Текст книги "Затворник по рождение"
Автор книги: Джефри Арчър
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 32 страниц)
11.
– Какво закусвахте тази сутрин? – каза Алекс.
– Бива си го този стар мошеник – разсмя се баща му.
– Какво му е смешното?
– Трябваше да те предупредя. Пиърсън има два въпроса, с които започва разпит на свидетел на защитата. Още като млад адвокат той разчиташе, че съдията може да ги е чувал, но нищо неподозиращ свидетел, да не говорим пък за съдебните заседатели, се стъписва.
– Кой е другият въпрос? – попита Алекс.
– Името на втората пресечка вляво, покрай която минавате всяка сутрин, когато отивате на работа. Малко свидетели успяват да отговорят правилно, ако не ме лъже паметта. Почти съм сигурен, че вечерта преди заседание Пиърсън обикаля улиците около дома на обвиняемия. Обзалагам се, че и сега обикаля Ийст Енд.
Алекс се отпусна назад в стола си.
– Ти ме предупреди да не го подценявам.
Сър Матю не бързаше да отговори. Когато най-накрая проговори, повдигна въпрос, за който Алекс изобщо не се беше замислял.
– Смяташ ли да призовеш Картрайт на свидетелското място?
– Разбира се – отговори Алекс. – Защо питаш?
– Защото това е едно от малкото неща, с които можеш да го изненадаш. Пиърсън ще очаква Картрайт да седне на свидетелското място до края на седмицата. Приключиш ли делото утре сутрин, ще го оставиш с пръст в устата. Предполага, че ще има възможност да разпита Картрайт към края на седмицата или в началото на следващата, и едва ли е готов за обобщение утре.
– Но ако Картрайт не даде показания, заседателите ще вземат най-неблагоприятното решение.
– Законът е съвсем категоричен по този въпрос – отбеляза бащата на Алекс. – Обвиняемият има право да заяви дали иска да даде показания, а заседателите нямат право да се позоват на неговия отказ при взимането на решение.
– Но ти много пъти си ме предупреждавал, че така или иначе ще стигнат до своето заключение.
– Възможно е, но поне един или двама от тях са забелязали, че той не е могъл да прочете статията в „Бетнал Грийн и Боу Газет“, и ще предположат, че не си искал да бъде подложен на разпит от страна на Пиърсън, особено след като станаха свидетели на начина, по който въртя годеницата му на шиш.
– Картрайт не е по-глупав от Пиърсън – отбеляза Алекс, – само дето не е толкова образован.
– Ти обаче спомена, че лесно избухва.
– Само когато някой напада Бет.
– В такъв случай бъди сигурен, че призовеш ли го за свидетел, Пиърсън ще започне да напада момичето, докато Картрайт избухне.
– Картрайт няма съдебно досие, работи от момента, в който е напуснал училище, и иска да се ожени за момичето, с което ходи от години и което на всичко отгоре е и бременно.
– Значи сега имаме четирима заподозрени, за които Пиърсън няма да обели и дума при разпита, но можеш да си сигурен, че непрестанно ще задава на Картрайт въпроси, свързани с инцидента от неговата младост, за да напомня на заседателите, че е имало сбиване с нож и тогава годеницата му се е притекла на помощ.
– Ако това е единственият ми проблем… – започна Алекс.
– Едва ли е единственият – прекъсна го баща му, – защото щом Пиърсън извади сега случая със сбиването на игрището, със сигурност има поне още една-две изненади за Дан Картрайт.
– Като например?
– Нямам представа – въздъхна сър Матю. – Но призовеш ли момчето на свидетелското място, ще разбереш.
Алекс смръщи чело замислено.
– Какво те тревожи? – попита баща му, след като Алекс не отговори.
– Пиърсън знае, че бащата на Бет е казал на Картрайт, че е променил решението си да го направи управител на автосервиза.
– И че е решил да го даде на сина си?
– Именно – отговори Алекс.
– Ще е неприятно, когато стане дума за мотива.
– Така е, но може би и аз ще успея да изненадам Пиърсън с това-онова.
– Например?
– Крейг е промушил с ножа и крака на Дани. Белегът се вижда ясно.
– Пиърсън ще настоява, че е стара рана.
– Разполагаме с мнение на лекар, че не е така.
