Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 28 страниц)
42
Шон светкавично сграбчи ръката на Мишел и извика:
– Виджи, ти ли си?
Звуците станаха по-близки и по-ясни. Не бяха плач, а по-скоро тихо скимтене.
Шон бутна вратата на съседната стая и щракна електрическия ключ.
Виджи се беше сгушила на стол до стената. Беше по пижама, а косата й беше разпусната. Така изглеждаше по-голяма. Очите й бяха зачервени от плач, а от изражението й личеше, че изпитва болка.
Изпреварвайки Шон, Мишел бързо пъхна пистолета в кобура и пристъпи към детето.
– Добре ли си, миличка? – наведе се над него тя.
Виджи потрепна от загрижения й глас и сграбчи ръката й.
– Случило ли се е нещо? – попита Шон. – Къде е Алиша?
Заковала очи в лицето на Мишел, Виджи не отговори.
– Остани при нея, аз ще отида да потърся Алиша – нареди Шон, обърна се и хукна по стълбите към горния етаж.
Мишел седна на пода до момиченцето и погали ръката му.
– Всичко е наред, Виджи. Аз се казвам Мишел Максуел и съм приятелка на Шон. Можеш да ми казваш просто Мишел, а ако предпочиташ и Мик.
– Мик – бързо повтори Виджи и избърса сълзите си с юмруче.
– А как предпочиташ да те наричам аз? Виджи или мис Тюринг?
– Виджи – прошепна детето.
– Страхотно име. Наистина познавам много жени с името Мишел, но за пръв път срещам момиче, което се казва Виджи. Дали не означава, че си много специална?
Виджи кимна и пръстите й се вкопчиха още по-силно в Мишел.
– Мик – отново прошепна тя.
– Вече сме приятелки, нали?
Детето отново кимна, очите му изпитателно пробягаха по лицето на Мишел сякаш за да се увери, че е искрена.
Минута по-късно Шон се спусна обратно по стълбите, следван от Алиша.
Мишел плъзна поглед по сънливото й лице и изкуствения крак, който се подаваше от крачола на пижамата й. Шон ги запозна набързо.
– Не съм усетила, че е слязла долу – подхвърли Алиша и сърдито се втренчи в Шон. – Чакахме те до късно.
– Съжалявам, Алиша, но имах неотложна работа.
– Май ще е най-добре да помислим още веднъж за ангажиментите ти.
– Сега и аз съм тук – изправи се Мишел, без да изпуска ръката на момичето. – Казвам се Мишел Максуел, партньорка на Шон. Убедена съм, че двамата ще намерим начин да се справим.
Алиша изгледа продължително Шон, после бавно кимна към Мишел.
– Виждам, че вече сте намерили общ език – одобрително каза тя.
– Ще станем много добри приятелки, нали, Виджи? – усмихна се Мишел на момичето.
Виджи скочи и изтича в съседната стая. Миг по-късно от мрака долетяха звуците на пиано.
– Господи, как свири! – удивено промълви Мишел.
– Това е нейният начин да покаже, че те харесва – поясни Алиша.
– А защо беше разстроена? – пожела да узнае Шон.
– Тази вечер тук се появи оня Вентрис от ФБР – понижи глас Алиша. – Заговори за смъртта на Мънк и Виджи чу всичко!
– По дяволите! – мрачно рече Шон.
– Трябваше да я видиш преди няколко часа – въздъхна Алиша. – Беше неутешима. Наложи се да й кажа истината, въпреки че никак не ми се искаше. Накрая накарах служебния лекар да й даде нещо успокоително. Легнах си едва след като тя заспа, но лекарството явно е престанало да действа.
– Защо Вентрис е решил да дойде и да обсъжда убийството на Мънк? – попита Шон.
– Дойде с намерението да разпита Виджи, но аз не му позволих. Мисля, че не говореше за баща й с намерението тя да го чуе, просто не му пукаше.
– Какво искаше да знае? – намеси се Мишел.
