Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 28 страниц)
3
Очите му се заковаха върху тялото, проснато неподвижно на леглото. Челото на Мишел беше превързано с бинт, част от лицето й беше жестоко подута. Той се обърна към лекаря, който успокоително промърмори:
– Не се безпокойте. Не е толкова зле, колкото изглежда. Скенерът на главата не показа увреждания, няма вътрешни кръвоизливи. Разминала се е само с контузии, включително един избит зъб и две пукнати ребра. Има късмет, че носът и челюстта й са цели. Ще изпитва силни болки, след като се събуди, въпреки лекарствата.
Докато слушаше лекаря, Шон се взираше в един предмет, който никак не се връзваше с болничната обстановка – белезниците, с които дясната ръка на Мишел беше прикована към рамката на леглото. Към тях трябваше да прибави и ченгето с подпухнало лице в коридора, което го претърси за оръжие и му разреши да влезе за десет минути.
– Какво се е случило, по дяволите? – попита той.
– Вашата приятелка е влязла в бар и се е сбила с някаква горила.
– Откъде знаете, че е бил толкова як?
– Видях го, в момента го обработват на същия етаж.
Докторът погледна часовника си и отбеляза нещо в болничния картон, закачен над леглото.
– Тя ли е започнала първа?
– Така казват – кимна човекът. – Предполагам, че това е причината за белезниците, макар че в момента едва ли е в състояние да побегне. Накараха ме да ги оставя, въпреки че и онзи тип е здравата пребит. Тази жена трябва да е истинска фурия!
– Нямате представа колко сте прав – отбеляза Шон, изчака го да излезе и се приведе над леглото. – Мишел! Чуваш ли ме?
Отговори му тихо стенание. След изтичането на десетте минути той бавно се изтегли към вратата, без да изпуска от очи белезниците.
Не му беше трудно да научи подробностите по инцидента. Осведоми го стар приятел от вашингтонската полиция, който успя да се добере до доклада за ареста.
– По всичко изглежда, че мъжът ще направи официално оплакване – завърши детективът.
– Страхотно – възкликна Шон и уморено разтърка очи. – А тя не е дала никакви показания, така ли? Ченгетата сигурни ли са, че не е била провокирана?
– Около петдесетина свидетели твърдят, че е нападнала мъжа без никаква причина. Искам да те питам нещо друго, Шон: какво, по дяволите, е търсила в онзи квартал? Нима е била обзета от желание да умре?
Била ли си обзета от желание да умреш, Мишел?
В коридора се натъкна на Големия Родни. Нямаше как да го пропусне. С него беше и приятелката му, която продължаваше да чисти изцапаната си рокля.
– Много й се струпа напоследък – подхвърли Шон.
– Какво ни пука, по дяволите? – изкрещя жената.
– Ще й скъсам задника в съда! – мрачно изръмжа накуцващия Родни, притиснал кръста си с бинтована ръка.
– Точно така! – изскимтя приятелката му. – Я виж какво направи с роклята ми онази кучка!
– Тя няма нито пари, нито недвижими имоти – охлади ентусиазма им Шон. – Можете да й вземете джипа, но той е навъртял поне сто и шейсет хиляди километра.
– Да си чувал за запор? – озъби се жената. – Ще й прибираме заплатата през следващите двайсет години. Надявам се да й хареса!
– Ще й прибирате част от заплатата – поправи я Шон. – При условие, че работи. Но трябва да ви кажа, че в момента е безработна и няма изгледи скоро да си намери работа. Най-вероятно ще я върнат в клиниката веднага след като излезе от болницата.
– В клиниката ли? – втренчи се в него приятелката, забравила за роклята си. – Каква клиника?
– „Сейнт Елизабет“, клиника за душевноболни.
– Я стига! – кресна Родни. – Кучката ме нападна!
– Искаш да кажеш, че е луда? – неспокойно попита приятелката му.
– Да имаш друго обяснение? – отвърна с въпрос Шон и бавно огледа масивната фигура на Родни. – Ти сериозно ли мислиш, че някой би нападнал мъжага като теб ей така, без причина? И то жена?