– Пиърсън ще хвърли вината за раната на Бърни Уилсън.
– Значи ме съветваш да не призовавам Картрайт като свидетел?
– Труден въпрос, момчето ми. Не съм бил в залата и не съм видял реакцията на заседателите на думите на Бет Уилсън.
– Стори ми се, че един-двама от тях проявиха съчувствие, а и тя създава впечатление на честен човек. Но дори и те може да решат, че макар да казва истината, тя все пак не е видяла какво точно се е случило и просто се доверява на думите на Картрайт.
– Необходими са поне трима, които да са убедени, че тя казва истината, за да разчиташ на непълен брой гласове и в най-лошия случай на преразглеждане на делото. А и прокуратурата може да реши, че нов процес по същия случай не е в обществен интерес.
– Трябваше да притисна Крейг повече във връзка с показанията му за времето, нали? – попита Алекс с тайната надежда, че баща му няма да се съгласи.
– Твърде късно е да мислиш за това – отговори старият адвокат. – По-важно е да решиш ще призовеш ли Картрайт за свидетел.
– Съгласен съм, но ако не взема правилното решение, Дани най-вероятно ще влезе в затвора за поне двайсет години.
12.
Алекс пристигна на „Олд Бейли“ минути след като нощният пазач отключи централния вход. След дългия разговор с Дани в килията на приземния етаж той отиде да облече адвокатската си тога и се запъти към съдебна зала номер четири. Зае мястото си в единия край на адвокатската скамейка и постави на масата пред себе си три папки с надпис „Картрайт“. Отвори първата и отново прегледа седемте въпроса, които четливо бе написал през изминалата нощ. Вдигна поглед към часовника на стената. Часът бе 9:35.
В десет без десет в залата влезе Арнолд Пиърсън, следван от помощника си. Двамата заеха местата на другия край на скамейката, без да поздравят Алекс, защото той изглеждаше напълно погълнат от четивото си.
Скоро след това се появи Дани Картрайт, придружен от двама полицаи. Седна на мястото на обвиняемия и зачака пристигането на съдия Саквил. Когато часовникът удари 10 часа, вратата в дъното на залата се отвори и съдията влезе в залата. Всички станаха на крака и се поклониха. Съдията отвърна на жеста и се настани в широкото кресло.
– Поканете заседателите – нареди той след малко, сложи си очилата за четене, отвори новия бележник пред себе си и свали капачката на писалката си. Написа думите: Разпит на Даниел Картрайт от Редмейн.
Щом заседателите се настаниха по местата си, съдията се обърна към защитата на обвиняемия.
– Готов ли сте да призовете следващия си свидетел, господин Редмейн?
Алекс се изправи, наля вода в чашата си и отпи. Обърна се към Дани и се усмихна. После прочете отново въпросите, изписани в папката пред него, след което прелисти на нов, празен лист. Усмихна се и на съдията и заяви:
– Защитата няма повече свидетели, Ваша Светлост.
На лицето на Пиърсън се изписа тревога. Той се извърна рязко към помощника си, за да се консултира с него, но той изглеждаше не по-малко слисан. Алекс се отдаде на насладата от мига, докато изчакваше шепота в залата да утихне. Съдията му се усмихна в отговор и за секунда му се стори, че дори ще му намигне.
Алекс изчака до последно думите му да постигнат желания ефект, след което продължи:
– Ваша Светлост, защитата смята случая за приключен.
Съдия Саквил се обърна към Пиърсън, който приличаше на заек, парализиран от светлините на приближаващ камион.
– Господин, Пиърсън – започна съдията, сякаш нищо необичайно не се беше случило. – Може да започнете заключителната си реч от името на Короната.
Пиърсън бавно се изправи.
– Ваша Светлост – заекна той, – при тези неочаквани обстоятелства, дали няма да разрешите заседанието да продължи днес следобед, за да имам малко време да подготвя речта си, така че…
– Не, господин Пиърсън – прекъсна го съдията. – Няма да отложа заседанието. Едва ли някой знае по-добре от вас, че обвиняемият има право да не даде показания. Заседателите и съдебният състав са налице, а и не мисля, че има нужда да ви напомням колко натоварен е графикът на съда. Моля, продължете със заключителната си реч.
