Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 28 страниц)
Дейвид Балдачи
Обикновен гений
книга трета от поредицата "Шон Кинг и Мишел Максуел"
На скъпата ми приятелка Морийн Игън,
с пожелание за дълги и безоблачни дни
1
Четири са познатите начини да се озовете пред Създателя: да умрете от естествена смърт, включително от болест, при катастрофа, от чужда ръка или от собствената си ръка. Няма значение дали живеете в Лос Анджелис, Денвър или Ричмънд, макар че шансовете да умрете по някой от посочените начини са различни за различните градове. Но ако човек живее във Вашингтон, окръг Колумбия, съществува и още един начин да ритне камбаната – политическият. До него може да се стигне по различни пътища: докато се разхлаждате в някой от градските фонтани с жена, която не е съпругата ви; докато тъпчете пачки по джобовете си, но клиентът за ваше нещастие се оказва агент на ФБР, или правите нескопосан опит да прикриете някой нагъл грабеж, наричайки президентската резиденция на Пенсилвания Авеню 1600 свой дом.
Крачейки по улиците на Вашингтон, Мишел Максуел не беше пряко заплашена от петия начин да премине в отвъдното, защото не беше политик. В този момент въпросната дама изобщо не мислеше за смъртта. Тя тайно се надяваше да се събуди на следващия ден, лишена от паметта си. От доста време насам се опитваше да го постигне, но напразно. Утрото неизменно настъпваше с безпощадно ясни спомени за миналото. Копнееше тази нощ да бъде различна. Много неща искаше да забрави, много неща трябваше да забрави.
Обърна се с лице към неоновите реклами, които сякаш трептяха от енергията на квартала, прекоси улицата и бутна надупчената като от куршуми врата на бара. В лицето я блъсна най-напред пушекът, част от който действително идваше от запалени цигари. Останалата част обаче излиташе от веществата, които осигуряваха работата на агентите от Агенцията за борба с наркотиците.
Гръмката музика правеше словесните контакти абсолютно невъзможни, а присъстващите в заведението със сигурност щяха да се превърнат в пациенти на постоянно нарастващата армия от ушни специалисти в града. Звънтяха чаши и бутилки, на дансинга кършеха тела три млади дами, които непрекъснато подканяха кавалерите си да се присъединят към тях. Няколко сервитьорки намръщено жонглираха с табли сред побеснялата тълпа, недвусмислено показвайки, че ще реагират на всеки, който протегне ръка към задника им.
Изправена до вратата, Мишел веднага привлече вниманието на присъстващите, тъй като беше единствената представителка на англосаксонската раса в бара. Тя отвърна с намръщен поглед, който ги накара да възобновят разговорите или просто да забият очи в чашите си. Поне засега. Ситуацията лесно можеше да се промени, защото Мишел Максуел беше висока, стройна и изключително привлекателна жена. Посетителите в бара просто не си даваха сметка, че тази жена може да бъде опасна като терорист, опасан с пръчки динамит. Нямаха представа, че в момента единственото й желание беше да забие крак в зъбите на някой от тях.
Мишел се промъкна до една свободна масичка в ъгъла и поръча първото си питие за вечерта. Гневът й пролича след час и още няколко питиета. Зениците й се разшириха, а бялото на очите й започна да порозовява. Тя вдигна пръст към минаващата покрай масата сервитьорка, която я беше обслужила предишния път. Единственото й желание беше да открие обект за яростта, изпълваща всяка клетка от тялото й.
Облиза солта от ръба на чашата си, изправи се и отметна назад дългата си гарвановочерна коса. Очите й бавно огледаха заведението, търсейки късметлията. Вършеха го сектор по сектор – по начина, по който я бяха обучавали в Сикрет Сървис в продължение на безброй часове, струващи стотици хиляди долари. Крайният резултат от това обучение беше един особен инстинкт за наблюдение, който се превърна в единствения начин да гледа на света и неговите обитатели.
Не й трябваше много време, за да открие обекта на натрапчивите си кошмари: дългуч с гола глава, който стърчеше цяла педя над останалите посетители. Главата му беше идеално гладка, с цвят на натурален шоколад, а ушите му почти не се виждаха от множеството златни халки. Раменете му бяха огромни, а облеклото му се състоеше от панталони в цвят каки, тежки военни обувки и военна зелена риза, под която изпъкваха яките мускули на ръцете му. Мъжът стоеше спокойно с бира в ръка, главата му леко се поклащаше в такт с музиката, а устните му безмълвно повтаряха натрапчивия припев, който би трябвало да знае наизуст, защото в този ад беше изключено да чува някакъв текст. Да, това със сигурност беше нейният човек.
