Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 26 (всего у книги 28 страниц)
90
През следващите три дни Шон отново беше принуден да стои неподвижно прав или клекнал. Храна почти не получаваше, чашата вода беше единственото, което го поддържаше жив. Преживя процедурата в ковчега още три пъти. Ледени струи вода или бой с палки го изваждаха от унеса, а в килията му пускаха оглушителна музика, която продължаваше с часове. Оголени кабели не му позволяваха да се доближи до нара и до определени части от стените. В крайна сметка беше принуден да се свие в един от ъглите. Страхуваше се да помръдне. Стомахът му беше празен, целият бе в рани. Духът му бе пречупен.
Дойде в съзнание два часа след поредната процедура в ковчега, вдигна глава и се огледа. Беше изгубил представа за времето. Не помнеше откога е тук: дни, месеци или години. Мозъкът му беше изключил. Вратата се отвори и той се разрида, вцепенен от ужаса на предстоящите изтезания.
– Здравей, Шон – каза Валъри. – Готов ли си вече да бъдеш добро момче?
Той не беше в състояние дори да повдигне глава.
– Твоята приятелка се оказа по-твърда – подхвърли Валъри. – Не успяхме да я разплачем.
– Къде е Мишел? – бързо вдигна глава той.
– Не е твоя работа, ревльо.
Заковал поглед в арогантното лице и изправената стойка на Валъри Месълайн, Шон усети как страхът го напуска и на негово място се появява бясна ярост. Опря ръка на стената, за да запази равновесие, после се стрелна напред и я сграбчи за гърлото. Искаше да я убие, да изцеди от това отвратително същество цялата му арогантност и превъзходство.
Тъмничарите го откъснаха от нея и го запратиха в ъгъла на килията. Валъри беше отстъпила до отсрещната стена и се опитваше да върне самообладанието си, но в очите й имаше страх. Макар и малка, тази победа му се стори изключително сладка.
Опря гръб на стената и започна да се надига.
– Имаш синини по шията, Вал – насмешливо подхвърли той. – Ще се наложи да изкараш няколко сеанса в онзи ковчег. Чувал съм, че ги оправя единствено липсата на кислород. Ако междувременно не се задушиш, разбира се…
– Не знаеш какво те чака! – изсъска тя. – Това досега ще ти се стори песен!
– Къде е Мишел?
– Вече ти казах, че трябва да мислиш само за себе си!
– Тя е мой партньор и приятел. Но ти май нямаш понятие от такива неща. – Очите му се насочиха към един от надзирателите – младеж с късо подстригана руса коса и мускулесто тяло. – Момче, гледай да не ядосаш дамата, защото като нищо ще те обяви за шпионин и ще те побърка от изтезания!
Младежът не отговори, но в сините му очи се мярна сянка на безпокойство.
Шон отново се обърна към Валъри.
– Къде е Мишел? – изкрещя той и сам се учуди на силата на гласа си.
– Виждам, че се налага да те обработим още малко – хладно процеди тя.
– Имам приятели в ЦРУ и съм абсолютно сигурен, че никой не те е упълномощил за това, което вършиш! И за което рано или късно ще гниеш в затвора!
– Върша си работата! – отвърна Валъри. – А ти си враг на тази страна. Враг и предател, който проникна в секретна база на правителството!
– Господи! Не мога да повярвам на ушите си!
– Разполагаме с доказателства, че си участник в нелегална мрежа за разпространение на наркотици!
– На това вече няма как да не повярвам, защото го чувам от твоята уста!
– Когато приключим тук, ще ни разкажеш всичко, което искаме да знаем.
– С изтезания можете да изтръгнете от мен каквото пожелаете, но то няма да промени истината!
– И каква е тя?
– Че ти си побъркана! – отсече той.
Валъри се обърна към тъмничаря и хладно нареди:
– Преминете на следващото ниво и го притиснете здраво!
Преди той да отвори уста, на вратата се появи мъж в цивилен костюм, придружен от двама въоръжени пазачи.
– Какво търсите тук? – остро попита Валъри.
