355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Дейвид Балдачи » Обикновен гений » Текст книги (страница 4)
Обикновен гений
  • Текст добавлен: 21 сентября 2016, 14:28

Текст книги "Обикновен гений"


Автор книги: Дейвид Балдачи


Жанр:

   

Триллеры


сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 28 страниц)

11

Полуостров Бийл представлява парче земя, врязано в река Йорк от страната на окръг Глостър – някъде по средата на пътя между Клей Банк и Уайкомико в една от най-живописните части на щата Вирджиния. Както повечето места в този щат, Бийл бил населен в периода на ранния колониализъм и споделил славата на зараждащата се нова държава, наречена Съединени американски щати. Едно от най-важните събития, довели до създаването на тази държава, се случило през 1781 г. в Йорктаун, само на петнайсетина километра на юг. Там британският генерал Корнуолис предал сабята си на Джордж Уошингтън, а хиляди англичани – на младата и зле въоръжена американска Континентална армия. На практика това сложило край на Войната за независимост, спечелена от янките, които до този момент винаги били губили всяко сражение.

На пустите преди войната земи бързо започнали да никнат огромни плантации. Благосъстоянието им зависело изцяло от докараните тук десетки хиляди роби. Но само сто години по-късно изтощената земя и Гражданската война сложили край на безметежното съществуване на южняшката аристокрация.

Втората вълна на оживление заляла района по време на индустриалната епоха. Новоизлюпените капиталисти били привлечени от спокойствието и чистите води на река Йорк, отличните възможности за риболов, умерения климат и пасторалното провинциално спокойствие. Районът бързо печелел славата на здравословен курорт главно заради постоянния топъл бриз и необятните борови гори, които имали благотворно въздействие върху туберкулозата.

Примерът на първите известни фамилии, избрали това място за почивка и разтоварване, бързо бил последван и от други. В резултат били построени шест частни железопътни линии, идващи от север; други три, от запад, стигали непосредствено до полуострова от червеникава вирджинска глина, над който полъхвал прохладен ветрец.

Днес, десетилетия по-късно, много малка част от тези каменни, дървени или тухлени дворци са оцелели или са все още в частни ръце. Няколко от тях са превърнати в мотели за по-малко платежоспособните туристи, но има и такива, които са модерни хотели за богатите. Огромната част обаче са се превърнали в руини – любимо място за игра на хлапетата през дългите и задушни летни дни.

От другата страна на реката, на територията на окръг Йорк, правителството на Съединените американски щати е оставило своя отпечатък чрез Кемп Пиъри, център за доставки на флота и оръжеен арсенал. Тези три правителствени учреждения заемат цялото крайбрежие – чак до областния център Ричмънд. Говори се, че обитателите на свръхсекретния тренировъчен център на ЦРУ в Кемп Пиъри, известен като „Фермата“, разполагат с технологии, които могат да определят цвета на очите на човек на противоположния бряг, включително и през нощта. Местните жители отдавна са убедени, че всеки, който се доближи на шест километра от центъра, автоматично става обект на наблюдение от космоса. Никой не е доказал този факт, но няма турист в околността, който да не чуе тази история поне три пъти по време на престоя си.

Но Бийл бе устоял на резките икономически промени и капризите на богатите. Обикновените граждани живееха спокойно – малко или повече като всички останали граждани на страната. С едно изключение: Бабидж Таун.

Малкият самолет на Шон плавно докосна асфалта на дългата писта, витлата рязко намалиха обороти. Към него се приближи тъмносин хамър и чернокожият шофьор в униформа на частна охранителна фирма му помогна за багажа.

Шон се облегна на удобната седалка и насочи мислите си към срещата с Мишел, състояла се малко преди излитането. Хорейшо му разреши да я види, но не пропусна да го инструктира и на свой ред пожела да разгледа джипа и личните вещи на Мишел. Те вече се намираха в апартамента, който Шон нае веднага след като получи аванса от Джоун.

– Ще се наложи да носиш маска и ръкавици – предупреди го той. – А не е зле и да провериш кога за последен път си се ваксинирал против тетанус.

