Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 28 страниц)
16
Някъде около един през нощта към лекото похъркване на Черил се прибавиха тихи стъпки по коридора. Мишел беше облечена и чакаше. Стъпките отминаха, а тя внимателно отвори вратата и излезе навън по чорапи. Беше убедена, че заглъхващите стъпки са на Бари.
В един момент стъпките замряха, тя спря и се огледа. Намираше се в коридора, който водеше към стаята на Санди. Дори за миг не беше повярвала на Бари, когато й бе казал, че не познава тази жена. Обяснението му бе съшито с бели конци. В следващия момент тя наостри уши, защото отново долови стъпките в далечния край на коридора.
Плъзна се след тях, напрягайки зрението си на слабата светлина. Някъде отпред тихо се захлопна врата.
Миг по-късно влезе в една празна стая, затвори вратата и приклекна зад нея. Не след дълго дочу тихите стъпки и надникна през прозорчето на вратата. Оказа се, че не е Бари, а един доста по-нисък мъж с вдигната яка и шапка на главата. Тя го изчака да се отдалечи и излезе в коридора. Колебаеше се дали да го проследи, или да провери стаята, от която се бе появил. В крайна сметка избра втория вариант, прекоси безшумно коридора и зави зад ъгъла.
В дъното се виждаше вратата на аптеката, но Мишел нямаше как да разбере дали тя се беше захлопнала преди малко. Извърна поглед наляво, където се намираше стаята на Санди. Насочи се към нея и надникна през стъклото. Санди спеше или поне така изглеждаше.
Нещо привлече погледа на Мишел към пода пред вратата и тя се наведе да го вдигне. Оказа се топче стиропор, каквито се използваха за уплътнение на чуплив багаж. Пъхна го в джоба си, погледна още веднъж към спящата Санди и бавно тръгна към стаята си.
Сутринта се събуди рано и реши отново да обиколи коридорите на клиниката. Срещна Санди, която караше количката си с червена бейзболна шапка на главата, а на лицето й грееше широка усмивка.
– Как е мигрената? – поинтересува се Мишел.
– О, премина. Здравият сън винаги помага. Благодаря, че ме попита.
– Кога е следващата ти среща с психиатъра?
– Първата е в единайсет, насаме. Следобед има още една, но тя е групова. Ще си взема лекарствата и ще дойде адвокатът ми. Следва нова порция от хапчетата, които ме правят щастлива, а после мога да си побъбря с някого. Тогава вече ще съм в състояние да говоря за всичко, което ми дойде наум.
– Например? – любопитно я погледна Мишел.
– Ами например, че мама ме е кърмила, докато тръгна на училище, и други подобни глупости. Моите слушатели жадно ги поглъщат и пишат статии за разни медицински списания. А аз се превивам от смях.
– Не бих могла да се подложа на групова терапия – призна Мишел.
Санди описа пълен кръг с количката си и я погледна в очите.
– Лесно е, момиче. Ставаш – не и в моя случай, разбира се – и обявяваш: „Здравейте, казвам се Санди. Адски съм загазила, но имам желание да поправя нещата. Затова съм тук.“ Останалите започват да ръкопляскат и да те прегръщат, изказвайки възхищението си от смелостта ти. След което си гълташ успокоителното и отлиташ в страната на сънищата. Десет часа по-късно си готова за поредното упражнение.
– Явно си открила начина – кимна Мишел.
– В живота трябва да се търси смисълът на нещата, скъпа. Аз съм на етап, на който усещам въпросите още преди да са зададени. Игра на котка с мишка, а те още не са разбрали, че аз съм котката, а те – мишките.
– А някога опитвала ли си да говориш за онова, което действително те измъчва?
– Никога, скъпа. Опитам ли, нещата стават много сложни. Истината по-скоро ще пробуди желанието ми за самоубийство, отколкото чувството за свобода. Затова ще играя малката си игра, докато ме освободят оттук. – Дланта й се стовари върху страничната облегалка на количката. – Образно казано, разбира се… докато ми дават хапчетата, нямам нищо против да вървя по течението.
