Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 32 страниц)
Тревър се поколеба, а Бет се стараеше да не показва колко отчаяно иска той да подпише документа. Изчака Тревър да огледа парите, докато най-накрая взе предложената му химикалка и надраска единствените две думи, които можеше да изпише с увереност. След това рязко грабна парите и без да каже и дума, напусна стаята.
Веднага след като Сътън тресна вратата след себе си, Бет въздъхна с облекчение. Ако той можеше да я чуе, веднага щеше да разбере, че тя би се съгласила и на доста по-голямо обезщетение, макар че след като изтегли тези седем хиляди паунда, сметката на сервиза остана почти на нула. Единственото, което й оставаше сега, бе да продаде бизнеса колкото се може по-скоро.
Младият брокер на недвижими имоти, който оцени сервиза, я увери, че би могла да получи поне двеста хиляди паунда за него. В крайна сметка тя притежаваше пълно право върху собствеността, разположена на идеално място с лесен достъп от Сити. Двеста хиляди паунда щяха да решат всички финансови проблеми на Бет и да обезпечат образованието на Кристи. Както мечтаеха с Дани.
52.
Дани се бе задълбочил в „Данъци, инфлация и ролята на правителството“ на Милтън Фридман и дори бе започнал да си води бележки от главата за жизнения цикъл и стойност на активите, когато телефонът иззвъня. Вече два часа се занимаваше с текста и бе започнал да мисли, че всяко нещо в икономиката е просто доразвиване на идеите на професор Фридман. Вдигна слушалката и чу женски глас:
– Здравей, Ник, глас от твоето минало се обажда.
– Здравей, глас от моето минало – отговори Ник дружелюбно, без да може да я разпознае.
– Обеща да дойдеш да ме гледаш на турнето. Непрестанно се взирам в публиката с надеждата да те открия, но теб все те няма.
– Къде сте сега? – попита той, но име така и не се оформяше в главата му.
– Кеймбридж, „Арт Тиътър“.
– Чудесно! И с коя пиеса?
– „Жена без значение“.
– Значи отново Оскар Уайлд – отбеляза Дани, съзнавайки, че тя всеки миг ще се усети.
– Дори не си спомняш името ми, нали?
– Не ставай смешна, Кати. – Тъкмо навреме. – Нима мога да забравя любимата си дубльорка?
– Играя вече главна роля и се надявам да дойдеш да ме гледаш.
– Звучи добре – неутрално отвърна Дани, разлиствайки бележника си, макар да знаеше чудесно, че почти всичките му вечери са свободни. – Какво ще кажеш за петък?
– Най-добре. Така ще можем да прекараме почивните дни заедно.
– Трябва да съм в Лондон за делова среща в събота сутрин – рече Дани.
– Значи ще имаме поредното кратко рандеву – въздъхна Кати. – Ще го преживея. – Дани мълчеше. – Началото е в седем и половина. Ще оставя билет на твое име на касата. Ела сам, защото нямам намерение да те деля с никого.
Дани затвори и се загледа в снимката на Бет в сребърна рамка на края на бюрото.
– Трима мъже идват насам – съобщи Моли, загледана през кухненския прозорец. – Приличат ми на чужденци.
– Не са опасни – увери я Дани. – Само ги покани в дневната и им кажи, че идвам след минута.
Той изтича по стълбите до кабинета си и грабна трите папки, върху които бе поработил, за да се приготви за срещата. После бързо слезе долу.
Тримата мъже си приличаха толкова много, сякаш бяха извадени от един калъп, и се отличаваха единствено по възрастта си. Носеха добре ушити тъмносини костюми и еднакви неутрални връзки. Всеки от тях държеше кожено куфарче в ръка. Човек би ги отминал на улицата като съвсем обикновени хора, което всъщност бе и целта им.
– Наистина ми е приятно да ви видя отново, бароне – приветства ги Дани.
Дьо Кубертен се поклони.
