Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 28 страниц)
93
Жената, която им отвори, имаше поразителна прилика е Виджи.
– Вече ви чака – съобщи тя и ги покани да влязат.
– Вие ли сте майка й? – попита Мишел.
– Не, аз съм леля й. Горката ми сестра почина преди години. Хората казват, че много си приличаме.
Влязоха във всекидневната. Виджи започна да свири на пианото в момента, в който зърна Мишел. А тя седна до нея и я прегърна.
Лелята се представи като Хелън.
– Дори не знаех, че са във Вирджиния – каза тя. – Нищо не бях чула и за ужасния инцидент с Мънк. Един ден Виджи просто се появи на вратата и аз щях да припадна.
– Мънк е имал родителските права, така ли?
– Животът на сестра ми беше много объркан – понижи глас Хелън. – Наркотици, психическо заболяване. Опасявахме се, че малтретира и детето. В крайна сметка Мънк успя да се раздели с нея, но аз все си мисля, че и ние трябваше да се намесим. Но сега ще компенсирам този пропуск, тъй като възнамерявам да я осиновя.
– Чудесно, Хелън – обади се Мишел, която неусетно се беше отдалечила от Виджи. – Тя е много специално дете.
– Знам, че се нуждае от специализирана помощ. Отначало се страхувах, че ще струва много скъпо и няма да мога да си го позволя, но неотдавна научих, че Мънк й е оставил значително състояние. Виджи ще разполага с достатъчно средства за всичко, от което се нуждае.
– Ако имате нужда от добър психолог, аз ще ви предложа едно име – обади се Шон. – Двамата вече се познават.
Виджи дръпна Мишел към прозореца и посочи близкото езеро.
– Искаш ли да отидем там?
– А ти искаш ли? Предполагам, че не си забравила какво се случи последния път.
– Тогава бях сама. Но ако отидем двете, всичко ще бъде наред, нали?
– Точно така.
По обратния път към колата Мишел погледна Шон и тихо подхвърли:
– Предвид факта, че сам откри съкровището, ти постъпи наистина много щедро.
– Открил го е Хайнрих Фукс – поклати глава Шон. – Но това, което видях там, ми помогна да получа отговор на въпроса, който ме измъчваше дълго време.
– Какъв въпрос?
– Помниш ли червеникавите петна по ръцете на Мънк?
– Да. Следи от ръжда, получени при прескачането на оградата.
– Не са били от ръжда. Оградата беше абсолютно нова. Мънк ги е получил, докато е къртил тухлите от стената, зад която беше скрито съкровището, също като мен. – Поклати глава и добави: – Бях заблуден. „Кодове и кръв“ няма нищо общо с Алън Тюринг и кръвната връзка помежду им. Мънк се е изразил буквално. Ръцете му са изглеждали окървавени, защото е изкопал съкровището.
– Според теб колко пъти е прониквал на територията на Кемп Пиъри? – погледна го тя.
– Поне два, ако не и повече. Явно е видял това, което видяхме и ние, но за разлика от нас не е успял да се измъкне. Фактът, че е закодирал наблюденията си в песента, говори, че отначало е тръгнал да търси само съкровището, но после е решил да разкрие незаконната дейност на територията на базата.
– Но как е мислил да го измъкне? Златото не се пренася лесно.
– Отначало го е приел само като предизвикателство просто защото е бил гений. Обикновен гений. А после вероятно е решил да измъкне само скъпоценните камъни, които са сравнително удобни за носене.
– А иронията на съдбата, за която е споменал пред Райвест?
– Със сигурност е имал предвид факта, че най-голямата шпионска организация на планетата не е подозирала за съкровището, което буквално е било под краката й.
Спряха пред лимузината и Уитфийлд отвори вратата.
– Трябва да финализираме сделката – каза той.
– Имаш предвид копията от видеозаписа ли? – погледна го Шон, изчака кимването му и влезе в колата.
Шофьорът получи съответните указания и потегли. Своевременно прибрал копията от Хорейшо, Шон ги беше разпръснал в няколко тайника. Измина известно време, преди да ги съберат, но най-после всичко беше наред. Уитфийлд пое касетите, огледа ги и внезапно върна една от тях обратно на Шон.