– Много ли те боли?
– Ще ти призная нещо. Когато ти съобщават, че си парализирана от кръста надолу, си казваш: „Е, адски е гадно, но поне няма да ме боли.“ Абсолютна грешка, с голямо Г. Защото никой не ти казва колко боли да си парализирана. Куршумът, който ме прикова в тази количка, все още е в тялото ми. Некадърниците заявиха, че не могат да го извадят, защото е твърде близо до гръбначния стълб. И малкият деветмилиметров мръсник си седи там, вътре. Но не седи мирен, а с всяка година се измества с по милиметър-два. Не е ли влудяващо? Той мърда, а аз не мога! На всичкото отгоре ме предупреждават, че ако опре в определена точка от гръбначния стълб, аз или ще пукна на място, или чувствителността ще напусне и останалата част от тялото ми, превръщайки ме в жив труп. Нещо да кажеш? Не е ли прекалено гадно, за да се опише с думи?
– Много съжалявам – прошепна Мишел. – Моите проблеми са нищо в сравнение с твоите.
Санди се усмихна.
– Да вървим да закусим. Яйцата им приличат на фъшкии, беконът им е с вкус на стара автомобилна гума, но поне кафето им е горещо. Хайде, аз ще те водя… – Мишел тръгна подир количката й, после изведнъж се втурна напред, хвана дръжките и се затича по коридора. Санди се разнищя от възторг.
Хорейшо се появи след закуска.
– Отново си поговорих с Бил – уведоми я той.
– Как е той?
– Добре е, но се оплаква, че отдавна не те е виждал. Същото важи и за останалата част от семейството ти.
– Всички си имаме работа.
Той й подаде писмото от майка й.
– Намерих го в апартамента, в който все още не си ходила, но мога да те уверя, че е много хубав.
– Откъде знаеш, че не съм ходила?
– Защото видях пода в стаята ти. Като стана дума, защо не вземеш да си изчистиш автомобила? Имам предвид само толкова, колкото да избегнеш заразата от чума или някоя друга смъртоносна болест.
– В джипа ми може и да е малко разхвърляно, но аз знам къде точно се намира всяко нещо в него.
– Два часа след като хапна лютива мексиканска храна, аз също знам къде точно се намира тя, но нямам никакво желание да я видя – поклати глава Хорейшо. – Няма ли да прочетеш писмото от родителите си? Може да е нещо важно.
– Ако беше така, щяха да намерят друг начин да се свържат с мен.
– Всъщност поддържате ли връзка?
– Значи днес имаме родителска среща, а? – Тя скръсти ръце пред гърдите си.
– Тук пише, че трябва да ти задам този въпрос – размаха бележника си Хорейшо.
– Поддържам връзка с родителите си – сдържано рече тя.
– Но почти никога не им ходиш на гости, нали? Поне така твърди Бил. Въпреки че не живеят прекалено далеч…
– Много деца не посещават родителите си. Което не означава, че не ги обичат или имат проблеми с тях.
– Така е. Чувстваш ли се белязана, защото си единственото момиче в семейството на ченгета, а баща ти дори е бил шеф на полицията?
– Чувствам се по-скоро мотивирана, и то в положителен смисъл.
– Добре, ще караме по списъка. Харесва ли ти физическото превъзходство над почти всеки мъж, който се изправи насреща ти?
– Харесва ми да мога да се грижа за себе си. Живеем в свят на насилие.
– А на теб то ти е втръснало, защото си част от правозащитните органи. Мъжете са извършители на огромна част от престъпленията, свързани с насилие, нали?
– Разбира се. То е напълно естествено. Повечето мъже предпочитат да използват мускулите вместо главите си.
– Знаех си. Още ли изпитваш желание да си причиниш болка?
– Никога не съм срещала човек с толкова накъсана мисъл – каза Мишел.
