Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 28 страниц)
46
Качиха се в джипа на Мишел и Шон побърза да свали стъклото от своята страна.
– Едно време почистваше колата заради мен, просто за да мога да дишам по естествен начин – каза той.
– Беше отдавна, когато все още те харесвах – отвърна тя и включи на скорост. – А сега накъде?
Тръгнаха по протежението на реката. На всеки един-два километра се натъкваха на изоставени плантации и порутени сгради, от които стърчаха единствено комините.
– Третото прасенце е било право: къщичката ще е здрава само ако я изградиш от тухли – коментира Мишел.
Най-сетне спряха пред едно от изоставените имения. Шон слезе и тръгна по покритата с чакъл алея, Мишел го последва. Върху килнатата на една страна каменна колона на входа все още можеше да се прочете полуизтрит бронзов надпис „Фарлигейт“.
– В Бабидж Таун попаднах на историята на това място и си направих труда да я прочета – обясни Шон. – Фарлигейт е бил собственост на сина на някакъв велик изобретател.
– И какво е станало с него?
– Пропилял наследството си като много безгрижни богаташи. Тук такива имения има в изобилие – Брандънфийлд, Тъкъргейт и бог знае още колко други.
– Част от които може би са били превърнати в секретни лаборатории, където умират хора – добави Мишел.
Над някогашната просторна морава пред имението полъхна хладен ветрец.
– Бас държа, че тук е било много красиво – промълви Мишел, обви рамене с ръце и се загледа в къщата. За разлика от повечето сгради наоколо тази все още се държеше. Двойната дървена врата беше напълно изгнила, повечето прозорци бяха избити, а полегатият покрив беше хлътнал и изпълнен с дупки. – Хубаво място за отглеждане на деца – добави някак тъжно тя.
Шон изненадано я погледна.
– Никога не си притежавала дом – подхвърли той. – Не допусках, че се интересуваш от такива неща.
– Никога не съм била омъжена – рязко отвърна тя, – което не означава, че нямам право да погледна, нали?
Откъм вътрешността на къщата се разнесе шум.
– Май бяха гласове – прошепна с променен тон Мишел, извади пистолета си и тръгна към вратата, следвана от Шон.
Влязоха и спряха до вратата. Мишел извади от раницата си малко фенерче и натисна бутона.
Намираха се в началото на дълъг коридор с прогнило дюшеме и олющена мазилка на стените. Шон се закашля от тежката миризма на мухъл. Шумът отново се появи. Приличаше на висок и напрегнат шепот. После вдясно от тях се разнесе остър писък, който ги накара да подскочат. Мишел светкавично се завъртя и насочи натам пистолета и фенерчето. Нищо. Гола стена. Но шепотът продължаваше, примесен с някакво странно жужене.
– Гнездо на стършели? – погледна го въпросително тя.
Шон сви рамене, пристъпи напред и почука по стената.
Шумът моментално утихна.
– Май е гнездо на човеци – поклати глава той и плъзна пръсти по голата стена. Не след дълго откри каквото търсеше: малка желязна кука. Дръпна я и част от стената се отвори.
Нещо го блъсна в краката, друго се стовари върху гърдите му и го повали. Коридорът се огласи от стъпки на бягащи крака.
Докато се надигаше, ушите му се изпълниха и с други звуци: писъци и смях.
Обърна се. Пищеше момченце на около осем години, попаднало в желязната хватка на Мишел. А смехът идваше от нея – висок и подигравателен, очевидно предназначен за самия Шон.
Той стана и изтупа прахта от дрехите си.
– А сега е твой ред, господинчо – заяви с престорена строгост Мишел и разтърси детето. – Име, чин, служебен номер!
Момчето страхливо я погледна и Мишел изведнъж усети, че все още държи пистолета си в ръка.
– Уф, извинявай – направи гримаса тя и побърза да го прибере в кобура. – Хайде, започвай веднага. Какво търсиш тук?
– В такава къща лесно можеш да пострадаш, синко – обади се Шон.
– О, ние често идваме тук, но никой не е пострадал – оправда се детето.
– Тайна стая, а? – поинтересува се Шон, надничайки през процепа. – Как успяхте да я откриете?
– Брат ми Теди я откри, когато беше малък. Сега е мое владение. Всичките стари къщи имат тайни стаи.
Шон хвърли кос поглед към Мишел. После извади една десетдоларова банкнота от портфейла си и я подаде на момчето.
– Благодаря, синко.