– Те знаят, че са пет, Иън – поклати глава Шон. – Ако им предадеш една по-малко, най-вероятно и ти ще катастрофираш някъде в Китай, а ние също няма да видим бял ден.
– Ще направя допълнително копие – отвърна Уитфийлд. – Не си го чул от мен, но държа да ти кажа, че когато имаш работа с ЦРУ винаги трябва да имаш скрит коз. Ще кажа, че няма как да знаем точния брой на копията, които си направил. Това ще бъде достатъчно за безопасността ви.
Лимузината спря.
Шон слезе, поколеба се за момент и се наведе над прозорчето.
– Виж какво, Иън. Знам, че едва ли ще видим повече, но ако някога се нуждаеш от помощ, не забравяй, че във Вирджиния имаш двама истински приятели.
Уитфийлд здраво стисна ръцете им и леко въздъхна.
– Ако съм научил нещо от този занаят, то е, че дяволски трудно се намират истински приятели!
94
В един мрачен ден в началото на ноември Шон закара Мишел до кабинета на Хорейшо.
– Не искам да го правя, Шон – примоли се Мишел. – Наистина не искам!
– Хей, ти успя да се измъкнеш жива дори от място като Кемп Пиъри! – отвърна той. – А доколкото те познавам, никога не си се отмятала от думите си!
– Благодаря за подкрепата – горчиво рече тя.
Хорейшо ги очакваше.
Шон се обърна към вратата, но Мишел се вкопчи в ръката му.
– Моля те, остани!
– Идеята не е добра – поклати глава Хорейшо, срещнал питащия поглед на приятеля си.
– Но аз искам да остане!
– По този въпрос ще трябва да ми се довериш, Мишел. Той не може да остане.
Хипнотичният сеанс започна веднага след като Шон напусна кабинета.
Няколко минути по-късно Мишел се върна в детството си, а след още малко усилия от страна на Хорейшо стигна и до онази нощ в Тенеси, която бе променила живота й завинаги.
Очите й бяха широко отворени, но умът не контролираше съзнанието й. Хорейшо я наблюдаваше с професионален интерес и нарастваща болка. На моменти тя говореше съвсем по детски, после изведнъж преминаваше към речника и разсъжденията на възрастен човек, който подсъзнателно се опитва да разбере и анализира една драматична случка в живота си.
В онази нощ се бе появил мъжът в униформата. Мишел не помнеше да го е виждала преди. Когато той дойде, тя спеше – по изключение при майка си, която през цялата вечер беше много нервна. Тя каза на мъжа да си върви, защото не иска да го вижда повече. Отначало той прие думите й с усмивка, но после се ядоса. В един момент започна да се съблича. Когато посегна към майка й, тя се обърна и каза на детето да бяга. Мъжът започна да дърпа дрехите на майка й. Тя се съпротивляваше, но мъжът беше много силен и я повали на пода.
Една секунда беше достатъчна за Мишел. Беше държала в ръце пистолета на баща си – незареден, разбира се. Издърпа оръжието на военния от кобура, който лежеше на канапето заедно с дрехите му. Насочи го в гърба на мъжа и натисна спусъка. В средата му се появи голям червен кръг и той умря, проснат върху майка й. А тя беше толкова шокирана, че припадна.
– Аз го убих – прошепна Мишел и сълзите й рукнаха. – Аз убих човек!
Когато баща й отвори вратата, тя продължаваше да стои с пистолет в ръка. Не знаеше защо се връща толкова рано. Той изтръгна оръжието от ръцете на Мишел и вдигна тялото на мъжа от майка й. Направи опит да я свести, но тя беше загубила съзнание. Вдигна я на ръце и я пренесе на леглото, после се върна и хвана ръката на Мишел.
– Той ми стисна ръката и каза, че ще излезе за малко, но веднага ще се върне – прошепна тя. – Аз се разпищях и го помолих да не ме оставя сама. Вкопчих се в крака му и отказах да го пусна. Стисках го толкова силно, че той отстъпи и каза, че ще ме вземе със себе си. Качи ме отпред, после пренесе тялото на мъжа и го постави отзад, на пода между седалките.
– А защо не го сложи в багажника? – попита Хорейшо.