Мишел го чакаше в стаята за посещения на клиниката. Видът й го обнадежди. Лицето й изглеждаше почти както преди, наскоро измитата коса се спускаше на вълни, дрехите й бяха спретнати и чисти. Надеждата му нарасна, когато тя го прегърна за добре дошъл, изслуша го и отговори на въпросите му кратко и ясно.

– Колко ще останеш в тоя Бабидж Таун? – попита тя, след като научи за ангажимента му.

– Все още не знам. Намира се на майната си, ще стигна дотам с частен самолет, който ми уреди Джоун. Пътуването с кола е прекалено дълго.

– А как е параноичната ти бивша приятелка Джоун?

Въпросът беше зададен язвително, но той го прие като още едно доказателство, че Мишел е по-добре.

– Няма да пътува с мен, ако точно това имаш предвид. Отивам при някакъв тип на име Лен Райвест, който е началник на охраната в Бабидж Таун. Преди време двамата с Джоун са работили заедно и именно той е препоръчал фирмата й.

– Доколкото разбрах, става въпрос за убийство.

– Все още не знаем дали е така. Жертвата се казва Мънк Тюринг, който е работел там.

– А какво по-точно представлява Бабидж Таун?

– Описаха ми го като мозъчен тръст, чиито разработки имат най-вече приложение в практиката. Според Джоун обаче там се занимават със секретни разработки.

– Кой го ръководи?

– Човек на име Чамп Полиън.

– Мънк? Чамп?

– Знам, че звучи шантаво – въздъхна Шон. – Но нямаше как да откажа парите, които предложиха.

– С тях ли плащаш престоя ми тук? Отлично знам, че застраховката ми не може да го покрие.

– Ти гледай да се оправиш, а останалото е моя работа – тръсна глава той.

– Оправям се, чувствам се добре. – Мишел се огледа и понижи глас: – А и тук стават някои странни неща.

– Странни неща ли? – учудено я изгледа Шон. – Какви?

– Подозрителни шумове през нощта. Разни типове се появяват там, където не би трябвало да бъдат.

Шон изпусна въздуха от гърдите си и поклати глава.

– Ще ми обещаеш ли да стоиш настрана? Ще бъда далеч, без възможност да ти помогна.

– Кой го казва, господи! Заминаваш някъде из пущинаците, за да разследваш убийство. Аз трябва да се безпокоя за теб.

– Обещавам да внимавам.

– Като изляза оттук, ще дойда да ти помагам.

– Чух, че двамата е Хорейшо вече имате напредък.

– Не мога да понасям тоя кучи син!

– Аха, значи наистина имате напредък.

Няколко минути по-късно той се надигна с намерението да тръгне и тя се вкопчи в ръката му.

– Моля те да бъдеш внимателен, Шон! Обади се в момента, в който нещата започнат да излизат извън контрол. Веднага ще тръгна, обещавам!

– Ще си пазя гърба – обеща той.

– А кой ще те пази отпред?

– Не се притеснявай, ще се справя – отвърна той и насочи пръст в гърдите й. – Но най-важното е ти да се оправиш. Едва след това ще можем да възстановим добрия си екип, движен от борбата между противоположностите.

– С нетърпение очаквам този момент.

– Аз също – тихо промълви той.

В момента, пътувайки към Бабидж Таун, той наистина чувстваше липсата й. Но партньорката му трябваше да извърви дълъг път към пълното си възстановяване и Шон дълбоко се терзаеше от мисълта, че тя няма да успее.

Колата следваше извивките на река Йорк. Ято птици се вдигна от близките храсти, почти едновременно с него стадо сърни пресече асфалта. Последната от тях се размина на сантиметри с дебелата броня на джипа и Шон веднага си представи как разклонените рога пробиват стъклото и го приковават към кожената седалка на хамъра.

– Има ги много по това време на годината – отегчено промърмори шофьорът.

– Да не би да означава, че ни застрашава внезапна смърт? – сопна се Шон.