– Дали съм била информирана за намеренията на Мънк Тюринг да ходи в Кемп Пиъри. И дали е споменавал, че и друг път е ходил там.
Двамата партньори си размениха многозначителни погледи.
– Странно – промълви Шон. – Нали официалното становище на ФБР беше самоубийство?
Алиша дръпна Виджи от пианото, но момичето заяви, че ще си легне само ако Мишел я заведе горе и й държи ръката.
Няколко минути по-късно двамата казаха „лека нощ“ на Алиша и пренесоха саковете си по стаите. Шон влезе при Мишел и седна на леглото, докато тя си разопаковаше багажа.
– Не се безпокой, няма да ти отнеме много време да обърнеш наопаки всичко тук – заяви той.
– Много смешно! Какво се е случило с крака на Алиша?
Шон й разказа накратко за мисията в Ирак и функциите на Алиша на територията на Бабидж Таун.
– Интересна жена – проточи Мишел. – Помълча малко и подхвърли, изпреварвайки репликата на Шон: – Горкото дете! Сигурно се е почувствала ужасно, когато е научила за смъртта на баща си!
– Сигурно – въздъхна Шон и направи гримаса, усетил вибрирането на мобилния си телефон.
– Нека позная – усмихна се Мишел. – Трябва да е малката сладка Джоун. Пак ли няма да й отговориш?
– Не – отново въздъхна той. – Ако и този път не й отговоря, като нищо ще хукне насам!
– Е, тогава циркът ще бъде пълен – рече Мишел и сложи пистолета си под възглавницата. – Май е по-добре да не отговаряш, защото, ако дойде, мога да я гръмна, без да искам, вземайки я за хищник, тръгнал на лов за прясно месо. Всъщност няма как да стане. Тя наистина е хищник и аз няма да я застрелям по погрешка.
– Никак не ми помагаш. Налага се да я убеждавам за разни неща.
– Давай, какво чакаш. Но докато убеждаваш тази вещица, не пропускай да й кажеш, че е вън от играта, и то окончателно.
– Тази вещица подписва чековете ни – изправи се Шон. – Или поне моя. Оттеглям се, за да поговоря на спокойствие с нея.
– Страхливец! Ще й кажеш ли, че съм тук?
– Ще се оправя както намеря за добре, Мишел.
– Какво им става на мъжете, когато нещата опрат до конфронтация? В това отношение жените нямат проблеми!
Мишел го изчака да излезе, промъкна се в коридора и открехна вратата на стаята на Виджи. Вътре беше тъмно, но момиченцето седеше в леглото.
– Аз съм Мик – прошепна тя.
– Здрасти, Мик – отвърна с тъничко гласче Виджи.
– Искаш ли да поседя при теб?
Детето протегна ръка.
Мишел легна до него. Докосването на малката ръчичка я върна в далечното минало, в главата й изплуваха разпокъсаните спомени от неприятно събитие. По-скоро кошмар. Едно друго момиченце седеше само в мрака, опитвайки се да открие смисъла на неразбираемите неща, които се случваха около него. После картината избледня и изчезна, оставяйки я толкова стресната, объркана и уплашена, колкото и детето до нея.
43
Джоун Дилинджър крещя около две минути, но на него му се сториха повече. Атаките й бяха многостранни, опита се дори да го накара да се почувства виновен.
– Аз направих всичко възможно да ти помогна, Шон! Така ли ми се отплащаш?
– Не ти се обадих, защото нямаше какво да докладвам – опита да се оправдае той. – Все пак съм още в началото на разследването. Какво толкова е станало?
– Ще ти кажа какво е станало! Шефът ми е разговарял не с кого да е, а със самия заместник-директор по операциите на ЦРУ! Той съвсем категорично му е заявил да не си пъхаме носа където не ни е работа и да прекратим разследването. На всичкото отгоре те е назовал по име като главен виновник за недоволството си! Самият заместник-директор, по дяволите!