– Нарочно го правя. За да те събудя, ако случайно задремеш.
– Ако искаш да знаеш, никога не съм изпитвала желание да си причинявам болка.
– Добре. Ще отнеса отговора в графа „Лъже, без да й мигне окото“ и продължаваме нататък. Но нека не забравяме, че нямаш никакво желание да си тръгнеш оттук. Каква е причината според теб? Как бих могъл да ти помогна?
Мишел нервно отмести поглед, но Хорейшо продължаваше да я гледа настоятелно.
– Не ти задавам подвеждащи въпроси, Мишел – успокои я той. – Откровен съм с теб, защото усещам желанието ти да се оправиш и искам да ти помогна. Е, кажи, как да го постигнем?
– Не съм професионалистка – отвърна тя, без да го гледа. – Но нали все пак разговаряме?
– Да, и това е много хубаво. Но ако продължаваме е подобно темпо, аз ще пукна от старост, а ти ще смучеш вечерята си през сламка, без да сме открили дяволчето в теб. Но по отношение на вътрешната съпротива няма правила.
– Не разбирам какво искаш от мен, Хорейшо! – избухна Мишел.
– Искам да си честна и откровена и искрено да желаеш да участваш в упражнението, наречено „изследване на душата“. Аз знам какви въпроси да ти задавам, но това няма да помогне, ако не получа смислени отговори.
– Опитвам се да бъда честна с теб – възрази тя. – Задай ми някой въпрос, и ще видиш.
– Обичаш ли братята си?
– Да! – отвърна тя без колебание.
– Обичаш ли родителите си?
Отново „да“, но Хорейшо наклони глава, доловил странната интонация.
– Би ли поговорила с мен за детството си?
– Господи! – простена Мишел. – Защо психоаналитиците се ровят в детството? Защо са убедени, че причина за всичко е някаква гадост в миналото?
– Защо не ми посочиш верния? – контрира той. – Отговорът е в главата ти. Знаеш, че е там, но нямаш достатъчно смелост да го измъкнеш и да го споделиш с мен.
– Смелост? Да го измъкна? – Мишел се надигна, разтреперана от гняв. – Какво знаеш ти за моята смелост и за способността ми да разкрия душата си? Ако беше на моето място, нямаше да издържиш и десет минути!
– Изобщо не се съмнявам. Но решението на проблелите се крие някъде между лявото и дясното полукълбо на мозъка ти. Разстоянието е по-малко от десетина сантиметра, но там са разположени милиарди откъслечни мисли и спомени, които те правят такава, каквато си. Ако успеем да се докоснем дори до една частица от тях, може би ще стигнем до твърдото ти решение никога повече да не започваш сбиване с тайната надежда, че след него ще се озовеш в моргата.
– Вече ти казах, че не е вярно!
– А пък аз ти казвам, че дрънкаш глупости!
– Искаш ли да те фрасна? – кресна извън себе си Мишел и сви пръстите си в юмруци.
– А ти искаш ли да ми причиниш болка?
Изправена над него, Мишел дишаше тежко. Така изтекоха няколко секунди, след което тя отпусна ръце, обърна се и напусна стаята, оставяйки вратата отворена. Един може би несъзнателен, но символичен жест, помисли си Хорейшо.
– Протягам ръце да те издърпам, Мишел – тихо каза той. – И мисля, че съм на път да успея.
17
След вкусната вечеря в ресторанта на централната сграда Шон и Райвест се насочиха към къщичката на Райвест. След три мартинита с водка домакинът заспа в креслото, след като обеща на Шон да се срещнат на другия ден. Шон, едва близнал своя джин с тоник, реши да се поразходи из Бабидж Таун. Райвест му бе връчил пропуск със снимка, окачен на специална верижка. Той не му даваше право да влиза в другите сгради без придружител, но му осигуряваше свободно придвижване из комплекса.
