Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 17 (всего у книги 28 страниц)
56
След вечерята с Валъри Шон се качи на наетата в Уилямсбърг кола и подкара към Бабидж Таун. Малко след като прекоси моста над Йорк и преди да навлезе в Глостър Пойнт, колата, която го следеше през цялата вечер, рязко даде газ, задмина го и му препречи пътя. В следващия миг над страничното стъкло се надвеси лицето на непознат мъж.
– Слизай! – изкрещя той и тикна под носа му служебната си карта.
Поведението на специален агент на ФБР Майк Вентрис не излъчваше особена сърдечност.
– Мога ли да знам какво става? – учтиво попита Шон.
– Затваряй си устата и влизай в колата ми! – сряза го Вентрис.
Шон се подчини. Настани се на дясната седалка на федералния автомобил, а агентът се тръшна до него и шумно захлопна вратата.
– Какво си въобразяваш, че правиш, бе, идиот? – гневно викна той.
– Не знам – спокойно отвърна Шон. – Просто карах към Бабидж Таун, но ти ми препречи пътя. За кеф ли го направи, или е време за опреснителните ти курсове по шофиране?
– Я стига си дрънкал! Ходил си при Иън Уитфийлд, а?
– Той ме покани, в компанията на шериф Хейс.
– А после се срещна и с жена му в местния бар!
– Беше случайно.
– И случайно я покани на вечеря, така ли?
– Доколкото ми е известно, това не е престъпление.
– Какви са отношенията ти с Валъри Месълайн?
– Събра ни любовта към качественото мохито.
Вентрис заби дебелия си пръст в гърдите му и гневно изсъска:
– Имай предвид, че съм на косъм от мисълта да те арестувам!
– По какви обвинения, ако смея да попитам?
– Имам право да те заключа за четирийсет и осем часа без никакви обвинения! – изръмжа онзи. – А през това време все ще измисля нещо.
– Напомням ти, че съм тук по работа точно като теб! – стана сериозен Шон. – Опитвам се да разкрия убийците на Мънк Тюринг и Лен Райвест. Помниш ли за малкото състезание, което ти предложих?
– А аз ти казах и пак ще го повторя, че не желая да ми се пречкаш!
– Не знаех, че ти се пречка и Валъри Месълайн.
– Тя няма нищо общо с разследването, Иън Уитфийлд – също. Работата му е твърде важна, за да се занимава с някакво тъпо частно ченге, което си пъха носа, дето не му е работа!
– Откога ФБР и ЦРУ действат заедно? – учудено го изгледа Шон.
– Казвам ти го за твое добро! – изръмжа Вентрис. – Тук става въпрос за далеч по-важни неща от някакви си убийства!
– Би ли ми обяснил какви?
– Изчезвай от колата ми! Бъди сигурен, че следващата ни среща хич няма да ти хареса!
Шон слезе от колата, обърна се и почука по стъклото.
– Между другото, има ли нещо ново по онова „изтичане на газ“ в моргата?
Вентрис рязко даде газ и задното колело за малко не прегази крака на Шон.
Шон бавно тръгна към автомобила си. Не се усмихваше, макар че му беше приятно. Най-после се озъби на специалния агент. Затъваше все по-дълбоко, нищо не се връзваше. Докато приближаваше Бабидж Таун, планът за следващите действия бавно се оформи в съзнанието му.
– Не говориш сериозно, Шон – поклати глава Хорейшо.
Тримата стояха между джипа на Мишел и мотоциклета на психоаналитика, встрани от черния път, на километър и половина от Бабидж Таун.
– Не забравяй какво сполетя Мънк Тюринг, след като е прескочил онази ограда.
– Уверявам те, че не изпитвам желание да я прескачам, но май нямаме друг избор – отговори с равен глас Шон.
– Кога трябва да го направим? – попита Мишел, облегнала се на джипа.
– Ама и ти ли мислиш като тоя луд?! – зяпна от изненада Хорейшо.
– Ще отида сам – отвърна Шон, забил тежък поглед в лицето на партньорката си.
– Не си го и помисляй! – тръсна глава тя. – Тръгнеш ли, идвам и аз!
– Ако ни спипат, адски ще загазим! – предупреди я той.
– С теб никога не скучая – заяви Мишел.
– Абе вие двамата няма ли да чуете какво ви говоря? – отчаяно простена Хорейшо. – Там е територия на ЦРУ да ви вземат дяволите! Като нищо ще ви разстрелят за шпионаж!