– Трогнати сме, че ни поканихте в красивия си дом, сър Никълъс. Нека ви представя мосю Бресон – член на управата на банката и мосю Сегат, който отговаря за големите ни сметки.
Дани се ръкува и с тримата, а Моли внесе табла с чай и бисквити.
– Господа – обърна се той към тях, след като се увери, че всички са удобно настанени, – може би трябва да започна с молбата да ме осведомите за настоящото състояние на сметката ми.
– Разбира се – обади се мосю Бресон и отвори кафява папка, на която не се виждаха никакви надписи. – Балансът по първата ви сметка е малко над петдесет и седем милиона долара с годишна лихва от 2,75 процента. Втората сметка е над един милион. При нас тя е известна като „сметката за марки“ на дядо ви. Прибягваше до нея, когато спешно му трябваха пари, за да добави нов екземпляр към колекцията си.
– Можете да обедините двете, тъй като нямам намерение да купувам марки – отбеляза Дани и Бресон кимна. – За мен 2,75 процента годишна лихва е неприемливо и възнамерявам да употребя парите си по по-разумен начин.
– Ще бъде ли прекалена дързост, ако попитаме какво имате предвид? – попита Сегат.
– Ще ви кажа – отвърна Дани. – Смятам да инвестирам в недвижима собственост, акции и вероятно в облигации с евентуална възвръщаемост от около 7,2 процента. Освен това ще отделя неголяма сума, вероятно около десет процента от състоянието си, за спекулативни операции.
– В такъв случай мога ли да предложа, с оглед на обстоятелствата – обади се Сегат, – да разделим средствата в три отделни сметки, които трудно ще бъдат свързани с вас, докато определите свой представител?
– Какво разбирате под „обстоятелствата“?
– След 11 септември и американците, и англичаните държат под око всеки, който прехвърля големи суми. Няма да е благоразумно да насочвате вниманието на властите към името си.
– Харесва ми този начин на мислене.
– Ако предположим, че приемете нашите предложения относно сметките – добави Бресон, – може ли да попитам дали имате желание да се възползвате от експертното мнение на наши специалисти във връзка с управление на инвестициите ви? Споменавам го, защото отделът, който работи при нас с недвижима собственост например, наброява близо четирийсет експерти – седем от които работят в офиса ни в Лондон с портфолио от около сто милиарда долара, а инвестиционният ни отдел е дори по-голям.
– Ще се възползвам от всички услуги, които предлагате – каза Дани. – Освен това разчитам, че няма да се поколебаете да ме предупредите в случаите, когато според вас вземам погрешно решение. През последните една-две години отделих немалко време да следя съдбата на двайсет и осем компании и съм решил да инвестирам част от капитала си в единайсет от тях.
– Каква да бъде политиката при покупка на акции от тези компании? – попита Сегат.
– Бих искал да купувам на малки траншове при всяко появяване на техни акции на пазара – никога агресивно, тъй като нямам желание да влияя на пазара по какъвто и да било начин. Не желая да притежавам и повече от два процента от всяка от компаниите. – Дани подаде на Бресон списък с имена на компании, чието развитие бе следил много преди да избяга от затвора.
Мъжът прокара пръст по списъка и се усмихна.
– Ние също държим под око част от тези тук, но ми прави впечатление, че сте открили още една-две, които, изглежда, сме пропуснали.
– Моля да ги проверите внимателно и ако имате някакви съмнения, кажете ми. – Дани взе една от своите папки. – Като стана дума за недвижима собственост, там смятам да действам агресивно. И очаквам да реагирате бързо, ако се наложи да се прави незабавно плащане, за да се осъществи изгодна сделка.
Бресон подаде едно картонче. На него нямаше нито име, нито адрес – само телефонен номер с едри черни цифри.
– Това е моят личен телефон. В състояние сме с натискане на един бутон да преведем каква да е сума до коя да е точка на земята. Когато се обадите, няма нужда да съобщавате името си, тъй като линията се активира гласово.