– Мамка му! – изруга Родни и хвърли неспокоен поглед към приятелката си. – Човекът може и да е прав. Трябва наистина да е луда, за да го направи. Нали, скъпа?
– Не ме интересува! – отсече жената и войнствено сложи ръце на кръста си. – Искам пари от някого, не ми пука от кого! – Очите й пробягаха по лицето на Шон. – Може и от приятел… В противен случай мис „Карате“ ще трябва да полежи в пандиза!
– Добре, ще гледам да посъбера нещо – промърмори той.
– Колко? – засече го жената.
Шон отговори след бърза, направена по памет ревизия на банковите си авоари.
– Десет бона, но това е максималното. Ще ви стигнат за покриване на болничните разходи и за нова рокля, а с остатъка ще забравите за инцидента.
– Десет бона?! – изпищя жената. – Ти за луда ли ме вземаш? Искам петдесет! Докторът каза, че коляното на Родни се нуждае от някаква скопия. Освен това тя му счупи пръста!
– Нямам петдесет бона.
– Предупреждавам те, че няма да приема нито цент под четирийсет и пет! – изсъска тя. – В противен случай приятелката ти ще се изправи пред съда, а той ще й осигури достатъчно време в пандиза да успокои нервите си!
– Добре, четирийсет и пет – въздъхна Шон. Това означаваше да изтеглят всичките си осигуровки, плюс още няколко хилядарки назаем.
– Барът беше здравата изпотрошен – обади се Родни. – Човекът ще си иска парите, най-малко два бона…
– Хиляда и петстотин за бармана и нито цент повече – отсече Шон.
Рано на следващата сутрин въпросът беше уреден – направо на тротоара пред болницата. Парите бяха предадени, документите подписани. Родни обяви, че става въпрос за недоразумение, и официално се отказа да повдига обвинения. Огромният мъжага сгъна чека и го прибра в джоба си.
– Трябва да й отдам заслуженото, макар че почти ми видя сметката – промърмори той. – Но…
– Какво „но“? – бързо вдигна глава Шон.
– Тя ми беше видяла сметката, приятел – сви рамене гигантът. – Не ме е срам да си го призная. Направо ме размаза с нейното кунг-фу… Няма да ти казвам колко болеше. Но после, точно когато й оставаше да ме прати при ангелите, нещо й стана… Последният й шут беше някак мек, някак прекалено бавен. Успях да я сграбча за крака, след което всичко свърши. Сякаш нарочно ми пусна аванта, за да мога да й видя сметката. Но ти сам каза, че е луда, което обяснява всичко.
Шон им обърна гръб и забърза към болницата. Не искаше Мишел да се събуди окована с белезници.
4
Благодарение на здравия организъм и страхотната си физическа форма Мишел се възстанови сравнително бързо. Поне във физическо отношение. Сътресенията отминаха, синините изчезнаха, пукнатите ребра започнаха да зарастват, счупеният зъб беше заменен с имплант. Шон се премести в един от близките мотели, за да бъде всеки ден с нея. Но когато я изписаха от болницата, възникна друг проблем: ключалките на къщата за гости се оказаха сменени, а багажът им беше струпан на верандата. Албърт и останалите бяха извън града и Шон се принуди да звънне на приятеля си в Нантъкет. Човекът, който вдигна телефона, го осведоми, че лично собственикът е наредил бравите да бъдат сменени, а Шон всъщност има късмет, че срещу него не е повдигнато обвинение за нападение с бухалка срещу сина на собственика. Шон да не го търси никога повече, бе добавил той.
Шон хвърли поглед към Мишел, която мълчаливо седеше до него. Очите й бяха безизразни, което не се дължеше само на болкоуспокояващите.
– Ще трябва да си намерим друга квартира – промърмори той. – Тук са започнали ремонт. Знаех за това, но забравих да ти кажа.
Тя просто гледаше през прозорчето, без да реагира.
