Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 21 (всего у книги 28 страниц)
72
По-късно същата сутрин Хорейшо се обади на Саут Фрийман по две причини. На въпроса дали случайно не разполага със списъка на германските военнопленници в Кемп Пиъри по времето на Втората световна война Саут отговори с гръмогласен смях.
– О, да, ето го тук, на бюрото ми! Пентагонът отказа да ми го даде, но аз се поразходих до моите приятели от ЦРУ и шпионите веднага ми направиха разпечатка, след което любезно попитаха какви други тайни ме интересуват!
– Приемам това за „не, по дяволите“ – въздъхна Хорейшо, а след това го попита дали не познава някой вестникар от Тенеси, близо до родното място на Мишел. И улучи десетката.
– Тоби Рукър издава седмичник в едно градче на около час път южно от Нашвил – отвърна Фрийман и му каза името на градчето. Хорейшо почти падна от стола. Беше родното място на пациентката му.
– За какво ти е? – пожела да узнае Саут.
– Трябват ми сведения за един човек, изчезнал преди близо трийсет години оттам.
– Тоби трябва да знае нещо, тъй като живее в града повече от четирийсет години – отвърна Фрийман, продиктува му телефонния номер и добави: – Ей сега ще му звънна да го предупредя, че ще го потърсиш.
– Страшно съм ти благодарен, Саут! – възкликна Хорейшо.
– Че как иначе? И не забравяй за споразумението ни. Или получавам изключителните права, или ще те удуша!
– Разбира се – отвърна психоаналитикът, изчака двайсетина минути и набра номера.
Отсреща вдигнаха на второто позвъняване. Мъжки глас се представи като Тоби Рукър, добавяйки, че току-що е приключил разговора си със Саут Фрийман и обеща да провери каквото може.
Хорейшо едва бе затворил телефона, когато долови някакъв шум отвън и надникна през прозореца. Беше хеликоптер, летящ ниско над територията на Бабидж Таун. Той го проследи с поглед, докато се стопяваше в далечината, и си помисли за Мишел, която по това време най-вероятно се намираше на хиляди метри височина в компанията на мъж, на когото Шон не се доверяваше. Недоверието му беше толкова голямо, че беше помолил Хорейшо за една специална услуга.
– Върни се жива и здрава, Мишел – полугласно промърмори той. – Ние с теб имаме да разговаряме за още много неща.
Излитането беше безупречно. Самолетът „Чесна“, модел „Гранд Караван“, беше широк и удобен, с единичен салон за четиринайсет души, включително пилота и помощника му. Чамп я увери, че машината е оборудвана с всички съвременни навигационни средства.
– Много хора ли возиш? – попита Мишел.
– По принцип съм единак и летя сам – отвърна Чамп. – Горе се мисли по-добре.
– Каква загуба – поклати глава тя, хвърляйки поглед към луксозния салон зад гърба си.
– Ако нещата вървят добре, може би ще си купя собствен самолет.
– Нямаш вид на човек, който се интересува от материалните неща.
– И наистина не се интересувам – сви рамене той. – Станах учен, защото ми харесваше да решавам сложни проблеми. Но напоследък всичко става все по-трудно, имам предвид живота извън науката…
Недовършеното изречение увисна във въздуха.
– Хайде, говори – меко го подкани Мишел.
Той извърна глава към страничното прозорче.
– Квантовите компютри имат огромен потенциал, който може да промени света както в положителен, така и в отрицателен смисъл.
– Вероятно същото е мислил и онзи, който е открил атомната бомба – подхвърли тя.
– По-добре да сменим темата – потръпна Чамп.
– Добре. Покажи ми какво може малката птичка.
Той издърпа щурвала и чесната рязко започна да набира височина. Леко, сякаш без усилия. После преминаха към серия от резки пикирания и остри завои, включително един пълен лупинг. Мишел дори не мигна, тъй като беше летяла на всякакви самолети при възможно най-тежки условия.
– Ето го покрития с мрачна слава Кемп Пиъри – промърмори Чамп и махна към прозорчето. – Ако се снижим още малко, със сигурност ще ни свалят.
– Наистина ли? Няма ли начин да се спуснем още мъничко?
Чамп слезе на седемстотин метра, а тя се наведе напред, опитвайки се да запамети топографията на района.
– Значи не можем да се спуснем по-ниско, така ли?
– Зависи дали обичаш да рискуваш – подхвърли той.