– Изпраща ме Иън Уитфийлд – отвърна човекът с костюма. – Трябва да ви предам заповедите му.
– Уитфийлд не може да ми заповядва!
– Сигурно, но един друг човек може – рече мъжът и й подаде лист хартия. Шон внимателно следеше лицето й, докато четеше заповедта. Беше абсолютно наясно какво се случва. Жената пред него току-що бе поела ролята на жертвения агнец според класическия сценарий на Вашингтон. Сценарий, който е ясен на всички служители на сигурността в страната, но не и на обикновените граждани.
Валъри мълчаливо сгъна заповедта и я пъхна в джоба си.
Единият от въоръжените мъже пристъпи към нея, обърна я с гръб към себе си и й щракна белезниците. Миг преди да бъде изведена, тя се обърна и погледна Шон, който нямаше никакво намерение да пропуска шанса от размяната на позициите.
– Не е зле да си осигуриш най-добрия адвокат в тази страна, госпожо! – каза с висок и ясен глас той. – Защото ще имаш много голяма нужда от него!
91
На следващия ден Шон и Мишел бяха транспортирани по въздуха до частна клиника, в която те бяха единствените пациенти. Нямаха представа къде се намираха, тъй като персоналът категорично отказваше да отговаря на въпросите им. В замяна обаче получиха наистина първокласно медицинско обслужване. След четири дни на системи, продължителен здрав сън и две седмици хубава храна, придружена от прецизно дозирани физически упражнения, те почти успяха да се възстановят.
През цялото време ги държаха разделени, отказвайки им всякаква информация един за друг. В крайна сметка Шон не издържа, вдигна един стол над главата на уплашената сестра и изумения санитар и заповяда да го отведат при Мишел.
– Веднага! – неистово изрева той.
Когато влезе в стаята й, Мишел седеше на леглото и гледаше навъсеното небе отвъд прозореца. Усетила присъствието му, тя се обърна, скочи и се хвърли в прегръдките му. Останаха дълго така – треперещи, здраво вкопчени един в друг.
– Те не ми казаха нищо за теб! – разплака се Мишел.
– Аз дори не знаех дали си жива – заекна от вълнение той. – Но вече всичко е наред. Оцеляхме, а Валъри е арестувана.
– Вкараха ли те в ковчега?
– О, да. Няколко пъти. По едно време признаха, че не са успели да изтръгнат дори сълза от теб.
– Плаках, Шон, повярвай ми – прошепна тя и очите й отново се извърнаха към прозореца, под който имаше леха с увехнали цветя. – Много плаках.
– Съжалявам, Мишел.
– За какво? Нали и теб те изтезаваха по същия начин?
– Идеята да проникнем в лагера беше моя.
– Аз съм голямо момиче, Шон – тихо рече тя. – Спокойно бих могла да се откажа от операцията.
– Знам защо не го направи – прошепна той.
Замълчаха и отправиха погледи към мъртвите цветя зад прозореца.
* * *
След края на възстановителните процедури ги натовариха на частен самолет, който отлетя в неизвестна посока. На летището ги посрещна лимузина със затъмнени стъкла, която ги откара на пуст подземен паркинг. Експресен асансьор ги качи в огромен офис, чиято мебелировка се изчерпваше с три стола. Пред вратата пазеха двама яки мъже в цивилни костюми, под които личаха пистолетите. На единия от столовете в просторното помещение седеше дребен, безупречно облечен мъж с бяла коса и очила с тънки метални рамки. Той ги гледаше с нескрита симпатия.
– Най-напред искам да ви поднеса официалните извинения на правителството за всичко, което сте преживели – вежливо започна мъжът.
– Много странно! – гневно отвърна Шон. – Защото именно правителството направи всичко възможно, за да ни ликвидира!
– Правителството е сложна машина, мистър Кинг – отвърна с равен глас белокосият. – Понякога става така, че някои негови представители превишават правомощията се. Но това не означава, че цялото правителство е лошо. Все пак вие сте проникнали в секретна база на ЦРУ.
– Докажете го! – отсече Шон, който не беше в настроение за компромиси.
