Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 28 страниц)
31
Когато Хорейшо Барнс се върна пред дома на Линда Сю, нейният Дарил вече беше там и съвсем не изглеждаше щастлив от идеята на малката си женичка. Беше едър и тромав, с мазна тениска, опъната върху широките рамене и внушителния корем. В едната си ръка държеше бебето, а с другата стискаше шише с биберон.
– Ти дори не познаваш тоя тип, Линди – мрачно изръмжа той. – Като нищо може да се окаже, че е някой от онези гадни сексуални изнасилвачи!
– Ако помислите малко, със сигурност ще стигнете до заключението, че повечето изнасилвачи имат нещо общо със секса – любезно рече Хорейшо. – Самият аз съм виждал неколцина такива в затвора.
– Аз кво ти казах? – обърна се онзи към Линда. – Тоя тип е бил в кафеза!
– Дори в няколко – кимна Хорейшо. – Но като официален консултант на лишените от свобода. За разлика от тях вечерно време се прибирах у дома.
Линда Сю не прояви интерес към размяната на тези реплики, тъй като ровеше в чантичката си за ключовете.
– Ще пътуваме всеки с колата си – небрежно подметна тя и в ръката й се появи малък револвер. – Но за всеки случай ще си взема и него.
В очите на Дарил се появи облекчение.
– Тъй, тъй – изръмжа той. – Надупчи му задника, ако вземе да ти досажда.
– Точно това възнамерявам да направя.
– Я задръжте малко, приятели – вдигна ръце Хорейшо. – Никой по никого няма да стреля! Между другото, Линда Сю, имаш ли разрешително за оръжие?
– Намираш се в Тенеси, човече – презрително изсумтя Дарил. – Тук такива неща не са нужни!
– Не е зле да провериш още веднъж – отвърна Хорейшо. – Искам да поговоря с бабата на Линда Сю и нищо повече. Предложих да отида при нея сам, но тя не пожела да ме упъти.
– Вярно ли е? – рязко се обърна Дарил. – Защо тогава ще ходиш с него?
– За да си получа парите, тъпако! – сопнато отвърна тя.
– Предлагам да ти дам стоте долара още сега, за да си останеш при любезния кавалер – подхвърли Хорейшо, а Дарил се взря недоумяващо в него.
– Няма да стане. Стоте долара са само предплата. Ако информацията на баба се окаже наистина ценна, тя ще струва повече. Може би много повече.
– Уговорката ни беше друга.
– Няма да спорим цяла вечер! Искаш ли да видиш баба, или не?
– Боже, цели сто кинта! – смаяно възкликна Дарил, най-после успял да осмисли чутото.
– Добре, да вървим – отстъпи Хорейшо.
– Май си дойдохме на приказката, а? – подигравателно го изгледа Линда Сю.
Дарил остана да гледа подире им.
– Хей, Линди – извика той. – Ако се наложи да го гръмнеш, първо вземи мангизите!
– В случай, че ме гръмне, тя ще може да вземе всичките ми мангизи – услужливо подсказа Хорейшо. – Няма да успея да й попреча.
– Да бе, вярно! – ухили се до ушите онзи. – Чу ли какво каза тоя тип, скъпа?
Хорейшо се обърна и вдигна ръка.
– Но в такъв случай ще влезе в затвора до края на дните си за въоръжен грабеж и убийство – предупреди той. – А доколкото ми известно, в добрия стар Тенеси още не са отменили смъртното наказание. Нали така, Дарил? Тук все още има смъртно наказание за убийците, а и за техните съучастници
Нещастникът зяпна, неспособен да измисли отговор.
Хорейшо се обърна към Линда Сю.
– А ти гледай да не се гръмнеш, без да искаш!
– Сложила съм проклетия предпазител – сопнато отвърна тя.
– Това е цяло чудо, защото съм чувал, че револверите нямат предпазители.
– О – възкликна жената.
– О, я!
32
Старческият дом действително се оказа на около един час път. В коридора се носеше острата миризма на урина и човешки изпражнения.
Хорейшо често бе посещавал подобни държавни заведения, защото депресията е обичайно явление сред старите хора. Всъщност кой не би изпаднал в депресия в подобна дупка? Старците бяха подредени като щайги в инвалидните си колички и проходилки.