– Благодаря – рече Дани и прибра картончето във вътрешния джоб на сакото си. – Нуждая се от съвет по още един належащ въпрос, става дума за всекидневните ми разходи. Не бих желал да давам повод на данъчните да започнат да душат около мен. Живея в тази къща, поддържам икономка и шофьор, а официално съм само на една студентска стипендия. Излиза, че само търся повод да поканя данъчните у дома.
– Може ли да дам предложение? – обади се Дьо Кубертен. – В миналото изпращахме по сто хиляди лири годишно, които се пазеха в попечителски фонд на името на дядо ви. Плащаше данъците наведнъж и дори провеждаше част от по-малките си сделки през компания, регистрирана тук в Лондон.
– Бих искал да продължим тази практика – прие Дани. – Какво се иска от мен за тази цел?
Дьо Кубертен извади тънка папка от куфарчето си. В нея имаше няколко листа.
– Ако се подпишете тук, сър Никълъс – той посочи мястото за подпис на втората страница, – ви уверявам, че нещата ще се уредят според желанието ви. Необходимо ни е да знаем само името на банката, в която трябва да преведем парите.
– „Кътс“ на Странд – отговори Дани.
– Също като дядо ви – отбеляза председателят на банката.
– За колко време се стига до Кеймбридж? – попита Дани Големия Ал минути след като швейцарците банкери си отидоха.
– За около час и половина. Така че е добре да тръгнем по-скоро.
– Отивам само да се преоблека и да си взема малко багаж.
– Моли вече го направи – съобщи Големия Ал. – Прибрах чантата в багажника.
Движението в петък следобед бе натоварено и едва след като стигнаха път М 11, Големия Ал успя да увеличи скоростта. Спря в „Кингс Парейд“ няколко минути преди вдигането на завесата.
Последните няколко седмици Дани бе прекалено зает и тази вечер бе първата след посещението му на „Колко е важно да бъдеш сериозен“ с участието на Лорънс Девънпорт, в която си позволяваше да отиде на театър.
Лорънс Девънпорт. Макар да имаше някои идеи как да се разправи с тримата си врагове, щом се сетеше за Девънпорт, в съзнанието му неизменно изникваше образът на Сара. Не можеше да забрави, че ако не беше тя, като нищо щеше да се озове отново в „Белмарш“. Ако се наложеше да отваря врати, за които няма ключ, щеше да я потърси отново.
Големия Ал спря колата пред театъра.
– По кое време смяташ, че ще си тръгнем за Лондон, шефе?
– Не съм решил още – отговори Дани, – но няма да е преди полунощ.
Взе билета си от касата, подаде три паунда за програма и тръгна след група закъснели посетители към залата, където зае мястото си на един от предните редове. Щом се настани, разгърна програмата. Възнамеряваше да прочете пиесата преди представлението, но и тя си остана неотворена на бюрото му, защото преговаряше текстовете на Милтън Фридман.
Спря на страницата с голяма красива снимка на Кати Бенсън. За разлика от снимките на много други актриси, нейната не бе отпреди няколко години. Прочете краткото й представяне. Очевидно ролята в „Жена без значение“ беше най-значимата в кратката й кариера.
Когато завесата се вдигна, Дани потъна в един друг свят и бързо реши, че в бъдеще ще ходи редовно на театър. Толкова му се искаше Бет да е до него сега, за да сподели удоволствието. Кати беше вече на сцената, подреждаше цветя във ваза на масата, а той не можеше да мисли за нищо друго, освен за Бет.
С напредването на спектакъла Дани реши, че Кати се справя наистина добре, и потъна в историята на жена, която подозира, че мъжът й й изневерява.
По време на антракта Дани взе важно решение, а когато завесата се спусна за последен път, той изчака публиката да се изниже от салона и едва тогава се запъти към служебния вход. Портиерът го изгледа подозрително, когато попита дали може да се види с госпожица Бенсън.
– Как се казвате?