Хлапето хукна навън, а те го последваха и седнаха на каменната пейка край входа.
– Значи ще търсим тайната стая на Бабидж Таун, а? – прошепна Мишел.
– Аха.
– А защо, ако мога да попитам?
– Да се намираме на работа. А ако наистина се окаже, че в Бабидж Таун действат шпиони… – Шон замълча, оставяйки изречението си недовършено.
– Те ще използват именно тази тайна стая, така ли? – довърши вместо него Мишел. – И от нея ще изпълзяват за тайните си нощни мисии? О, я стига!
– Какво ти е известно за Кемп Пиъри?
– Казах ти горе-долу всичко, което знам.
– В интернет няма нищо особено, освен няколко стандартни публикации.
– Това изненадва ли те?
– Човекът, който ме посрещна на летището, каза, че по време на Втората световна война базата била собственост на Военноморския флот и там се обучавали тюлени. След войната я напуснали, но през петдесетте години отново се върнали, прогонвайки всички местни.
– Кои всички?
– В околностите е имало две градчета: Магрудър и още едно, на което не помня името. Предполагам, че къщите още стоят.
– Но какво общо има това с разследването?
– Нищо – призна той. – Просто гимнастика на ума, докато ми хрумне нещо по-съществено.
– Като говорим за нещо по-съществено, нека те попитам, откъде Райвест е познавал Мънк Тюринг?
– Отначало твърдеше, че не го познава много добре, но когато си пийнахме, каза нещо интересно.
– Какво?
– Веднъж двамата ходили на риба, някъде нагоре по реката. Били с малка лодка и си пиели бирата просто защото не очаквали да уловят нещо.
– И?
– По едно време Мънк погледнал към Кемп Пиъри и казал: „Не е ли ирония на съдбата, че онези там пазят най-големите тайни на света?“
– А защо го е смятал за смешно? – въпросително го погледна Мишел.
– И Райвест го попитал същото, но Мънк замълчал.
– Не виждам с какво може да ни помогне тази случка.
– Аз не познавам Мънк Тюринг, но имам чувството, че той не е бил от хората, които говорят празни приказки. Хайде, тръгваме.
– Къде?
– Преди малко ти споменах, че в интернет има съвсем малко публикации за Кемп Пиъри.
– И какво от това?
– Автор на две от тях е човек на име Саут Фрийман, който живее в Арч – едно градче наблизо. Издател е на местния вестник и има славата на най-добрия местен историк. Според мен единствено той може да ни предложи повече информация за Кемп Пиъри.
Мишел се плесна по бедрото и бавно се изправи.
– Саут Фрийман, Мънк Тюринг, Чамп Полиън? Що за шантави имена са това, по дяволите?
47
Арч се оказа съвсем малко градче с един-единствен светофар и няколко магазинчета по главната улица, по средата на която минаваше отдавна изоставена железопътна линия, наподобяваща белези от шевове върху отдавна зараснала рана. Редакцията на „Магрудър Газет“ се помещаваше в едноетажна тухлена сграда, която плачеше за ремонт. Ръждясала табела на входа гласеше, че там е седалището и на Историческото дружество на Магрудър.
– Защо вестникът не се казва „Арч Газет“, след като се издава в градчето Арч? – попита Мишел, докато паркираше джипа.
– Имам своите съмнения, но по-добре да попитаме добрия стар Саут – отговори неопределено Шон.
Посрещна ги надхвърлил шейсет чернокож дългуч с изпито лице и посребрена брада. От тънките, напукани устни стърчеше запалена цигара.
– Саут Фрийман – протегна им ръка той. – Получих телефонното ви съобщение. Уверявам ви, че сте попаднали на най-подходящото място, след като проявявате интерес към историята на региона.
Влязоха в малкия офис, задръстен от метални шкафове и две очукани бюра, върху едното от които блестеше нов компютър. По стените имаше увеличени фотографии на местните забележителности, включително една сателитна снимка на Кемп Пиъри, под която висеше табела с надпис: АДЪТ НА ЗЕМЯТА.
– Виждам, че сте запален почитател на най-голямата разузнавателна централа в страната – посочи надписа Шон.
– Че как иначе? – сви рамене Саут. – Държавата отне бащините ни къщи и ни изрита на улицата.
– Сторили са го военните, а не ЦРУ – поправи го Шон.
– Военните, флотът, ЦРУ – все тая. За мен всички те са представители на Империята на злото.