– Не съм много склонна да рискувам, но ти май си на другия полюс…
– Най-странното е, че преди да те срещна, бях крайно предпазлив.
Щурвалът помръдна наляво, скоростта намаля. Самолетът полетя по права линия, следвайки контурите на река Йорк.
– Това е всичко, което можем да си позволим, без да ни пратят една ракета отзад – каза Чамп.
Мишел видя пристана, от който Иън Уитфийлд вероятно беше потеглил със своята лодка. До него личаха грамадите на бункерите, които Шон й беше показал на сателитната карта. Гледани отгоре, те наподобяваха сиви бетонни кубове, подредени в една редица. На север от тях се виждаше нещо като канал, който прорязваше дълбоко територията на Кемп Пиъри. Отвъд него се виждаше широката писта. Очите й се плъзнаха по къщите на някогашните градчета, за които говореше Саут Фрийман. Сред тях стърчеше една доста по-голяма тухлена постройка с малък басейн отпред. Южно от Кемп Пиъри се виждаше центърът за доставки на флота и оръжейният арсенал.
– Федералните са запечатали целия район – подхвърли тя.
– О, да – кимна той, направи плавен завой надясно и се насочи на изток, поддържайки височина от седемстотин метра. Под тях се разстла изключително живописна местност.
– Прекрасно е – промълви Мишел.
– Така е – погледна я той втренчено и побърза да извърне глава.
– Стига, Чамп – игриво подхвърли тя. – Изчервяват се само момичетата.
– Веднъж повозих и Мънк – глухо рече той.
– Така ли? Може би е искал да види нещо конкретно?
– Не, но изрази желание да летим доста ниско над реката.
За да огледа района максимално добре, помисли си Мишел. Също като мен.
– Хм… Искаш ли да поемеш управлението? – внезапно попита Чамп.
Тя кимна, улови шурвала пред себе си и леко го премести наляво, после надясно.
– Може ли да се издигнем по-високо?
– До три хиляди метра. Просто издърпай щурвала към себе си, но плавно и съвсем леко.
Мишел се подчини и носът бавно се повдигна. На указаната височина отново зае хоризонтално положение.
– А какво ще кажеш за едно пикиране, както преди малко го направи ти? – предложи тя.
Той я погледна косо, преглътна и кимна.
– Разбира се.
Мишел леко натисна щурвала напред и носът на чесната се наклони. После още малко. Земята се понесе срещу тях с главозамайваща бързина, но тя продължаваше да натиска елипсата в ръцете си. В съзнанието й изведнъж се появиха кошмарите, които я бяха измъчвали в продължение на три десетилетия. Видя замръзнало от ужас дете, но кое беше то? Тя самата? Не можеше да бъде сигурна, дори във въображението си. Но въпреки това я обзе вледеняващ ужас.
Летяха почти отвесно надолу, но Мишел сякаш не забелязваше бясно сменящите се цифри на висотомера и предупредителните сигнали. Изобщо не погледна към Чамп, който панически дърпаше своя щурвал и й крещеше да пусне нейния. Същевременно си даваше сметка, че ще се разбият, но ръцете й останаха залепени за щурвала. За втори път чу собствения си глас, който тихо изрече „Сбогом, Шон“.
После мъглата в съзнанието й най-сетне се разпръсна и до нея достигна пронизителния вик на Чамп.
– Пусни щурвала! Пусни го!
Извърна глава и погледна побелялото лице на Чамп, който дърпаше с всички сили лостовете пред себе си, опитвайки всичко възможно да извади машината от смъртоносната спирала. Ръцете й бавно пуснаха щурвала. Макар и с доста усилия, Чамп успя да върне чесната в хоризонтално положение. Минута по-късно под тях се появи пистата. Самолетът се приземи с тежко подскачане.
Скоростта бързо намаля, машината рулира в края на пистата и спря. В продължение на няколко секунди в кабината се чуваше единствено тежкото им дишане. После Чамп тръсна глава и се обърна да я погледне.
– Добре ли си?
Мишел усети как в гърлото й се надига парлива течност.
– Много добре, ако вземем предвид факта, че за малко не убих и двама ни – мрачно отвърна тя.
– Често се случва на неопитните пилоти – въздъхна той. – Ръцете им сякаш залепват за щурвала. Съжалявам, не биваше да ти предавам управлението.
– Не си направил нищо погрешно, Чамп! – остро отвърна тя. – Аз съм тази, която трябва да се извини.