Откъм рецепцията долетя тенекиеният смях на някакво телевизионно предаване, който обаче не беше в състояние да заглуши кашлицата и стенанията на остатъците от едно поколение, изоставено сред воняща купчина бетон и разбити надежди.
Линда Сю вървеше бързо, без да обръща внимание на страданието около себе си.
Две минути по-късно влязоха в стаята на баба й с размери два на три, обзаведена с личен телевизор, който не даваше признаци на живот. Обитателката й седеше на един стол, облечена в униформения кариран халат. От износените чехли преливаха подути зачервени крака, мрежичка пристягаше оредялата бяла коса. Лицето й беше изпито и сбръчкано, а зъбите – жълти, разкривени и протрити като речни камъни. Но очите й, макар загубили цвета си, бяха ясни и спокойни.
– Отдавна не си идвала, Линди – каза тя с мек южняшки акцент.
Линда Сю прие забележката с видима досада.
– Заета съм – сопна се тя. – Гледам деца, грижа се за мъж.
– Кой мъж? Онзи, който е в затвора, или другият – който ще влезе?
Хорейшо е мъка сдържа усмивката си. Старицата явно не страдаше от деменция.
– Тоя човек се интересува от хората, които са живели едно време в квартала – смени темата Линда Сю, посочвайки Хорейшо.
Погледът на баба й се премести върху лицето му. В очите й проблесна любопитство. Може би се радваше, че някой ще я накара да забрави за момент мрачното ежедневие, помисли си той и разтърси ръката й.
– Казвам се Хорейшо Барнс. Много се радвам да ви видя. Благодаря, че ми отделяте от времето си.
– Хейзъл Роуз – отвърна жената. – Тук времето е единственото нещо, с което човек разполага в изобилие. Какво ви интересува?
Той накратко й разказа за семейство Максуел.
– О, разбира се, че ги помня – кимна тя. – Франк Максуел изглеждаше много представителен в униформата си. Имаше един куп момчета – всичките едри и хубави.
– А помните ли дъщеря им Мишел?
– Да. – Хейзъл се облегна. – Я ми кажете, защо се интересувате от тях?
– Сигурно ще ви се стори отегчително.
– Едва ли ще е по-отегчително от живота ми тук. Затова започвайте. Със сигурност ще разнообразите живота на една самотна старица.
– Представители на семейството ме наеха да разкрия някои неща, случили се по времето, когато Мишел е била шестгодишна. Някъде преди двайсет и седем-осем години.
– Случили се? Какво по-точно?
– Нещо, което е довело до рязка промяна в личността й.
– Едно шестгодишно дете не може да бъде личност – изсумтя Линда Сю.
– Напротив – поклати глава Хорейшо. – Личността на човек се формира именно на шест-седемгодишна възраст.
Линда Сю отново изсумтя и започна да си играе е каишката на чантата, а той насочи вниманието си към възрастната жена.
– Да сте забелязали нещо подобно? Знам, че е било отдавна, но спомените ви много ще ми помогнат.
Хейзъл навлажни устните си и се замисли.
– Отивам да изпуша една цигара – стана Линда Сю, на която очевидно й доскуча. Пръстът й предупредително се заби в лицето на Хорейшо. – Тук има само един изход, затова хич и не помисляй да се измъкваш без… Ти знаеш какво. – Тя дари баба си с крива усмивка и напусна стаята.
– Колко й обещахте? – попита Хейзъл, загледана след внучката си.
Хорейшо се усмихна и придърпа един стол.
– Стотачка. Която по-скоро би трябвало да предложа на вас.
– Тук няма къде да ги харча – махна с ръка възрастната жена. – По-добре ги дайте на Линди. С тъпаците, с които живее, парите винаги са й добре дошли. И ето я днес: с четири деца от четири различни донора на сперма, извинявайте за израза. И вероятно с още четири, преди да приключи е раждането.
Старицата млъкна и отново се замисли, а Хорейшо реши да остави инициативата в нейни ръце.
– Как е Мишел? – попита след известно време тя.