– Давате ли си сметка какво се случва в онази база? – намеси се Мишел. – Нима ни обвинявате за това, което сме направили?
– Моята работа изключва определянето на вина, мис Максуел – леко сви рамене мъжът. – Задачата ми е да определя следващите ни действия по начин, който да бъде от полза за всички.
– Интересно ми е да чуя как ще го направите! – остро каза Шон. – Нашето правителство ни подложи на изтезания и почти ни ликвидира. Нашето правителство отвлече момиченце на име Виджи Тюринг. Нашето правителство стана причина за смъртта на няколко невинни граждани. Не виждам как ще предприемем някакви действия, които да са от полза за всички!
– Ще ви кажа – леко се приведе мъжът. – Вече прегледахме видеозаписа, който сте използвали за получаването на съдебна заповед за обиск на Кемп Пиъри. Вие добре знаете, че той съдържа някои… хм… компрометиращи кадри. Нашата техническа служба твърди, че от този запис са направени копия.
– Аха, значи искате записа, който доказва как нашето правителство нарушава около стотина закона!
– Не е било нашето правителство, мистър Кинг! – леко повиши тон белокосият. – Вече споменах, че някои хора просто прекрачват границите.
– В случая не ги прекрачват, а по-скоро ги стъпкват! – прекъсна го Шон, огледа го внимателно и добави: – Сега разбирам защо са избрали за този инструктаж именно вас – човекът с бели коси и безупречни маниери, който прилича на герой на Джон Льо Каре от времето на Студената война.
– Радвам се, че схващате бързо – невъзмутимо отвърна представителят на властта. – Надявам се да проявите същата прозорливост и по отношение на споменатия видеозапис. Искаме оригинала и всички копия.
– Естествено, че ги искате – иронично отвърна Шон. – Но аз съм адвокат и държа да чуя какво предлагате в замяна. Предварително ви предупреждавам, че трябва да е десет пъти повече от това, което първоначално сте намислили. Иначе сделката пропада.
– Упълномощен съм да направя известни отстъпки…
– Зарежете отстъпките! По-добре чуйте условията ни. Първото от тях е да освободите Виджи Тюринг жива и здрава. Ако отговорите, че е невъзможно, записът отива директно в ръцете на мой приятел журналист, който отчаяно мечтае да спечели наградата „Пулицър“. Второ, Валъри Месълайн, или жената, която се крие под това име, да си получи заслуженото с цялата тежест на закона. Нямам предвид повишение. Трето, същата процедура да бъде приложена и спрямо еднокраката Алиша Чадуик. Незабавно да се прекрати цялата незаконна дейност на територията на Кемп Пиъри. Напълно и окончателно! Край на дрогата, край на изтезанията! След като изпълните тези условия, спокойно можете да се смятате за късметлия!
Мъжът бавно се облегна.
– Вече се погрижихме за двете жени, които споменахте – промълви той. – Имате думата ми.
– Пет пари не давам за вашата дума! – отсече Шон. – Искам доказателства!
– Добре, ще ги получите.
– А Виджи? – тревожно попита Мишел. – Тя добре ли е?
Мъжът кимна.
– Що се отнася до дейността в Кемп Пиъри, част от нея положително ще бъде прекратена, мистър Кинг. Всъщност вече е прекратена. Но не мога да ви обещая за цялата дейност. Част от нея има изключително значение за сигурността на страната.
– Не казвате ли това всеки път, когато решите да нарушите нечии права?
– Нима трафикът на наркотици е от изключително значение за сигурността? – добави Мишел.
– Ние не продаваме тези наркотици, а ги унищожаваме – отвърна мъжът.
– Да, а аз съм Уелският принц! – кресна Шон.
– Трима души бяха убити – напомни Мишел.
– Факт, за съжаление – кимна белокосият. – Но какво е смъртта на трима души пред спасяването на хиляди, а може би и милиони?
– Въпросът ви е валиден само до момента, в който не стане въпрос за някой от близките ви – контрира Шон.
– Все пак не мога да ви обещая, че цялата дейност на Кемп Пиъри ще бъде прекратена – поклати глава човекът насреща им.