Мишел напусна ъгловата масичка, блъсна някакъв мъж, който се изпречи насреща й, бавно се насочи към грамадата от мускули до бара и го потупа по рамото. Изпита чувството, че се докосва до гранитна скала. Да, този определено ще свърши работа, доволно си помисли тя. Тази вечер Мишел Максуел беше готова за убийство. Беше намерила жертвата си – мъжа, който стоеше пред нея.
Гигантът се обърна, погледна я от горе на долу, премести димящата цигара в ъгъла на устата си и надигна халбата, която почти изчезна в огромната му лапа.
Размерът има значение, напомни си тя.
– Кво има, сладур? – попита мъжът и небрежно пусна кръгче дим към тавана.
Грешен подход, сладур. Кракът й се разтегна максимално, но все пак достигна до брадичката на мъжа. Той политна назад, повличайки двама други клиенти със себе си. Острата болка я прониза чак до слабините. Брадичката на гиганта се оказа твърда като гранит.
Мъжът рязко се завъртя и запрати халбата по нея. Не улучи за разлика от фронталния й ритник, който попадна в целта с ужасяваща сила. Гигантът се прегъна напред, останал без въздух. Следващият ритник на Мишел уцели слепоочието му. Беше нанесен с такава сила, че въпреки оглушителната музика тя ясно долови изпукването на шийните прешлени. Мъжът вдигна ръка към окървавената си глава, очите му уплашено се разшириха от силата и точността на нападението.
Мишел спокойно гледаше дебелия, леко потрепващ врат. Къде да нанесе следващия си удар? В треперещата брадичка или в изпъкналата сънна артерия? А може би камшичен удар в гръдния кош, който да предизвика фатално объркване на сърдечния ритъм? По всичко личеше, че този човек беше готов да се предаде.
Хайде, дългуч, не ме разочаровай. Все пак не беше лесно да избера точно теб.
Тълпата панически се отдръпна назад. Една от жените, които танцуваха на дансинга, нададе остър писък, стисна юмруци и се стрелна към Мишел. Атаката беше парирана спокойно, но с мълниеносна бързина. Ръката на нападателката беше извита назад, силен тласък ускори инерцията на тялото й, което се стовари върху двете жени на близката масичка.
Мишел рязко се завъртя, готова да посрещне нападението на гиганта, който се беше превил на две и дишаше тежко. Грубото отношение към приятелката му очевидно бе пробудило някакъв самоубийствен инстинкт у него, защото той се изправи и се понесе към нея. Светкавичен ритник в лицето отби атаката му още в зародиш, лакътят в ребрата го накара да премине в отбрана, но вече беше късно. Отлично премерен страничен удар почти премаза коляното на гиганта, който изрева и се строполи на пода. Това беше мигът, от който битката се превърна в касапница. Смълчаната тълпа направи колективна крачка назад, неспособна да повярва на разиграващата се пред очите й сцена.
Барманът вече беше набрал номера на полицията. Цифрите 911 бяха единствените вкарани в апарата за автоматично набиране, разбира се, редом с телефонните номера на няколко адвокати. Момчетата в синьо вече пътуваха насам, но по всичко личеше, че едва ли ще пристигнат навреме.
Гигантът успя да се изправи на здравия си крак, от лицето му шуртеше кръв. Злобата в очите му бе по-красноречива от всичко, което можеше да се изрече с думи. Един от двамата щеше да умре.
Мишел бе виждала неведнъж това изражение у прекалено многото негодници, на които беше избила мъжкото его заедно с известен брой зъби. Списъкът им беше впечатляващо дълъг. Тази вечер за пръв път тя започваше боя. Досега това не й се беше налагало. Винаги се бе намирал по някой дебелоглав тъпак, който й досаждаше въпреки красноречивите предупредителни сигнали, които получаваше. После тя ставаше да се защити и мъжете падаха като обрулени круши, с дълбоки белези по твърдите глави.
Гигантът измъкна нож от задния си джоб и го запрати по нея. Тя изпита двойно разочарование – от избора на оръжието, защото пистолетът би бил по-голямо предизвикателство, и от неточния му прицел. С добре премерен ритник отпрати ножа встрани и той сряза пръста на един от зяпачите.
Мъжът бавно отстъпваше назад. Гърбът му опря в бара. Погледът му шареше наляво-надясно, търсейки начин за спасение. Вече не изглеждаше чак толкова едър. Мишел беше прекалено бърза и гъвкава, което правеше огромните му мускули безполезни.