– Била е и по-добре – откровено призна Хорейшо.
– Следях кариерата й – сподели бабата. – Вестниците писаха за нея.
– Така ли? – учудено я погледна той. – А защо?
– Как така защо? Момичето постигна много. Олимпийски медал, служба в Сикрет Сървис. Сигурна съм, че се е гордеела с успехите си.
– Откъде сте сигурна?
– Сам казахте, че човек оформя характера си в най-ранна възраст. Момичето беше упорито и решително. По нищо не отстъпваше на братята си, или поне се опитваше. Като я гледах, винаги си спомнях старата поговорка: не е важно колко голямо е кучето, важно е колко хъс влага в боя. А тя беше от хората, които не се спират пред нищо.
– Би трябвало да се занимавате е психология – с уважение поклати глава Хорейшо.
– Едно време исках да стана лекарка. В гимназията бях трета по успех.
– А защо не станахте?
– Защото по-големият ми брат също искаше да стане доктор, а в онези години момчетата имаха предимство. Останах у дома да гледам болните ни родители. После се омъжих, родих деца. Мъжът ми умря от инфаркт един ден след като се пенсионира, а аз се озовах тук. Скапана работа, ама тъй ми било писано. Такъв ми беше животът, друг нямах.
– Никак не е малко да се грижиш за семейство и да отгледаш деца – успокои я Хорейшо.
– Не се оплаквам. Но всеки си има мечти. Някои хора се борят за тях и успяват да ги постигнат. Например Мишел.
– Забелязахте ли промяната у нея?
– Да. Не мога да кажа дали е била на шест или по-голяма. Много вода изтече оттогава. Но детето изведнъж започна да ме отбягва, въпреки че дотогава бяхме добри приятелки. Канех я у нас, пиехме чай с другите деца от квартала. Когато се заселиха тук, моите вече бяха големи. Тя престана да идва у дома, стана плашлива. Подскачаше от всичко, лесно се разплакваше. Опитах се да поговоря с майка й, но Сали Максуел не искаше и да чуе. Малко по-късно се преместиха да живеят другаде.
– А имате ли представа какво се е случило? Защо Мишел се е променила така изведнъж?
– Много съм мислила през годините, но нищо не ми хрумна.
– От близките й разбрах, че изведнъж е станала небрежна, дори мърлява. И до ден-днешен си е такава.
– Не ме канеха често на гости – поклати глава възрастната жена. – Сали беше претрупана е домашна работа, защото мъжът й все го нямаше.
– Е, такава е полицейската професия – заяви Хорейшо. – Извънредни часове и всичко останало.
– Мишел беше изтърсачето. Франк беше амбициозен човек и много искаше да пробие в някой от големите градове. Денем работеше, а вечер ходеше на лекции в един от местните колежи. Учеше право.
– Да, наистина е бил амбициозен – съгласи се Хорейшо. – Друго да ми кажете?
Хейзъл понечи да поклати глава, после спря.
– Едно нещо доста ме озадачи. Но то едва ли е свързано с онова, което искате да знаете.
Хорейшо напрегнато се приведе напред.
– В момента всичко ме интересува!
– Едно време имаха прекрасни розови храсти пред къщата. Доколкото си спомням, Франк ги засади лично като подарък на Сали за годишнината от сватбата им. Бяха наистина разкошни. И как ухаеха само! Често ходех дотам, за да ги помириша.
– Вече ги няма – отбеляза Хорейшо.
– Така е – съгласи се жената. – Събудих се една сутрин и видях, че някой ги изсякъл.
– Разбрахте ли кой? – с интерес попита Хорейшо.
– Не. Според Франк било работа на хлапаци, които арестувал за шофиране в нетрезво състояние. Но аз не съм много сигурна. Кой хлапак ще тръгне да сече розови храсти? По-скоро ще нарежат гумите на колата му или ще му изпочупят стъклата с камъни.
– Помните ли кога се случи?
Тя погледна нагоре и отново облиза устните си.
– Преди трийсетина години.
– А може би преди двайсет и седем-осем?
– Може би. Шест месеца по-късно се преместиха.
Хорейшо замислено се облегна назад. Постоя така известно време, после стана и посегна да извади портфейла си.