– Никълъс Монкрийф.
– Предупредиха ме. Тя ви чака. Седма гримьорна на първия етаж.
Дани пое бавно по стълбите, намери вратата с номер 7, изчака малко и почука.
– Влез – чу се отвътре познат глас.
Кати седеше само по черно бельо пред огледалото и сваляше грима си.
– Да почакам ли отвън? – попита той.
– Не ставай смешен. Няма нищо, което да не си виждал. Пък и се надявам да събудя някои спомени – добави тя и се извърна към него.
Изправи се и облече черна рокля, в която му се стори още по-привлекателна.
– Беше чудесна – с леко треперлив глас рече той.
– Сигурен ли си? – пристъпи тя и приближи лице до неговото. – Сякаш не си много убеден.
– Напротив. Изпълнението ти много ми хареса.
Кати го погледна сериозно:
– Нещо не е наред.
– Трябва да се върна в Лондон. Имам спешна бизнес среща.
– В петък вечер? Стига, Ник. Можеше да измислиш нещо по-добро.
– Просто аз…
– Има друга жена, нали?
– Така е – призна Дани.
– Тогава защо изобщо дойде? – ядосано рече тя и се извърна.
– Извинявай, наистина съжалявам.
– Не си прави труда да се извиняваш, Ник. Нямаше по-добър начин да ми покажеш, че съм жена без значение.
53.
– Прощавай, шефе, но ти каза, че няма да тръгнем преди полунощ – рече Ал и забързано довърши хамбургера си.
– Промених решението си.
– Смятах, че това е право на дамите.
– И тя така мислеше.
Докато стигнат път М 11, Дани вече беше заспал. Събуди се, когато колата спря на един светофар по Майл Енд Роуд. Ако се бе събудил няколко минути по-рано, щеше да помоли Ал да избере друг маршрут.
Светлините се смениха и когато колата потегли, светофарите по пътя им сякаш се бяха наговорили – зелена светлина следваше зелена, все едно искаха да покажат, че Дани трябва час по-скоро да се изнесе от този район. Той се облегна назад и затвори очи, но знаеше, че няма начин да мине покрай познатите места, без да спре поглед върху тях: училището „Клемент Атлий“, черквата „Сейнт Мери“ и, разбира се, автосервиза на Уилсън.
Отвори очи и веднага съжали горчиво.
– Не е възможно – възкликна той. – Спри, Ал.
Големия Ал натисна спирачките и обърна глава да види дали шефът му е добре. Дани се взираше през прозореца. Ал проследи погледа му, но не можа да разбере какво толкова го е развълнувало.
– Почакай ме тук – поръча Дани и отвори вратата. – Ще се върна след малко.
Прекоси пътя и се загледа в табелата, закачена на стената на ниска сграда. Извади лист и писалка от сакото си и записа телефонния номер под думите „ПРОДАВА СЕ“. В този момент група мъже излязоха от близката кръчма и той побърза да се върне в колата. Седна и каза тихо:
– Да се махаме оттук.
Много му се искаше да помоли Големия Ал да го закара отново до Ийст Енд в събота сутринта, за да огледа още веднъж, но знаеше, че не може да поеме риска да бъде разпознат.
Планът бе започнал да се оформя в главата му и в неделя вечер бе почти готов. Всеки детайл трябваше да бъде обмислен внимателно. Една погрешна стъпка, и онези тримата щяха да се усетят. Но второстепенните герои и статистите трябваше да са по местата си, преди главните герои да излязат на сцената.
Когато в понеделник сутрин слезе да закуси, Дани остави „Таймс“ недокоснат на кухненската маса. Беше зает да преговаря стъпките, които трябваше да предприеме, и не искаше нищо да го отвлича. Ако Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, му бе задал любимия си въпрос – какво му е приготвила за закуска Моли тази сутрин – нямаше да знае какво да отговори. Отиде в кабинета си, заключи вратата и седна зад бюрото. Вдигна телефона и набра номера от картичката, която бе получил предишния ден.