Къщата на Райвест беше разположена в западния край на района, близо до други три жилищни постройки. В дъното на широкото два метра „авеню“ се виждаше още една, значително по-голяма сграда с два входа. Пред единия от тях стърчеше табела с надпис „Барака № 3“, а самата постройка изглеждаше разделена на две еднакви жилища. Двама униформени пазачи, въоръжени с пистолети „Глок“ и автомати МП5, осигуряващи им впечатляваща огнева мощ. Но защо? Те се отдалечиха, вероятно за рутинната си обиколка на района.
Той тръгна в обратна посока към задния двор на централната сграда, където имаше плувен басейн с олимпийски размери, около който бяха пръснати маси и столове, а в дъното се виждаше навес с огромно каменно огнище и барбекю от неръждаема стомана. Пред пламтящите пънове се бяха събрали мъже и жени с чаши в ръце. Разнесе се плясък и някой, чийто пол Шон не можа да определи заради разстоянието, се хвърли във водата и заплува. Басейнът е топъл, досети се Шон. Няколко глави се извърнаха към него, но никой не го поздрави. Той подмина групичката и се насочи към мъж с чаша бира в ръка, седнал встрани от групата.
Мъжът беше млад, нямаше и трийсет. Отвърна на поздрава на Шон доста нервно, гледайки в краката си, след което каза, че добре познава Мънк, защото е работил с него.
– В каква област работите? – попита Шон.
– В областта на молекулярната физика, специализирам в… – Младежът се поколеба, отпи глътка бира и смени темата. – Какво е станало с Мънк според вас?
– Все още не мога да кажа, току-що пристигнах. Той споделял ли е с вас нещо, което би могло да заплашва живота му?
– Категорично, не. Никога не е споменавал подобно нещо. Работеше много като всички останали. Има дъщеря, която е, хм, малко особена. Изключително умна е, особено с числата. Дори аз не мога да смятам като нея. Но Виджи наистина е странна птица. Знаете ли какво колекционира?
– Какво?
– Числа.
– Числа ли? Как е възможно да се колекционират числа?
– Главата й е пълна с числа, изключително дълги и сложни. Непрекъснато съставя нови, след което им слага буквен етикет. По всяко време може да ви рецитира дългата колона числа, която се крие зад „x“ или „y“. Лично съм я изпитвал и трябва да ви кажа, че резултатите са смайващи.
– Мънк споменавал ли е пред вас за Кемп Пиъри? – попита Шон. – Проявявал ли е желание да отиде там?
– Никога! – тръсна глава младежът.
– Но вие знаете за секретната база, нали?
– Че кой може да я пропусне? – Младежът забеляза въпросителните погледи на хората край огъня и бързо се изправи. – Съжалявам, но трябва да тръгвам.
Шон продължи разходката. Никой тук не бе готов да говори по въпроса. Ако Мънк Тюринг се бе самоубил, би трябвало да има причина да го стори. Шон беше убеден, че при достатъчно упорито разследване мотивът щеше да излезе наяве.
Спря пред сградата, която беше залепена до водния резервоар. На табелата пред нея пишеше „Барака № 2“. В момента, в който понечи да се приближи към нея, пред него се изпречи въоръжен пазач с вдигната ръка.
Шон показа пропуска си и обясни кой е. Пазачът внимателно огледа табелката, после и самия Шон и промърмори:
– Чух, че са изпратили някого.
– Познавахте ли Мънк Тюринг? – попита Шон.
– Всъщност не го познавах – поклати глава човекът. – Знаех как изглежда. Но сближаването на охраната с учените не се толерира.
– Да сте забелязали нещо странно в поведението му?
– За бога, човече! – засмя се пазачът. – Според мен всичките учени тук са странни. Прекалено много ум понякога вреди, ако разбирате какво имам предвид.
– Какво има в Барака номер две? – смени темата Шон.
– Не знам. Но и да знаех, нямаше да ви кажа.
Шон опита да измъкне още нещо с кратка поредица от въпроси, но пазачът изобщо не поддаде.
– А случайно да знаете къде точно живееше Мънк Тюринг? – попита накрая той.
