Текст книги "Обикновен гений"

12

Докато Шон се готвеше за разследването, Мишел изгаряше от нетърпение да започне своето. В столовата понесе таблата си към масата на жената с инвалидната количка, седна насреща й и отвори бутилката с минерална вода.

– Здрасти, аз съм Мишел – представи се тя.

– Санди – протегна ръка жената. – За какво си тук?

– Склонност към самоубийство – открито отвърна Мишел.

– О, аз я имах в продължение на години – светна лицето на жената. – Няма страшно, ще се оправиш. Разбира се, ако преди това все пак не успееш да се самоубиеш.

Мишел плъзна очи по събеседницата си. Тя наближаваше петдесет, но личеше, че се поддържа. Дългата й руса коса беше гладко сресана, над високите скули светеха живи лешникови очи, а бюстът й беше като на младо момиче. Гримът и маникюрът й също бяха безупречни. Беше облечена с панталон в цвят каки, маратонки и яркочервен пуловер, но ги носеше със самочувствието на жена, свикнала с много по-скъпи неща в живота. В гласа й се долавяше южняшки акцент.

– А ти защо си тук?

– Депресия, какво друго! Моят психоаналитик твърди, че всички сме депресирани, но аз не му вярвам. Просто не вярвам, че някой може да изпитва това, което изпитвам аз.

– Изглеждаш съвсем добре.

– Мисля, че имам проблеми с обмяната. Нали в последно време е модерно да я обвиняваме за всичко? Но има моменти, в които нещо в мен прищраква и енергията просто се оттича от тялото ми. – Дойде ред на Санди да огледа новата си позната. – И ти изглеждаш добре. Нали не си симулантка?

– Не съм чувала за симулиране, когато става въпрос за физически наранявания – поклати глава Мишел.

– Много подсъдими твърдят, че преживяват емоционален стрес, психическа травма и други подобни неща. Престоят им в клиника винаги помага. А уреждането му никак не е трудно, стига да познаваш точните хора. Постъпваш, дават ти стая – някое хубаво гнезденце за почивка с размери три на два, – храна три пъти на ден плюс всички лекарства, за които се сетиш. За някои хора това е истинска нирвана. После излизаш, явяваш се в съда и представяш съответния документ на съдията и заседателите. Психоаналитикът ти свидетелства, че вече не можеш да имаш оргазъм или се страхуваш да напуснеш дома си – и хоп, получаваш благоприятна присъда плюс някое тлъсто обезщетение.

– Каква измама!

– Е, не искам да кажа, че няма хора, които са прецакани от закона. По една случайност аз съм от тях.

Мишел стрелна с поглед краката й.

– Катастрофа?

– Преди двайсет и четири години ме простреляха в гръбначния стълб с деветмилиметров глок – поясни с равен тон Санди. – Моменталната и необратима парализа в един миг превърна Санди от спортистка в пълен инвалид.

– Господи! – възкликна Мишел. – Как се случи?

– Оказах се на неподходящото място в неподходящото време. Точка по въпроса.

– Парализата ли е причината за желанието ти да се простиш с живота?

– С парализата нямам проблеми – тръсна глава жената и загадъчно добави: – Други са мръсотиите, които не мога да приема.

– Какви мръсотии? – попита Мишел, но Санди само поклати глава.

– Не ми се говори на тази тема. Мислиш ли, че се оправяш?

– Рано е да се каже – сви рамене Мишел. – Във физическо отношение съм добре.

– Е, ти си млада и красива. Ще изчакаш да ти зараснат белезите и ще хванеш юздите на живота си.

– Как по-точно?

– Като си намериш мъж. Добър и богат мъж, който ще се грижи за теб. Използвай даденото ти от бога, скъпа. Но не забравяй, че всички около теб имат право на оцеляване. Не допускай грешката да си мислиш, че парите са си негови. Това е ужасна заблуда.

– От опит ли го казваш?

Санди въздъхна.

– Защо не дават да се пуши тук, по дяволите? В един глас твърдят, че никотинът е наркотично вещество, а аз си имам достатъчно други проблеми. На което отговарям да ми дадат цигарите и да ме оставят на мира.

– Но ти искаш да си тук, нали? – подхвърли Мишел.

– О, скъпа, всички желаем да сме тук – усмихна се Санди и лапна две парченца аспержи.

Покрай масата им мина Бари, подкрепящ някакъв мъж, който едва се държеше на крака.

– Познаваш ли го? – кимна след него Мишел. – Казва се Бари.

Санди се вгледа в мъжа и кимна.