Вдясно от пътя се появи голо поле, пресечено от коритото на реката. В далечината отвъд него се очертаваше висока мрежеста ограда с два реда бодлива тел в горния край. Пространството пред нея беше осеяно с предупредителни табели.

– Това ли е Кемп Пиъри? – попита той.

– Царството на шпионите. Наричат го „Фермата“.

– Бях забравил, че е в този район – подхвърли Шон. Изобщо не беше забравил, но се надяваше проявата на невежество да насърчи словоохотливостта на човека зад волана.

– Местните хора няма как да забравят – заяви той.

– Защо? – погледна го с усмивка Шон. – Да не би нощем да изчезват деца и домашни любимци?

– Не, но това лесно можеше да се случи и на самолета, с който пристигнахте. Бас държа, че е бил на мушката на някоя ракета земя-въздух до момента на приземяването си. Ако случайно беше навлязъл в забранената зона, със сигурност щяхте да се приземите доста по-бързо от очакваното.

– Вероятно е така – кимна Шон. – Надявам се, че осигуряват доста работни места на местните хора.

– Да, ама и изнасят разни неща.

– Какво имате предвид?

– Отначало базата е била управлявана от флота. Обучавали са тюлени по време на Втората световна, като за целта са изгонили всички местни.

– Как така са ги изгонили?

– Ей така. По онова време тук е имало две градчета – Магрудър и Биглърс Мил. Моите баба и дядо са живели в Магрудър, но по време на войната са ги изселили в района на Джеймс Сити. След края на войната флотът се изтегля от базата, но в началото на петдесетте отново се връща. И оттогава до ден-днешен това е забранена територия.

– Интересно.

– Не и за моите старци. Едва ли е много приятно да загубиш дома си. Но военните винаги правят каквото си пожелаят.

– Е, сега би трябвало да сте спокойни, защото съседите ви от ЦРУ наблюдават внимателно района.

Човекът мрачно цъкна с език и Шон побърза да смени темата.

– Познаваш ли Мънк Тюринг? – попита той.

– Да – кимна шофьорът.

– И?

– И нищо. Не се различаваше от колегите си в Бабидж Таун. Прекалено умен, за да имаме общ език.

– А ти от колко време работиш тук?

– От две години.

– А защо им е охрана?

– Заради важните разработки.

– Например?

– Погрешен въпрос. Вече ви казах, че нямам общ език с тях. Работата им е свързана с числа и компютри. Ако ги попитате, може и да ви обяснят. – На лицето му се разля широка усмивка. – Разбира се, че ще ви го обяснят, но така, че нищо няма да разберете. – Шофьорът махна към предното стъкло. – Добре дошли в Бабидж Таун. Надявам се, че тук ще ви хареса.

12

Докато Шон се готвеше за разследването, Мишел изгаряше от нетърпение да започне своето. В столовата понесе таблата си към масата на жената с инвалидната количка, седна насреща й и отвори бутилката с минерална вода.

– Здрасти, аз съм Мишел – представи се тя.

– Санди – протегна ръка жената. – За какво си тук?

– Склонност към самоубийство – открито отвърна Мишел.

– О, аз я имах в продължение на години – светна лицето на жената. – Няма страшно, ще се оправиш. Разбира се, ако преди това все пак не успееш да се самоубиеш.

Мишел плъзна очи по събеседницата си. Тя наближаваше петдесет, но личеше, че се поддържа. Дългата й руса коса беше гладко сресана, над високите скули светеха живи лешникови очи, а бюстът й беше като на младо момиче. Гримът и маникюрът й също бяха безупречни. Беше облечена с панталон в цвят каки, маратонки и яркочервен пуловер, но ги носеше със самочувствието на жена, свикнала с много по-скъпи неща в живота. В гласа й се долавяше южняшки акцент.

– А ти защо си тук?

– Депресия, какво друго! Моят психоаналитик твърди, че всички сме депресирани, но аз не му вярвам. Просто не вярвам, че някой може да изпитва това, което изпитвам аз.

– Изглеждаш съвсем добре.