– Отиваме в събота – обяви Шон, отговаряйки на безмълвния въпрос в очите на партньорката си. – Разбира се, ако преди това не получим нова информация.
– Например от следващия секретен полет? – попита Мишел.
Той кимна.
– Не знам дали обърна внимание на онази карта в офиса на Саут Фрийман, но…
– Пистата е отвъд горичката, в която са открили тялото на Мънк – бързо го прекъсна Мишел. – Което означава, че ще останем да наблюдаваме кацането.
– Би било интересно да видим кой слиза от самолета или какво разтоварват от него – кимна Шон.
– Стига вече! – повиши глас Хорейшо. – Прекрасно знаете, че няма да ви позволя!
– В такъв случай предложи друга идея да се доберем до истината – обърна се да го погледне Шон. – Нали нея търсиш, когато разговаряш с Мишел и Виджи?
– Това е различно.
– За мен е все същото. Убити са трима души, а инстинктът ми сочи, че Кемп Пиъри има пръст в тази работа. И по мен стреляха оттам! Не мога да си затворя очите.
– Обърни се към властите.
Шон се засмя.
– Шерифът Хейс вероятно ще получи инфаркт, ако чуе какво сме намислили. А специален агент Вентрис просто ще ме гръмне и ще заяви, че се дължи на небрежно боравене с оръжието. Разказах на Хейс за вечерята ми с Валъри и сблъсъка с Вентрис, но това е всичко. Споделих плановете си с теб, защото ти вярвам. Никога не бих направил нещо, с което да те прецакам.
– Хей, за какво говориш? – объркано попита Хорейшо.
– Ако ни пипнат, ченгетата със сигурност ще започнат да се оглеждат за съучастници. Тоест ще стигнат до теб. Сега е моментът да решиш дали не е време да се качиш на тоя мотор и да отпрашиш към дома. Мишел и аз ще се закълнем, че не знаеш нищо.
Хорейшо бавно опря гръб на джипа.
– Признавам, че малцина от познатите ми престъпници са проявявали такава загриженост – заяви той.
– А ако все пак успеем и се приберем у дома, Мишел пак ще бъде на твое разположение – рече Шон, хвърли кос поглед на партньорката си и добави: – Разбира се, ако тя желае.
Мишел запази мълчание.
– А ако остана? – попита Хорейшо.
– Ако не ни пипнат, няма да е проблем. Но ако стане обратното, ченгетата положително ще започнат да душат наоколо. Не мога да гарантирам, че няма да се превърнеш в мишена.
– Ако ви хванат, мога да бъда в помощ на адвокатите, които ще пледират за невменяемостта ви – намусено отвърна Хорейшо.
– Е, винаги е добре да имаме избор, нали? – усмихна се Шон.
– Нима не си даваш сметка, че рискувате да ви убият? – втренчи се в него Хорейшо.
– Какво толкова? – сви рамене Шон. – Правили сме го през по-голямата част от съзнателния си живот.
– След известно време всичко се превръща във въпрос на инстинкт – добави Мишел.
Хорейшо забеляза погледите, които двамата си размениха. Бяха погледи на хора, за които рискът е неразделна част от работата.
– Виджи знае нещо – въздъхна той. – Ако разгадаем какво се крие зад „кодове и кръв“, може би ще си изясним нещата, без да рискувате живота си зад проклетата ограда.
– Добрият следовател е длъжен да провери всички следи, защото повечето от тях се оказват фалшиви. Нашата работа прилича малко на кръстословица. Човек трябва да я реши изцяло, за да стигне до верния отговор. Но в момента вниманието ми е насочено към територията отвъд реката.
– Междувременно аз бих могла да проверя Чамп – предложи Мишел.
– А аз ще поговоря с Алиша – добави Шон.
– Каква е метеорологичната прогноза за събота вечер? – погледна го тя.
– Хладно и облачно.
– Имаме достатъчно време да се подготвим. Ще ни трябва специално оборудване.
– Вече го изисках – каза Шон.
– И Джоун не ти зададе никакви въпроси?
– Не се обърнах към нея, защото й нямам доверие за такива неща.
– Изобщо не искам да ви слушам! – простена Хорейшо и покри ушите си с длани. – Вече ме направихте свой съучастник!
– Не се тревожи. Нали ти казах, че няма да те издадем, ако случайно ни хванат? – По лицето на Шон се разля широка усмивка. – Освен ако онези отвъд реката не ни предложат изгодна цена за задника ти!
– Не знам с какво съм заслужил приятели като теб! – тежко въздъхна Хорейшо.