Човекът посочи една отъпкана пътека е високи дървета от двете страни.
– Тръгвате по нея, завивате по първата вдясно. Втората къща вдясно.
– Там ли живее дъщеря му?
– Да, в компанията на служител от социалните служби. Плюс въоръжена охрана.
– Въоръжена охрана?
– Баща й е мъртъв, трябва да вземаме предпазни мерки.
– Всъщност районът се охранява доста добре – отбеляза Шон.
– Кемп Пиъри също, но някой все пак е успял да убие Мънк Тюринг там.
– Мислите, че е убит, така ли? Не допускате ли, че е самоубийство?
Човекът отмести поглед.
– Аз не съм детектив.
– А разговаряхте ли с представителите на ФБР и местната полиция?
– Да, всички се срещнахме с тях.
– Те имат ли свои версии?
– Сигурно, но не ги споделиха с мен.
– Имахте ли някакви проблеми със сигурността му? Засичали ли сте непознати лица в района?
– Нищо подобно – поклати глава униформеният.
– Тюринг е застрелян с личното му оръжие. Вие знаехте ли, че той притежава оръжие?
– Доколкото ми е известно, тук само охраната има оръжие.
Шон тръгна по пътя. Отпред видя редици къщички. Първата беше тъмна, а един прозорец на втората – на Мънк Тюринг – светеше. Всички постройки бяха еднотипни, изградени от червени тухли и зелени медни покриви. Приятни гнезденца, помисли си той. Малките морави отпред бяха старателно поддържани, ниските огради – прясно боядисани с бяла боя. По стъпалата към входа на Тюринг бяха наредени саксии с цветя. Приличаше на една от идиличните картини, изобразяващи живота такъв, какъвто не бе в действителност. Вътре някой свиреше на пиано.
Шон спря за момент, после решително отвори градинската врата и тръгна по пътечката към къщата. Огледа купчината спортни принадлежности на дървена скамейка. Два стика за голф, баскетболна топка, бейзболна ръкавица. Не се сдържа, вдигна ръкавицата и я помириса. В ноздрите го удари миризмата на добре обработена кожа. По всяка вероятност Тюринг се бе разтоварвал от напрежението чрез спорт.
Шон надникна през мрежестата врата. На канапето спеше възпълна жена на около четирийсет, облечена в домашен халат и с чехли на краката. Нямаше и следа от охрана. В дъното на просторната всекидневна се виждаше малък роял, на който свиреше момиче с дълга пепеляворуса коса и невероятно бяла кожа. Докато Шон стоеше и я наблюдаваше, тя заряза класическата (Рахманинов според скромните познания на Шон) и премина към друга, много по-жива мелодия. Стори го леко, без никакъв преход. Тази музика му беше позната – Алиша Кийс.
Момичето бе Виджи Тюринг. Тя се обърна и го видя. Изобщо не се стресна от него и най-спокойно продължи да свири.
– Какво правите тук?
Шон се стресна, защото гласът прозвуча зад гърба му. Обърна се и видя жената на крачка от себе си.
Той й показа пропуска си.
– Казвам се Шон Кинг. Изпратиха ме да разследвам смъртта на Мънк Тюринг.
– Знам! – тросна му се жената. – Питам ви какво правите тук по това време!
Беше ниска и набита, някъде около трийсет и пет годишна, с късо подстригана червеникава коса. На светлината на външната лампа ясно се виждаха зелените й очи и обсипаното с лунички лице. Беше облечена с джинси, черни обувки и кадифена риза. Устните й бяха прекалено пълни за слабото лице, раменете твърде широки за фигурата, носът нямаше никакъв синхрон с очите, а брадичката – твърде остра за квадратната челюст. Но въпреки тези странни несъответствия Шон рядко беше виждал по-привлекателна жена.
– Разхождах се – обясни той. – Привлече ме музиката и спрях да послушам. – Решил, че тази информация е достатъчна, той погледна жената и попита: – А вие коя сте?