– Защото беше пълен с някакви боклуци – бързо отвърна Мишел. – Затова татко го сложи отзад. Аз видях лицето му. Очите му бяха отворени, но беше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото аз го бях застреляла. А когато застреляш някой, той умира. Винаги умира.
– Какво направи баща ти? – попита Хорейшо.
– Покри го с вестници, а върху тях хвърли старото си палто и разни други неща. Каквото успя да намери. Но аз продължавах да виждам очите на мъжа, вперени в мен. Разплаках се и казах на баща ми: „Тате, той продължава да ме гледа! Накарай го да престане!“
– Какво направи баща ти?
– Затрупа го с още неща. Вече не го виждах. Очите му най-сетне престанаха да ме гледат.
– Къде отидохте с колата?
– Горе в планината. Татко спря и слезе, но каза, че скоро ще се върне. И наистина се върна.
– Без мъжа?
– Той го отнесе – отвърна на пресекулки Мишел. – Страх ме беше да погледна отзад, защото ми се струваше, че още е там и ще срещна погледа му.
Треперещото й тяло се преви на две.
– Спри, Мишел – заповяда Хорейшо. – Почини си няколко минути. Всичко е наред. Това, което ми разказа, не може да ти причини зло. Мъжът няма да се върне. Никога повече няма да го видиш.
Тя бавно се изправи, хълцането утихна.
– Готова ли си да продължим? – попита психоаналитикът.
Мишел кимна.
– После се върнахме при мама. Татко ме закара у дома.
– Тя беше ли дошла в съзнание?
– Да – отвърна Мишел. – И плачеше. После двамата с татко си поговориха. Татко беше бесен, луд от гняв. Чух всичко, въпреки че те си мислеха обратното. После татко дойде при мен. Каза ми, че той и мама ме обичат, а останалото е било само лош сън. Кошмар. Каза да го забравя и да не говоря с никого за него. – Очите й отново се напълниха със сълзи. – И аз изпълних желанието му. Не казах на никого. Заклевам се, че не казах на никого, тате! – Обзета от неудържими ридания, тя глухо повтори: – Но аз убих този човек, убих го!
– Отново си почини, Мишел – разпореди се Хорейшо и тя се облегна назад с обляно в сълзи лице.
Той разбираше, че несподелената тайна съсипва Мишел. Беше като непочистена рана, чиято смъртоносна инфекция се е разпространила навсякъде. Цял живот беше крила в себе си изневярата на жената, която я беше родила. А също и действията на баща й, прикрил едно престъпление. Но това беше нищо в сравнение с мисълта, че самата тя беше убила човек. Със собствените си ръце.
Спомни си думите, които младата жена беше изпуснала пред него в Бабидж Таун. Че проблемите й вероятно произтичат от бруталното убийство, което е извършила в детството си. Тогава реши, че просто се прави на интересна, но сега си даде сметка, че това е бил един отчаян вик на обремененото й подсъзнание. Вик, който той не успя да разчете. За съжаление.
Не вярваше, че Мишел действително е видяла очите на мъжа, вперени в нея. Нито в колата, нито в спалнята. Не вярваше, че изобщо е видяла нещо. По-скоро бе усетила нещо ужасно, без да разбира какво е то. И бе реагирала по съответния начин, за да го прикрие. С физически действия, подпомагащи стремежите на подсъзнанието.
Хорейшо изчака няколко секунди, после вдигна глава:
– Е, добре, Мишел. Сега искам да ми разкажеш за розовите храсти.
– Една вечер татко ги изсече. Видях го от прозореца си.
Хорейшо се облегна. Франк Максуел бе засадил тези храсти като подарък на жена си по случай годишнина от сватбата им. Явно съпрузите бяха успели да погребат и забравят този кошмар. Но вече трийсет години някъде там, в Тенеси, близките на мъртвеца вероятно продължаваха да тънат в догадки относно неговото изчезване. Рано или късно семейство Максуел трябваше да отговаря за деянието си. Вероятно не в съда, а пред собствената им съвест.
Хорейшо извърна глава към Мишел и успокоително прошепна:
– Почивай си, не мисли за нищо.
Излезе навън да поговори с Шон, но не му спомена нищо за чутото в кабинета.
– На нея също няма да кажа нито дума – увери го той.