– Днес по някое време ще се наложи да прехвърля малка сума, но трябва да стане бързо.
– Разбрано.
– Освен това имам нужда от консултация със специалист по сделки с недвижими имоти.
– Ще се свържат с вас по-късно днес.
Дани затвори и си погледна часовника. Още нямаше девет. Стана, закрачи из стаята и започна да преговаря наум въпросите, които трябваше да прозвучат естествено, все едно са възникнали в хода на разговора. В девет и една набра номера, който бе записал предната вечер.
– „Дъглас Алън Спиро“ – обади се сънлив глас.
– Ваша табела за продажба е закачена на един имот на Майл Енд Роуд – започна Дани.
– Ще ви свържа с господин Паркър, той отговаря за продажбите в този район.
– Роджър Паркър – чу Дани след кратко изпукване по линията.
– Предлагате имот на Майл Енд Роуд – повтори Дани.
– Имаме няколко обекта в този район, господине. Бихте ли ми казали кой точно ви интересува?
– Сервизът на Уилсън.
– Да, първокласен имот. Без ограничения на собствеността. В семейството е повече от сто години.
– От колко време е на пазара?
– Отскоро, но интересът към него е значителен.
– От колко време? – настоя Дани.
– Пет или шест месеца – призна Паркър.
Дани мислено изруга наум, като си представи какво преживява семейството на Бет, а той не бе могъл да им помогне. Изгаряше от желание да зададе множество въпроси, чиито отговори господин Паркър нямаше как да знае.
– Каква е исканата цена?
– Двеста хиляди – отговори Паркър. – Включително и прилежащото движимо и недвижимо имущество. Може ли да попитам за името ви, господине?
Дани затвори. Изправи се и отиде до шкафа за книги, в който имаше три папки с надписи: „Крейг“, „Девънпорт“ и „Пейн“. Взе тази на Джералд Пейн и провери телефонния номер на най-младия съдружник в историята на „Бейкър, Тремлет и Смайт“, факт, който Арнолд Пиърсън, кралски адвокат, бе сметнал за уместно да съобщи на съдебните заседатели. Дани нямаше намерение да говори с Пейн днес. Пейн сам щеше да го търси, за да участва в сделката. Днес щеше да разговаря с посредника.
Набра номера.
– „Бейкър, Тремлет и Смайт“.
– Имам желание да купя имот на Майл Енд Роуд – съобщи той на човека отсреща.
– Свързвам ви с нашия колега, който отговаря за Източен Лондон.
Прещракване по линията. Дали човекът, който вдигнеше, щеше някога да разбере, че е бил използван само като преносител на информация. И дали той щеше да отнесе вината, след като вулканът изригнеше?
– Гари Хол. С какво мога да съм полезен?
– Казвам се сър Никълъс Монкрийф, господин Хол, и се питам… – бавно, карай по-бавно – … дали съм попаднал на правилния човек.
– Кажете от какво имате нужда, сър, и ще преценя дали мога да ви помогна.
– На Майл Енд Роуд има имот, който бих искал да купя, но не бих желал това да стане директно с фирмата, която го предлага.
– Разбирам ви, сър, можете да разчитате на дискретността ми. – Точно на обратното разчитам, помисли си Дани. – За кой номер на Майл Енд Роуд става дума?
– Сто четирийсет и три – отговори Дани. – Автосервиз „Уилсън“.
– Коя е фирмата посредник?
– „Дъглас Алън Спиро“.
– Ще проверя подробностите – обеща Хол – и ще ви позвъня по-късно.
– Ще бъда днес във вашия район, имате ли нещо против да изпиете едно кафе с мен?
– Разбира се, сър Никълъс. Къде искате да се срещнем?
Дани се сещаше само за едно място близо до офиса на „Бейкър, Тремлет и Смайт“.
– В „Дорчестър“ – рече той. – Да речем в дванайсет.