– Казах ви вече, дайте парите на Линди – спря го бабата. – Ако не го сторите, ще ви направи живота черен!
Но той нямаше предвид парите. Извади една от визитните си картички, надраска нещо и й я подаде.
– Ето номера на моя позната, която живее в района. Обадете й се и тя ще ви осигури друг дом, много по-добър от този. Изчакайте един ден, за да поговоря с нея, а след това й се обадете.
– Нямам пари за по-добър дом.
– В ситуация като вашата не става въпрос за пари, а за връзки, Хейзъл. Мястото, което имам предвид, предлага различни образователни програми, включително и по медицина, ако все още се интересувате.
Старицата пое картичката и внимателно я прибра в джоба на халата си.
– Благодаря ви – кротко рече тя.
Гласът й го настигна на крачка от вратата.
– Ако видите Мишел, поздравете я от Хейзъл Роуз. Кажете й, че много се гордея с нея.
– Дадено.
Завари Линди да флиртува с някакъв широкоплещест мъжага в стаята за посетители, плати й уговорената сума и побърза да напусне гадната дупка, поддържана от държавата.
Докато се качваше в колата, един въпрос бавно се оформяше в съзнанието му: как бе станало така, че изсечените розови храсти бяха разбили живота на Мишел Максуел трийсет години по-късно?
33
На следващата сутрин Мишел направи серия упражнения, сподели с дежурната сестра раздразнението си от изчезването на Хорейшо Барнс и се прибра в стаята си. Там след шест последователни и рекордно дълги всмуквания на Черил тя скочи и измъкна сламката от устата й.
Миг по-късно в коридора се разнесе тропот от тичащи крака и Мишел разбра, че бе настъпил часът на истината. Сграбчи протестиращата Черил и я натика в банята.
– Ще излезеш оттук само когато чуеш, че някой пада на земята! – просъска в ухото й тя. Черил зяпна от изненада и моментално забрави за любимата си сламка.
Мишел излезе от банята и зае бойна поза.
Вратата на стаята се отвори от тежък ритник. На прага застана Бари с метална тръба в ръце и змийски присвити очи.
– Мръсна кучка! – изсъска той.
– Гаден наркопласьор! – извика в отговор тя, а после избухна в подигравателен смях. – Нека отгатна. Рано сутринта са пипнали съучастника ти и той е пропял.
– Мръсна кучка! – изрева извън себе си Бари.
– Ела и ме хвани, скъпи! – подкани го с ръце тя. – Виждам, че изгаряш от желание да го направиш. А след като ме натупаш здравата, сигурно ще ти позволя и да се позабавляваш с мен.
Бари вдигна тръбата високо над главата си и се втурна напред.
В следващия миг отлетя обратно и се блъсна в стената, получил страхотен ритник в главата. Мишел не му остави време да се осъзнае. Юмрукът й потъна в корема му, а страничният ритник го улучи в брадичката и го запрати върху леглото на Черил. Той остана там известно време, после бавно започна да се надига, очевидно зашеметен от ударите. Тръбата излетя от ръката му и профуча на няколко сантиметра от главата на Мишел, която пъргаво отскочи встрани. Опита същото и с близкия стол, но отново без успех. Вбесен, Бари се смъкна от леглото и се хвърли към нея. Но ръцете му отново сграбчиха въздуха. Последва светкавичен ритник в левия бъбрек, който бързо прогони желанието му за битка.
Мишел се стрелна напред и го довърши с добре премерен удар с лакът в тила. Нещастникът нададе сподавен вик и се просна по очи на пода.
– Чакам, Бари – закачливо каза тя. – Побързай да ме довършиш, защото ченгетата всеки момент ще бъдат тук.
– Гадна кучка! – безсилно изстена той. Битката беше приключила.
– Вече го чух. Толкова беден ли е репертоарът ти?
Бари започна да се надига и тя се подготви за последен, наистина нокаутиращ удар. В същия момент през вратата надникнаха двама полицаи с извадени пистолети.
– Ето го вашия човек – посочи тя мъжа на пода. – Аз съм Мишел Максуел – жената, която вчера се обади на детектив Ричардс.