Слязоха от чесната и бавно се насочиха към мерцедеса на Чамп, паркиран близо до хангара. От близката горичка изскочи голям мотоциклет и с бясна скорост се понесе към тях. Беше изрисуваният харли на Хорейшо. Водачът бавно свали каската си.
– Прекрасно време за летене, нали? – обади се Шон Кинг.
– Какво търсиш тук? – троснато попита Мишел.
Той й подхвърли резервната каска и късо нареди:
– Хайде, тръгваме!
– Благодаря за урока по пилотиране, Чамп – обърна се тя, докато се настаняваше на седалката зад Шон. – Съжалявам, но в момента не ми е до обяд.
Напуснаха частното летище и поеха към Бабидж Таун. Две минути по-късно Мишел му каза да спре.
– Какво има? – извика през рамо Шон.
– Просто спри.
Той отби встрани от тесния път. Мишел скочи от седалката, изтича към близките дървета и повърна.
Миг по-късно се появи отново, с пребледняло лице и книжна салфетка пред устата си.
– Небето май се оказа негостоприемно за теб – подметна Шон.
– Такова е за всички пилоти, които допускат грешки – отвърна тя. – А ти как се озова на скъпоценния харли на Хорейшо?
– Просто излязох да се поразходя.
– И съвсем случайно се озова на пистата в момента, в който се приземихме?
– Ти на това приземяване ли му викаш? – гневно се обърна той. – Даваш ли си сметка, че летяхте отвесно надолу? В един момент бях сигурен, че проклетият двигател се е скапал! За малко не се пребих, за да стигна до пистата, макар че едва ли щях да открия нещо, останало от теб! Какво се случи, по дяволите?
– Някакъв проблем с двигателя, но Чамп успя да се справи.
От лъжата й стана гадно, но беше убедена, че ако му каже истината, щеше да й стане още по-гадно. Всъщност каква беше истината? Че просто се беше вцепенила на щурвала и почти беше убила себе си и един невинен човек?
– Преди малко спомена, че става въпрос за пилотска грешка – подозрително я изгледа той.
– Забрави – тръсна глава тя. – Всяко сполучливо кацане е добро.
– Извинявай, че проявих загриженост.
– Значи си карал като луд из полето само за да следиш полета, а?
– Казах ти, че не ми харесва идеята да летиш с онзи тип – мрачно отвърна Шон.
– Защото не си сигурен, че мога да се контролирам?
– О, я стига! Крайно време е да престанеш с тези глупости! Аз просто…
Тя го удари по каската.
– Шон…
– Какво?
– Благодаря ти.
– Няма за какво.
Мишел се настани зад него и Шон потегли. Тя се притисна в гърба му. Единственото й желание беше пътуването да продължи безкрайно. Никога през живота си не беше изживявала такъв ужас. Още повече, че този път той беше предизвикан не от външен враг, а от самата нея.
73
Шон насочи мотора към квартирата, доскоро обитавана от Хорейшо.
– Очаквам факс от Джоун – обясни той.
Прибраха получените документи и подкараха към едно от местните ресторантчета. Мишел вече се чувстваше добре и те си поръчаха сандвичи и кафе. Тя му съобщи новината за полета на Мънк над забранената зона, после двамата заедно прелистиха документите, изпратени от Джоун.
– Мънк Тюринг е ходил във Висбаден – доволно отбеляза Шон.
– Как са успели да го установят толкова бързо? – учудено го погледна Мишел.
– Фирмата на Джоун има филиал във Франкфурт – поясни той. – Тамошните служители са проследили плащанията с кредитните му карти. Между другото, именно оттам е купил халбата, която е подарил на Чамп. – Прелисти няколко страници и кимна. – Ето го и списъка на немските военнопленници, задържани в Кемп Пиъри по време на войната.
– А с него как се е сдобила твоята близка приятелка? – не на шега се стресна Мишел.
– Един от шефовете на фирмата е вицеадмирал в оставка, който преди време е бил директор на Агенцията за национална сигурност. Използвал е своите връзки, въпреки че информацията отдавна не би трябвало да е секретна и по всяка вероятност е събирала прах някъде из архивите на Пентагона.
Прегледаха списъка. Срещу всяко име бяха отбелязани чин, дата на пленяване, по-нататъшна съдба.
– Става ясно, че повечето от тях са били освободени след края на войната, а други са умрели в плен – промърмори Шон. – Но не виждам името на Хенри Фокс.