– Мисля, че имам проблеми с обмяната. Нали в последно време е модерно да я обвиняваме за всичко? Но има моменти, в които нещо в мен прищраква и енергията просто се оттича от тялото ми. – Дойде ред на Санди да огледа новата си позната. – И ти изглеждаш добре. Нали не си симулантка?

– Не съм чувала за симулиране, когато става въпрос за физически наранявания – поклати глава Мишел.

– Много подсъдими твърдят, че преживяват емоционален стрес, психическа травма и други подобни неща. Престоят им в клиника винаги помага. А уреждането му никак не е трудно, стига да познаваш точните хора. Постъпваш, дават ти стая – някое хубаво гнезденце за почивка с размери три на два, – храна три пъти на ден плюс всички лекарства, за които се сетиш. За някои хора това е истинска нирвана. После излизаш, явяваш се в съда и представяш съответния документ на съдията и заседателите. Психоаналитикът ти свидетелства, че вече не можеш да имаш оргазъм или се страхуваш да напуснеш дома си – и хоп, получаваш благоприятна присъда плюс някое тлъсто обезщетение.

– Каква измама!

– Е, не искам да кажа, че няма хора, които са прецакани от закона. По една случайност аз съм от тях.

Мишел стрелна с поглед краката й.

– Катастрофа?

– Преди двайсет и четири години ме простреляха в гръбначния стълб с деветмилиметров глок – поясни с равен тон Санди. – Моменталната и необратима парализа в един миг превърна Санди от спортистка в пълен инвалид.

– Господи! – възкликна Мишел. – Как се случи?

– Оказах се на неподходящото място в неподходящото време. Точка по въпроса.

– Парализата ли е причината за желанието ти да се простиш с живота?

– С парализата нямам проблеми – тръсна глава жената и загадъчно добави: – Други са мръсотиите, които не мога да приема.

– Какви мръсотии? – попита Мишел, но Санди само поклати глава.

– Не ми се говори на тази тема. Мислиш ли, че се оправяш?

– Рано е да се каже – сви рамене Мишел. – Във физическо отношение съм добре.

– Е, ти си млада и красива. Ще изчакаш да ти зараснат белезите и ще хванеш юздите на живота си.

– Как по-точно?

– Като си намериш мъж. Добър и богат мъж, който ще се грижи за теб. Използвай даденото ти от бога, скъпа. Но не забравяй, че всички около теб имат право на оцеляване. Не допускай грешката да си мислиш, че парите са си негови. Това е ужасна заблуда.

– От опит ли го казваш?

Санди въздъхна.

– Защо не дават да се пуши тук, по дяволите? В един глас твърдят, че никотинът е наркотично вещество, а аз си имам достатъчно други проблеми. На което отговарям да ми дадат цигарите и да ме оставят на мира.

– Но ти искаш да си тук, нали? – подхвърли Мишел.

– О, скъпа, всички желаем да сме тук – усмихна се Санди и лапна две парченца аспержи.

Покрай масата им мина Бари, подкрепящ някакъв мъж, който едва се държеше на крака.

– Познаваш ли го? – кимна след него Мишел. – Казва се Бари.

Санди се вгледа в мъжа и кимна.

– Виждала съм го, но не го познавам. За съжаление всяко подобно заведение си има своя Бари.

– И преди ли си била тук?

– Не, но съм била в други клиники. Аз съм от редовните пациенти.

– Къде е домът ти?

– Със сигурност не там, където е сърцето ми, скъпа. А сега трябва да тръгвам, защото усещам първите пристъпи на мигрената. Не обичам да ме гледат в това състояние. Като нищо ще промениш мнението си за добрата стара Санди.

Количката бързо се отдалечи и Мишел остана сама, втренчена в чинията си.

След обяда тя предприе малка разходка, която я отведе до стаята на Санди. Мина бавно покрай вратата и надникна през правоъгълното прозорче. Санди спеше. Вероятно по този начин се бореше с мигрената. Мишел продължи до дъното на коридора и спря пред заключената и оборудвана с аларма врата на аптеката. През решетъчното прозорче се виждаше оплешивяващ мъж с бяла престилка, приведен над някаква рецепта. Той вдигна глава, срещна усмивката й и намръщено й обърна гръб.