– Виждала съм го, но не го познавам. За съжаление всяко подобно заведение си има своя Бари.

– И преди ли си била тук?

– Не, но съм била в други клиники. Аз съм от редовните пациенти.

– Къде е домът ти?

– Със сигурност не там, където е сърцето ми, скъпа. А сега трябва да тръгвам, защото усещам първите пристъпи на мигрената. Не обичам да ме гледат в това състояние. Като нищо ще промениш мнението си за добрата стара Санди.

Количката бързо се отдалечи и Мишел остана сама, втренчена в чинията си.

След обяда тя предприе малка разходка, която я отведе до стаята на Санди. Мина бавно покрай вратата и надникна през правоъгълното прозорче. Санди спеше. Вероятно по този начин се бореше с мигрената. Мишел продължи до дъното на коридора и спря пред заключената и оборудвана с аларма врата на аптеката. През решетъчното прозорче се виждаше оплешивяващ мъж с бяла престилка, приведен над някаква рецепта. Той вдигна глава, срещна усмивката й и намръщено й обърна гръб.

– Добре де, няма да ти изпращам коледна картичка – промърмори под нос Мишел.

– Пак ли се разхождаш? – обади се някакъв глас зад гърба й.

Тя бързо се обърна и срещна изпитателния поглед на Бари.

– Просто убивам времето.

– Лицето ти е по-добре. Страхотните скули започват да се очертават.

– Благодаря – кратко отвърна тя.

– По обед видях, че разговаряш със Санди.

– Изглежда приятна жена.

– Трябва да внимаваш с нея.

– О, ти я познаваш? – сбърчи вежди тя.

– Да кажем, че познавам хора като нея. Те могат да създават неприятности. А ти не искаш неприятности, нали?

– Никога не ги търся – излъга тя.

– Браво, така трябва – пренебрежително се усмихна той. – Виж, ако имаш нужда от нещо, не се колебай да ме потърсиш.

– Какво например?

Той прие въпроса с усмивка, в която се долавяше лека изненада.

– Абсолютно всичко. Отлично знам колко самотен може да се почувства човек на подобно място.

– Аз никога не се чувствам чак толкова самотна.

По-късно през деня Хорейшо Барнс се настани насреща й с бележник в ръце.

– Днес ще караме без магнетофон, а? – иронично подметна тя.

– Натъпкал съм се с витамини – почука главата си той. – Всичко е тук, вътре. Между другото, успях да се свържа с брат ти.

– Какво каза той? – бързо се приведе напред Мишел.

– Прояви разбираема загриженост.

– Ти какво му каза?

– Само каквото беше необходимо.

– За бара?

– Защо трябва да му обяснявам, че си отишла да изпиеш едно питие и съвсем случайно си се сбила с Голиат?

– Престани да ме будалкаш. Каза ли му?

– Предпочитах да чуя какво той ще каже за теб – невъзмутимо отвърна Хорейшо и прелисти бележника си. – Той каза, че си като динамит, с неизчерпаема енергия и устрем, с които си засрамвала цялото ви семейство. Определи те като живо торнадо, но съм сигурен, че го каза с много обич.

– Бил винаги преувеличава.

– Не и в този случай. Но той каза и още нещо, което ми се струва интересно.

– Какво?

– Можеш ли да отгатнеш?

– Стига с игрите, за бога – въздъхна Мишел. – Просто ми кажи.

– Добре – кимна Хорейшо. – Той каза, че като малка си била страшно подредена. Всичко около теб е имало своето точно определено място, което е много необичайно за дете. Дори са се шегували с теб. А след това изведнъж си се превърнала в пълната си противоположност.

– Какво толкова? Просто съм го надживяла. На всеки може да се случи. И днес съм абсолютна мърла.

– Права си, че се случва. Но обикновено, когато си само на шест, това не става без причина, а още по-малко само за една нощ. Ако се бе случило в пубертета, изобщо нямаше да му обърна внимание. Всички тийнейджъри са разпилени. На тринайсет май нещо се обърква в някаква определена хромозома и започваш да живееш сред хаос и мръсотия и твърдо да се опълчваш срещу изискванията на родителите ти. А аз просто се питам какво те е тласнало натам далеч преди задействането на въпросната хромозома.

– На кого му пука? Беше толкова отдавна.

– В нашия случай дупката във времето е без значение. Важното е да разберем какво се е въртяло в главата ти тогава.

– Знаеш ли, че никога не сме говорили за отношенията ми с един човек, който изби много хора. Аз не съм психоаналитик, но не мислиш ли, че има връзка със сегашното ми състояние?