– Тогава за какво беше цялата работа?
– Има шанс признанието, дошло от подсъзнанието, да намали натиска върху съзнателните й действия. А лечението, до което възнамерявам да прибягна, почти сигурно ще подпомогне този процес. При следващия хипнотичен сеанс ще й внуша някои идеи, които до голяма степен ще решат проблема.
– Защо не го направиш още сега?
– Защото има опасност от допълнително обременяване на подсъзнанието й, което е много болезнено.
– Аз мога ли да помогна с нещо?
– Да, като проявяваш повече разбиране към малките й странности. Би било едно добро начало.
След тези думи Хорейшо се върна в кабинета и внимателно извади пациентката си от транса.
– Е, какво ти казах? – нетърпеливо попита тя.
– Мисля, че сеансът беше доста успешен – отвърна той.
– Значи си решил да не ми кажеш нищо? – остро го погледна тя. – Знаех си, че си гадняр, да те вземат дяволите!
– Ето това е моята Мишел! – широко се усмихна Хорейшо. – Жената, която обичам и от която се страхувам!
Потеглиха обратно към къщи. Мълчаха известно време, след което Мишел рязко се извърна към Шон.
– И ти ли няма да ми кажеш?
– Не мога, защото Хорейшо не сподели нищо с мен.
– Стига де! Нима очакваш да ти повярвам?
– Това е истината.
– И нищичко няма да ми кажеш, така ли?
– Напротив. Никога повече няма да те поднасям за глупостите, които понякога вършиш.
– И това е всичко? Изливам си душата, за да чуя само толкова?
– Нищо повече не мога да направя.
– Не ти вярвам!
– Всъщност мога да ти кажа още няколко думи – промълви той и я прегърна през раменете. – Но първо искам да ти дам нещо.
Извади от джоба си изумруда на лорд Дънмор, вграден в изящна огърлица, която бе поръчал преди време.
Забеляза как очите на Мишел се разширяват от учудване и смутено промърмори:
– Хм… В крайна сметка реших, че е глупаво да не си взема малък спомен от онова съкровище…
Протегна ръце и внимателно окачи огърлицата на шията й.
– Прекрасна е, Шон – прошепна тя. – Но какво искаше да ми кажеш?
– То е по-скоро молба – нервно отвърна той.
– Каква молба? – попита тя и заби поглед в лицето му.
Шон помълча, после взе ръката й между дланите си и каза:
– Никога не ме оставяй, Мишел!
Бележка на автора
ВНИМАНИЕ!
ОТВОРЕТЕ НА ТАЗИ СТРАНИЦА
САМО СЛЕД КАТО СТЕ ПРОЧЕЛИ РОМАНА!
Драги читатели,
Бабидж Таун е художествена измислица, заимствана от Блечли Парк в околностите на Лондон, където съюзниците успели да разбият германските военни шифри. За да постигна по-голяма достоверност на разказа, прибавих конкретни географски подробности за една област във Вирджиния, където действително съществуват изоставени имения и рушащи се сгради. Но цялата история около Бабидж Таун е плод на въображението ми в буквалния смисъл на думата. Онези от вас, които познават историята на този щат, без съмнение ще открият прилики с някои имения в областта Тайдуотър, разположени по бреговете на истинската река Джеймс (а не на измислената от мен Йорк). Част от тях са свързани с нашата история – най-вече Уестоувър, Картърс Гроув и Шърли Плантейшън. За щастие те не са в развалини.
След като отбелязах всичко това, вече спокойно мога да призная, че за „сглобяването“ на романа съм прибягнал до известно изопачаване на историческите факти, но това е един от инструментите, използвани от всеки писател. Ето защо моля ви, не ми пишете за открити от вас исторически грешки, защото аз не само съзнателно съм ги допуснал, но и изпитвам удоволствие, че съм го направил.
* * *
А сега по въпроса за квантовите компютри. Материалите, свързани с тях, са напълно автентични – или поне толкова автентични, колкото лаик като мен може да обхване сложните концепции и да ги предаде на читателя в максимално разказвателна и занимателна форма. По света действително съществуват научни институти, корпорации и цели държави, които са се впуснали в бясна надпревара за тяхното създаване. И когато някой го направи, животът реално ще претърпи коренна промяна. В каква посока и до каква степен мога само да гадая. Това ще зависи единствено от онзи, който ги създаде пръв. Голяма помощ в тази насока ми оказа книгата „Пряк път през времето“ на Джордж Джонсън.