– Трябва ни някакъв напредък по отношение на Виджи, приятелю – стана сериозен Шон. – Кодове и кръв. Ти си абсолютно прав, че това означава нещо важно.
– Ще проведа още един сеанс с нея – каза Хорейшо.
– Нека опитам аз – намеси се Мишел. – Мисля, че успях да постигна известна близост.
– Каза ли ти, че те харесва? – полюбопитства Хорейшо.
– Да. Но преди това подчерта, че не харесва теб!
– Не мога да не отбележа удоволствието, с което ми съобщаваш този факт – каза психоаналитикът.
– Нещо друго ми се струва доста странно – обади се Шон. – Жилището на Райвест е на централната алея, но никой не е видял появата или оттеглянето на евентуалния му убиец.
– Сигурен ли си, че твоят приятел шерифът е разпитал когото трябва? – попита го Хорейшо.
– Надявам се, че е така. Но може и да греша. Може би ние трябваше да издирим евентуалните свидетели.
– А аз какво да правя, докато вие се подготвяте за самоубийство?
– Това означава ли, че… – започна Шон, но Хорейшо го спря с ръка.
– Да, означава, че оставам. Вероятно съм точно толкова откачен, колкото сте и вие. Единствената ми утеха е, че като ни заключат в онази голяма къща, ще разполагаме с много свободно време за сеанси. Предлагам да ми възложиш някаква задача, преди да съм се осъзнал. В противен случай ще скоча на любимия си харли и ще избягам накрай света – далеч от откачалки като вас!
– Можеш да поговориш с един човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч, Вирджиния. Издава тамошния вестник и е един от най-добрите познавачи на местната история. Кажи му, че аз те пращам. Опитай се да измъкнеш максимално количество полезна информация за региона.
Хорейшо тръгна към мотоциклета си. Преди да потегли, той се обърна и прошепна на Мишел:
– Какво реши за хипнозата?
– Нека се разберем така: ако се върна жива и здрава от предстоящата мисия, ще ти позволя да ме хипнотизираш.
– Планирането на проникване в базата е категорично доказателство, че и двамата сте готови за освидетелстване – въздъхна Хорейшо. – Но вие си го знаете, нали?
– Пожелай ми късмет, Хорейшо.
Дрезгавият глас на психоаналитика достигна до слуха й миг преди да затръшне вратата на джипа.
– Късмет, Мишел.
57
Рано следващата сутрин Мишел и Виджи излязоха на разходка. Поеха по пътеката към реката и не след дълго вече седяха на кея, потопили крака във водата. Мишел направи няколко опита да насочи разговора към кодовете и кръвта, но Виджи ловко избягваше темата.
– Кога пак ще гребем с лодката? – попита по едно време тя.
– Когато пожелаеш, ако искаш и веднага.
– Не, само попитах – поклати глава детето и посочи отсрещния бряг. – Не обичам онова място.
– Кемп Пиъри? Защо? Заради това, което се случи с Мънк?
– Не точно – небрежно отвърна Виджи.
– Тогава защо?
– Мънк дълго го нямаше – смени темата тя. – Дълго време бях сама.
– Кога? Когато замина за чужбина ли? – Виджи кимна, а Мишел се учуди, че досега не й беше хрумнало да зададе този въпрос. – А знаеш ли защо замина? Защо е ходил на всичките онези места?
– Когато се върна, говореше само за Алън Тюринг. Нищо, че беше ходил там и преди. Много го обичаше, макар че Алън отдавна е умрял.
– Кога отиде за пръв път?
– Още преди да се преместим тук. Тогава живеехме на друго място.
– Къде?
– В Ню Йорк. Там не ми харесваше, защото живеехме в апартамент. Всички съседи бяха стари. Миришеха на лошо и аз не ги обичах. С изключение на един старец, когото много харесвах. Мънк също го харесваше. Разговаряха често, макар че старецът говореше странно и почти не му се разбираше.
– Спомняш ли си за какво говореха? – попита Мишел колкото да поддържа разговора по темата, без да очаква да научи нещо важно.
– Не съвсем. Бъбреха си за неща, случили се отдавна.
– Разбирам.
– А аз свирех на пиано, за да не ги слушам.
– Но нали каза, че си харесвала стареца?
– Така е. Но той говореше за минали неща, които не разбирах.
– Е, възрастните хора често го правят, защото обичат да си спомнят миналото. А на Мънк вероятно му е било интересно.