– Алиша Чадуик – отвърна тя.
– Тя е невероятна пианистка – промълви Шон.
Млечнозелените очи на Чадуик отново го погледнаха.
– Тя изобщо е едно невероятно дете. – Докосна ръкава му и кимна към градината. – Елате да поговорим. Има някои неща, които трябва да знаете.
– Вие сте първият човек в района, който проявява желание да разговаря с мен – усмихна се широко Шон.
– Запазете си коментарите за по-късно, когато чуете какво имам да ви кажа.
18
Пет минути по-късно Шон последва Алиша по каменните стъпала на боядисана в зелено дървена къща с кедров покрив и просторна веранда. Влязоха в голям, пълен с книги кабинет. В средата имаше масивно бюро, а върху него – голям монитор с плосък екран. Тя му посочи протъркано кожено кресло и се настани на въртящия се стол зад бюрото.
Жената качи десния си крак върху бюрото, издърпа крачола на панталоните си и го откачи от ремъка в средата на бедрото. Кракът остана в ръцете й заедно с крачола. Отдолу мътно проблесна сребрист метал. Тя го постави на долния плот на писалището, така както си беше с обувката, и започна да разтърква бедрото си. Всички тези действия бяха извършени спокойно и абсолютно невъзмутимо.
– Сигурна съм, че последователите на Емили Поуст биха се обявили против начина, по който показвам изкуствения си крак на един напълно непознат човек, но те изобщо не ме интересуват. Допускам, че на мис Поуст не се е налагало цял ден да ходи с някоя от тези протези. Трябва да ви кажа, че адски боли въпреки огромния напредък на технологиите.
– Как пострадахте? – попита Шон, докато тя поглъщаше три хапчета адвил с чаша вода, която напълни от каната на плота. – Извинете – бързо добави той. – Може би не ви е приятно да говорите на тази тема.
– Аз не си губя времето в празни приказки – отвърна тя. – По образование съм математик, но голямата ми страст е лингвистиката. Баща ми беше служител на Външно министерство и аз много пътувах с Niero. Така научих арабски, фарси и още няколко езика, които американското правителство смята за изключително важни. Преди четири години подадох молба да работя като преводач на Държавния департамент в Ирак. В продължение на две години всичко беше наред, но след това бронираното хъмви, с което пътувах за Мосул, се натъкна на мина. Една седмица по-късно се свестих в Германия, където открих, че заедно със седем дни от живота си съм изгубила и по-голямата част от десния си крак. На практика извадих късмет, защото от тази експлозия оцеляхме само двама – аз и мъжът, който ме измъкнал от колата. По-късно ми казаха, че от шофьора, до когото седях, останал само торсът. Траекторията на шрапнелите в затворено пространство не подлежи на точни изчисления. Но родината се погрижи по най-добрия начин за моето възстановяване и ми подари това прекрасно съоръжение.
Ръката й шеговито потупа алуминиевата протеза.
– Съжалявам – прошепна Шон и отмести очи от розовото чуканче, с което завършваше бедрото й. Но в себе си изпита дълбоко възхищение от начина, по който жената насреща му разказваше за едно ужасяващо събитие в живота й.
– Експлозивите не подбират. – Алиша се облегна назад и му хвърли изпитателен поглед. – Все още нямам представа защо са ви изпратили.
– Имаме съмнителна смърт, а аз съм детектив.
– Наясно съм, бъдете спокоен. Но тук идваха толкова полицаи, че и Джак Изкормвача би се разтреперил от страх в окървавените си ботуши. Имам предвид, че те са държавни служители, докато вие сте частен детектив.
– Какво по-точно искате да кажете?
– Че не могат да ви контролират.
– А наистина ли не могат? – Жената не отговори и Шон премина на по-конкретна тема. – Споменахте, че ще ми разкажете разни неща.
– Това беше едно от тях.