– Я виж този – каза Мишел и посочи едно име от списъка. – Липсва всякаква информация за съдбата му. – Прелисти набързо страниците и добави: – Няма други като него.
– Казва се Хайнрих Фукс – отбеляза Шон.
– Което в американски вариант вероятно звучи като Хенри Фокс – подхвърли Мишел.
Шон се втренчи в нея и бавно кимна.
– Нямаш представа колко си права!
– Защо мислиш така?
– Готов съм да се обзаложа, че въпреки оскъдната информация, с която разполагаме, Хайнрих Фукс е бил радист на кораб – единственият, който е успял да избяга от военнопленническия лагер в Кемп Пиъри, днешната секретна база на ЦРУ. Това е причината, поради която в списъка липсва информация за съдбата му. Флотът просто е отказал да признае, че някой е успял да се измъкне от лагера.
– Избягал е, а след това е променил името си на Хенри Фокс! – ахна Мишел.
– Точно така. Установил се е в Ню Йорк и е започнал нов живот. А на стари години е станал съсед на Мънк и Виджи. – Шон скочи. – Хайде, тръгваме! Трябва да поговорим с Виджи!
– Защо?
– Хорейшо твърди, че е програмирана. Може би името Хенри Фокс е паролата, която ще й позволи да ни разкаже повече, а най-вероятно всичко.
Върнаха се в Бабидж Таун и се втурнаха към сградата, в която се помещаваше училището. Но Виджи не беше там.
– Каза, че е болна – обясни учителката.
– Лично ли ви го каза? – бързо попита Шон.
– Не, изпрати бележка. Сутринта я намерих на бюрото си.
Няколко минути по-късно Шон и Мишел изкачиха тичешком стъпалата към къщата на Алиша. Бутнаха вратата и Мишел тревожно извика:
– Виджи? Къде си, Виджи?
Без да чака отговор, тя хукна по стълбите към втория етаж и блъсна вратата на момичето. Стаята беше празна. Претърсиха останала част от къщата, но без успех.
– Няма я! – извика Шон, обзет от паника.
– Къде, по дяволите, е охраната? – изкрещя на свой ред Мишел.
Вратата се отвори и на прага се появи Алиша с купчина документи в ръце. Лицето й беше уморено. Очевидно изненадана от присъствието им, тя се намръщи.
– Хей, вие! Прекарах проклетите ноти през най-мощните компютърни програми, но резултатът е пълна нула. Това означава, че или шифърът е извън нашите възможности, или това изобщо не е шифър. Открих името на песента. Казва се „Шенандоа“ и е написана през деветнайсети век. Какво пък, все пак има текст. Кратък, простичък, но все пак съдържа думи. Хрумна ми гениалната идея, че именно текстът е ключът към разбиването на шифъра. Но след като си блъсках главата цяла вечност, крайният резултат отново е пълна безсмислица.
Двамата партньори я гледаха и мълчаха.
– Какво има? – подозрително попита тя.
– Къде е Виджи? – контрира Мишел.
– На училище – отвърна Алиша след кратка справка с часовника си. – Още от осем сутринта.
– Няма я там, Алиша – поклати глава Шон. – Някой е изпратил бележка на учителката, че е болна.
– Цяла нощ не съм мигнала, за да дешифрирам нотите – намръщено го изгледа тя. – А ти си този, който трябваше да се грижи за нея!
– Сутринта беше добре – обади се Мишел. – Дойде в стаята ми малко преди разсъмване, после се прибра.
– А после?
Партньорите се спогледаха.
– После тръгнахме по задачи – сконфузено отвърна Шон.
– И я оставихте сама, така ли? – възкликна Алиша. – Отново я оставихте сама!
– Мислехме, че си тук – промърмори Мишел.
– Мислехте, че съм тук! – извика извън себе си Алиша и хвърли листовете над главата си. – Как е възможно да съм тук, когато ме въвлякохте в тази бъркотия?! – Лицето й стана червено, дишането й се ускори. – Охраната трябваше да я изпрати до училището! Поисках нов човек в момента, в който заради предишния глупак тя едва не се удави!
– От кого го поиска? – полюбопитства Шон.
– От Чамп.
– Тази сутрин в девет Чамп дойде да ме вземе, за да ме разходи със самолета си – отбеляза Мишел.
– Какъв самолет? – раздразнено попита Алиша. – Що за глупости?
– Успокой се, Алиша – меко промълви Шон. – Може би Виджи просто се е усамотила и скоро ще се появи.
– Забрави ли какво се случи при последното й усамотяване?
– Тя е права, Шон – сепна се Мишел. – Отивам да я търся на реката.
– А аз ще организирам екип за претърсване на околността – кимна Шон.
Обърнаха се и излязоха, оставяйки безпомощната Алиша сред купищата разпилени листове.
74
Виджи я нямаше на реката. Преброиха лодките, но всички бяха на мястото си. Претърсването на Бабидж Таун също не даде резултат. Бележката, оставена на учителката, се оказа написана на компютър. Никой нямаше представа за човека, който я беше донесъл.
Бодигардът съобщи, че сутринта се появил пред къщата както обикновено – малко преди осем. Но от вътрешната страна на мрежата против комари имало бележка, че Виджи е болна и няма да ходи на училище. Човекът си тръгнал, но проявил съобразителността да прибере бележката. Оказа се, че и тя е написана на компютър и не подлежи на проследяване – също като другата.
– Всеки би могъл да ги напише – въздъхна Шон и мрачно огледа приятелите си. Току-що бяха прекратили претърсването на Бабидж Таун, а малко преди това към тях се беше присъединил и Хорейшо. Шериф Хейс бе организирал група от доброволци, но и техните усилия се оказаха безрезултатни. Детето сякаш се беше изпарило.
Към оградата се приближи голям черен седан.
– Мамка му! – изруга Шон. – Точно сега ли?!
Специален агент Вентрис слезе от колата и се насочи към тях.
– Чух, че пак сте изгубили момичето – подхвърли той.
– Какво искаш, Вентрис? – ядосано попита Шон.
– Искам да се измитате оттук. Присъствието ви е непродуктивно.
– А твоето какво е? – викна Шон. – Нещо да си постигнал досега?
– Овладей се – сложи ръка на рамото му Мишел. – Той все пак е федерален агент.
– Послушай приятелката си – кимна Вентрис. – Ако момичето е отвлечено, само ние можем да го открием.
– Надявам се да я откриете жива – мрачно промълви Шон, изгледа как агентът на ФБР се качва в колата и извика: – Проклето копеле!
– Мисля, че всички имаме нужда от няколко дълбоки вдишвания и издишвания – успокоително се обади Хорейшо.
– Нямам нужда от никакви вдишвания! – сопна се Шон. – Единственото ми желание е да сритам задника на проклетия специален агент!
– Добре де, изливането на гнева също помага – заяви психоаналитикът.
Тримата едновременно обърнаха глави към портала, пред който тежко се подредиха няколко туристически автобуса. Шон и Мишел забързаха към будката на охраната.
– Какво става?
– Временна евакуация на Бабидж Таун – обяви човекът.
– Защо? – попита Мишел.
– Заради двата смъртни случая и изчезването на детето. Служителите и семействата им са силно притеснени. Решението е да бъдат преместени във Уилямсбърг до изясняването на нещата.
– Кой взе това решение? – остро попита Шон.
– Аз – разнесе се глас зад гърба им. Тримата се обърнаха към Чамп Полиън, който бавно крачеше към тях. – Мислите ли, че е погрешно?
– Може ли ние да останем тук?
– Не! – отсече Чамп и се обърна да си върви. – Не мога да нося отговорност за сигурността ви!
– А ти? – подвикна след него Мишел.
– Аз също се изнасям. Не си струва да рискувам живота си, дори и за квантовия компютър.
75
Два часа по-късно в Бабидж Таун останаха само неколцина пазачи. Мишел и Шон направиха още една обиколка с надеждата да открият някаква следа от Виджи, а Хорейшо отиде да си събира нещата.
Мъркъл Хейс звънна малко след като се прибраха в жилището на Алиша.
– Детето сякаш пропадна в дън земя! – оплака се той, след което добави нещо, от което Шон за малко не изпусна телефона: – Дори ЦРУ не може да го открие!
– ЦРУ ли?
– Да. Иън Уитфийлд чул за изчезването на Виджи и предложил помощта си. Но дори неговите горили не открили нищо.
– Кой да предположи, че ЦРУ има толкова голямо сърце! – язвително вметна Шон, изключи апарата и с отвращение го захвърли на леглото. После отиде в стаята на Мишел да й съобщи новината.
– Трябва да вземем Хорейшо и да се махаме – предупреди го тя, в отговор на което той се обърна и тръгна към вратата. – Къде отиваш?
– На пристанището. Искам да помисля на спокойствие. Хайде, ела. На връщане ще приберем Хорейшо.
Прекосиха гората по тясната пътека и седнаха на кея.
– Господи, къде изчезна Виджи? – с отчаяние промълви Мишел. – Къде?
– Там – отвърна Шон и махна към отсрещния бряг. – На същото място, където убиха баща й.
– А предложението за помощ на Уитфийлд е само за заблуда, така ли?
Той мрачно кимна.
– Значи мислиш, че не е жива?
– Натам вървят нещата.
– Но защо, Шон? Защо Виджи?
– Защото е получила информация от баща си. Някой е разбрал за нещата, които сподели с нас. И е решил да й попречи да ни каже останалото.
– Но как биха могли да научат?
– По всяка вероятност между двата бряга на реката няма никакви тайни.
Мишел отправи замислен поглед към спокойните води на Йорк. Спокойни поне засега.
– Знам какво означава ЦРУ – тихо промълви тя. – Но да убият едно дете?
– Шегуваш се, нали? – горчиво попита той. – Когато става въпрос за националната сигурност, тези типове са готови да убият дори собствените си майки!
– Какво ли е открил Мънк? – въздъхна тя. – Толкова ли е важно, че е трябвало да го премахнат и да отвлекат и дъщеря му?
– Нямам отговор на този въпрос. Знам твърде малко, а вероятно и не съм достатъчно умен. Но в едно съм сигурен: Мънк е станал жертва на предумишлено убийство, Лен Райвест – също. Все още не знам мотивите. Възможно е да са били убити от различни хора или организации и по различни причини, но убийството им е факт. Мънк Тюринг е познавал възрастен човек, който по всяка вероятност е бил военнопленник в Кемп Пиъри и му е разказал за нещо, което се е случило там, и го е накарало да влезе в забранената зона и да бъде убит.
– Тоест Хенри Фокс е успял да избяга, но Мънк не е имал този късмет, така ли?
– Така изглежда – мрачно въздъхна Шон.
– А сега и Виджи! – преглътна сълзите си тя и той побърза да я прегърне през раменете.
– Съжалявам, Мишел. Този път оплетох конците, при това здравата.
– Двамата я изпуснахме, Шон – простена през сълзи младата жена. – Двамата!
Шон помълча известно време, после бавно заговори:
– Сутринта излязохме някъде около шест, още беше тъмно. Алиша беше заета с нотите. Това означава, че след нашето излизане всеки би могъл да дойде и да отвлече Виджи. Една бърза моторница може да пресече реката за броени минути.
Мишел мълчеше, сълзите се стичаха по лицето й. Той бръкна в джоба си и й подаде носната си кърпа.
– Какво ще правим сега? – прошепна тя.
– Сега аз ще отида да прескоча онази ограда – отвърна с мрачна решителност той, отправил поглед към отсрещния бряг.
– Какво?! – сепнато се отдръпна тя.
– Няма друг начин, Мишел. Аз обърках нещата и оставих Виджи без охрана. Не мога просто да седя спокойно и да чакам развоя на събитията. Ще се опитам да я спася, защото съм длъжен да го направя.
– Добре – въздъхна тя. – Кога тръгваме?
– Ти няма да дойдеш.
– В такъв случай и ти няма да ходиш никъде.
– Не мога да ти го позволя, Мишел! Нима не разбираш, че всичките ми разсъждения могат да се окажат погрешни? Нямам право да рискувам живота ти!
– Какъв живот, Шон? Понякога дори не знам коя съм. В момента мисля единствено за Виджи Тюринг. По тази причина или ще прескочим проклетата ограда заедно, или и ти няма да мръднеш оттук!
Той мълчаливо я гледаше, трогнат и едновременно горд от предаността й. Но после си спомни за предупрежденията на Джоун и Хорейшо и сърцето му се сви.
– Утре вечер ще кацне поредният самолет на ЦРУ – добави тя. – Не мислиш ли, че ще се опитат да изведат Виджи с него? Имам чувството, че поне дотогава ще я оставят жива.
Той не отговори и отново насочи поглед към отсрещния бряг. Запита се дали наистина иска да се изпречи на пътя на човек като Иън Уитфийлд. Отговорът беше отрицателен. След което тръсна глава. Да, разбира се! Не само беше готов да се изпречи на пътя му, но и да го смачка!
После внезапно му хрумна една идея и той скочи.
– Хайде, тръгваме!