– В такъв случай имаме проблем – въздъхна Шон. – Надявам се добре да си помислите, ако случайно ви минава мисълта да отстраните двата проблема, които в момента стоят пред вас. Разполагам с пет копия от записа, който вече познавате. Всички са на различни и сигурни места. Ако ние с Мишел не умрем в съня си, щастливо навършили деветдесет, едно от копията ще отиде директно при жадуващия за „Пулицър“ журналист, за когото вече ви споменах. Останалите ще отидат съответно в „Ню Йорк Таймс“, „Уошингтън Поуст“ и „Лондон Таймс“.
– Дотук копията са четири – бързо изчисли белокосият. – А петото?
– То е запазено за президента. Обзалагам се, че много ще му хареса.
– Значи стигаме до задънена улица, така ли?
– Добрите адвокати винаги търсят компромис – отвърна Шон, стана и закрачи напред-назад. – Ето моето предложение: в Кемп Пиъри има скрито съкровище.
– Моля?! – объркано го погледна белокосият.
– Просто млъкнете и слушайте. Съкровището е скрито в основите на ловната хижа Порто Бело, принадлежала някога на лорд Дънмор. Злато, сребро, скъпоценни камъни, които сигурно струват милиони.
– Господи! – възкликна мъжът.
– Преди да споменавате името на Създателя и да си представите купчината банкноти, съкровището трябва да бъде продадено на търг, за да получи максимално висока цена. Правителството също може да го купи, стига да пожелае. За мен няма значение, но получената сума трябва да се раздели на три равни части.
Белокосият извади лист и писалка.
– Ясно. Предполагам, че всеки от вас ще поиска по една част.
– Нищо подобно! – отсече Шон. – Едната част ще бъде прехвърлена на Виджи Тюринг. Тя едва ли ще замени убития й баща, но все пак е нещо. Вторият дял отива за двете деца на Лен Райвест. Те учат в колеж и парите ще им трябват. А третия ще предадете на семейството на съдебния лекар, който бе убит при газовата експлозия. Дотук ясен ли съм?
– Да – кимна мъжът, усърдно записвайки си всичко.
– Много добре. Имайте предвид, че лично ще проверя сумите, които ще получат тези хора, тъй като много добре познавам бюрократичните похвати, с които ще се опитате да им отнемате поне половината. Ако трябва специален закон от страна на Конгреса, нека го гласуват. Но парите трябва да отидат при получателите си, освободени от всякакви данъци.
– Няма проблем – кимна събеседникът им.
– И аз така мисля.
– Но първо искаме да се срещнем с Виджи – обади се Мишел. – И да се уверим, че е добре.
– Мога да го уредя.
– Тогава го уредете, и то по-бързо – рече Шон.
– Дайте ни една седмица.
– Добре, но не повече.
– А вие ще си държите устата затворена, нали? – погледна ги очаквателно мъжът.
– Точно така – кимна Шон. – Не искаме да попаднем в затвора.
– И ще получим копията?
– Да, ще ги получите.
– Можем ли да ви вярваме?
– Точно толкова, колкото и аз на вас.
92
Седмица по-късно Шон и Мишел проведоха среща с Джоун Дилинджър в нейния офис. На нея присъства и още един човек, който отказа да се представи. Той съобщи, че собствениците на Бабидж Таун им благодарят за свършената работа, и им връчи чек. Един бърз поглед на сумата беше достатъчен на Шон да прецени, че ще могат да решат неотложните си финансови проблеми, след което ще им останат малко пари и за кратка ваканция, от която и двамата се нуждаеха.
– Надявам се, че сте намерили заместници на Чамп и Алиша, които несъмнено са били ценни за вас – обади се Шон.
– О, да, намерихме – небрежно отвърна мъжът без име. – А благодарение на вас те вече няма да бъдат под електронно наблюдение.
След тези думи непознатият се насочи към изхода, а Шон не се стърпя и подхвърли:
– Но защо изразходвате толкова време и средства за нещо, което ще блокира прогреса в световен мащаб?