– Старецът знаеше много за математиката и за разни други науки. Показваше стари карти на Мънк, пишеше дълги редици от букви на лист хартия и питаше татко дали ги разбира.
– Кодове ли?
– Май да.
– Но ти каза, че са били букви, докато Мънк е разбирал от числа, нали?
– Мънк казваше, че историята е пълна с числа, с важни числа. Преди много време Алън Тюринг ги е използвал, за да помогне да свърши една голяма война. Но са използвали и букви от азбуката.
– За това ли си говореха със стареца? За Алън Тюринг и Втората световна война?
– Понякога, но невинаги.
Нетърпелива по природа, Мишел с мъка преглътна думите, които й се искаше да изкрещи. Защо не прекратиш проклетата игра, малка хитрушо?! Защо не ми кажеш истината? Но вместо това попита колкото се може по-спокойно:
– А за какво си говореха обикновено?
Виджи скочи и се втурна нагоре по пътеката.
– Настигни ме! – извика през рамо тя.
Мишел го стори с пет-шест крачки, но после умишлено забави темпото.
– Предлагам да се надбягваме до къщата – престорено задъхано подвикна тя. – Ако те победя, ще ми разкажеш за кодовете и кръвта. Ако ти ме надбягаш, обещавам никога повече да не те питам за тях. Съгласна ли си?
– Да! – извика Виджи и без да губи нито секунда, полетя по пътеката. Миг по-късно изскочи иззад последния завой, зърна дома на Алиша и нададе тържествуващ вик. На три-четири метра от финала се обърна да види къде е Мишел и със смайване проследи как фигурата й се стрелва покрай нея, прелита над стъпалата към верандата и спокойно се отпуска на най-горното от тях.
– Ти ме измами! – бързо се окопити тя.
– Как по-точно? – спокойно я изгледа Мишел. – Ти тичаше, аз – също. Спечели по-добрата. А сега трябва да изпълниш облога.
– Харесвам те, Мишел.
– Добре, Виджи. Но какво става с уговорката ни?
Виджи изтича покрай нея и се скри в къщата. Тя бързо я последва, но когато влезе във всекидневната, момиченцето вече седеше зад пианото и с всичка сила удряше по клавишите. Свиреше нещо с френетично темпо, нещо напълно неразбираемо и странно.
– Виджи, моля те, спри! ВИДЖИ!
В следващия миг момиченцето скочи и хукна нагоре по стълбите. Спря на площадката, обърна се към Мишел и неистово изкрещя:
– Кодове и кръв!
Секунда по-късно вратата на стаята й се затръшна зад нея.
Полуоблечената Алиша Чадуик изскочи на площадката.
– Какво става, за бога? – извика тя.
– Не знам – отвърна Мишел. – Просто седна на пианото и сякаш откачи!
– Прави го само когато е разстроена от нещо – обвинително я изгледа Алиша.
– Е, този път го направи без причина – тръсна глава Мишел, докосна я по рамото и добави: – Твой ред е. Имам нужда от почивка.
Тя излезе, затръшвайки с все сила вратата след себе си.
Няколко минути по-късно докладва на Шон, че за момента мисията й с Виджи търпи пълен провал.
– Значи трябва задължително да проникнем в Кемп Пиъри – въздъхна той. – Утре пристига екипировката, която поръчах.
– Окей, в такъв случай ще се видим по-късно.
– Къде отиваш?
– След провала с Виджи трябва да си опитам късмета с Чамп – отвърна тя. – Но първо трябва да се преоблека. Знаеш какво имам предвид, нали?
– Впечатлен съм от решителността ти да стигнеш докрай, за да узнаеш истината – поклати глава Шон.
– Ще бъдеш още по-впечатлен, когато усетиш крака ми в зъбите си! – гневно го изгледа тя.
– Добре – кимна той. – Докато съблазняваш най-великия ум на света, аз ще пообиколя и ще потърся някой очевидец на събитията, свързани с убийството на Лен Райвест. А ако ми остане време, ще потърся и тайната стая на замъка.
– Нали ти казах, че вече го направих. Питах и Виджи.
– Втори поглед никога не е излишен.
Два часа по-късно Шон приключи проучванията си без абсолютно никакъв резултат. Никой нищо не беше видял, никой нищо не беше чул. Озадачен и доста разочарован, той се насочи към ресторанта с намерението да хапне нещо. В единия ъгъл на голямата зала Виджи се хранеше в компанията на няколко деца. Алиша седеше сама в противоположния край. Армия от сервитьори чевръсто обслужваше изгладнелите гении.