– Добре, да поговорим за него – кимна Хорейшо.

Мишел се облегна назад и сложи ръце върху бедрата си.

– Всъщност нямам кой знае какво да кажа. Той беше мил и привлекателен, страшно надарен художник, изключителен спортист и ездач, с много интересна биография. Отнасяше се добре с мен, повдигаше самочувствието ми. Бракът му не вървеше. – Помълча малко и с мрачна ирония добави: – Фактически имаше само един недостатък: беше сериен убиец.

– А ти не си могла да повярваш, че такъв човек е успял да те измами толкова лесно.

– Не е ли нормална реакция?

– Нормална е. Но трябва да се съобразим с факта, че повечето серийни убийци са и големи измамници. То е част от психологическата маска, с която прикриват истинската си същност и която им позволява да подбират жертвите си с голяма лекота. Типичен пример в това отношение е известният Тед Бънди.

– Благодаря, вече се чувствам по-добре – саркастично отвърна тя.

– И заради този единичен инцидент ти зачеркваш години на успешна професионална кариера, обръщаш гръб на здравия разум? Това нормално ли е?

– Изобщо не ми пука дали е нормално. Важно е как се чувствам.

– Мислиш ли, че си го обичала?

– Мисля, че бих могла да го обичам, но след известно време – отвърна след кратка пауза тя. – И всеки път, когато си спомня за него, ми се приисква да повърна или да прережа вените си. В крайна сметка мръсникът се опита да ме убие и ако не беше Шон, със сигурност щеше да го направи.

– Шон Спасителя, а? Без съмнение ти си му била много благодарна.

– Разбира се.

– Но, доколкото съм осведомен, по същото време и той е имал връзка.

– Шон е голямо момче, може да прави каквото пожелае – безстрастно отвърна Мишел.

– Но се получава така, че и той е допуснал голяма грешка.

– Дано да го е разбрал – побърза да каже тя. – Всъщност убедена съм, че го е разбрал.

– Шон умен ли е според теб?

– Един от най-умните, които познавам.

– Но се е излъгал по отношение на онази жена.

– Разбра го обаче навреме и това му помогна. Докато аз си останах заблудена.

– А какво беше отношението ти към връзката на Шон с онази жена?

– Вече ти казах, той е голямо момче.

– Имах друго предвид.

– Чувствах се гадно, какво друго? – рязко отвърна тя. – Сега доволен ли си?

– Гадно, защото е предпочел нея пред теб?

– Май не си много тактичен – присви очи Мишел.

– Да приемем, че е така. Това ли е истината?

– Най-вече защото бях убедена, че се прави на глупак.

– Защо?

– Беше вещица. Бях наясно, че единствената й цел е да го сграбчи в ноктите си. Освен това беше и убийца, въпреки че така и не успяхме да го докажем.

– Подозираш, че е убивала хора, докато се е срещала с Шон?

Мишел се поколеба.

– Не мога да кажа такова нещо. Тя просто не ми харесваше.

– Което означава, че инстинктът не те е подвел по отношение на нея.

– Предполагам – въздъхна Мишел и се облегна назад. – Всъщност никога не съм се замисляла.

– Затова съм тук – кимна Хорейшо. – Да те накарам да се замислиш. А често става така, че пациентите допринасят за този процес, без дори да го съзнават.

– Как така?

– Ами както е станало в онзи бар. Част от теб иска да нарани някого, дори да го убие. Но друга част търси човек, който да те победи, да те накаже, включително и със смърт. В резултат си пребита, но все пак оставаш жива. Не вярвам, че си очаквала точно този резултат, когато си прекрачила прага на въпросния бар.

– Откъде си толкова сигурен? – предизвикателно попита тя.

– Сигурен съм, защото хората, които наистина са решили да умрат, прибягват до далеч по-надеждни средства – такива, от които няма връщане назад. – Пръстите му започнаха да се присвиват един по един. – Изстрел в главата, обесване, газ от кухненската печка, отрова. Такива хора не се нуждаят от помощ. Те искат да умрат и в повечето случаи успяват. А ти не си го искала, ето защо си жива.

– Да предположим, че си прав. Какво ще правим оттук нататък?

– Оттук нататък искам да си поговорим за шестгодишната Мишел Максуел.

– Я върви по дяволите! – извика Мишел, скочи и се втурна към вратата.

Хорейшо бавно завинти капачката на писалката си и доволно промърмори:

– Най-после си дойдохме на думата.