– Охо, значи Иън Уитфийлд не си е губил времето – възкликна Шон. – Питам се как е разбрал, че става въпрос именно за вашата фирма.
– Те са ЦРУ, по дяволите! Имат си хиляди начини. Половината от нашите служители са преминали през Лангли!
– Не мога да попреча на полицията да разследва едно убийство, Джоун.
– О, това вече е друга работа. Искаш да кажеш, че работиш заедно с полицията?
– Иначе едва ли ще имам достъп до места и факти, които биха ме отвели до истината. Нали такава е задачата, която сте ми поставили?
– Шон, когато те наехме за тази работа…
– Дай да си изясним нещата – прекъсна я с твърд глас той. – Кой всъщност ни нае?
– Лен Райвест.
– Но той е само шеф на охраната. Искането за разследване е било одобрено от някой над него.
– Защо не го попиташ?
– Защото вече няма как. Човекът е мъртъв.
– Какво?!
– Мъртъв е. Питам се защо заместник-директорът е пропуснал да съобщи тази незначителна подробност на твоя шеф.
– Не мога да повярвам! Лен беше много добър човек. Познавам го отдавна.
– Вероятно, но някой очевидно е бил на друго мнение.
– Какво искаш да кажеш?
– Искам да кажа, че Лен е убит, Джоун. Опитът ми говори, че хората ги убиват по две причини: някой ги мрази или някой не иска да проговорят.
– Подозираш, че е имал нещо общо със смъртта на Мънк Тюринг, така ли?
– Убийствата, които се случват в толкова кратък отрязък от време, обикновено са свързани.
– Все още не е установено дали Тюринг е бил убит.
– Технически погледнато, положението с Лен е същото, но аз съм убеден, че става въпрос за убийства. Между другото, някой се опита да изпрати и мен в тяхната компания. Изстрелите дойдоха откъм Кемп Пиъри.
– Господи! Но защо не ми се обади?
– Имах работа. Но нека се върнем на първия ми въпрос. Кой ни е наел?
– Не знам.
– Стига, Джоун! По мен стрелят, всички ме лъжат. Уморен съм и всичко ми дойде до гуша. Съветвам те да прекратиш шибаните си игри! Става нещо, което по думите на покойния Лен Райвест „може да подпали война“.
– Наистина ли го е казал?
– А ти не знаеш нищо, така ли?
– Не знаех. И все още не знам. Кълна се, Шон! Мислех си, че в рамките на няколко дни ще разплетеш кълбото и ще установиш, че по неизвестни причини Мънк Тюринг се е самоубил на територията на Кемп Пиъри. Случвало се е и преди.
– Иън Уитфийлд е на същото мнение. Но смъртта на Райвест коренно промени нещата.
– Ако изобщо двете са свързани.
– Предчувствам, че са свързани.
– В такъв случай ще ти изпратя подкрепление.
– Вече си имам подкрепление.
В слушалката настъпи мълчание, после Джоун просъска.
– Искаш да кажеш, че тя вече е там?
– Коя, Милдред ли?
– Прекрасно знаеш, че имам предвид проклетата Мишел Максуел! – пронизително изкрещя Джоун и Шон бързо отдръпна апарата от ухото си.
– Точно така – спокойно отговори той. – Току-що се появи, готова за работа.
– Тя не работи за нашата фирма!
– Знам, но имам намерението да я наема като подизпълнител.
– Нямаш право!
– Имам. Аз съм независим агент. В член петнайсети на договора с вашата фирма пише, че мога да ползвам услугите на консултанти при условие, че заплащането им става от договорения хонорар, тоест – за моя сметка.
– Ти си прочел договора?
– Винаги чета договорите, които подписвам, Джоун. Надявам се, че заедно ще успеем да разплетем кълбото. Използвам случая да те уведомя, че ще използвам услугите и на още един консултант – психолог на име Хорейшо Барнс.