Той подкара колата към близкия мотел, където нае двойна стая. Засега не смееше да я остави без надзор. Беше изтеглил малко пари в брой, без дори да погледне жалката сума, останала в сметката му. За вечеря взе китайска храна, която изяде сам, тъй като наранената челюст позволяваше на Мишел да приема само течности.
Той седна на леглото до нея.
– Трябва да сменя превръзката на лицето ти – меко промълви той.
Едната рана беше на челюстта й, другата пресичаше челото. Местата бяха все още болезнени, което я накара да трепне от докосването.
– Извинявай.
– Просто го направи! – тросна се тя. Шон изненадано се отдръпна и я погледна в очите, но те отново бяха станали безизразни.
– Как са ребрата? – попита той, опитвайки се да завърже разговор. Но тя му обърна гръб. – Имаш ли нужда от нещо? Трябва да поговорим, Мишел.
Вместо отговор тя легна и се сви на кълбо.
– Добре, не е нужно да ме гледаш, докато ти задавам въпроси – въздъхна той, стана и започна да крачи из стаята с бутилка бира в ръка. – Какво търсеше в онзи квартал? Защо влезе в онзи бар? И защо, по дяволите, избра оная грамада, която спокойно може да е защитник в отбора на „Редскинс“?
Отговорът беше мълчание.
– Аз ли сбърках нещо? – прекрати разпита Шон. – Виж какво, знам, че в момента нещата не вървят, но твърдо вярвам, че ще се оправим. – Замълча за миг, после излъга: – Вече имам няколко идеи за работа. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?
– Стига, Шон.
– Какво значи „стига“? – повиши глас той. – Не трябва да бъда оптимист, не трябва да те подкрепям, така ли?
В отговор получи само една отегчена въздишка.
– Виж какво, на това трябва да се сложи край! – ядоса се не на шега той. – Не можеш до безкрайност да предизвикваш кръчмарски скандали, защото някой в крайна сметка ще те гръмне и всичко ще приключи!
– Сигурно.
– Какво става с теб?
Тя се запрепъва към банята. Ключалката изщрака зад гърба й. Миг по-късно я чу да повръща.
– Добре ли си, Мишел? Имаш ли нужда от помощ?
– Остави ме на мира, по дяволите! – изкрещя тя.
Шон излезе навън, седна на ръба на басейна и потопи краката си в топлата, миришеща на хлор вода. Есенната вечер беше прекрасна, със звездно небе и лек ветрец, който успешно се справяше с традиционната вашингтонска влага. На всичкото отгоре в басейна се появи младо създание в миниатюрни бикини, което едва ли имаше повече от двайсет години. Но въпреки крехката си възраст тя плуваше добре, с уверени и мощни загребвания. След четвъртата дължина се плъзна към страничната стена, стегнатите й гърди изскочиха над водата.
– Искаш ли да се състезаваме?
– От това, което видях, едва ли мога да ти бъда конкуренция – поклати глава Шон.
– То беше само загрявка – усмихна се момичето. – Казвам се Джени и нямам нищо против да ти предам един-два урока.
– Благодаря за поканата, Джени, но ще трябва да ти откажа.
Шон стана и си тръгна, а зад гърба му долетя разочарованият глас на момичето:
– Един гей да има наоколо, все на мен се пада!
– Е, това вече беше върхът! – мрачно процеди Шон.
Когато се прибра в стаята, Мишел спеше. Той се изтегна на другото легло и я погледна.
Така изтекоха още два дни. Накрая той стигна до заключението, че просто не разполага със средствата, които биха й помогнали. Когато става въпрос за наранена душа, само приятелство не стига. Но познаваше човек, който би могъл да помогне.
5
На другата сутрин Шон се обади на Хорейшо Барнс – психолог от Северна Вирджиния. Той наближаваше шейсетте, но въпреки това връзваше косата си на опашка и имаше гъста, добре оформена брадичка със сребристи нишки. Предпочиташе да носи избелели джинси и черна тениска, придвижваше се със стар „Харли Дейвидсън“. Беше се специализирал в проблемите на представителите на реда, предизвикани от стреса в работата им.