В нея се разказва за тайни кодове и шифри, описва се животът на някои от най-добрите криптоаналитици. Именно те ме вдъхновиха за имената на някои от героите в този роман. Ще ги изброя поред:
1. Чамп Полиън е прототип на гениалния френски лингвист Жан-Франсоа Шамполион, който успява да разгадае скрития смисъл на картушите за Птоломей и Клеопатра. Благодарение на неговите открития учените разчитат в оригинал историята на египетските фараони.
2. Майкъл Вентрис е името на човека, който пръв установява, че „глинените плочки“, открити на остров Крит, са изписани на старогръцки с т.нар. линейно писмо.
3. Фамилното име на Алиша Чадуик идва от Джон Чадуик – изключителен познавач на старогръцкия език. Той помага на Вентрис при дешифрирането на надписите върху „глинените плочки“. По любопитно стечение на обстоятелствата тяхното откритие става обществено достояние в годината, в която е покорен Еверест. И съответно получава названието „Еверест на гръцката археология“.
4. Фамилното име на Иън Уитфийлд е заимствано от Уитфийлд Дифи – откривателя на революционния асиметричен код, който измества напълно използвания дотогава симетричен код. В случая симетрията не означава нищо друго освен начин за декодиране, който е огледално копие на начина за кодиране.
5. Малкото име на Мъркъл Хейс идва от Ралф Мъркъл, който работи в екип с Дифи и професор Мартин Хелман от Станфордския университет върху революционната технология за приложната публична криптография, която окончателно решава проблемите, свързани с достъпа и разпространението на кодовете.
6. Фамилията на Лен Райвест е заимствана от Рон Ривест, който е един от създателите на РСА – системата за криптография на асиметричния публичен ключ, намираща широко приложение в днешно време. Той работи в екип с Ади Шамир и Ленърд Ейдълман.
7. Фамилията на Мънк Тюринг идва, разбира се, от Алън Тюринг. В книгата са използвани действителни детайли от живота му. Същото се отнася и за Чарлс Бабидж и Блез дьо Виженер, които са действителни личности.
8. Фамилията на Валъри Месълайн няма нищо общо със света на криптографията. Но студентите по история без съмнение ще направят връзката. Предлагам им един ключ: за разлика от гениално асиметричния РСА фамилното име и характерът на Валъри са абсолютно симетрични.
И тъй, какво говори името на всеки един от нас? Много, особено в книга като „Обикновен гений“!
Историята на Кемп Пиъри е фактологически вярна, резултат на продължителни проучвания от моя страна. Но нещата, които се случват там, са изцяло плод на въображението ми. Това е така, защото едва ли някой писател би получил разрешение да проучва дейността на такива бази. В тази връзка имам една молба към читателите на този роман (ако случайно им попадне в ръцете), които действително работят на подобни места: моля, не забравяйте, че събитията в Кемп Пиъри са измислени, също както и героите и диалозите, свързани със секретната база. Те нямат нищо общо нито с вас, нито с работата, която вършите в полза на родината. Известна с наименованието „Тайното място“ сред местните жители, базата Кемп Пиъри заслужава да се поразходите покрай нея и толкоз. Всъщност не става. Защото ЦРУ ще откаже да признае, че такова нещо изобщо съществува.
Идеята за „Обикновен гений“ ми хрумна, след като прочетох някои неща за шифъра на „Бийл“. Под това име се крие абсурден феномен – нещо като „публична тайна“. На практика „Бийл“ представлява изключително сложен шифър, състоящ се от три страници цифри. Според легендата той е създаден в началото на XIX век от Томас Джеферсън Бийл, който е закопал съкровище за десетки милиони долари. По непотвърдени данни първата част от него била разшифрована от приятел на приятел на въпросния мистър Бийл. Като ключ той използвал прословутата Декларация на независимостта, буквите на която съответствали на определени числа в шифъра. Например третото число в него е 24, което означава, че трябва да се потърси двайсет и четвъртата дума в текста на споменатата Декларация. Намираме я и установяваме, че тя е „друг“. Вземаме първата буква от нея и я вкарваме на мястото на шифъра. По този начин се образуват думите.