– Защо? Или според условията на договора аз нямам право да се интересувам от твоите консултанти?
– Става въпрос за дъщерята на Мънк Тюринг, която се нуждае от помощта на психолог – спокойно отвърна Шон. – Преди малко научи за смъртта на баща си и изпадна в истерия. Тя е особено дете, което трудно общува със света. Надявам се, че Хорейшо ще успее да се справи със състоянието й.
Джоун вероятно разбра, че не може да промени хода на събитията, и примирително каза:
– Може би детето знае нещо, което е свързано със смъртта на баща му.
– Не е изключено. В момента изясняваме този въпрос.
– Шон, да рискуваш живота си не фигурира в служебната ти характеристика.
– Непрекъснато ще си го напомням – отвърна Шон.
– Ако нещо все пак се случи, кажи на Милдред, че ще изглежда прекрасно в момента, в който налапа някой едрокалибрен куршум, предназначен за теб.
– Тя несъмнено знае какво изпитваш по този въпрос.
Шон изключи телефона, просна се на леглото и веднага заспа, както си беше с дрехите. В момента не мислеше за личната си сигурност, просто защото в съседната стая се намираше представителка на А отбора. Ако знаеше колко уплашена и объркана бе тя, едва ли щеше да заспи толкова бързо.
44
На следващата сутрин Чамп посрещна новината за пристигането на Хорейшо Барнс с далеч по-малко ентусиазъм.
– Тук не е хотел! – отсече той, когато Шон го попита дали ще се намери стая за психоаналитика.
– Може би този човек ще помогне на Виджи – настоя Шон.
– Да й помага от разстояние! Обектът е строго секретен, разработките ни са изключително важни, а аз дори не знам кой е той!
– Гарантирам за него – контрира Шон. – А ти не познаваш и Мишел, но й разреши да остане. Каква е разликата?
– Не! – отсече Чамп и побърза да се отдалечи.
В крайна сметка Хорейшо беше принуден да се задоволи с квартира в градчето Уайт Федър.
За щастие Мишел още спеше и Шон взе назаем една от служебните коли, с която последва огромния мотоциклет на Хорейшо. Психоаналитикът се регистрира и двамата седнаха да изпият по едно кафе.
– Хубаво място – отбеляза Хорейшо. – Ако не бяха няколкото убити, като нищо бих се установил тук, след като се пенсионирам.
– Разкажи какво стана в Тенеси – подкани го Шон.
Хорейшо му разказа подробно за разкритията си. Шон помълча, после вдигна глава.
– Какво общо могат да имат изсечените розови храсти със състоянието на Мишел?
– Не знам – призна Хорейшо и внимателно го погледна над чашата си. – Как е нашето момиче?
– Изглежда в добра форма. Включи се активно в момента, в който се появи.
– Не се знае докога – въздъхна Хорейшо. – Кажи ми сега за малката Виджи.
След като изслуша приятеля си, той бавно поклати глава.
– Не ми изглежда много лесна работа. И как си го представяш? Та тоя дръвник Чамп дори не ме допуска да припаря наблизо!
– Мога да доведа Виджи при теб. Настойничката й Алиша няма да има нищо против. Сигурен съм, защото наистина обича детето.
– Добре. Каза ли на Мишел, че пристигам?
– Не, но тя скоро ще разбере, нали? Мисля, че всичко ще бъде наред, когато й обясня, че става въпрос за доброто на Виджи. Двете се сближиха изключително бързо.
– В някои отношения може да се окаже полезно – замислено промълви Хорейшо. – Ако Мишел дойде заедно с Виджи, бих могъл да убия с един куршум два заека.
След завръщането си в Бабидж Таун Шон завари Мишел да разговаря с Чамп в ресторанта в централната сграда. В единия ъгъл на масата се беше сгушила Виджи и неохотно дъвчеше закуската си.
Чамп го забеляза и се изправи.
– Надявам се, че не ми се сърдиш заради приятеля си – извинително се усмихна той.