– Прочетох статиите ви за Кемп Пиъри – смени темата Шон.
– Не сте имали кой знае какъв избор, нали? – отбеляза Саут, смачка цигарата си в пепелника и веднага запали нова. Мишел прогони с ръка облаците тютюнев дим над главата си.
– В Магрудър ли сте живели? – стрелна го с поглед тя. – Предположих, че е така заради името на вестника ви.
– Да – кимна домакинът. – На днешната територия на Кемп Пиъри имаше две населени места: Биглърс Мил и Магрудър, където съм роден. Сега те съществуват единствено в списъка на изчезналите градове от официалния регистър на Вирджиния.
– И такава статистика ли има? – вдигна вежди Шон.
Вместо отговор Фрийман посочи продълговат лист, прикрепен към дъската за съобщения.
– Убедете се сами. Там са записани всички окръзи, градове и села, които са се слели с други населени места, били са преименувани или като Магрудър са били присвоени от проклетото правителство.
Шон се приближи към дъската и хвърли един поглед на списъка.
– От статиите ви става ясно, че къщите все още са там, всъщност дори цели квартали.
– Не мога да се закълна – въздъхна възрастният мъж. – Нали разбирате, че там не допускат такива като мен. Но хората, които са били на това място, твърдят, че повечето от къщите са непокътнати. Включително тази, в която съм се родил и отраснал. Ето защо кръстих вестника „Магрудър Газет“. Моят начин да поддържам илюзията, че градчето все още е живо.
– Всички са правили жертви по време на войната – отбеляза Шон.
– Нямам нищо против саможертвите, стига да се правят от всички.
– Какво искате да кажете?
– Навремето в Магрудър са живели главно работници от така наречената афроамериканска общност. Тогава ги наричали цветнокожи. Не съм виждал флотът да прочиства някой от богатите квартали в околността, населени с бели. Никой от тях не беше прогонен. Все старата история: изритай бедните чернокожи, защото на никого не му пука за тях.
– Разбирам проблема, Саут – меко промълви Шон. – Наистина го разбирам. Но ние дойдохме, за да поговорим за Кемп Пиъри и историята на региона.
– Това го чух от телефонното ви съобщение, но не разбрах защо.
– Ние сме частни детективи. Нае ни управата на Бабидж Таун, за да разследваме смъртта на Мънк Тюринг.
– Аха, онзи, когото откриха мъртъв в забранената зона. Написах материал за инцидента. Още не съм го публикувал, защото изчаквам резултатите. – Той ги изгледа с подозрение. – Значи работите за Бабидж Таун, а? Какво ще кажете за една малка сделка? Аз ще ви разкажа за „Фермата“, а вие ще ме осветлите за това, което се случва в селището на гениите.
– Страхувам се, че няма как да стане, Саут – поклати глава Шон. – Подписали сме декларация за конфиденциалност.
– Е, може пък и аз да съм подписал нещо подобно.
– Задачата ни е да открием истината за смъртта на Мънк Тюринг – обади се Мишел.
– Ами онзи, другият, който уж се удавил във ваната? – изгледа ги скептично Саут. – И той е действал сам, също като Ли Харви Осуалд и Джеймс Ърл Рей, нали? На това аз му казвам едната ръчичка трие другата. Значи вие не можете да говорите, аз също. Вратата е ей там. Сбогом.
– Ако открием истината за Мънк Тюринг, на онези от Кем Пиъри няма да им бъде много приятно – подхвърли Мишел, без да мръдне от мястото си. – И може би ще бъдат доста притеснени.
Изражението на Саут моментално се промени, в очите му проблесна интерес и той омекна.
– Нима допускате, че…
– Всичко е възможно – бързо го прекъсна тя. – Все пак Мънк Тюринг е бил намерен там мъртъв.
– Но централните медии единодушно обявиха случая за самоубийство – поклати глава чернокожият дългуч. – Също като още няколко загадъчни случая в околността през последните години. От друга страна, всички блогъри в интернет твърдят, че става въпрос за заговор на военнопромишления комплекс. На кого да вярва човек?
– С ваша помощ може би ще открием истината – предположи Шон.
Саут загаси цигарата, взе един вестник от бюрото и се престори, че чете.
– Какво искате да знаете? – попита иззад него той.
– Всичко, което ви е известно за Кемп Пиъри. Но повече ме интересува сегашното състояние на нещата.
– Сегашното ли? – стрелна го иззад вестника Саут.
– Да, включително въздушният трафик.