Шон подробно го запозна със събитията в бара и обясненията на Родни относно боя. След което си запази час с уговорката Хорейшо да бъде представен като обикновен лекар, който трябва да прегледа раните на Мишел.
Домът на Хорейшо Барнс беше необикновен като собственика му. Беше някогашен склад – просторен и ветровит, с дълга редица отдавна немити прозорци. Книгите бяха струпани направо на пода. Бюрото му представляваше две магарета за рязане на дърва, върху които беше закована стара врата. В един от ъглите блестеше черният харли.
– Оставя ли го отвън, на сутринта едва ли ще го намеря – обясни с широка усмивка домакинът. – Шон, ти изчезвай! Мишел няма нужда от теб, докато ми разказва за себе си.
Мишел не реагира, но Шон покорно ги остави насаме и тръгна към задръстеното от непотребни вещи преддверие. Един час по-късно Хорейшо се присъедини към него, оставяйки Мишел сама в огромното помещение на някогашния склад.
– Тя има доста сериозни проблеми, Шон…
– Колко сериозни?
– Според мен тя има нужда от известно време в клиника.
– Не правиш ли тази препоръка само за хора, които представляват опасност за себе си или за околните?
– Имам чувството, че е влязла в онзи бар с намерението да умре.
– Тя ли ти каза? – подскочи Шон.
– Не, работата ми е да чета между редовете.
– Коя болница имаш предвид?
– Една частна клиника в Рестън. За съжаление е скъпичка, приятелю.
– Ще намеря начин да осигуря парите.
Хорейшо седна на една дървена каса и му направи знак да стори същото.
– Хайде, започвай – рече той. – Искам да чуя какво мислиш за проблемите й.
Шон се подчини и в продължение на половин час му разказва за случилото се в Райтсбърг.
– Изненадан съм, че само един от вас се нуждае от терапия – заключи Хорейшо. – Сигурен ли си, че на теб ти няма нищо?
– И двамата пострадахме, но Мишел беше засегната много по-силно.
– Очевидно е престанала да вярва на преценките си, което за нея е тежък удар.
– Много държеше и на младежа – кимна Шон. – Но после разбра какъв е всъщност. Предполагам, че всеки на нейно място би бил потресен.
– А ти как го прие? – погледна го внимателно Хорейшо.
– Как мога да го приема? – изненада се Шон. – Та онзи психопат бе избил сума ти народ!
– Нямам предвид убийствата. Питам, как прие факта, че Мишел е свързана с друг мъж?
– Е, по онова време аз също имах връзка – отвърна с въздишка Шон.
– Нямам предвид точно това.
Шон изпитателно го погледна, но приятелят му отказа да навлезе в темата.
– Мислиш ли, че ще се оправи?
– Само ако тя пожелае. Ако не е сигурна, поне можем да й покажем как да го направи.
– Ами ако не иска?
– Става дума за друга планета – въздъхна Хорейшо. – Помни, че е влязла в бара отчасти с идеята да умре. Но в постъпката й все пак има и нещо друго. Фактът, че е влязла там и е решила да се бие с най-голямото говедо, може би ще се окаже сигнал, че иска да се оправи.
– Това пък откъде го измисли? – изгледа го невярващо Шон.
– Било е вик за помощ, приятелю. Странен, дори налудничав, но вик за помощ. Любопитно е да се разбере как е стигнала до него. Явно проблемите й не са от вчера.
– Имаш ли някакви предположения?
– Тя вече не вярва на инстинктите си. Следващата спирка е барът и юмруците на онази горила. Наказанието.
– Наказание ли? За какво?
– Не знам.
– А ако откаже да постъпи в клиниката? – загрижено го погледна Шон.
– Никой съдия няма да постанови принудително лечение. Или ще влезе в клиниката, или аз ще се заема с нея тук, в кабинета.
– В такъв случай ще намеря начин да я вкарам там.
– Как?
– Като се направя на адвокат.
6
Същата вечер, малко след като се прибраха в мотела, Шон седна на масата срещу Мишел и предпазливо започна:
– Човекът, когото си нападнала в бара, е повдигнал обвинение в съда. Мисля, че ще успея да уредя нещата, без да се стига до дело, но съдията ще иска нещо от теб.