– Добре, а сега ми кажете кой е собственикът на Бабидж Таун. Хората, с които разговарях, или не знаят, или нямат желание да говорят по този въпрос. Признавам, че подобна позиция ми се струва доста странна.
– Страхувам се, че няма да мога да ви помогна.
– От ФБР разговаряха ли с вас?
– Да – каза тя. – Мъж на име Майкъл Вентрис. Без чувство за хумор, но много делови.
– Ами Чамп Полиън? Нека да отгатна: бил е пръв по успех в курса си в Масачусетският технологичен институт.
– Не, бил е втори по успех в курса си в Индийския технологичен институт, който дори е по-престижен и по-труднодостъпен от Масачусетския.
– Изглеждаше доста разтревожен от нещастието с Мънк.
– Че как иначе? Той е учен и няма никаква представа от насилствена смърт и полицейски разследвания. Аз също съм много разстроена от смъртта на Мънк, въпреки че в Ирак се нагледах на кръв за хиляда години напред. Но в Ирак човек поне знае кой се опитва да го убие. Тук не е така.
– Значи сте на мнение, че Мънк е убит?
– Не знам. И това ме безпокои. Дали между нас не се крие убиец?
– Но тялото е било открито на територия на ЦРУ.
– Вярно. Но мислите ли, че то щеше да бъде там, ако ЦРУ действително има пръст в смъртта му? Спокойно биха могли да го хвърлят в реката, която е достатъчно пълноводна там.
– А каква е вашата роля в Бабидж Таун? Отдалеч личи, че не сте обикновена служителка.
– По какво личи?
– Къщата ви е по-голяма от останалите.
– Оттук управлявам цял отдел. А жилището на Чамп е доста по-голямо. Намира се срещу централната сграда, близо до Барака номер едно.
– А каква дейност се развива в Барака номер едно?
– Там е моят отдел. Чамп управлява Барака номер две – онази, с водния резервоар.
– Но вие няма да споделите с какво се занимавате, нали?
– Не е проблем да ви кажа с какво се занимавам, защото не е нищо особено. Основната задача на отдела ми е да разлага числа. Много големи числа. Изключително трудна задача, която много хора в бранша смятат за невъзможна. Най-просто казано, става въпрос за съкратена процедура, или пряк път. Математически шорткът.
– И тя обяснява въоръжената до зъби охрана и огромните разходи? – скептично я погледна Шон.
– Обяснява го, особено ако успее да прекрати плъзгането на света към разруха. Но ние не сме сами. В тази област работят Ай Би Ем, Майкрософт, Станфордският университет, Оксфорд, плюс цели държави като Франция, Япония, Китай, Индия и Русия, а може би и известен брой престъпни организации. И трябва да ви кажа, че работят много активно.
– Не съм сигурен, че бих искал да се конкурирам с Агенцията за национална сигурност – отбеляза Шон.
– Може би това е истинската причина за въоръжената охрана. Да се пазим от тях.
– Значи цялата организация, наречена Бабидж Таун, се занимава с този математически модел?
– Не, не. С него се занимава само моят отдел в Барака номер едно. Ако трябва да бъда откровена, ще добавя, че се чувстваме малко като доведени деца. Моята и на колегите ми работа се възприема като допълнителна застраховка срещу евентуалния провал в разработките на Чамп. Но той и хората му работят страшно упорито, защото удовлетворението би било огромно.
– Какво по-точно? Спасяването на света?
– Някои изобретения помагат на човечеството – например електрическата крушка или антибиотиците. Други го заплашват с унищожение – например ядрените оръжия. Но все пак такива изобретения продължават да се предлагат и да се купуват.
– Защо се чувствам като Алиса в стаята с кривите огледала? – въздъхна Шон.
– Не е нужно да познавате нашия свят, мистър Кинг. Достатъчно е да откриете какво се е случило с Мънк.
– Наричайте ме Шон. Познавахте ли Мънк? Ваш служител ли беше той?
– Не. Работеше при Чамп, защото е физик, а не математик. Но го познавах.