Дешифрираната страница очертава района, в който е скрито съкровището – някъде в окръг Бедфорд, щата Вирджиния. В нея се описва от какво се състои то: злато, сребро и известно количество скъпоценни камъни в железни сандъци, заровени в каменни пещери. Изчислено по днешните цени на ценните метали, съкровището струва най-малко 20 милиона долара. Без стойността на скъпоценните камъни, които няма как да бъдат оценени. Но в изготвения шифрован текст се посочва, че по цени от 1821 г. те са стрували 13 000 долара. Сами се досещате колко биха стрували днес.
Ще кажете, лесна работа. Една страница е разшифрована, остават само още две и хоп – вече сте собственици на частен самолет. Но точно тук е уловката. Въпросните две страници са били обект на анализ от най-известните имена в криптографията, които са използвали ултрамодерни технологии и свръхмощни компютри. Доказано е, че с тази задача са се захващали почти всички най-добри криптоаналитици в света, но никой от тях не е успял да я реши. Работата е там, че всяка отделна част на шифрования текст е свързана с текста на точно определен документ – както в случая с Декларацията на независимостта. Но никой не може да установи коя част с какъв документ е свързана, нито пък къде се намира той. Дори през 1820 г. възможностите не са били малко. Отдавна са проучени и анализирани най-вероятните документи за подобна връзка – Конституцията на САЩ и Магна Харта.
Все пак един уебсайт обявява, че текстът е дешифриран, и дори публикува снимки на разкопаното хранилище. Собствениците на въпросния сайт твърдят, че то било празно. Може да е така, но може и да не е.
Междувременно шифърът на „Бийл“ придобива огромна популярност и се превръща в истински мит. Друг уебсайт предлага специален софтуер, с помощта на който уж може да се дешифрира текстът и да се открие мястото на съкровището. Но защо не го направят сами, след като е толкова лесно? Може би защото продават продукта си толкова добре, че не им трябва никакво съкровище.
През 60-те години на XX век е създадена дори асоциация, наречена „Шифърът на «Бийл» и съкровището“. В резултат интересът към този феномен достига наистина невероятни размери. Говори се, че в окръг Бедфорд, Вирджиния, няма нива или пасище, които да не са разкопани от иманяри – често дори без знанието на собствениците.
По-долу ви предлагам трите страници на шифъра, плюс дешифрирания текст. Първата страница числа вероятно посочва точното място на закопаното съкровище. На третата са изброени лицата, които имат законни права върху него. Но аз съм дълбоко убеден, че никой от иманярите няма да си направи труда да я прочете, дори да му я предложат наготово!
Ако желаете да получите повече информация за мистериозния мистър Бийл и неговото съкровище, прочетете „Съкровището на Бийл: Нови сведения за една голяма загадка“ от Питър Ваймайстер, или влезте в безплатния сайт на Уикипедия. На професионалните криптоаналитици препоръчвам „Книга на кодовете“ от Саймън Синг.
И накрая, дали това е измама, както мнозина предполагат? Напълно възможно. Но ако е така, някой трябва да е положил огромни усилия, за да я създаде. За ваше сведение ще добавя, че самият аз направих няколко опита да дешифрирам посланието – разбира се, без успех. Ако то наистина съществува, едва ли ще отстъпи пред усилията на скромен писател като мен. Предлагам един съвет на всички, които мечтаят за бързо забогатяване: търсете съкровището, но не бързайте да напускате работата си. Шансовете да разгадаете шифъра и да откриете съкровището едва ли са по-големи от тези да улучите джакпота от лотарията. И още един съвет: не копайте без разрешение в чужда собственост, защото има опасност да ви дадат под съд, или просто да ви застрелят – две еднакво нездравословни възможности.
А на онези от вас, които въпреки всичко желаят да си опитат късмета с най-сложния ребус на света, искрено пожелавам успех.
Надявам се, че завръщането на Шон Кинг и Мишел Максуел в „Обикновен гений“ ви е доставило удоволствие.
Искрено ваш Дейвид Балдачи