Единият от полицаите огледа опустошената стая и загрижено попита:
– Добре ли сте, госпожо?
– Идиот! – простена от пода Бари. – Аз съм този, който е ранен и има нужда от лекар! Защото тя ме нападна, а не аз нея!
– Това е моята стая – небрежно уточни Мишел. – Той се появи тук с метална тръба. Ето я там, с отпечатъците му. Опита се да ми отмъсти, че провалих търговията му с дрога, която измъква оттук с помощта на аптекаря. Онзи фалшифицира данните в компютъра, а нашият приятел Бари изнася наркотиците навън във вид на фалшиви колети от името на пациентите. – Очите й се сведоха към сгърчения мъж на пода. – Сами виждате, че за него нещата малко се пообъркаха.
Въпреки протестите на Бари полицаите го вдигнаха на крака и му щракнаха белезниците.
– Ще ни трябват вашите показания, госпожо – каза единият от тях.
– Изгарям от нетърпение да говоря – усмихна се Мишел.
Ченгетата прибраха пистолетите си и поведоха арестувания към вратата. После изведнъж замръзнаха на място. Пътят им беше препречен от инвалидната количка на Санди, но очите им не гледаха нея, а пистолета в ръцете й.
34
Единият от униформените плъзна ръка към кобура си.
– Недей! – изкрещя Санди и стисна пистолета е две ръце. – Вие не ме интересувате, само оня! – Тя кимна по посока на Бари, който я гледаше смаяно. – Не ме позна, нали? – просъска тя. – Защото не дойде да убиеш мен, а кума. Но вместо него улучи съпруга ми.
Бари шумно си пое дъх, а устните на Санди се разтеглиха в усмивка.
– Започваш да си спомняш, а? – Главата й се поклати. – Господи, колко калпав стрелец се оказа! Уби мъжа ми, мен вкара в инвалидната количка, но не улучи набелязаната жертва! Мафиотските босове сигурно са били бесни!
Мишел направи крачка напред и пистолетът бързо се извъртя към нея.
– Не се прави на герой, Мишел! – предупреди я с леден глас Санди. – Не искам да те нараня, но ако се опиташ да ми попречиш, ще го направя! Крайно време е този мръсник да си получи заслуженото!
– Ще си го получи, Санди – опита се да я успокои Мишел. – Бари е арестуван за кражба и разпространение на наркотици. Чакат го доста годинки затвор.
– Нищо подобно, Мишел – поклати глава Санди.
– Разполагаме с доказателства, от които няма измъкване.
– Закриля го Програмата за защита на свидетелите – въздъхна жената в количката. – Всичко ще се потули както преди.
– Програма за защита на свидетелите? – объркано я погледна Мишел, после премести очи върху лицето на Бари.
– Издал е мафиотите, за които е работел – мрачно поясни Санди. – В замяна свалиха обвинението за предумишлено убийство на съпруга ми. Федералните прецениха, че това е цената за ликвидирането на голяма мафиотска фамилия. Нали така, Бари? Или трябва да те наричам с истинското ти име, Антъни Бендър?
– Не знам за какво говориш – презрително се усмихна Бари. – А ако се опиташ да ме застреляш, и с теб ще бъде свършено.
– Мислиш ли, че ми пука? Ти ме лиши от единствената радост в живота. Единствената, чуваш ли?
– Сърцето ми се къса за теб, саката нещастнице!
– Млъкни! – изкрещя извън себе си Санди и пръстът й се уви около спусъка.
Мишел направи крачка напред и застана между Санди и Бари.
– Дай ми пистолета, Санди.
– Не. Искам да застрелям тази гадина.
– Дай ми го. Обещавам ти, че този път той ще влезе в затвора. Разполагам с достатъчно влиятелни връзки.
– Как ли пък не – изсмя се Бари.
– Млъкни, идиот такъв! – хвърли му унищожителен поглед Мишел, след което отново се обърна към Санди. – Заклевам се, че ще го вкарам в затвора! А сега ми дай пистолета.
– Махни се от пътя ми, Мишел! – извика Санди. – Достатъчно дълго чаках. Трябваха ми години, за да открия мръсника. Остави ме да го довърша!