– Добре де, няма да ти изпращам коледна картичка – промърмори под нос Мишел.

– Пак ли се разхождаш? – обади се някакъв глас зад гърба й.

Тя бързо се обърна и срещна изпитателния поглед на Бари.

– Просто убивам времето.

– Лицето ти е по-добре. Страхотните скули започват да се очертават.

– Благодаря – кратко отвърна тя.

– По обед видях, че разговаряш със Санди.

– Изглежда приятна жена.

– Трябва да внимаваш с нея.

– О, ти я познаваш? – сбърчи вежди тя.

– Да кажем, че познавам хора като нея. Те могат да създават неприятности. А ти не искаш неприятности, нали?

– Никога не ги търся – излъга тя.

– Браво, така трябва – пренебрежително се усмихна той. – Виж, ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ме потърсиш.

– Какво например?

Той прие въпроса с усмивка, в която се долавяше лека изненада.

– Абсолютно всичко. Отлично знам колко самотен може да се почувства човек на подобно място.

– Аз никога не се чувствам чак толкова самотна.


По-късно през деня Хорейшо Барнс се настани насреща й с бележник в ръце.

– Днес ще караме без магнетофон, а? – иронично подметна тя.

– Натъпкал съм се с витамини – почука главата си той. – Всичко е тук, вътре. Между другото, успях да се свържа с брат ти.

– Какво каза той? – бързо се приведе напред Мишел.

– Прояви разбираема загриженост.

– Ти какво му каза?

– Само каквото беше необходимо.

– За бара?

– Защо трябва да му обяснявам, че си отишла да изпиеш едно питие и съвсем случайно си се сбила с Голиат?

– Престани да ме будалкаш. Каза ли му?

– Предпочитах да чуя какво той ще каже за теб – невъзмутимо отвърна Хорейшо и прелисти бележника си. – Той каза, че си като динамит, с неизчерпаема енергия и устрем, с които си засрамвала цялото ви семейство. Определи те като живо торнадо, но съм сигурен, че го каза с много обич.

– Бил винаги преувеличава.

– Не и в този случай. Но той каза и още нещо, което ми се струва интересно.

– Какво?

– Можеш ли да отгатнеш?

– Стига с игрите, за бога – въздъхна Мишел. – Просто ми кажи.

– Добре – кимна Хорейшо. – Той каза, че като малка си била страшно подредена. Всичко около теб е имало своето точно определено място, което е много необичайно за дете. Дори са се шегували с теб. А след това изведнъж си се превърнала в пълната си противоположност.

– Какво толкова? Просто съм го надживяла. На всеки може да се случи. И днес съм абсолютна мърла.

– Права си, че се случва. Но обикновено, когато си само на шест, това не става без причина, а още по-малко само за една нощ. Ако се бе случило в пубертета, изобщо нямаше да му обърна внимание. Всички тийнейджъри са разпилени. На тринайсет май нещо се обърква в някаква определена хромозома и започваш да живееш сред хаос и мръсотия и твърдо да се опълчваш срещу изискванията на родителите ти. А аз просто се питам какво те е тласнало натам далеч преди задействането на въпросната хромозома.

– На кого му пука? Беше толкова отдавна.

– В нашия случай дупката във времето е без значение. Важното е да разберем какво се е въртяло в главата ти тогава.

– Знаеш ли, че никога не сме говорили за отношенията ми с един човек, който изби много хора. Аз не съм психоаналитик, но не мислиш ли, че има връзка със сегашното ми състояние?

– Добре, да поговорим за него – кимна Хорейшо.

Мишел се облегна назад и сложи ръце върху бедрата си.

– Всъщност нямам кой знае какво да кажа. Той беше мил и привлекателен, страшно надарен художник, изключителен спортист и ездач, с много интересна биография. Отнасяше се добре с мен, повдигаше самочувствието ми. Бракът му не вървеше. – Помълча малко и с мрачна ирония добави: – Фактически имаше само един недостатък: беше сериен убиец.