– Кой ви каза, че в Бабидж Таун се работи върху подобни проекти? – рязко се обърна онзи.
– Един-двама истински гении.
– Дори да допуснем, че в думите ви има известна доза истина, нещата са далеч по-сложни – отвърна непознатият.
– Но вие сте готови да хвърлите заровете, така ли? – възкликна Шон. – Да рискувате бъдещето на човечеството?
– Ако не го сторим ние, ще го направи някой друг.
– Писна ми от гении – въздъхна Мишел, след като непознатият напусна кабинета.
– Добра работа свърши, Шон – усмихна се Джоун. Поколеба се за момент и добави: – Вие също, Максуел. Доколкото съм осведомена, Шон не би могъл да се справи без вас.
Тя не знаеше нито за изтезанията, на които ги бе подложила Валъри Месълайн, нито за договорката им с правителството. И никога нямаше да узнае.
Двете жени неохотно си стиснаха ръцете.
Вкараха колата в подземния паркинг на жилищния блок и отвориха багажника да си вземат нещата. В същия момент до тях спря лимузина, от прозореца на която надникна Иън Уитфийлд.
– Качвайте се! – сухо заповяда той.
Те се настаниха на седалките срещу него.
– Съжалявам, че не можах да ви освободя по-рано – рече Уитфийлд.
– Как изобщо успя да обърнеш всичко срещу шефката си? – полюбопитства Шон.
– Разбрал си, че продава част от наркотиците за своя сметка, нали? – неочаквано се намеси Мишел. – С това си я заковал.
– Как стигна до подобно заключение, Максуел? – отвърна с въпрос той.
– На летището ми направи впечатление, че част от балите не бяха натоварени на самолета на Чамп. По всяка вероятност именно те бяха делът на Валъри. Един възрастен държавен служител ни уведоми, че ЦРУ е поело грижата за унищожаването на дрогата, но Хейс и Вернис се оплакваха, че районът е наводнен с наркотици.
– Въпреки връзките си Валъри не би могла да организира сама подобен канал! – отсече Уитфийлд.
– Това обяснява редовната й поява из местните заведения – щракна с пръсти Шон. – На практика не е флиртувала с клиентите, а е пласирала дрогата.
– В крайна сметка успях да накарам част от хората й да пропеят – кимна Уитфийлд. – С тяхна помощ разкрих плановете й, а вашият арест свърши останалото.
– Но защо рискувахте да изнесете наркотиците със самолета на Чамп, като спокойно бихте могли да ги унищожите на територията на Кемп Пиъри? – попита Мишел.
– Там не разполагаме с такива съоръжения. Когато ти разкри съучастието на Чамп, нямахме възможност и време за друга реакция.
– Ясно – бавно промълви Шон. – А какво стана със скъпата Вал и нейната кръвожадна помощничка Алиша?
Вместо отговор Уитфийлд му подаде последния брой на „Уошингтън Поуст“. На шеста страница имаше кратко съобщение за смъртта на две служителки на Държавния департамент при автомобилна катастрофа в околностите на Пекин. Под него бяха поместени и снимките на жертвите.
– По дяволите! – възкликна Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. – Дори не съм си помислил, че могат да ги ликвидират.
– А какво очакваше? Да ги изправим пред съда, за да разкажат с подробности за деянията си? Включително и за свръхсекретните програми, по които работеха? – Уитфийлд погледна снимката на Алиша. – Бях с нея в бронирана кола в Ирак, когато попаднахме на мината. Аз я измъкнах. Тогава пострада кракът ми. Тя беше добър агент, но явно в даден момент е кривнала от правия път.
– Какво ще стане със съкровището? – попита Шон.
Уитфийлд извади някакви документи от вътрешния си джоб и му ги подаде.
– Условията ти са изпълнени – отвърна той. – Разделено е на три равни части, освободени от данъци. – Замълча за миг, после добави: – Добър жест. Малцина биха проявили подобна щедрост.
– А Виджи? – намеси се Мишел.
– След малко ще ви отведа при нея. Тя е добре. Извади късмет, че Валъри беше прекалено заета с вас, за да се занимава с нея.