Помощникът на Пиърсън измъкна една папка изпод цяла купчина документи и я подаде на колегата си. Пиърсън я отвори с ясното съзнание, че само бегло я е прегледал преди няколко дни.
Той се вторачи в думите на първата страница.
– Дами и господа съдебни заседатели – бавно започна да чете. Скоро стана ясно, че е адвокат, който разчита изключително на добрата подготовка и импровизацията не е неговата стихия. Правеше дълги паузи, когато прескачаше от абзац на абзац, докато дори помощникът му придоби изтощен вид.
Алекс мълчаливо седеше в другия край на скамейката и внимателно наблюдаваше съдебните заседатели. Дори и тези от тях, които обичайно бяха нащрек, сега изглеждаха отегчени; един-двама трудно сдържаха прозевките си и мигаха сънливо. Когато Пиърсън стигна до последната страница, два часа по-късно, дори Алекс вече клюмаше.
Най-сетне Пиърсън седна на мястото си, а съдия Саквил заяви, че е време съдът да се оттегли за обедна почивка. След като съдията напусна залата, Алекс се обърна към Пиърсън, който трудно прикриваше гнева си. Прекрасно съзнаваше, че току-що е показал посредствено представление на премиера пред първокласна публика.
Алекс грабна една дебела папка от струпаните на катедрата и забързано напусна залата. Изтича по коридора, после изкачи каменните стъпала към малка зала на втория етаж, която същата сутрин бе запазил. Вътре имаше само една маса и стол, без дори една картина на стената. Алекс отвори папката и започна да преговаря заключителната си реч. Репетира ключовите изречения в словото си, докато не бе напълно уверен, че най-важните думи ще се запечатат трайно в съзнанието на съдебните заседатели.
Бе прекарал почти цялата нощ и ранните часове на утрото в доизглаждане на всяка фраза от речта си и сега, когато час и половина по-късно се върна в заседателна зала номер четири, се чувстваше добре подготвен. Зае мястото си секунда преди съдията да се появи. Съдебните заседатели се настаниха и съдия Саквил попита Алекс дали е готов да изнесе своята заключителна реч.
– Да, Ваша Светлост – отвърна той и отново си наля чаша вода. Отвори папката пред себе си, вдигна поглед и бавно отпи. – Дами и господа съдебни заседатели – започна той, – преди малко изслушахте…
Речта на Алекс не отне толкова време, колкото тази на Пиърсън, но пък за него това не беше генерална репетиция. Нямаше как да прецени какъв е ефектът от думите му върху заседателите, но поне никой от тях не дремеше, а някои дори си водеха записки. Час и половина по-късно Алекс седна на мястото си с мисълта, че ако сега баща му го попита дали е дал най-доброто от себе си в защита на клиента си, би отговорил утвърдително.
– Благодаря, господин Редмейн – каза съдията, обърна се към заседателите и заяви: – Мисля, че приключихме за днес.
Пиърсън си погледна часовника. Беше едва три и половина. Очакваше съдията да произнесе поне едночасова реч на заседателите, преди да приключи заседанието, но явно хитрият ход на Алекс Редмейн бе изненадал и него.
Съдията се изправи, поклони се и напусна залата, без да изрече и дума. Алекс се обърна към противника си, но точно в този момент разсилният се приближи и подаде на Пиърсън лист хартия. След като прочете съобщението, Пиърсън скочи и забързано напусна залата, следван от помощника си. Алекс се обърна усмихнат към клиента си, но Дани Картрайт вече бе отведен към килията на долния етаж. Не можеше да не се замисли от коя ли врата обвиняемият ще излезе от съдебната зала на следващия ден. Но в същото време се зачуди защо Пиърсън бе напуснал съда така припряно.
13.
Помощникът на господин Пиърсън телефонира на помощника на съдия Саквил в девет часа и една минута на следващата сутрин. Помощникът на съдията увери асистента на господин Пиърсън, че веднага ще предаде съобщението и ще му телефонира обратно. След няколко минути помощникът на съдията наистина се обади на помощника на господин Пиърсън с молба да му предаде, че съдия Саквил с удоволствие ще го приеме в кабинета си в 9:30, като смята, че при тези обстоятелства господин Редмейн също трябва да присъства.
