщение. В това време Пейн бе на колене и хълцаше сърцераздирателно точно като Бет, когато брат й издъхваше. „Министърката избра друг терен. Мисля, че искаш да знаеш.“ Усмихна се и натисна бутона „Изпрати“, преди да се върне отново на списъка, докато намери „Спенсър“.
Спенсър се погледна в огледалото в цял ръст. Беше си купил нова риза и връзка на райе специално за случая. Беше наел кола за срещата. Трябваше да го вземе в 11:30. Не можеше да рискува да закъснее при лорд канцлера. Очевидно всички знаеха за неговата среща, защото на всяка крачка срещаше усмивки или промърморени поздравления – от шефовете на адвокатската камара до жената, която им правеше чай.
Крейг беше сам в кабинета си и се правеше, че чете делото, появило се на бюрото му тази сутрин. Все повече дела пристигаха при него напоследък. Чакаше с нетърпение да стане единайсет и половина, за да тръгне. Трябваше да бъде навреме за срещата в дванайсет.
– Първо ще ти предложи чаша шери – беше му обяснил един старши адвокат. – След това няколко минути ще те занимава с ужасното състояние на крикета в Англия и после без никакво предисловие ще ти каже най-голяма тайна: че възнамерява да те включи в списъка с адвокати, които ще носят копринени тоги, с две думи в предложенията за кралски адвокат. Ще побърбори известно време и за отговорностите, които един такъв пост налага, и прочее глупости.
Крейг се усмихна. Годината се бе оказала добра и той смяташе да отпразнува събитието с полагащия му се размах. Отвори едно от чекмеджетата на бюрото, извади чековата си книжка и написа чек за двеста хиляди паунда, платими на „Бейкър, Термлет и Смайт“. За първи път в живота си издаваше чек за толкова голяма сума. Не помнеше Джералд да е бил толкова уверен за някой проект. Отпусна се назад в стола и се наслади на приятни мечти как ще използва печалбата: ново порше, няколко дни във Венеция. Дори Сара можеше да се съгласи на едно пътуване с „Ориент Експрес“.
Телефонът на бюрото иззвъня.
– Колата ви пристигна, господин Крейг.
– Кажете на шофьора, че слизам.
Пъхна чека в плик, адресира го до Джералд Пейн „Бейкър, Термлет и Смайт“, остави го на бюрото и слезе по стълбите. Щеше да пристигне няколко минути по-рано, но не искаше да кара лорд канцлера да чака. Не размени нито дума с човека зад волана по време на краткото пътуване до Парламент Скуеър. Колата спря пред входа на Камарата на лордовете. Пред бариерата провериха името му в списъка на очакваните посетители и му дадоха знак, че може да влезе. Шофьорът зави вляво и спря под арката пред кабинета на лорд канцлера.
Крейг остана в колата и изчака шофьора да му отвори вратата. Държеше да се наслади на всеки миг. Мина под арката и бе посрещнат от друг човек от охраната, който също имаше списък. Отново провериха името му и го поведоха нагоре по стълбище, покрито с червен килим.
Придружителят почука на тежка дъбова врата и отвътре се чу:
– Влез.
Служителят натисна бравата и отстъпи, за да може Крейг да мине напред. В дъното на стаята зад бюро седеше млада жена.
– Господин Крейг? – попита тя с усмивка.
– Да – отговори той.
– Малко сте подранили, но ще проверя дали лорд канцлерът е свободен да ви приеме.
Той се канеше да обясни, че с радост ще почака, но тя вече беше вдигнала слушалката.
– Господин Крейг е тук, милорд.
– Моля, поканете го да влезе – чу се от уредбата.
Младата жена прекоси стаята до друга тежка дъбова врата и въведе господин Крейг в кабинета на лорд канцлера.
Спенсър усети как ръцете му се изпотяват, когато стъпи във великолепния, облицован с дъбова дървесина кабинет с изглед към Темза. Портрети на предишни канцлери висяха по стените, облепени с червено-златни тапети. Цялата атмосфера говореше, че се намира в присъствието на най-старшия представител на закона в страната.
– Моля, седнете, господин Крейг – покани го мъжът зад бюрото и отвори някаква червена папка. Започна да прелиства документите, без да предлага никакво шери.
Крейг не сваляше очи от високото чело и гъстите вежди, радост за всеки карикатурист.
По едно време възрастният мъж вдигна глава и огледа замислено посетителя.
– При дадените обстоятелства предпочетох първо да поговорим, господин Крейг, преди да научите новината от пресата.
Нито дума за състоянието на английския крикет.
– При нас постъпи молба – продължаваше сухият глас – за кралска амнистия по делото Даниел Артър Картрайт. – Замълча, за да може Крейг да схване напълно за какво става дума. – Трима от лордовете съдии, начело с лорд Белоф, единодушно са дали препоръка доказателствата да бъдат преразгледани и да посъветвам Нейно Величество да разреши пълен съдебен преглед на делото. – Възрастният мъж отново замълча. Очевидно обмисляше внимателно думите си. – Тъй като сте се явили като свидетел на обвинението по време на процеса, смятах, че е мой дълг да ви предупредя, че вероятно ще ви призоват отново с… – зачете се в документите и след малко продължи: – господин Джералд Пейн и господин Лорънс Девънпорт, за да изслушат пак показанията ви.
Крейг веднага скочи на крака:
– Доколкото ми е известно, преди да отменят решение на Апелативния съд, Тяхна Светлост трябва да поискат нови доказателства?
– Представени са.
– Записът?
– Не се споменава за запис в доклада на лорд Белоф. Налице е обаче твърдение от бивш съкилийник на Картрайт, някой си… – той отново прелисти няколко страници – господин Алберт Кран, който заявява, че е присъствал на показанията на господин Тоби Мортимър, когото, доколкото разбирам, познавате. В тях се споменава, че е станал свидетел на убийството на Бърнард Уилсън.
– Това са изявления от устата на осъден престъпник. Няма да издържат в никой съд в тази страна.
– При обикновени обстоятелства бих се съгласил с тази преценка, господин Крейг, и бих отхвърлил молбата за амнистия, ако не беше представено ново доказателство.
– Какво доказателство? – възкликна Крейг и усети, че стомахът му се свива на топка.
– Картрайт излежавал присъдата си в една килия с Албърт Кран и с един друг затворник, който си водил дневник и всеки ден записвал подробно разговорите, в които и той е взимал участие.
– Значи единствените обвинения се съдържат в дневника на някакъв престъпник.
– Никой не ви обвинява в нищо, господин Крейг – заяви тихо лорд канцлерът. – Моята идея е да поканя свидетелите да се явят пред Тяхна Светлост. Естествено, ще имате възможност да изложите вашата версия.
– Кой е този човек?
Лорд канцлерът отвори поредна страница пред себе си и два пъти провери името, за да е напълно точен.
– Сър Никълъс Монкрийф.