– Какъв приятел? – наостри уши Мишел.
– Хорейшо Барнс – отвърна без увъртания Шон.
Отбелязал смайването на Мишел, Чамп Полиън смотолеви някакви извинения и побърза да се отдалечи.
– Какво прави тук Барнс, по дяволите? – рязко попита Мишел.
– Повиках го заради Виджи. Все някой трябва да проникне в душата й, нали?
– Защо трябваше да викаш човека, който ме заключи в лудницата и изчезна? Не мога да повярвам, че си способен на подобно нещо, Шон!
Болката в гласа й беше толкова голяма, че Шон направи неволна гримаса.
– Не те е заключил, Мишел. Ти доброволно отиде в клиниката, а той изобщо не те е зарязал.
– Какво говориш? Той просто изчезна!
– Ходил е до Тенеси.
Чертите на Мишел сякаш се вкамениха. Мълчанието се проточи цяла минута. После тя попита много тихо:
– Защо е ходил до Тенеси?
– А ти как мислиш?
– Не обичам да си играят с мен, най-малко пък ти!
– Добре, ще бъда откровен. Хорейшо е ходил до Тенеси, за да види къде си израснала.
– Не вярвам на тези глупости!
И двамата не забелязаха любопитно извърнатите глави от околните маси.
– Брат ти твърди, че на шестгодишна възраст неочаквано си се променила напълно.
– Била съм дете!
– Стига, Мишел. Кажи ми какво се случи.
– Нищо! Ти помниш ли какво ти се е случило, когато си бил шестгодишен?
Шон изведнъж осъзна ситуацията. С поведението си в този момент той рушеше всичко. Навлизайки в територията на Хорейшо, беше задал на Мишел изключително личен въпрос безкрайно нетактично и в присъствието на непознати.
– Не помня – въздъхна той. – Извинявай.
Разкаянието му моментално се отрази на Мишел, която успя да се овладее. Очите им едновременно се извърнаха към Виджи, която ги гледаше уплашено. Мишел стана, отиде да седне при нея и я прегърна през раменете.
– Всичко е наред, Виджи – успокоително прошепна тя. – Малко поспорихме, нищо повече. Ние често го правим. – Обърна глава към Шон и подхвърли: – Нали?
– Да, ние постоянно спорим – отвърна Шон и побърза да се присъедини към тях.
Виджи беше облечена в обичайните джинси, а вързаната на две опашки коса я правеше да изглежда още по-малка. Мишел сведе поглед към изгризаните й до кръв нокти.
– Тя трябва да ходи на училище – каза Шон. – Тук има частно училище за децата на служителите. Помещава се в другия край на сградата. – Понижи глас и добави: – Уредих един от охраната да я наглежда, а ние ще се върнем преди последния час.
– Къде отиваме?
– Ела и ще видиш.
45
Заведоха Виджи до класната стая и поговориха с учителката й – жена на средна възраст.
– Много специално дете – сподели тя. – Но когато е в настроение, проявява наистина невероятни качества.
– Алиша Чадуик твърди, че е в състояние да разлага наум големи числа – каза Шон.
– Наистина е така. Просто не мога да си представя как в главата й се появяват милиони, а може би и милиарди числа!
– Аз също – кимна Шон. – Често забравям дори телефонния си номер!
Оставиха Виджи на грижите на учителката и охраната и се насочиха към изхода, където почти се сблъскаха с Алиша Чадуик.
– Всичко е наред – увери я Шон и й разказа за Хорейшо Барнс. – Надявам се, че ще успее да й помогне.
– В какъв смисъл? – строго го погледна Алиша. – Да преодолее загубата на баща си или за нещо друго?
– Алиша, трябва да разберем дали знае нещо, което е свързано със смъртта на Мънк – въздъхна Шон. – Колкото по-скоро го сторим, толкова по-малък ще бъде интересът на неизвестния убиец към детето.
– В такъв случай да опитаме – съгласи се Алиша.