Той седна при Алиша, поръча си вечеря и небрежно подметна:
– Да сте разлагали някои сложни числа напоследък?
– Приятно ми е да разбера, че се забавляваш – намръщено отвърна тя. – Къде се изгуби партньорката ти? Сутринта успя да разстрои детето, а след това изчезна. Трябва да подчертая, че когато ви наех, очаквах по-други резултати от вас.
– Работата е там, че не ти ни нае, Алиша – приведе се над масата той. – Ние работим по договор с фирма, която е притежание на собствениците на Бабидж Таун, които и да са те. Задачата ни е да разкрием убийците на Мънк Тюринг.
– Задача, която до този момент търпи пълен провал – сухо отбеляза тя.
– Хората, които убиват себеподобните си, обикновено вземат всички мерки да не бъдат разкрити.
– Много успокоително!
– Чух, че сеансът на Виджи с доктор Барнс е протекъл успешно.
– Да, ако приемаш за успех факта, че тя си излезе някъде по средата.
– А какво стана с кодовете и кръвта? Нали това бяха думите на Виджи?
Алиша нервно заопипва чашата с чай.
– Никога досега не съм я чувала да използва тези думи. Признавам, че ми прозвучаха страшно.
– И нямаш идея какво се крие зад тях, така ли?
– Нямам. Барнс вече ми зададе този въпрос.
– Стига, Алиша! Ти притежаваш аналитичен ум, използвай го!
– Кодове колкото щеш – въздъхна тя. – Дали Мънк е научил детето как се съставят? Може би. Дали са общували посредством свой код? Възможно е. Но как се дешифрира код, за който нямаш никаква представа? Дай ми някакъв пример в това отношение, за да мога да ти помогна.
– Какво ще кажеш за думата „кръв“?
– Нямам представа, освен ако не го свържа с начина, по който Мънк загуби живота си.
– Правилно. Но той все още е бил жив, когато го е използвал.
– Виджи е крайно нестабилно и емоционално дете, склонно да преувеличава, с внезапни промени в настроението. Не съм сигурна, че е разумно да градим хипотези върху няколко изречени от нея думи.
– Ако имаш други идеи, Алиша, готов съм да ги чуя.
– Не забравяй, че все пак съм тук, за да върша определена работа.
– Чамп знае ли на кого принадлежи Бабидж Таун?
– Не мога да кажа. Знам, че всеки месец изчезва за по няколко дни, може би да се срещне със собствениците.
– Интересно. С какво пътува? С кола или със самолет?
– Лети с частния си самолет.
– Така ли? А къде го държи?
– На частно летище на осем километра оттук.
– Сигурно е много приятно да имаш свой самолет.
– Всъщност не съм сигурна, че е негов.
Шон замълча и замислено проследи с поглед една от сервитьорките, натоварена с тежка табла с храна. После изведнъж разбра. Въпросът, който задаваше, беше погрешен. Скочи и се втурна към изхода, без дори да погледне смаяната Алиша.
58
Мишел избра черни, тясно прилепнали джинси, сандали и широка бяла блуза. Остави двете горни копчета разкопчани. Нямаше къса пола, а за високи токчета не можеше и да помисли. Откри Чамп в кабинета му. Ученият почти припадна, като я видя да отваря вратата без предупреждение, но бързо се съвзе и прие да я разведе из Барака № 2. По време на обиколката тя подхвърляше кратки одобрителни възклицания, особено когато ставаше въпрос за „изключително важната“ работа, за която отговаряше Чамп. В един момент се облегна на рамото му, уж за да огледа по-добре прототипа на машината на Тюринг, и усети тръпката, която пробяга по тялото на горкия човечец. Усмихна се вътрешно. Колко са лесни мъжете, включително и гениите. И колко са глупави!
Обядваха в малка вътрешна зала на централната сграда, очевидно предназначена за шефа на комплекса.
– Работата ви е доста впечатляваща – отбеляза Мишел, отпивайки от чаша шардоне. – Как всъщност се озовахте тук?
– Съмнявам се, че ще ви бъде интересно – погледна я той.
– Ако беше така, нямаше да ви попитам.
– Постигнах известни резултати в тази област – скромно започна той. – Отначало в Станфорд, а по-късно и в Масачусетския технологичен институт. Регистрирах няколко ключови патента. Защитих докторска дисертация по квантова механика, която мнозина специалисти определиха като революционна. Мисля, че това бяха основните фактори за назначението ми тук.