– Той е следващият, на когото ще се обадя, Бил – обясни помощникът на господин Пиърсън, преди да прекъсне връзката.
След това помощникът на господин Пиърсън се обади на помощника на господин Редмейн с въпрос дали господин Редмейн би могъл да се яви в 9:30 в кабинета на съдия Саквил, за да обсъдят въпрос от изключителна спешност.
– За какво става въпрос, Джим? – попита помощникът на господин Редмейн.
– Нямам представа, Тед. Пиърсън не споделя нищо с мен.
Помощникът на Редмейн успя да се свърже с него минути преди той да потъне в метростанция „Пимлико“.
– Пиърсън спомена ли каква е причината да иска среща със съдията? – попита Алекс.
– Не, той никога не дава обяснения, господин Редмейн – отговори Тед.
Алекс почука тихо на вратата, преди да влезе в кабинета на съдия Саквил. Завари Пиърсън удобно разположен в голямо кресло да коментира розите на съдията. Съдия Саквил никога не би започнал да обсъжда повода за срещата в отсъствието на един от адвокатите.
– Добро утро, Алекс – поздрави го съдията и му посочи овехтял кожен фотьойл до Пиърсън.
– Добро утро, Ваша Светлост – отвърна Алекс.
– Тъй като заседанието трябва да започне след трийсет минути, Арнолд – подхвана съдията, – предлагам набързо да ни осведомиш за какво поиска тази среща?
– Разбира се, Ваша Светлост – отговори Пиърсън. – По настояване на прокуратурата вчера вечерта проведохме среща в офиса. – Алекс затаи дъх. – След продължителна дискусия с колегите мога да докладвам, че те биха искали да променим обвинението.
Алекс се сдържа да не покаже никаква емоция, макар да му се искаше да скочи от стола и да замахне с юмрук във въздуха, но си даваше сметка, че се намира в кабинета на съдия, а не на някоя алея в Ъптън Парк.
– Каква промяна имат предвид? – попита съдията.
– Предлагат Картрайт да се признае виновен за убийство…
– Дали клиентът ти би приел подобно предложение, Алекс? – обърна се съдията към Редмейн.
– Нямам представа – призна Алекс. – Той е интелигентен мъж, но е инатлив като магаре. През изминалите шест месеца повтаря една и съща история и нито за миг не е престанал да твърди, че е невинен.
– И въпреки това ти би ли го посъветвал да приеме предложението на прокуратурата? – попита Пиърсън.
За минута Алекс не каза нищо.
– Вероятно, но те как предлагат да го украся пред клиента си?
Пиърсън се намръщи на начина, по който Редмейн формулира въпроса си.
– Ако клиентът ти признае, че двамата с Уилсън са напуснали бара, за да се разберат насаме отвън…
– И в крайна сметка Уилсън се оказва с нож, забит в гърдите? – продължи съдията, като се постара въпросът му да не прозвучи прекалено цинично.
– Самозащита, смекчаващи вината обстоятелства – ще оставя Редмейн да запълни подробностите. Това не е моя работа.
– Ще наредя на помощника си да предаде на съдебния състав и заседателите, че заседанието ще започне… – съдията си погледна часовника – в единайсет часа. Алекс, мислиш ли, че преди това ще имаш достатъчно време да разговаряш с клиента си и да се върнеш в кабинета ми да ми съобщиш неговото решение?
– Да, смятам, че ще успея – отвърна Алекс.
– Ако момчето е виновно – обади се Пиърсън, – ще си тук след две минути.
14.
Минута по-късно Алекс Редмейн напусна кабинета на съдия Саквил и бавно закрачи към другия край на сградата. Опитваше се да подреди мислите си. След около двеста крачки замени ведрото спокойствие на съдийския кабинет със студените и мрачни затворнически килии.
Спря пред тежка черна врата, преграждаща пътя му към килиите на долния етаж. Почука два пъти и полицаят на пост отвори безмълвно и го придружи надолу по стъпалата към жълтия коридор, известен сред арестантите като „жълтата пътека“. Когато стигнаха до килия номер седемнайсет, Алекс се чувстваше готов за разговора, макар да нямаше никаква идея как Дани ще реагира на предложението. Полицаят избра един ключ от голямата връзка, отключи вратата и учтиво попита:
– Желаете ли служител да присъства на разговора ви?