– Значи сте забелязали самолетите, които кацат? Предполагам, че от Бабидж Таун те се виждат съвсем ясно, защото кацат непосредствено отвъд реката. Прав ли съм?
– Да, но почти не ги виждаме, защото кацат след полунощ, и то със загасени светлини.
– Знам – кимна домакинът.
– Виждали ли сте ги? – погледна го с интерес Мишел.
– Все пак проклетото правителство не притежава цялата земя наоколо – отвърна Саут. – От време на време имам навика да вземам превъзходни пържоли от ресторанта на Пиърс, който се намира на пътя за Спуквил, а после прекосявам реката и отивам на гости у приятел, който има къща там. Сядаме на верандата и гледаме как самолетите докарват разни неща, за които правителството не ще да обели и дума пред хора като вас и мен. Ще ви кажа и друго: знаех, че се мъти нещо още преди войните в Залива, Афганистан и Ирак. Още тогава пистата на Кемп Пиъри беше по-оживена от международното летище на Чикаго!
Очите на възрастния мъж заблестяха от вълнение.
– Веднъж седмично сядам в колата и подкарвам към главния вход на Кемп Пиъри. Гледам зелените метални покриви на помещенията на охраната, чета проклетите им надписи „ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ, ВХОД СТРОГО ЗАБРАНЕН!“ и им викам: „Хей, това е бащината ми собственост, върнете ми я!“ – На лицето му изплува широка белозъба усмивка. – Е, не го казвам чак толкова силно, че да ме чуят, но все пак… После обръщам на площадката, която са направили за хора, които са се загубили или просто са любопитни. Правя маневрата и се прибирам у дома. Така ми олеква. – Саут помълча малко и остави вестника. – Самолетите кацат един път седмично, в събота. Винаги по едно и също време. И всичките са големи. Мой приятел работи в контрола на въздушния трафик и има връзки с военните в Норфък. От него научих, че самолетите не кацат никъде другаде на територията на Щатите, а само в Кемп Пиъри. За тях няма нито митница, нито проверка на документите. Нищо.
– Но те са военни самолети, нали? – попита Мишел.
– Според моя приятел не са. Той твърди, че са регистрирани като частни.
– Частни самолети, които принадлежат на ЦРУ? – вдигна вежди Шон.
– Ами че те си имат собствен въздушен флот! Но едва ли ще седнат да обясняват за какво харчат нашите данъци!
– Питам се какво ли пренасят на борда – замислено промълви Шон.
– Май жива стока – стрелна го с поглед Саут. – Такава, дето говори на арабски или фарси.
– Затворници чужденци?
– Не храня симпатии към терористите, но борбата с тях трябва да се води със законни средства! – решително отсече Саут. – Подозирам обаче, че ЦРУ избира кого да спипа и да го доведе тук без съд и други „незначителни“ подробности. Списъкът трябва да е дълъг, защото те отдавна действат така. – На лицето му отново се появи усмивка. – Убеден съм, че наградата „Пулицър“ е в кърпа вързана на журналиста, който успее да разкрие това.
– А ако публикува разкритията си в „Магрудър Газет“, ударът ще бъде двоен, нали? – иронично каза Мишел.
– Наскоро са удължили пистата за големи самолети и са получили средства за строителство на нови спални помещения уж за обучения на бойци срещу тероризма – подхвърли Шон. – Какво мислите за това?
– Елате да ви покажа какво мисля – изправи се Саут.
Насочиха се към съседната стая. Шон изостана няколко крачки, след което се върна и направи няколко бързи снимки на сателитната карта на Кемп Пиъри, използвайки камерата на мобилния си телефон. На голямата маса в другата стая имаше огромна карта на района.
– Тук бяха Биглърс Мил и Магрудър. – Саут заби пръст в част от територията на Кемп Пиъри. – Виждате ли колко много солидни и добре построени къщи има, с хубави улици и всичко останало? При наличието на толкова много и запазени жилища те получават пари да строят още? Не виждам смисъла!
– Може би къщите се нуждаят от ремонт или просто са ги съборили – обади се Мишел.
– Не е така – поклати глава Саут. – Вече ви казах, че съм говорил с хора, които работят там. А ако тръгнеш да разрушаваш цели квартали, нали някъде трябва да извозиш отпадъците? Тук не се е случило нищо подобно. – Пръстът му се премести на друг участък от картата. – На територията на Кемп Пиъри е Порто Бело – единственият обект от Националния исторически регистър, който никога няма да бъде отворен за широката публика. Там е бил домът на Джон Мъри, четвърти граф на Дънмор и последен кралски представител и губернатор на Вирджиния. Дори ЦРУ не може да го докосне, без да си навлече огромни неприятности.