– И?
– Прекарвах част от времето си с него и Виджи, но не бих казала, че го познавам добре. Той беше спокоен, методичен и сдържан човек. Избягваше да говори за личния си живот. А сега задайте ми неизбежните въпроси. Имал ли е врагове? Занимавал ли се е с нещо, което би поставило живота му под заплаха? И така нататък…
– След като вече сама ги зададохте, на мен ми остава само да чуя отговорите – усмихна се Шон.
– Нямам такива. Ако се е занимавал с наркотици и кражби или е имал сексуални отклонения, довели до убийството му, значи много добре го е прикривал.
– А знаете ли, че е убит с личния си пистолет, върху който има само негови отпечатъци?
– Самоубийство?
– Все още не знаем всички факти. Казахте, че не го познавате чак толкова добре, но може би сте забелязали някакво депресивно състояние, желание за самоубийство?
– Нищо подобно.
– Беше ли добър баща на Виджи?
– Прекрасен – омекна лицето на Алиша. – С часове играеха на двора. Научи се дори да свири на китара, за да й акомпанира.
– Личи си, че сте прекарвали много време с тях.
– Не толкова с Мънк, колкото с Виджи. Чувствам я като дъщерята, която никога няма да имам.
– А той го приемаше добре, така ли?
– Работеше извънредно, аз също. Но разликата в работното време ми позволяваше да бъда с нея, когато него го нямаше.
– Разбирам. А майката?
– Нямам представа – поклати глава Алиша. – Никога не съм я виждала.
Шон изведнъж се сети за въпрос, който би трябвало да зададе на Райвест.
– Знаете ли за някакви скорошни пътувания на Мънк?
– Не, в последно време не е пътувал. Тук отпуските са доста голям проблем. – Жената насреща му помълча малко, после добави: – Доколкото си спомням, преди осем-девет месеца беше в чужбина.
– Къде по-точно? – наостри уши Шон.
– Не ми каза – поклати глава тя.
– А откъде знаете, че е бил в чужбина?
– Веднъж спомена, че трябва да си удължи паспорта. Оттам заключих, че ще пътува в чужбина. Иначе защо ще му трябва паспорт.
Който е в ръцете на ФБР, добави мислено Шон.
– Колко дълго отсъства?
– Около две седмици.
– Кой гледаше Виджи през това време?
– Помагах и аз, но управата на Бабидж Таун нае специални хора.
– И момичето нямаше нищо против цял куп непознати в къщата?
– Предполагам, че Мънк й беше обяснил състоянието на нещата. Тя вярваше само на него. Отношенията им бяха изключително близки.
– А вие? Успявате ли да я предразположите?
– Понякога. Защо питате?
– Защото искам да говоря с нея и ще ми трябва вашата помощ.
– С какво Виджи може да помогне на разследването?
– Може би знае нещо за баща си, което би обяснило инцидента.
– Ако тя изобщо се съгласи да говори с вас, това ще стане на език, който едва ли разбирате добре.
– Значи съм късметлия, че ще ми помага лингвист от висока класа – усмихна се Шон.
– Но за вас е само работа, нали, Шон? – снизходително подхвърли тя. – Изобщо не ви пука дали Мънк Тюринг се е самоубил, или някой го е застрелял. И в двата случая си получавате парите.
– Грешите. Със сигурност искам убиецът да бъде заловен.
– Защо?
– Защото такава е нагласата на всяко ченге. Споменахте, че искате да ми разкажете някои неща. Досега чух само едно.
Тя му хвърли любопитен поглед.
– Уморена съм и мисля да си лягам. Ще намерите изхода, нали?
След тези думи тя стана и се запъти към стълбата, използвайки протезата си като патерица.
Шон старателно заключи след себе си. Човек трябва да внимава, когато убиецът е на свобода и е някъде наоколо.
Докато вървеше по обратния път към централната сграда, в главата му се въртеше само един въпрос: В какво се забърквам, по дяволите?