Мишел знаеше, че още един удар щеше да го убие. Без значение дали ударът щеше да счупи гръбначен прешлен или да разкъса артерия – мъжът насреща й беше готов за гроба. От изражението на лицето му личеше, че и той го знае. Да, тя можеше да го убие и да прогони демоните от душата си. Може би.
Това беше мигът, в който в главата й нещо прищрака, тялото й се олюля и тя за малко не повърна погълнатия алкохол направо върху изтъркания под на дансинга. За пръв път от години започна да вижда нещата такива, каквито са. Сепна се от бързината, с която се появи решението. Взе го и престана да мисли за него. Просто се върна към импулсивните действия – състоянието, което доминираше в живота й.
Мъжът замахна с надеждата да я улучи, но тя лесно отбягна удара. Кракът й отново се стрелна напред, този път към слабините му. Но той успя да блокира удара, огромната му ръка сграбчи бедрото й. Съживен от факта, че най-сетне е докопал изплъзващия се противник, гигантът я вдигна във въздуха и я запрати към остъклените рафтове зад бара. Възбудена от внезапната промяна, тълпата нададе колективен вик.
– Убий кучката! Убий кучката!
При вида на изпотрошените бутилки барманът яростно изрева, но в следващия миг млъкна, укротен от жесток ъпъркът. Без да губи нито секунда, гигантът сграбчи Мишел и я заби в огромното огледало с главата напред. Стъклото се спука, както вероятно и черепът й, разлетяха се бутилки и строшени чаши. Но гигантът още не беше свършил. Едната му ръка сграбчи дългата коса на Мишел, другата я вдигна за колана. Коляното му потъна в корема й със страшна сила. Атаката завърши класически: тялото й беше вдигнато високо във въздуха, прелетя през заведението и се заби в насрещната стена. Мишел рухна на пода с окървавено лице и сгърчени крайници.
Тълпата налетя и започна да я рита и плюе. Оттегли се едва в мига, в който огромните обувки на мъжа спряха на педя от главата й. Той се наведе, сграбчи я за косата и я изправи. Тялото й се люшкаше като парцалена кукла. Огледа я, търсейки подходящо място за следващия удар.
– В лицето, Родни! – изкрещя приятелката му и се надигна от пода. Роклята й бе мокра от бира и вино. – Размажи й гадната физиономия!
Родни кимна и вдигна юмрук.
– Точно в гадната й мутра, Родни! – насърчи го с пронизителен крясък жената.
– Убий кучката! – поде отново тълпата. Но крясъците прозвучаха по-малко ентусиазирано, вероятно защото на всички беше ясно, че битката е към своя край и те отново трябва да се върнат към пиенето и пушенето.
Ръката на Мишел се стрелна с такава скорост, че Родни изобщо не разбра какво го е ударило в бъбрека. От устата му се изтръгна дрезгав рев едва когато мозъкът му регистрира появата на ужасна, разкъсваща тялото болка. Нечовешки рев, който успя да заглуши дори издънената докрай стереоуредба. Едната му ръка механично притисна удареното място, докато другата продължаваше да стиска противника му. После юмрукът му улучи главата й, счупвайки й един зъб. При втория удар от носа и устата й рукна кръв. Миг преди третия вратата рязко се отвори и в бара нахлуха полицаи с пистолети в ръце.
Мишел така и не чу кога са влезли, за да спасят живота й, щраквайки й белезниците. Съзнанието й помътня в мига след втория удар, после всичко изчезна.
Миг преди да потъне в мрака, в главата й се мярна една-единствена простичка мисъл: Сбогом, Шон.
2
Мрачен и разтревожен, Шон Кинг се беше облегнал на дървените перила на кея и наблюдаваше септемврийския залез, който бавно се спускаше над спокойните води на реката. С Мишел ставаше нещо, с което той не знаеше как да се справи. С всеки изминал ден депресията на най-близката му приятелка и партньорка се задълбочаваше.
Обзет от тревога, той й предложи да се върнат във Вашингтон и да започнат на чисто. Разбира се, животът им в Райтсбърг, щата Вирджиния, не им бе предложил кой знае какви възможности. Но това не помогна на Мишел. Напротив, настроението й ставаше все по-мрачно. Парите им бяха малко, а във Вашингтон работа се намираше трудно заради силната конкуренция. Не след дълго Шон беше принуден да приеме щедростта на свой бивш колега, напуснал преди години федералните правораздавателни органи. Човекът бе успял да пробие като консултант по въпросите на сигурността и частната охранителна дейност, след което бе продал компанията си на един от основните играчи на международния пазар.