– Но как подобна резиденция се е озовала в Кемп Пиъри? – попита Мишел.
– Официалната резиденция на Дънмор е била в Уилямсбърг, а в Порто Бело се е намирала ловната му хижа. Офейкал е там по време на Войната за независимост, когато армията на Уошингтън била пред стените на града. После, обзет от панически ужас, страхливецът се качил през нощта на някакъв британски кораб и отпътувал за Англия. В Норфък има улица на негово име. Не в негова чест, разбира се, а като последното място, където гаднярът със синя кръв е бил в Америка. Но исках да кажа, че ако там разполагат с много готови жилища, защо им е да строят нови?
– Имате ли познати в Кемп Пиъри, на които можете да разчитате?
– Ако имах, щях да ги използвам. Събирам откъслечна информация, най-често от обикновени работници. Няма кой да ми даде списъка с пътниците на някой от големите самолети, ако това имате предвид. – Пръстът му се плъзна по картата. – Тук почти непрекъснато тренират паравоенни формирования. Да не им попадаш пред очите. Предполагам, че ги учат как да извиват вратове и да трошат гръбнаци. Или да убиват от името на правителството. ЦРУ може да ви убие по-добре от всеки друг. Извършват симулации на специални мисии по всички точки на света. Разполагат дори с метеорологични балони. С тях променят времето както си пожелаят – дъжд, сняг, всичко. Огромни машини за изкуствен вятър, други за жега. Поне така съм чувал.
– Това се прави с цел симулация на сражение в пустинята – обади се Мишел. – Като например в Афганистан.
Двамата с Шон останаха още няколко минути в компанията на Саут Фрийман, след което се сбогуваха с обещанието да го държат в течение. Той от своя страна обеща да ги запознае с всичко по-интересно, което научи.
– Кой знае, може пък да успея да си върна бащината къща – подхвърли на сбогуване Саут. – Би било страхотно, а?
Мобилният телефон на Шон иззвъня в момента, в който се качваха в джипа на Мишел.
– Кинг – натисна копчето той, послуша малко с вкаменено от изненада лице и извика: – По дяволите!
– Още някой ли е умрял? – погледна го Мишел.
– Да. А двама мъртъвци са още по-мъртви.
– Какво искаш да кажеш?
– Обади се шериф Хейс. Моргата току-що е хвръкнала във въздуха.
48
– Изтичане на газ – обясни шериф Хейс, втренчил мрачен поглед в овъглените останки на временната морга. Два офиса също бяха обгорени.
– Обичайното обяснение на причините – каза Мишел.
– Съдебният лекар е загинал, така ли? – попита Шон.
– Да. Работел е върху останките на Райвест. По ирония на съдбата от него не е останало нищо, годно за аутопсия.
– А труповете на Райвест и Мънк?
– Същата работа. Само кости и пепел.
– Не мислиш ли, че това е твърде удобно за някого?
– Аз казах ли ви да не ми се пречкате? – чу се заплашителен глас зад тях и тримата едновременно се обърнаха.
Специален агент Вентрис крачеше гневно към тях. Спря на сантиметри от Шон и извика:
– Проблеми със слуха ли имаш, или искаш да прекараш известно време в затвора?
– Той работи с мен, агент Вентрис – намеси се Хейс.
– Не ми пука, дори да работиш с Всевишния! Казах ти да не ми се пречкаш!
– Тук съм по молба на шериф Хейс – отговори с равен глас Шон. – А вас ще помоля да ми обясните защо ФБР има юрисдикция над разследването на един инцидент, който изобщо не е свързан с федерални въпроси или лица!
Вентрис го изгледа така, сякаш се готвеше да го удари, и Мишел побърза да застане между тях.
– Вижте какво, агент Вентрис – спокойно го погледна тя. – Ние с Шон също сме работили за федералното правителство. Лен Райвест беше основният ни контакт тук, преди да умре. Шон откри трупа и няма нищо чудно, че искаме да бъдем информирани по въпроса. Затова ни плащат. Но по никакъв начин няма да се намесим във федералното разследване. Познаваме добре правилата и ще ги спазваме. Единствената ни цел е да разкрием истината, също като вас.