– Иън, ти застана на наша страна и се обърна срещу своите – приведе се напред Шон. – Защо все още си жив и здрав и дори не си арестуван?
– Аз бях шеф само формално, но базата се управляваше от Валъри – мрачно отвърна Уитфийлд. – Благодарение на отличната си работа тя направи главозамайваща кариера в ЦРУ. Когато поемах поста, не бях уведомен за състоянието на нещата и просто трябваше да се примиря. Но твърде скоро разбрах, че беше грешка, защото тази жена започна да превишава правомощията си. Първата й работа беше да поеме командването на няколкото специални части, разположени на територията на базата. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам благоприятен момент, макар че не хранех особени надежди. – Замълча за момент и заби очи в лицето на Шон. – Доколкото ми е известно, тя е направила всичко възможно да те вкара в леглото си.
– Не ми беше трудно да откажа – отвърна почти искрено Шон.
– Постъпил си правилно – кимна Уитфийлд. – В противен случай сега нямаше да си жив. Това беше причината да се появя на брега тогава. Знаех, че тя иска да разбере докъде е стигнало разследването ти. Проследих я и влязох в ролята на ревнив съпруг. Тя се вбеси, че ти дадох шанс да се измъкнеш.
– Значи отново си ми спасил живота? – смаяно го погледна Шон. – Благодаря ти.
– Длъжен съм да закрилям гражданите на тази страна, дори и на поста, който заемам.
– Питам се защо Валъри не ни уби и двамата още на плажа – замислено промърмори Шон.
– Защото искаше да ти отмъсти за намесата в плановете й. Но не и без да разбере докъде си стигнал.
– Но кой уби Лен Райвест?
– Мога да ти кажа само едно: интересът на Алиша към него съвсем не беше романтичен.
– И присъствието й в Бабидж Таун заедно с Чамп не е било случайно, така ли?
– Чамп и Алиша са били вербувани от ЦРУ преди много години. Внедрени са в Бабидж Таун още от самото начало на проекта. Между другото, и двамата имат висока репутация в научните среди.
– А задачата им е била да откраднат разработките, свързани с квантовия компютър, така ли? – попита Мишел.
– Да кажем, че са били заинтересовани наблюдатели. Истинската им дейност в Бабидж Таун беше свързана с разработката на устройство, което да противодейства на квантовия компютър.
– Какво? – вдигна вежди Мишел.
– В научните среди са наясно, че рано или късно квантовият компютър ще се появи на пазара. Собствениците на Бабидж Таун работят върху създаването на такъв с единствената цел да създадат уред, който може да му се противопостави.
– Значи те самите са се страхували от квантовия компютър? – вдигна вежди Шон.
– И можем да ги търсим сред банките и международните корпорации? – добави Мишел. – Онези с дълбоките джобове?
– Именно – кимна Уитфийлд. – Можете да си представите какво ще се случи с банките и фондовите пазари, когато квантовият компютър влезе в употреба. Но ЦРУ не можеше да позволи да се случи подобно нещо, при това под носа му. Не бих казал, че сме се интересували конкретно от някакви антиуреди. Все пак сме шпиони и нашата работа е друга.
– И докъде стигнаха в опитите си да спрат прогреса? – пожела да узнае Шон.
– Ако съм на ваше място, още днес ще започна да плащам в брой и да си държа парите под възглавницата – сви рамене Уитфийлд. – А за кореспонденцията си ще използвам писалка и хартия.
– Съвпадение ли е фактът, че Бабидж Таун действа в съседство с най-голямата секретна база на ЦРУ? – попита Шон.
Уитфийлд поклати глава.
– ЦРУ е собственик на мястото посредством фирма фантом. Купили са го именно защото е в съседство с Кемп Пиъри. Чамп е успял да убеди собствениците на Бабидж Таун да го вземат под наем.
– Като между другото е изпълнявал ролята на пилота, който е пренасял дрогата – добави Мишел.