В момента Мишел и Шон обитаваха помещенията за гости в огромното имение на този човек, разположено край реката, южно от Вашингтон. Всъщност обитаваше ги главно Шон, тъй като Мишел я нямаше вече близо седмица. За последен път бе разговарял с нея тази сутрин, при това по телефона. Тя беше мрачна, без настроение и бе побързала да прекрати разговора. След което бе изключила мобилния си телефон. Последната нощ, която прекара в имението, беше толкова зле, че той я помоли да се въздържа от шофиране. Тя едва ли го чу. Когато Шон се събуди на следващата сутрин, нея вече я нямаше.
Шон плъзна ръка по състезателната лодка, привързана към пристана. Мишел Максуел беше фанатично отдадена на спорта, бе олимпийска медалистка по гребане, имаше черни пояси в няколко бойни изкуства: умения, които й даваха възможност да мачка противниците си по различни, но винаги болезнени начини. За щастие Шон никога не беше ставал обект на нападение от нейна страна, макар че на няколко пъти беше на ръба да предизвика гнева й. Но нещата не вървяха на добре. Вече цял месец бяха тук, а лодката си оставаше недокосната. Тя престана да тича по алеята за велосипеди, която минаваше покрай имението, не проявяваше интерес към никакво друго физическо натоварване. Накрая Шон не издържа и настоя партньорката му да отиде на лекар, но тя категорично отказа.
– Ти не си виновна, Мишел – загрижено бе казал той. – Нито аз. Просто ни изпързаляха и двамата. Но всичко това е минало. Сега трябва да гледаме напред, защото нямаме друг избор.
– Винаги има избор – горчиво бе отвърнала тя и той стреснато я бе погледнал. Знаеше, че е буйна и невъздържана, а действията й често се подчиняваха на вътрешни предчувствия и инстинкти. Тази стратегия бе ефективна, но в други случаи можеше да ти види сметката.
Шон поклати глава и продължи да наблюдава залеза от пустия пристан. Питаше се къде ли е тя и дали всичко около нея е наред. Два часа по-късно той все още стоеше на кея и гледаше вече потъмнялото звездно небе. До слуха му долетяха пронизителни викове, които не го стреснаха, а само го ядосаха. Надигна се и бавно пое по дървените стъпала, които свързваха пристана с тревистия бряг.
Отби се в къщата за гости край големия басейн, откъдето взе една бейзболна бухалка и няколко топчета памук, които натика в ушите си. Шон Кинг беше едър мъж, висок около метър и деветдесет, с тегло около стотина килограма, от които нито грам излишни тлъстини. Но вече наближаваше четирийсет и пет, коленете му губеха гъвкавостта си, а болката от стара травма в дясното рамо непрекъснато напомняше за себе си. Това беше причината да прибягва до бейзболната бухалка и тапите за уши. Изкачвайки се нагоре, той хвърли поглед към мрежестата ограда, зад която стоеше застаряваща жена със скръстени на гърдите ръце.
– Отивам, мисис Морисън – съобщи й той и размаха бухалката.
– Вече трети път за този месец! – гневно извика жената. – Следващия път ще извикам полиция!
– Няма да ви спирам. Никой не ми плаща за подобни неща!
Насочи се към задната част на голямата къща. Тя беше нова, само на две години – една от онези разкошни резиденции, изникващи на мястото на старо и порутено ранчо с четири пъти по-малки размери. Площта й надхвърляше четиристотин квадратни метра, а къщата за гости беше по-голяма от повечето жилищни сгради в района. Собствениците рядко се мяркаха тук, предпочитаха през лятото да отскачат до средновековното си имение в Нантъкет, а през зимата да се наслаждават на мекия климат на Палм Бийч, където притежаваха истински палат на брега на океана. Разбира се, пътуването до споменатите дестинации ставаше с луксозен частен самолет. Но техните предпочитания нямаха нищо общо с интересите на децата им – все още тийнейджъри, които често се появяваха тук с големи и шумни компании.
Шон мина покрай поршетата, малките беемвета и поръчковите мерцедеси, паркирани пред огромния, побиращ шест автомобила гараж, изкачи каменните стъпала и влезе в просторната кухня. Музиката гърмеше толкова силно, че въпреки тапите в ушите тялото му завибрира.
– Хей! – изкрещя той, докато си пробиваше път между тълпата 19-годишни младежи, ритмично полюшващи се в такт с музиката.
Изобщо не се съмняваше, че горе, в седемте луксозни спални, участници в купона практикуват всичките разновидности на секса, придружавайки го с гълтане на хапчета, боцкане и смъркане – все дейности, строго забранени от закона.