– Няма нужда – отговори Алекс.
Полицаят издърпа стоманената, дебела пет сантиметра врата.
– Вратата отворена ли да остане?
– Затворена – отвърна Алекс и влезе в килията – тясно помещение с два пластмасови стола и маса. Единствената украса бяха графитите по стените.
Дани се изправи и поздрави:
– Добро утро, господин Редмейн.
– Добро утро, Дани – отвърна Алекс и седна на стола срещу него. Знаеше, че няма никакъв смисъл за пореден път да помоли Дани да го нарича с малкото му име. Отвори папката, в която имаше само един лист, и започна: – Имам добри новини. Или поне се надявам да ги приемеш като такива. – Дани не реагира. Рядко говореше – само когато имаше да каже нещо смислено. – Ако смяташ, че би могъл да се признаеш за виновен в убийство – продължи Алекс, – мисля, че съдията ще се съгласи да те осъдят само на 5 години, и понеже вече си излежал шест месеца и имаш добро поведение, може да си на свобода след две.
Дани се втренчи в него и каза:
– Кажи им да си го начукат.
Алекс остана стъписан, както от езика на клиента си, така и от бързината, с която бе взел решение. През изминалите шест месеца не го беше чувал да ругае.
– Но, Дани, помисли малко – умолително подхвана Алекс. – Ако заседателите преценят, че си виновен, ще те осъдят на доживотен затвор и със сигурност няма да излезеш, преди да си излежал двадесет години. Това означава, че може да си на свобода чак когато си вече на петдесет. А ако приемеш това предложение, можеш да започнеш отново живота си с Бет само след две години.
– И какъв ще е този живот? – хладно попита Дани. – Като всички ще смятат, че съм убил най-добрия си приятел, но съм се отървал леко. Не, господин Редмейн, не съм убил Бърни и дори да ми коства двайсет години, за да го докажа…
– Но, Дани, защо трябва да рискуваш да оставиш всичко на капризите на заседателите, когато можеш да направиш този компромис?
– Не знам какво означава думата „компромис“, господин Редмейн, но знам, че съм невинен. А щом заседателите разберат за споразумението…
– Те няма как да разберат, Дани. Ако отхвърлиш предложението, никога няма да узнаят защо заседанието е било отложено тази сутрин, нито съдията ще го спомене в заключителната си реч. Процесът ще продължи, все едно че нищо не се е случило.
– Тогава така да бъде – отвърна Дани.
– Може би ти трябва малко време да помислиш – не се отказваше Алекс. – Защо не поговориш с Бет? Или го обсъди с родителите си. Сигурен съм, че мога да убедя съдията да отложи заседанието за утре, така че ще имаш достатъчно време да обмислиш ситуацията.
– А вие давате ли си сметка какво искате от мен? – попита Дани.
– Не разбирам какво имаш предвид – призна Алекс.
– Ако призная, че съм виновен за убийството на Бърни, това ще означава, че всичко, което Бет разказа от свидетелското място, е било лъжа. А тя не излъга, господин Редмейн. Тя каза точно какво се случи през онази нощ.
– Дани, може да съжаляваш за това решение през следващите двайсет години.
– И да прекарам следващите двайсет години, живеейки в лъжа? Ако ми отнеме толкова дълго, за да докажа, че съм невинен, пак е по-добре, отколкото да живея в свят, в който всички смятат, че съм убил най-добрия си приятел.
– Но светът много бързо ще го забрави…
– Аз няма да забравя – отвърна Дани. – Нито приятелите ми в Ийст Енд ще забравят.
Алекс искаше да направи още един последен опит, но си даде сметка, че е безсмислено и нищо няма да промени решението на този горд мъж. Стана бавно от стола и каза:
– Ще отида да ги уведомя за решението ти. – Удари с юмрук по вратата на килията и след миг се чу прещракване на бравата и тежката стоманена врата се отвори.
– Господин Редмейн – тихо рече Дани и Алекс се обърна. – Вие сте истински диамант и се гордея, че ме представлявахте вие, а не онзи Пиърсън.
15.
Никога не се обвързвай емоционално със случая, често го бе предупреждавал баща му. Макар да не беше мигнал предната нощ, Алекс внимателно изслуша всяка дума от заключителната реч на съдия Саквил към заседателите.