– А ти не си могла да повярваш, че такъв човек е успял да те измами толкова лесно.

– Не е ли нормална реакция?

– Нормална е. Но трябва да се съобразим с факта, че повечето серийни убийци са и големи измамници. То е част от психологическата маска, с която прикриват истинската си същност и която им позволява да подбират жертвите си с голяма лекота. Типичен пример в това отношение е известният Тед Бънди.

– Благодаря, вече се чувствам по-добре – саркастично отвърна тя.

– И заради този единичен инцидент ти зачеркваш години на успешна професионална кариера, обръщаш гръб на здравия разум? Това нормално ли е?

– Изобщо не ми пука дали е нормално. Важно е как се чувствам.

– Мислиш ли, че си го обичала?

– Мисля, че бих могла да го обичам, но след известно време – отвърна след кратка пауза тя. – И всеки път, когато си спомня за него, ми се приисква да повърна или да прережа вените си. В крайна сметка мръсникът се опита да ме убие и ако не беше Шон, със сигурност щеше да го направи.

– Шон Спасителя, а? Без съмнение ти си му била много благодарна.

– Разбира се.

– Но, доколкото съм осведомен, по същото време и той е имал връзка.

– Шон е голямо момче, може да прави каквото пожелае – безстрастно отвърна Мишел.

– Но се получава така, че и той е допуснал голяма грешка.

– Дано да го е разбрал – побърза да каже тя. – Всъщност убедена съм, че го е разбрал.

– Шон умен ли е според теб?

– Един от най-умните, които познавам.

– Но се е излъгал по отношение на онази жена.

– Разбра го обаче навреме и това му помогна. Докато аз си останах заблудена.

– А какво беше отношението ти към връзката на Шон с онази жена?

– Вече ти казах, той е голямо момче.

– Имах друго предвид.

– Чувствах се гадно, какво друго? – рязко отвърна тя. – Сега доволен ли си?

– Гадно, защото е предпочел нея пред теб?

– Май не си много тактичен – присви очи Мишел.

– Да приемем, че е така. Това ли е истината?

– Най-вече защото бях убедена, че се прави на глупак.

– Защо?

– Беше вещица. Бях наясно, че единствената й цел е да го сграбчи в ноктите си. Освен това беше и убийца, въпреки че така и не успяхме да го докажем.

– Подозираш, че е убивала хора, докато се е срещала с Шон?

Мишел се поколеба.

– Не мога да кажа такова нещо. Тя просто не ми харесваше.

– Което означава, че инстинктът не те е подвел по отношение на нея.

– Предполагам – въздъхна Мишел и се облегна назад. – Всъщност никога не съм се замисляла.

– Затова съм тук – кимна Хорейшо. – Да те накарам да се замислиш. А често става така, че пациентите допринасят за този процес, без дори да го съзнават.

– Как така?

– Ами както е станало в онзи бар. Част от теб иска да нарани някого, дори да го убие. Но друга част търси човек, който да те победи, да те накаже, включително и със смърт. В резултат си пребита, но все пак оставаш жива. Не вярвам, че си очаквала точно този резултат, когато си прекрачила прага на въпросния бар.

– Откъде си толкова сигурен? – предизвикателно попита тя.

– Сигурен съм, защото хората, които наистина са решили да умрат, прибягват до далеч по-надеждни средства – такива, от които няма връщане назад. – Пръстите му започнаха да се присвиват един по един. – Изстрел в главата, обесване, газ от кухненската печка, отрова. Такива хора не се нуждаят от помощ. Те искат да умрат и в повечето случаи успяват. А ти не си го искала, ето защо си жива.

– Да предположим, че си прав. Какво ще правим оттук нататък?

– Оттук нататък искам да си поговорим за шестгодишната Мишел Максуел.

– Я върви по дяволите! – извика Мишел, скочи и се втурна към вратата.

Хорейшо бавно завинти капачката на писалката си и доволно промърмори:

– Най-после си дойдохме на думата.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю