Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 22 (всего у книги 28 страниц)
76
Обаждането на Тоби Рукър дойде малко преди Хорейшо да приключи с опаковането на нещата си.
– Успях да открия нещичко – обяви той. – Горе-долу по времето, което ви интересува, на около час път нагоре, към Смоуки Маунтънс, е била открита изоставена кола. По онова време бях репортер на свободна практика, но още си спомням случая.
– Чия собственост е била колата?
– На някой си Уилям Джойнър, сержант в армията. През седемдесетте години работел в тукашния център за набиране на доброволци.
– Какво се е случило с него?
– Никой не знае – въздъхна Рукър. – Колата му била празна. Разследването на полицията и военните не довело до нищо.
– Женен ли е бил?
– Не, макар че е наближавал трийсетте. Постъпил в армията на осемнайсет, участвал във Виетнамската война. Завърнал се в Щатите около шест години, преди да изчезне.
– Някакви романтични връзки? – колебливо попита Хорейшо. – Приятелки, гаджета?
– В архивите не е отбелязано нищо. Защо питате?
– Просто така – бързо отвърна Хорейшо.
– А защо изобщо се интересувате от него, ако смея да попитам? Саут не ми каза нищо.
– От любопитство, нищо повече. Казвате, че разследването не е довело до нищо, така ли?
– Точно така. Няма ли труп, няма следствено заключение. Може би на Джойнър просто му е писнало от войската и е решил да смени професията. Има много такива случаи.
Хорейшо благодари и прекъсна връзката. По всичко личеше, че преди да изчезне, този Джойнър бе имал интимна връзка със съпругата на Франк Максуел. Никой не бе открил тялото му. Но какво бе видяла преди години Мишел? Какво я бе наранило толкова дълбоко? Психоаналитикът добре знаеше, че отговор на тези въпроси може да му даде единствено тя. Дори да бе прогонила спомена с усилие на волята, той със сигурност бе някъде там, погребан дълбоко в подсъзнанието й.
Шон и Мишел влязоха в хангара за лодки, взеха няколко инструмента и ги разпределиха по раниците си. После се върнаха в централната сграда и казаха на пазача, че трябва да помогнат на Хорейшо.
– Изнасяме се по нареждане на Чамп.
Пазачът кимна и им направи знак да влязат. Двамата изкачиха тичешком стълбите до последния етаж и бързо се насочиха към предишната стая на Шон. Влязоха в нея, затвориха вратата след себе си и се обърнаха към стената, зад която според изчисленията на Виджи би трябвало да се намира тайната стая.
– Врата със сигурност има, но ние нямаме време да я търсим – каза Шон и вдигна раницата си. След няколко минути напрегната работа в стената зейна малка дупка. Шон включи фенерчето и надникна през нея.
– По дяволите! – изруга той.
– Какво?
– Ще видиш – отвърна той. – Да побързаме!
Атакуваха стената с подновено усърдие. Не след дълго дупката стана достатъчно широка, те се промушиха през нея и огледаха стените, отрупани със сложна електронна апаратура. В дъното се виждаше малка врата.
– До нея се стига през заключената стая от другата страна – досети се Шон.
Телевизионните монитори край една от стените показваха картина от вътрешността на всички бараки.
– Ето я номер едно – махна към един от тях Шон.
– А тази тук трябва да е номер две, която е на разположение на Чамп – добави Мишел, после насочи вниманието си към компютърните екрани в съседство, по които течеше бавен, но непрекъснат поток от цифри.
– Записват тайно цялата информация от залата на Чамп Полиън! – възкликна Шон.
– Значи Лен Райвест е бил прав за присъствието на шпиони в Бабидж Таун – кимна Мишел. – Но не е знаел, че става въпрос за електронен шпионаж. – Вниманието й беше привлечено от малка червена лампичка на стената, която тревожно мигаше. – По дяволите! – възкликна тя. – Дано не е това, за което си мисля!
Обърнаха се и бързо се промушиха обратно през дупката. В следващия миг лампичката престана да мига, но остана включена.
– Хорейшо! – извика след партньора си Мишел.
Шон се закова на място, направи рязък завой и хукна по съседния коридор. Няколко секунди по-късно той вече блъскаше по вратата на психоаналитика. Когато тя се отвори, той просто сграбчи Хорейшо и го помъкна след себе си.
– Хей, от какво бягаме? – объркано извика онзи.
– От смъртта – късо отвърна Мишел.
Информацията накара дребничкия мъж да превключи на максимална скорост.
– Как ще се измъкнем? – задъхано извика Мишел. – Порталът се охранява!
– С лодка – отвърна Шон. – Следвайте ме!
Хукнаха по пътеката към пристана. Двамата пазачи, които срещнаха, почти не им обърнаха внимание. Явно още не бяха научили за проникването в секретната стая.
– Дали онази аларма изобщо се е задействала? – изрази съмнението с Мишел.
– Не трябва ли да се обадим на шериф Хейс? – добави Хорейшо.
– В момента предпочитам да не се доверявам на никого! – тръсна глава Шон.
Минута по-късно стигнаха до хангара, Шон разтвори портала и откачи от таблото ключовете на голямата моторница. После включи електрическия стапел и лодката плавно докосна водната повърхност. Не след дълго моторът забоботи и те потеглиха с угасени светлини.
– Отваряйте си очите! – тихо заповяда Шон, забеляза учуденото изражение на Мишел и рязко попита: – Какво има?
– Питам се защо Виджи е предпочела да гребе с малкия нестабилен каяк?
– Нали каза, че не си получила отговор на този въпрос?
– Преди това гребахме заедно и тя заяви, че никога не се е чувствала по-добре. На връщане й предложих да се надбягвахме. Условието беше, че ако победя аз, тя ще ми разкаже за кодовете и кръвта. Когато това стана, тя седна на пианото и изсвири онази мелодия.
– Е, и?
– Защо се е върнала при реката? – повтори въпроса си Мишел.
– Предупреждавам те, че не бива да се опитваш да откриеш какво е мислела Виджи – обади се Хорейшо.
– Защо останах с чувството, че иска да ми каже нещо? – продължи тя, без да му обръща внимание. – И да ме привлече обратно към кея? – Изправи се и впери поглед в отсрещния бряг. – Имаше и още нещо, което ми се стори изключително странно. Виджи ми го разказа абсолютно неочаквано.
– Какво ти разказа?
– Че Алън Тюринг се самоубил, като изял една отровна ябълка. Това й напомняло приказката за Снежанка. Нали сте я чували? Старата кралица се превърнала във вещица, прекосила реката с лодка и подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момичето от приказката за малко не умряло – също като Виджи в реката. После добави, че всеки, който държи ябълката, разполага с огромна власт. Питам се, защо ми разказа всичко това?
– Нямам представа – отвърна Шон. – И не виждам с какво то може да ни помогне.
– Боже мили! – изведнъж възкликна Мишел. – Лодка, ябълка! – Скочи, втурна се към кърмата и се приведе над борда: Голямата ябълка!
– „Голямата ябълка“ като Ню Йорк – опита се да я успокои Шон.
– Не, като в приказката за Снежанка! – тръсна глава Мишел. – Да се залавяме за работа! Трябва да разглобим тази лодка на съставните й части!
– Защо? – учуди се Хорейшо.
– Не питай, ами ми помогни!
Час по-късно тримата се отпуснаха на носа и се втренчиха в предмета, който бяха намерили в малката ниша под нивото на палубата, запълнен догоре с ролки тоалетна хартия. Беше руло от непромокаем картон, облепено с тиксо.
– Вероятно е дошла да го скрие по време на бурята – въздъхна Мишел. – Може би е очаквала да чуе от мен вълшебната думичка, за да ми го предаде, но така и не дочака…
– Фактът, че е потърсила скривалище, означава, че се е страхувала от нещо – замислено промълви Хорейшо.
– И както се оказа, напълно основателно – горчиво отвърна Мишел.
– Това нещо е доста старо – промърмори Шон, измъквайки навитата на руло хартия. – Най-вероятно от времето на Втората световна война. По време на посещението си в Германия Мънк Тюринг го е получил от Хенри Фокс, тоест Хайнрих Фукс.
– Прилича ми на карта – обади се Хорейшо.
– Карта на Кемп Пиъри от времето, когато базата е била под управлението на флота – добави Мишел. – Същата виси на стената в кабинета на Саут Фрийман.
Шон посочи една линия, която тръгваше от брега и свършваше близо до центъра на Кемп Пиъри.
– Тук липсва водният проход. Картата е сгрешена.
– Но не и ако тази линия отбелязва нещо различно от канал – отбеляза Мишел.
– Може би път – сви рамене той.
Тя обърна документа и го разгледа от обратната страна.
– Тук има някакви инициали: Х. Ф.
– Хайнрих Фукс – каза Хорейшо.
– Под тях има някаква бележка на немски.
– Погледнете – рече Шон и посочи по-нова бележка, добавена с друг почерк.
– Тази е на английски, вероятно от Мънк Тюринг – установи Мишел. – Съдържа посоките на компаса, указания и всичко останало. – Обърна картата с лицето нагоре и добави: – До мястото, където свършва тази линия. Ако Шон е прав, именно оттам е избягал Фукс.
– Ясно.
– Но как го е направил?
– Не знам. Мисля, че най-добрият начин е по реката. Ако е вървял пеша през полето и гората, кучетата със сигурност биха надушили следите му. Водата винаги е най-удобният път за бягство, стига да се добереш до нея. Сигурен съм, че по онова време тук е имало много силна охрана.
– Да, но над земята – подхвърли Мишел.
– Какво?!
– Според мен тази линия е тунел, Шон. Тунел, който води в сърцето на Кемп Пиъри. Или в случая с Хайнрих Фукс – път за бягство от базата и към свободата. Затворниците често прекопават тунели, за да избягат.
– Но защо му е на Мънк картата на тунел, който води до вътрешността на Кемп Пиъри? В крайна сметка са го убили, нали?
– Но не в тунела. По-вероятно са го пипнали навън, защото едва ли са знаели за него.
– Това не е отговор на въпроса защо е рискувал живота си, използвайки този тунел.
– Може би Фукс му е разказал за нещо, което е било скрито там – намеси се Хорейшо. – Не знам какво е, но положително е било ценно.
– Всичко ми звучи абсолютно налудничаво – въздъхна Шон и се обърна към Мишел. – Но все пак ни донесе нещо, което има огромна практическа полза: пътя за проникване на територията на базата!
– Значи наистина си убеден, че Виджи е там, така ли? – втренчено го погледна тя.
– Дори да не е, със сигурност ще открием нещо друго. Надявам се то да е достатъчно важно, за да принудим онези типове да освободят детето.
– Ами ако все пак знаят за съществуването на тунела?
Шон бавно сгъна картата, огледа ги последователно и мрачно поклати глава.
– В такъв случай сме мъртви.
77
Решиха да пренесат с лодката екипировката, поръчана за секретната им мисия в Кемп Пиъри. След като свършиха, Шон предложи да отскочат до Саут Фрийман. За тази цел се наложи да завържат лодката на изоставен рибарски пристан и да изминат близо километър пеша, тъй като градчето Арч, Вирджиния, не беше на брега на реката. Шон използва мобилния телефон на Мишел, за да предупреди Саут за предстоящата визита. Въпреки късния час той ги чакаше зад бюрото си с обичайната цигара в уста, а пръстите му щракаха по клавиатурата.
– Всички говорят за изчезналото момиче от Бабидж Таун. Наистина гореща новина. На всичкото отгоре то се оказва дъщерята на Мънк Тюринг, което е напълно достатъчно за извънредно издание. Ако ми кажете, че в това са замесени онези шпиони оттатък реката, радостта ми ще бъде пълна!
– А дали радостта ти ще бъде пълна, ако научиш, е момиченцето може би е мъртво! – мрачно го изгледа Мишел. – Проклети журналисти! Единствено сензацията може да ги развълнува!
Чернокожият мъж престана да пише, завъртя се заедно със стола и се втренчи в нея.
– Хей, аз нямам нищо против горкото дете! Искрено се надявам да го открият живо и здраво, а мръсниците да си получат заслуженото! Но новината си е новина.
Мишел извърна глава с отвращение.
– Дали се е случило нещо интересно в Кемп Пиъри, Саут? – побърза да се намеси Шон. – Имам предвид периода около Втората световна война, когато базата е била под управлението на флота?
– Интересно ли? Не си спомням. Ако изключим евакуираните градчета и съоръженията на ЦРУ, местността е само гори и езера. Защо питаш?
– Мислех си за скрити съкровища, потопени кораби, ей такива неща – разочаровано измърмори Шон.
– Е, имаше и такава легенда – усмихна се Саут. – Но трябва да те предупредя, че е пълна глупост.
– Разкажи ни я, Саут – помоли Хорейшо.
– Защо? Дори да има нещо вярно в нея, вие няма как да се промъкнете в Кемп Пиъри.
– Въпреки това – рече Шон.
Фрийман се облегна назад, помълча известно време и после каза:
– Е, добре. Но става въпрос за нещо, което се е случило много отдавна, още по колониално време.
– Да го чуем! – нетърпеливо заповяда Мишел.
– Хей, госпожице! – обидено я погледна вестникарят. – Не съм длъжен да ви разказвам каквото и да било!
– Спокойно, Саут – вдигна ръка Шон. – Не бързай. – Той седна на един стол срещу бюрото и хвърли убийствен поглед към Мишел, която се настани на ръба на бюрото и заби леден поглед в лицето на журналиста.
– Е, хубаво – примири се Фрийман, облегна се на стола и започна разказа си. – Нали си спомняте за лорд Дънмор, за когото ви разказах предишния път?
– Последният губернатор на Вирджиния, нали? – вметна Шон.
– Именно. Според легендата англичаните докарали тук тонове злато, за да финансират бойните действия. Парите им трябвали за да плащат на шпионите и германските наемници, които се биели на страната на англичаните, а също така и за да привличат местното население на тяхна страна.
Самият Дънмор имал задачата да настрои индианците срещу американската армия и да ги накара да се бият срещу нея. Днес малцина си дават сметка, но по време на войната голяма част от местните са се колебаели чия страна да вземат. Всичко зависело от това кой е победил в поредното голямо сражение и чия армия е окупирала съответното населено място. По тази причина златото на Дънмор би трябвало да играе изключително важна роля.
– Но той е бил във Уилямсбърг – възрази Шон.
– Откъдето са го прогонили, принуждавайки го да се скрие в ловната си хижа Порто Бело – контрира Саут. – Същата, която фигурира в Националния регистър. – Стана и пристъпи към картата. – Ето я тук, почти в центъра на Кемп Пиъри.
Домакинът се върна на мястото си, а Шон стана и закрачи напред-назад.
– Окей, златото е било пренесено в Порто Бело – каза той. – Но какво се е случило с него след това?
– Никой не знае. И не е било в Порто Бело, защото не е съществувало.
– Сигурен ли си? – обърна се да го погледне Шон.
– Нека бъдем реалисти – въздъхна старият вестникар. – Ако в Кемп Пиъри е имало съкровище, все някой трябва да го е открил. Новината за подобно нещо няма как да не се разчуе.
– А ако никой не го е открил? – контрира Шон.
– Съмнявам се. Дънмор не е бил толкова умен, че да скрие така добре планина от злато.
– Територията на Кемп Пиъри включва хиляди квадратни километри – обади се Мишел. – Части от нея със сигурност не са изследвани нито от флота, нито от ЦРУ.
– Възможно е – кимна Фрийман, очевидно скептичен по въпроса. – Но дори да е така, едва ли някой вече може да го открие. Прав ли съм? – Той извърна глава към Шон, който се беше втренчил в нещо, окачено на стената. – Прав ли съм?
Шон продължаваше да гледа втренчено някакъв лист хартия, прикрепен към стената.
– Хей, какво има? – разтревожено попита Мишел.
Шон рязко се обърна.
– Саут, сигурен ли си в точността на онзи списък с вече несъществуващите населени места във Вирджиния, който ни показа предишния път? – възбудено попита той.
– Абсолютно – кимна Фрийман, стана от мястото си и пристъпи към него. – Съставен е от специалистите в Ричмънд и е проверен от властите.
– Това е то, мамка му! – възкликна Шон.
– Какво? – извика Хорейшо.
Показалецът на Шон се заби върху едно име от списъка.
– Ето го! Във Вирджиния е съществувало населено място с името Дънмор!
– Да, ама вече го няма – жлъчно се обади Фрийман. – Сменили са го веднага след като са прогонили разбойника. Днес окръгът се нарича Шенандоа. Доста приятно място.
Шон се обърна и хукна към вратата, следван от останалите. Нещата не бяха свързани нито с нотите, нито с текста към нея. Ключът беше името на песента: Шенандоа.
– Хей, какво толкова важно има в окръг Шенандоа? – извика Фрийман, застанал на прага на офиса си. Замълча колкото да си поеме въздух и изрева: – И не забравяй за споразумението! Искам проклетия „Пулицър“, чуваш ли?
78
Лодката бавно се плъзгаше в нощния мрак. Скоростта беше едва пет възела. На слабата светлина на контролните прибори се очертаваше самотната фигура зад руля. Застудя и Хорейшо Барнс дръпна ципа на непромокаемото си яке. Моторницата леко се поклащаше от вълните, които вятърът започваше да вдига. След десетилетия навигация в залива Чесъпик той нямаше проблеми с управлението на лодката във водите на Йорк, включително нощем.
Хорейшо отпи глътка кафе от картонената чаша и леко поклати глава. Даваше си ясна сметка, че му бяха възложили най-лесната задача: просто да се влачи по течението и да задържа вниманието на човешките и електронните очи, които несъмнено го следяха от отсрещния бряг. ЦРУ нямаше какво друго да направи, тъй като той се придържаше в свободни за навигация води, далеч от базата.
После той изведнъж си спомни какво се беше случило на Шон, и то съвсем скоро – някой беше стрелял по него, въпреки че се бе намирал още по-далеч, чак на отсрещния бряг. При тази мисъл Хорейшо бързо се сгуши на подвижното столче зад руля. Нямаше смисъл да предлага лесна мишена на мръсниците. Въздъхна и се замисли за съдбата на Мишел и Шон, които неусетно бяха заели важно място в живота му.
– Пазете се, моля ви! – прошепна той срещу вятъра, който ставаше все по-студен и силен. После вдигна глава към небето и добави: – Моля те, Господи, направи така, че да получим минимални присъди, ако ни спипат!
Облечени в леководолазни костюми, Шон и Мишел правеха последен оглед на екипировката си на брега срещу Кемп Пиъри.
Шон пое дълбоко въздух.
– Нямаме право на грешка, Мишел – каза той. – Една погрешна стъпка и сме мъртви!
Мишел не каза нищо.
– Готова ли си? – погледна я той.
Стотици пъти в живота си беше чувала този въпрос, стотици пъти отговорът й беше бърз и категоричен: „Да.“ Но сега се поколеба. В съзнанието й се появиха видения: могъщи и кристално ясни, предупреждаващи за надвисналата опасност. Видя се как блокира в най-неподходящото време, видя се обзета от внезапен, но мощен самоубийствен импулс, който бързо я превръща в труп. Но най-страшното видение беше безжизненото тяло на Шон Кинг, загинал заради нейна грешка.
– Мишел? – докосна ръката й той и тя почти подскочи. – Добре ли си?
Не беше в състояние да го погледне в очите, тялото й започна да трепери.
– Какво има, Мишел?
– Шон, аз… Аз… Не мога да го направя, Шон! – Усети как пръстите му се стягат около китката й и забързано добави: – Съжалявам, но просто не мога да дойда с теб. Сигурно ще ме помислиш за жалка страхливка, но става въпрос за друго… – Останала без думи, тя безпомощно млъкна.
– Престани! – твърдо рече той. – Просто престани! Ти си най-смелият човек, когото познавам! Грешката е изцяло моя. Нямах никакво право да искам това от теб!
– Не можеш да отидеш сам, Шон! – вкопчи се в рамото му тя. – Те ще те убият!
Шон приклекна и започна да опипва маската си, избягвайки погледа й.
– Трябва, Мишел – тихо промълви той. – По много причини.
– Опасността е твърде голяма!
– Такива са повечето неща в живота, за които си заслужава да умрем. – Очите му се насочиха към противоположния бряг. – Там става нещо много лошо. Трябва да разбера какво и да се опитам да го спра.
– Моля те, Шон! – проплака тя и още по-здраво се вкопчи в него.
Той нахлузи маската и отново провери екипировката си.
– Ако не се върна до разсъмване, свържи се с Хейс и му разкажи всичко – глухо рече той и нежно се освободи от впитите в рамото му пръсти. – Всичко ще бъде наред, Мишел. Скоро пак ще се видим.
Миг по-късно се плъзна във водата и изчезна. Мишел се отпусна на глинестия бряг. Никога в живота си не беше изпитвала по-силно чувство за самота и за срам. Легна по гръб на влажната земя и насочи поглед към навъсеното небе. От очите й рукнаха горчиви сълзи.
Сред облаците тя видя странни видения, страшни картини, свързани с детството й. Те бавно приемаха формата на чудовищата от кошмарите й – същите, които не успя нито да разбере, нито да обясни. Появи се малко, изплашено до смърт момиченце, протегнало ръчички за помощ. Цял живот беше останала самотна, защото не можеше да се довери на никого. После се бе появил един човек, който отначало спечели уважението, а след това и доверието й. Който многократно й доказа, че никога няма да я подведе, който жертва абсолютно всичко, за да й помогне. Току-що тя позволи на този човек да се плъзне в мътните води на Йорк. Сам, без нея. За да изпълни една самоубийствена мисия. Отново сам.
Виденията изведнъж се стопиха и изчезнаха, облаците отново възвърнаха обичайния си сивкавометален вид. Мишел скочи крака, провери екипировката си и нагази във водата.