– Той ти отне краката, лиши те от съпруг. Не му позволявай да отнеме и остатъка от живота ти.
– Какъв живот? На това ли му викаш живот?
– Можеш да помагаш на хората, Санди. Не е малко.
– Аз на себе си не мога да помогна, камо ли на другите!
– Но на мен ми помогна – каза Мишел и направи още една крачка напред. – Не си цапай ръцете с този боклук, Санди. Ти не си престъпник, не си убиец. Ти си добър човек, а това е нещо, което не бива да ти бъде отнето.
Пистолетът в ръката на жената леко трепна.
– Съжалявам, Мишел – промълви тя. – Не мога да го убия, въпреки че заслужава да натисна спусъка.
– Точно така. Дай ми пистолета.
– Сбогом, Мишел.
– Какво?!
Санди опря дулото в слепоочието си и натисна спусъка. Прозвуча остро изщракване. Санди натисна още веднъж, после още веднъж. В очите й се появи дълбоко смайване. Мишел протегна ръка и й отне пистолета.
– Добре, че навреме се сетих да извадя патроните – каза тя.
– Но как разбра? – смаяно я погледна Санди.
– От пръстта под ноктите ти и по пода в стаята ти. Никой не рови в саксиите току-така. Разбрах, че там криеш нещо.
– Защо просто не сте взели пистолета? – обади се единият от полицаите. – Ако не бяхте ни направили знак, със сигурност щяхме да я застреляме!
– Защото тя трябваше да го преживее – отвърна Мишел и взе треперещата ръка на Санди между дланите си. – За да бъде наясно какво може и какво не може да направи. – Усмихна се на разстроената си приятелка и добави: – Понякога това е най-добрата терапия.
– Знаела си за Бари? – промълви Санди.
– Не знаех, че той е убил съпруга ти, но видях, че го следиш. Пистолетът потвърди подозренията ми. Но нямах представа, че е включен в Програмата за защита на свидетелите.
– Между другото, не е зле да се обадиш във Вашингтон и да потърсиш човека, който отговаря за мен – обади се с нарастващо самочувствие Бари. – Казва се Боб Труман.
– Боби Труман? – проясни се лицето на Мишел.
– Познаваш ли го? – изненадано я погледна Бари.
– Разбира се. Спечелих сребърен олимпийски медал в един екип с дъщеря му. Боби е много добър човек. Сигурна съм, че когато научи какви си ги вършил, няма да видиш слънцето, преди да си чукнал осемдесет. Днес май е щастливият ми ден.
Полицаите отведоха Бари, който риташе и ругаеше като бесен. Единият от тях поиска да арестува и Санди, но Мишел бързо го разубеди.
– Наистина ли искаш да попълваш още цял куп формуляри? – попита тя. – Не си ли даваш сметка, че зад нея ще застанат всички омъжени жени в Америка, а вас ще ви обвинят във всички земни грехове? – Посочи към брачната халка на единия от тях и добави: – Бъдете сигурни, че и собствените ви жени ще ви презрат!
Полицаят трепна и нервно се извърна към партньора си.
– Оръжието не беше заредено все пак…
– Окей, забравяме! – кимна онзи. – Но ще конфискуваме пистолета.
Мишел отведе Санди в стаята й и остана известно време при нея. Когато се прибра в своята, откъм банята долетя тихо скимтене.
– Господи, Черил! – скочи тя и отвори вратата. Съквартирантката й почти падна в ръцете й. – Извинявай, но съвсем забравих за теб!
Отведе я до леглото и вдигна сламката й от пода. Но за огромна нейна изненада Черил отказа да я засмуче, а се притисна още по-силно в нея.
– Тази вечер има една наистина хубава беседа за неправилното хранене – усмихна се Мишел и притисна мършавото й тяло към себе си. – Искаш ли да отидем заедно, но след вечеря?
– Ти нямаш смущения в храненето – отвърна с треперещ глас Черил.
– Как да нямам?! – вдигна вежди в престорен ужас Мишел. – Снощи изядох цели две порции стек „Солсбъри“! И което е още по-ужасно – беше ми вкусно! Ако това не е неправилно хранене, не знам кое е!