– Ще се видим там в дванайсет.
Дани остана на стола зад бюрото си. Направи три отметки на дългия списък пред себе си. Трябваха му още няколко участници, които да се включат преди дванайсет, за да е напълно готов за срещата с господин Хол. Телефонът иззвъня.
– Добро утро, сър Никълъс – обади се непознат глас. – Управител съм на отдела за недвижима собственост на банка „Дьо Кубертен“.
Големия Ал откара Дани до Парк Лейн и спря пред входа на хотел „Дорчестър“ точно в единайсет и половина. Портиерът дотича и отвори вратата пред Дани.
Докато вървяха по стълбите, Дани му каза:
– Аз съм Никълъс Монкрийф. Очаквам гост около дванайсет – господин Хол. Бихте ли му предали, че съм в салона? – Отвори портфейла си и подаде на портиера банкнота от десет паунда.
– Разбира се, сър – отвърна портиерът и вдигна леко шапката си.
– Вашето име? – попита Дани.
– Джордж.
– Благодаря ти, Джордж – рече Дани и мина през въртящата се врата.
Спря във фоайето и се представи на служителя на рецепцията. След кратък разговор с него Дани се раздели с още десет паунда.
По съвета на Уолтър, рецепционистът, Дани влезе в салона на хотела и изчака управителя на залата да се върне на поста си. Този път извади банкнотата още преди да представи молбата си.
– Защо не ви настаним в едно от нашите сепарета, сър Никълъс? – каза управителят. – Ще имам грижата господин Хол да бъде поканен на масата ви веднага щом пристигне. Ще поръчате ли нещо, докато чакате?
– „Таймс“ и чаша горещ шоколад.
– Разбира се, сър Никълъс.
– А вашето име е?
– Марио, сър.
И така, без да подозират, срещу общо трийсет паунда, Джордж, Уолтър и Марио станаха членове на неговия екип. Докато чакаше нищо неподозиращия господин Хол, Дани разгърна вестника на бизнес страниците, за да види какво е състоянието на инвестициите му. Две минути преди дванайсет Марио дойде при него и съобщи:
– Сър Никълъс, вашият гост е тук.
– Благодаря, Марио – небрежно рече Дани, все едно беше редовен клиент.
– Много ми е приятно да се запознаем, сър Никълъс – поздрави Хол, докато сядаше срещу Дани.
– Какво ще пиете, господин Хол? – попита Дани.
– Само едно кафе, благодаря.
– Едно кафе, Марио, а за мен както обикновено.
– Разбира се, сър.
Младият мъж, който се настани на масата на Дани, бе облечен с бежов костюм, зелена риза и жълта вратовръзка. Гари Хол никога нямаше да бъде допуснат в банката на Дьо Кубертен. Той извади от куфарчето си папка и започна съвсем делово:
– Мисля, че разполагам с цялата информация, която искахте, сър Никълъс. Майл Енд Роуд 143, доскоро автосервиз, притежание на Джордж Уилсън, починал неотдавна.
Дани внезапно пребледня. Смъртта на Бърни се бе отразила тежко на съдбата на толкова много хора.
– Добре ли сте, сър Никълъс? – с искрена загриженост попита Хол.
– Да, да, добре съм – бързо отвърна Дани. В този момент сервитьорът донесе поръчката, а Дани се обърна към Хол: – Та какво казвахте?
– След оттеглянето на господин Уилсън бизнесът е поддържан известно време от човек на име… – Хол погледна отново в папката си, за да намери името, която Дани сам можеше да му каже. – Тревър Сътън. В този период фирмата започва да трупа сериозни дългове и собственичката решава да продаде имота.
– Значи собственикът е жена?
– Да. – Хол отново хвърли поглед към листовете пред него. – Казва се Елизабет Уилсън, дъщеря на предишния собственик.
– Каква е исканата цена? – попита Дани.