Разделиха се и двамата партньори продължиха към изхода на централната сграда.
– Имението е построено от човек, натрупал състояние от консерви, които със сигурност са изтровили сума ти народ – поясни Шон.
– Никъде не видях табела с надпис „Бабидж Таун“ – отбеляза Мишел.
– Странно, но факт – кимна Шон и продължи да й обяснява за разговорите си с Чамп Полиън и квантовия компютър. – Накарах Джоун да потърси истинските собственици на това място. Бива я в подобни дейности, независимо какво мислиш за нея.
– Всички животни с нокти ги бива – отбеляза Мишел.
Не след дълго спряха пред празната къща на Мънк Тюринг.
– Всички веществени доказателства вече са отнесени от зле настроения специален агент на ФБР Майкъл Вентрис, но аз накарах Джоун да провери къде е пътувал Мънк.
– Алиша ти е споменала за чужбина, нали?
– Да, но не знае къде.
Насочиха се към къщата на Лен Райвест.
– Провери ли алибито на Чамп за нощта на убийството? – попита Мишел.
– Според компютърната разпечатка е влязъл в Барака номер две в единайсет и половина, а е излязъл в три сутринта. Което означава, че човекът, когото видях да влиза в два часа, не е бил той.
– И това автоматично сваля подозренията срещу него, тъй като предполагаемият час на смъртта на Лен е някъде около пет.
– Подозренията идват и си отиват – въздъхна Шон.
Насочиха се към хангара и Мишел направи бърз оглед на плавателните съдове.
– Нищо особено, главно лодки за почивка и забавление – обяви с тон на професионалист тя, след което посочи деветметровия „Боурайдър“, вдигнат на един от стапелите. – Собственикът на тази яхта със сигурност е нюйоркчанин.
Шон погледна към изписаното на борда име: „Голямата ябълка“.
– За колко време се прекосява това разстояние? – попита той и махна към отсрещния бряг. – Разбира се, от обикновен смъртен, а не от човек като теб.
Тя се замисли.
– Най-малко четирийсет и пет минути, без да отчитаме силата на течението. От сушата винаги изглежда по-близо, но когато тръгнеш да пресичаш водата, става изненадващо далеч.
– Значи около два часа отиване и връщане, ако приемем, че по обратния път човек ще гребе по-бавно.
– Да.
Той я поведе към горичката, от която се виждаше Кемп Пиъри. Мишел бръкна в раницата си и извади бинокъл.
Оградата около базата на ЦРУ блестеше на слънцето.
– По теб е стрелял майстор – заяви тя, механично изчислила траекторията и разстоянието.
– Радвам се, че не показа цялото си майсторство, защото сега нямаше да сме тук.
– Пистата? – попита тя и посочи просеката в далечината.
– Да.
Очите й се насочиха към големите кранове отвъд широкия завой на реката.
– Флотът?
Шон мълчаливо кимна.
– А къде са открили тялото?
– Горе-долу ето там – отвърна Шон и посочи едно място на около петстотин метра от пистата.
– Ако Мънк не се е прехвърлил през оградата с мисълта за самоубийство, значи го е направил, за да се срещне с някого или за да шпионира – замислено промълви тя. – И тогава са го спипали.
– Вярно е. Но ако е шпионирал, ЦРУ е било в правото си да го ликвидира. Следователно възниква въпросът защо им е било нужно да представят цялата работа като самоубийство.
– Може би наистина е било самоубийство – поклати глава Мишел.
– Ами Райвест? Той със сигурност беше убит.
– Без връзка със смъртта на Мънк – простичко добави тя.
Шон помълча и кимна.
– Може би.
На връщане той рязко смени темата.
– Виж какво, трябваше да те предупредя за пристигането на Хорейшо. Съжалявам, че не го направих. Щеше ми се всичко да мине гладко.
– Забрави – небрежно отвърна тя, но нещо в гласа й показваше, че самата тя никога няма да го забрави.