– Шон е на мнение, че собствеността върху Бабидж Таун е строго пазена тайна – подхвърли тя.
– Наистина е така. Тайна, за която плащат много добре.
– Щедростта винаги е най-добрият начин за спечелване на лоялност.
– Те са повече от щедри. Дори ми предоставиха частен самолет.
– Наистина ли? Аз не умея да пилотирам, но страшно много обичам да летя.
– Някой ден ще ви поразходя. Гледката отгоре наистина е прекрасна.
– Би било страхотно! Разбира се, ако избягваме въздушното пространство над Кемп Пиъри.
– О, не се безпокойте. Неговите параметри са записани в паметта на бордовия компютър. – Чамп замълча за момент, после каза: – Поласкан съм от вниманието, което оказвате на човек като мен.
– Вие сте интересен човек.
– А може би и заподозрян.
– Доколкото знам, разполагате с твърдо алиби по отношение на смъртта на Райвест.
– Да, бях на работа.
– А как върви тя?
– Ако имаме късмет, очакваме готов прототип някъде в началото на следващата година.
– След което настъпва краят на света, така ли? Поне Шон е останал с такова впечатление.
– Не, не. Този прототип ще бъде в състояние да осъществява само основни калкулации. За да смаем света, ще ни бъдат необходими поне още няколко години.
– Изглежда ми много време.
– Напротив. В света на физиката е един изключително кратък срок. – Чамп допи виното си и смени темата. – Как вървят нещата с Виджи?
– Тя е добро дете. Харесвам я и й съчувствам, защото никак няма да й е лесно.
– Мънк беше загадъчен човек. Изключително затворен и саможив.
– Чух, че неотдавна е пътувал до Англия.
– Да. По семейни причини.
– Сподели ли нещо с вас, след като се върна? Спомена ли за пътуване и до други страни?
– О, не. Предполагам, че в паспорта му е отбелязано къде е бил. – Чамп рязко вдигна глава и щракна с пръсти. – Я почакайте! Не знам защо ми беше изхвръкнало от главата. Той ми донесе подарък, вероятно като извинение за неуместния си отпуск на онзи етап.
– Подарък ли? – внимателно го изгледа Мишел. – От Англия?
– Не, от Германия. Една голяма халба за бира.
– Сигурен ли сте, че е от Германия?
– Халбата е оттатък. Ако искате, ще ви я покажа.
В дома на Чамп не цареше хаос като в служебния му кабинет, но все пак видът му бе твърде далеч от реда, поддържан от Шон Кинг. Тя се хвана, че дава висока оценка на очевидната му немарливост.
Влязоха в малък, отрупан с книги кабинет. На един от рафтовете се виждаше голяма халба за бира с релефни сини инкрустации.
– Ето, това е – каза Чамп, докато й я подаваше. – Хубава вещ, но аз почти не пия бира.
Мишел пое халбата и внимателно я огледа. Стените й представляваха красиво оформен подбор от забележителностите на по-големите германски градове. Обърна я и огледа дъното.
– Не пише откъде е – каза тя. – „Произведена в Германия“, и толкоз.
– Да – съгласи се Чамп. – Това означава, че може да е отвсякъде.
– Мога ли да я задържа?
– Разбира се. Много искам да ви помогна да стигнете до истината.
– В такъв случай можете да направите нещо съвсем конкретно за нас – подхвърли тя, издържа на изненадания му поглед и добави: – Като разрешите на Хорейшо Барнс да се премести в Бабидж Таун.
Чамп видимо се сепна, но тя не му остави време за реакция.
– Храна и спане, нищо повече. Ще ми направите лична услуга.
– Е, предполагам, че може да се уреди – неохотно отвърна той.
– Благодаря, Чамп. Страшно съм ви признателна. Между другото, забелязах един екип за бойни изкуства на вратата на кабинета ви. С какво по-точно се занимавате?
– Таекуондо. Имам черен пояс. А вие?
– Не, аз не владея бойни изкуства – излъга тя.
Излязоха на открито.
– Вдругиден сутринта в девет ще ви разходя със самолета, стига да позволява времето – обяви Чамп, опипа очилата си и колебливо добави: – А на връщане можем да се отбием в едно ресторантче, където наистина готвят добре.
Мишел се обърна и плъзна поглед по слабата му стегната фигура. Със сигурност имаше достатъчно сила, за да притисне във ваната един пийнал човек, използвайки дръжката на вакуум помпата. Но Шон вече беше установил, че Чамп има непоклатимо алиби.
Дали наистина бе така?