А речта беше майсторски изготвена. Първо им цитира всички текстове от закона, които се отнасяха за това съдебно дело. После прегледа събраните доказателства едно по едно, за да помогне на заседателите да се ориентират сред цялата информация и да направи делото цялостно, логически свързано и хронологично подредено. Не преувеличи нито един факт, нито показа пристрастие, само предостави добре премерен поглед върху ситуацията, която седмината мъже и петте жени имаха за задача да обмислят.
Напомни им да обърнат сериозно внимание на показанията на тримата свидетели, които недвусмислено твърдяха, че господин Крейг е излязъл от бара едва след като е чул отвън женски писък. Крейг бе заявил, че е видял обвиняемия да намушква няколко пъти Уилсън в гърдите, след което веднага се върнал в бара и повикал полиция.
Госпожица Уилсън, от друга страна, им бе предоставила съвсем различна версия, според която точно господин Крейг е предизвикал брат й и приятеля й извън бара и той е убиецът на Уилсън. Самата тя обаче не е била свидетел на убийството, а знае това от думите на брат си преди смъртта му.
– Ако приемете нейните думи за истина – продължи съдията, – трябва да си зададете въпроса защо господин Крейг е сигнализирал полицията. И още по-важното – защо, когато двайсет минути по-късно детектив Фулър го разпитва, по дрехите на Крейг няма следи от кръв.
Алекс изруга наум.
– Дами и господа съдебни заседатели – продължи съдия Саквил, – в миналото на госпожица Уилсън няма нищо, което да подсказва, че тя не е почтен и достоен гражданин. Въпреки това вие може да сметнете, че показанията й са украсени от лоялността й към Картрайт, за когото тя планира да се омъжи, в случай че бъде признат за невинен. Това обаче не бива да влияе на решението ви. Също така трябва да пренебрегнете естествената реакция на съчувствие към госпожица Уилсън поради това, че е бременна. Вашата задача е да вземете предвид всички доказателства по това дело и да оставите настрани всякаква излишна информация.
Съдията продължи, като подчерта, че Картрайт няма криминално минало и през последните единайсет години е работил за една и съща фирма. Предупреди заседателите да не отдават твърде голямо значение на факта, че самият Картрайт не е дал показания. Това е негово законно право, макар че биха могли да са озадачени от решението му, особено ако няма какво да крие.
Алекс отново изруга мислено собствената си неопитност. Това, което смяташе за предимство, когато хвана Пиърсън неподготвен за заключителната си реч и дори предизвика прокуратурата да излезе с предложение за споразумение, сега можеше да се окаже в негова вреда.
Съдията завърши речта си със съвет към заседателите да не бързат с решението си. В крайна сметка съдбата на един човек зависеше от тях. В същото време обаче друг мъж бе загубил живота си и ако те смятаха, че Дани Картрайт е невинен, с право би трябвало да си зададат въпроса кой друг би могъл да е извършител на престъплението?
В два часа и дванайсет минути заседателите се оттеглиха от съдебната зала, за да започнат обсъждането. През следващите два часа Алекс се опитваше да не спори мислено със себе си дали не се е провалил, като не призова Дани да даде показания. Дали, както смяташе баща му, Пиърсън разполагаше с още някакъв уличаващ факт? Или пък Дани можеше да убеди заседателите, че не е убил най-добрия си приятел? Безсмислени въпроси, които не успя да прогони от главата си, докато чакаше заседателите да се върнат.
Малко след пет часа заседателите влязоха в залата и заеха местата си. Алекс не успя да разгадае безизразните им изражения. Съдия Саквил погледна надолу от подиума си и попита:
– Дами и господа заседатели, стигнахте ли до решение?
Говорителят се изправи от мястото си на първия ред.
– Не, Ваша Светлост – отговори той, като четеше от лист хартия. – Все още разглеждаме доказателствата и имаме нужда от още време.
Съдията кимна, благодари им за старанието и добави:
– Сега се приберете и си починете добре, преди да продължите с обсъждането утре сутрин. Не забравяйте, че щом напуснете тази зала, нямате право да коментирате делото с никого, включително и със семействата си.
Алекс се прибра в малкия си апартамент в Пимлико и прекара втора безсънна нощ.