– Нека бъдем наясно – мрачно я погледна Уитфийлд. – Чамп е добър агент, който само изпълняваше заповеди. Точка по въпроса. Не е работил нито за Валъри, нито за Алиша. – Замълча за миг, после добави: – Помоли ме да ти предам, че съжалява за развоя на събитията.
– Съжалява значи! Но това не му попречи да ме простреля в ръката!
– Ако е искал да те убие, бъди сигурна, че вече щеше да си мъртва.
– Виджи беше в самолета му. И нея ли щеше да убие?
– Не. Целта ни беше да спасим момиченцето от Валъри. Но точно в този момент ти реши да се намесиш!
– О, боже! – отчаяно въздъхна Мишел.
– Чамп ме помоли да ти предам и още нещо – добави след кратка пауза Уитфийлд. – Първо, че на света има много неща, за които си заслужава да живееш, и второ – да не си и помисляш някога отново да опитваш да управляваш самолет. Не съм много сигурен, че съм го разбрал…
Мишел сведе очи.
– Значи Чамп е добре, така ли? – тихо попита тя.
– Да. Получи ново назначение, също като мен.
– Защо отвлякоха Виджи? – вдигна глава тя.
– В нотите на песента имаше закодирано послание, което Алиша успя да разчете, разбира се, с помощта на мощните компютри в Бабидж Таун. Оказа се, че в него е използван немският шифър „Енигма“ от времето на Втората световна война.
– Знаех си аз! – горчиво поклати глава Шон. – Идеята за „Енигма“ й я подхвърлих аз, а след това тя излъга, че не е успяла да разкодира посланието. А ключът към него е самата Виджи. Един жив ключ.
– Много ни помогна и заглавието на песента – добави Мишел. – „Шенандоа“.
– Вярно – кимна Шон.
– А какво научихте от разшифрованата песен?
– В нея се описват голяма част от нещата, които Мънк Тюринг е открил в Кемп Пиъри. Което беше достатъчно за Валъри да заповяда отвличането на детето.
– Алиша ли го е направила? – извика Мишел.
Уитфийлд кимна.
– Предполагам, че не е кой знае какво в сравнение с останалата й дейност, но тя ни помогна да качим Виджи на самолета. Предполагам, че е изпитвала силна привързаност към нея, защото операцията беше свързана с огромен риск.
– Вероятно е така – призна Шон.
– Едно нещо не мога да разбера, Иън – въздъхна Мишел. – Как можеш да работиш за хора, които се занимават с трафик на наркотици?!
Уитфийлд сви рамене.
– За да се направи опиум, е нужно маково семе. А за да се направи хероин е нужен опиум. В момента икономиката на Афганистан се крепи единствено на реколтата от мак. Ако ние не изкупуваме тази реколта, ще го сторят терористите. А огромната печалба от търговията с наркотици ще използват за нападенията си срещу нас. Понякога се получава така, че сме принудени да изберем по-малката от двете злини.
– Но тя си остава злина! – тръсна глава Мишел. – А Валъри вършеше чисто престъпление!
– Валъри беше истински престъпник – съгласи се Иън. Може да ви прозвучи налудничаво, но аз съм сигурен, че след изтезанията тя щеше да ви ликвидира – ей така, от злоба. Била е убедена, че ще й се размине. Смяташе, че ролята й в ЦРУ е доста по-различна от моята.
– Искам да те попитам и още нещо, Иън – погледна го в очите Шон. – По какъв начин е проникнал в базата Мънк Тюринг?
– Мисля, че ви дължа тази информация – кимна след кратко колебание Уитфийлд. – Прекосил е реката, използвайки специален уред за придвижване под вода. Открихме го в близост до брега.
Шон погледна Мишел.
– Не, това е…
– Всъщност открихме два – побърза да добави Уитфийлд. – На втория се натъкнахме през онази ужасна нощ. – Очите му подозрително пробягаха по лицата им: – Да знаете нещо по въпроса?
– Умните хора винаги мислят еднакво – усмихна се Шон.
Лимузината забави ход и спря.
– Пристигнахме – отвори вратата Уитфийлд. – Не бързайте, аз ще ви почакам отвън.