– Хей! – отново изкрещя той. Никой не му обърна внимание. Това означаваше, че присъствието на бухалката е напълно оправдано. Той се насочи към импровизирания бар върху кухненския плот, вдигна я над главата си и зае позицията на професионален батър по време на дерби мач на стадиона на „Янките“. С първия удар помете около половината стъклария, а с втория напълно разчисти плота.
Разливането на алкохола доведе до очаквания ефект. Музиката спря и младежите бавно насочиха вниманието си към него, макар че половината от тях бяха прекалено дрогирани, за да проявят интерес към инцидента. Част от полуоблечените момичета започнаха да се кискат, а двама голи до кръста младежи го изгледаха мрачно и стиснаха юмруци.
В кухнята се втурна висок и як хлапак.
– Какво става, по дяволите? – извика той, после изведнъж спря, втренчи се в бухалката на Шон, след което бавно огледа съсипания бар. – Мамка му, Кинг! – изкрещя извън себе си той. – Ще си платиш за това!
– Няма, Албърт – спокойно отвърна Шон.
– Казвам се Бърт!
– Добре, Бърт. Дай да звъннем на баща ти и да го попитаме какво мисли по въпроса.
– Не можеш да идваш тук и да ни прилагаш гадните си номера!
– Не правя никакви номера, а се опитвам да спася къщата на родителите ти от банда разглезени богаташки задници!
– Хей, това не ми харесва! – извика едно от момичетата, качено на 12-сантиметрови токчета и облечено в плътно прилепнала тениска до дупето й, която не оставяше нищо на въображението.
– Тъй ли? – стрелна я с поглед Шон. – Кое по-точно не ти харесва? Богаташки, или задници? Между другото, парцалчето, което си нахлузила, ми предлага отлична гледка към твоя! Нека ти обясня нещо, Бърт – насочи вниманието си обратно към домакина Шон. – То се отнася да разглезената ти сестра и загубения ти брат, които в момента най-вероятно са горе и се чукат с някого, когото виждат за пръв път!
– Не е твоя работа!
– Ще ти кажа каква е работата ми: баща ти ме помоли да хвърлям едно око на къщата и най-вече на теб. Имам разрешението му да разчиствам терена по моя преценка – в момента, в който нещата започнат да излизат от контрол. – Бухалката се извиси над главата му. – Това е моето съдийско чукче, с което обявявам, че нещата са излезли от контрол! – Очите му бавно обиколиха присъстващите. – Предлагам да се измитате на майната си, преди да съм повикал ченгетата!
– И какво, като ги извикаш? – озъби се Бърт. – Ще дойдат и ще ни помолят да намалим музиката, нищо повече!
– Съмнявам се. Особено ако някой им подхвърли, че в къщата се употребяват наркотици, злоупотребява се с алкохол и се прави секс с непълнолетни. Това несъмнено ще ги накара да извадят заповед за обиск и да щракнат белезниците на всички присъстващи. – Очите му обиколиха лицата на тийнейджърите, които напрегнато го наблюдаваха. – Как ще се отрази полицейското досие на следването ви в Харвард? Възможно ли е мама и тате да приберат ключовете на мерцедеса и да клъцнат издръжката ви?
Въпросите му прогониха от помещението половината от участниците в купона. Другата половина се изнесе миг след като Бърт направи опит да се нахвърли върху Шон и за награда получи бухалка в корема. Шон го хвана за яката и го повлече към терасата.
– Ще повърна! – изскимтя Бърт. – Ще повърна!
– Дишай дълбоко – посъветва го Шон. – И друг път не опитвай подобни глупости.
Бърт се възстанови за по-малко от минута.
– Тъпкано ще ти го върна! – злобно изсъска той.
– Преди това имаш малко работа – небрежно отвърна Шон. – Иди да доведеш жалките си брат и сестра, с които заедно ще почистите къщата.
– Няма! – запъна се Бърт.
Шон го хвана за ръката и леко я изви.
– Или ще почистите къщата, или ще се разходим до участъка! – мрачно го предупреди той и посочи с бухалката опустошения бар. – След един час ще дойда да проверя докъде сте стигнали, Албърт.
Само че Шон нямаше да се върне, защото щеше да забрави за Албърт. Мобилният му телефон иззвъня четирийсет минути по-късно, докато гледаше новините по телевизията. Съобщиха му, че Мишел лежи в безсъзнание в една от вашингтонските болници, след като е била арестувана за нарушаване на обществения ред. Той скочи и се втурна към колата си, затръшвайки вратата с така сила, че почти я извади от рамката.