– Парцелът е с площ от хиляда и шестстотин квадратни метра, но ако решите да започнем преговори, мога да попитам за точните размери на мястото. – Точно 1580 квадратни метра, помисли си Дани. – От едната страна имотът граничи със заложна къща, а от другата – със склад за килими.
– Каква е исканата цена? – пак попита Дани.
– А, да, извинявайте. Двеста хиляди паунда, включително движимото и недвижимо имущество, но съм сигурен, че ще можем да свалим до сто и петдесет. За сега няма голям интерес към имота, а и на отсрещната страна на улицата има процъфтяващ автосервиз.
– Не ми се занимава с преговори – рече Дани, – така че моля да ме слушате внимателно. Готов съм да платя исканата цена, но държа да говорите със собствениците на заложната къща, както и на склада за килими, тъй като възнамерявам да направя оферти за имотите им.
– Да, разбира се, сър Никълъс. – Хол с готовност записваше всяка дума. След миг колебание обаче додаде: – Необходимо е да внесете депозит от двайсет хиляди, за да продължим.
– Докато се приберете в офиса си, господин Хол, двеста хиляди паунда ще бъдат преведени по сметката ви за клиенти. – Хол никак не изглеждаше убеден, но все пак изкриви лице в нещо подобно на усмивка. – А когато разберете подробности за другите два имота, обадете ми се.
– Разбира се, сър Никълъс.
– И още нещо – продължаваше Дани. – Собственичката не трябва да знае кой купува имота й.
– Можете да разчитате на дискретността ми, сър Никълъс.
– Много се надявам да е така – отговори Дани, – защото точно това липсваше в работата ми с предишната брокерска фирма и в резултат ме загубиха като клиент.
– Разбирам – въздъхна Хол. – Как да се свържа с вас?
Дани отвори портфейла си и извади наскоро отпечатана визитна картичка.
– Един последен въпрос: кой адвокат ще ви представлява при сключването на тази сделка?
Това беше първият въпрос, който Дани не беше предвидил.
– „Мънро, Мънро и Кармайкъл“ – усмихна се той. – По-скоро господин Фрейзър Мънро, старши съдружник във фирмата. Той движи всичките ми дела.
– Ясно, сър Никълъс. – Хол старателно записа името и се надигна да си върви. – Най-добре да тръгвам, за да говоря с агента на продавача.
Дани проследи с поглед брокера, който тръгна, без дори да е докоснал кафето си. Беше сигурен, че само след час целият офис ще знае за ексцентричния сър Никълъс Монкрийф, който очевидно има повече пари, отколкото здрав разум. Със сигурност ще се подиграват на младия Хол за загубената сутрин, докато не установят, че в сметката за клиенти на фирмата са постъпили 200 000 паунда.
Дани извади мобилния си телефон и набра номер.
– Да – отговориха отсреща.
– Искам двеста хиляди паунда да бъдат преведени на сметката за клиенти на „Бейкър, Тремлет и Смайт“ в Лондон.
– Разбрано.
Дани прекъсна разговора и се замисли за Гари Хол. Много скоро щеше да научи, че госпожа Айзъкс от години настоява мъжът й да продаде магазина, а складът за килими е почти фалирал. Господин и госпожа Камал отдавна искаха да прекарват повече време с дъщеря си и внуците си в Анара.
Марио остави дискретно сметката в другия край на масата. Дани плати, като, естествено, не забрави сериозния бакшиш. Трябваше да го запомнят. Дори спря на рецепцията, за да благодари на Уолтър.
– Удоволствието беше мое, сър Никълъс. Винаги съм на ваше разположение.
– Благодаря, Уолтър. Може да се наложи да се възползвам.
Дани бутна крилото на въртящата се врата и излезе на площадката. Джордж се спусна пред него по стълбите и отвори вратата на колата. Дани извади още една банкнота от десет паунда и рече:
– Благодаря, Джордж.
Макар да бе минало само първото действие, Джордж, Уолтър и Марио вече бяха добре платени членове на актьорския състав.