Изявлението й отне малко от парата на Вентрис и той отстъпи назад.
– Шон, може би не е зле да запознаеш агент Вентрис с хипотезата си относно Райвест – предложи Хейс.
– Не искам да смятат, че се намесвам – мрачно поклати глава Шон.
– Хайде, говори! – сопна се Вентрис.
Шон неохотно разказа за липсата на кърпи и хавлии в банята, за изчезналата вакуум помпа за отпушване на канали, за догадките си относно начина, по който е бил убит Райвест.
– Помолихме патолога да потърси някакви следи по тялото, които биха потвърдили подобна теория – заключи той.
Вентрис помълча известно време, забил очи в асфалта.
– Всъщност и аз забелязах липсата на кърпи – каза той накрая. – Но не знаех, че в банята е имало вакуум помпа с дръжка.
– Значи и вие сте подозирали убийство? – поинтересува се Мишел.
– Винаги подозирам убийство – отвърна Вентрис. – Всеки момент тук ще дойде екип, който ще огледа всичко. Но газопроводът е стар и може да е било случайност.
– Може, но не е. А интересът ви към смъртта на Райвест се дължи на предположението, че тя е свързана с тази на Мънк Тюринг, която е настъпила на федерална територия, нали така? – подхвърли Шон.
– В такъв случай не е ли по-добре да обединим усилията си? – добави Мишел.
– Изключено! – отсече Вентрис. – Нямам нищо против желанието ви да споделите информацията си с мен, но улицата си остава еднопосочна! В Бюрото се придържаме към точно определен стил на работа.
– Който не изключва сътрудничество с местната полиция, нали? – засече го Шон.
– Представител на която съм аз – добави Хейс.
– Ти да, но не и те! – яростно го сряза Вентрис и заби тежък поглед в лицата на Шон и Мишел.
– Нали най-важното е да заловим престъпниците? – невинно попита Мишел.
– Най-важното е аз да ги заловя! – отсече Вентрис.
– Добре, нека улесним нещата – обади се Шон, едва прикривайки яда си. – Ще направим състезание. Който ги открие пръв, той ще обере лаврите. Но да знаете, че няма да се дадем лесно!
Той се отдалечи бързо.
Вентрис го проследи с поглед и се обърна към шерифа.
– Имай предвид, че ако започне да ми създава трудности, ти също ще го отнесеш, Хейс!
– Върша си работата! – сопна се шерифът. – Или поне се опитвам.
Вентрис забеляза усмивката на Мишел.
– Какво си ме зяпнала, госпожичке?
– Не е ли по-добре да обсъдим още веднъж предложението ми за сътрудничество? – отвърна с въпрос тя. – Имай предвид, че когато ние решим случая, ще изглеждаш като пълен идиот!
– Мога да те арестувам за обида! – кресна след нея Вентрис.
– Не можеш! – завъртя се на пети тя. – Чувал ли си за свободата на словото? Желая ти приятен ден!
Минута по-късно Хейс се присъедини към тях при джипа на Мишел.
– Страхотно, няма що – унило каза той. – След като вбесихме ЦРУ, успяхме да сторим същото и с ФБР! Кой е следващият в списъка? Може би Агенцията за борба с наркотиците?
– А защо не Белият дом? – озъби се Шон.
– Ако приемем, че моргата е била взривена умишлено, стигаме до въпроса защо – намеси се Мишел.
– Отговорът изглежда очевиден – каза Шон. – В двата трупа е имало нещо, което щеше да ни насочи по вярната следа. И патологът несъмнено е щял да го открие.
– Да не забравяме, че аутопсията на Мънк вече беше приключила – напомни Хейс. – От което следва, че заключенията на патолога не са били интересни за извършителите.
– Точно така – кимна Шон. – Докато изгарянето на Райвест ни поставя пред свършен факт и вече няма как да потвърдим или отхвърлим догадките относно смъртта му.
– Знаем ли дали патологът е извършил частична или цялостна аутопсия на Райвест? – изгледа ги последователно Мишел.
– Нямаме информация, дори да го е сторил – въздъхна Хейс. – Аз го помолих да ми позвъни в момента, в който открие нещо, но той не се обади.
– Все пак можем да тръгнем по една следа, която е неизвестна на Вентрис – убедено тръсна глава Шон.
– Коя е тя? – погледна го Мишел.
– Валъри Месълайн.
– Боже мили! – простена Хейс. – Страхувах се, че ще кажеш точно това!