– Например? – попита Мишел. Беше се свила на стола и избягваше погледа му.
– Психиатрично лечение. Хорейшо знае едно място, което е подходящо за теб.
– Мислиш, че съм луда, така ли? – втренчи се в него тя.
– Няма значение какво мисля аз. Ако държиш да бъдеш осъдена и да прекараш известно време в друго заведение, аз нищо не мога да направя. Но ако се съгласиш да се лекуваш, обвиненията срещу теб ще отпаднат. Според мен сделката си заслужава.
Шон замълча, молейки се тя никога да не разбере, че е говорил пълни глупости. За щастие Мишел прие идеята и подписа декларация, която му даваше право да се информира за хода на лечението и състоянието й. А той изобщо не изпита угризения заради малката измама. Сега оставаше Хорейшо Барнс да демонстрира магическите си способности.
– Не очаквай чудеса – предупреди го на следващия ден психоаналитикът, когато се срещнаха в някакво кафене. – Тези неща изискват време. А и тя има крехка психика.
– Никога не ми е приличала на човек с крехка психика – скептично поклати глава Шон.
– Външно е така. Но в душата й се вихрят коренно различни емоции. Тя е класически пример за победител с ясно изразени обсесивни инстинкти. Сподели, че тренирала по няколко часа дневно. Вярно ли е?
– Доста дразнещ навик – кимна Шон. – Но отдавна не е прибягвала до него.
– Не е ли прекалена чистница? По време на разговора ни отказа да отговори на този въпрос.
Шон за малко не се задави с кафето.
– Ако можеше да надникнеш в джипа й, изобщо нямаше да задаваш подобен въпрос. Тя е най-голямата мърла на света. Винаги има какво да прибави и към най-голямата купчина боклук.
– Вярно ли е, че е единственото момиче от петте деца в семейството?
Шон кимна.
– Баща й е бил полицейски началник в Тенеси, а всичките й братя са ченгета.
– Това вече е прекалено, Шон. Ако аз бях член на подобно семейство, едва ли щях да бъда арестуван двайсетина пъти още преди да завърша колежа.
– Бил си машина за нарушения, а? – усмихна се Шон.
– Беше през шейсетте, човече. Всеки под трийсет беше машина за нарушения.
– Все още не съм се свързал с родителите й. Не ми се иска да ги уведомявам за последните събития.
– Къде са те?
– На Хаваите, където се радват на втори меден месец. Свързах се с най-големия й брат Бил Максуел, който е полицай във Флорида. Разказах му само част от инцидента. Той настоя да тръгне незабавно. Убедих го да не идва. Тя ще се оправи ли?
– Знам какво искаш да чуеш, но все още не мога да ти отговоря – поклати глава Хорейшо. – Всичко зависи от нея.
По-късно през деня Шон отиде да види Мишел в клиниката. Завари я облечена в джинси и широка тениска, а косата й беше вързана на конска опашка.
Той седна на стола срещу нея. Взе ръката й между дланите си, а тя не се възпротиви.
– Ще се оправиш, Мишел.
Не беше сигурен дали не греши, но пръстите й май се стегнаха около ръката му. Побърза да ги стисне в отговор.
Вечерта реши да използва един от банкоматите в района и почти се изсмя на жалката сума, която се появи на дисплея. За съжаление още първите вноски за клиниката се оказаха доста солени и не можеха да се покрият с осигуровката на Мишел. Притиснат от безпаричието, Шон изтегли част от пенсионните си вноски, с което автоматично си навлече строги финансови санкции. Осребри и една стара застрахователна полица. След инцидента с Мишел той изобщо не беше работил, което нямаше как да не се отрази на финансите му.
Търсеше си работа, разбира се, използвайки старите си контакти. Но до момента не беше получил нито едно предложение, заслужаващо внимание. Във Вашингтон изгодни оферти получаваха само частните детективски фирми с препоръки от най-високо място, каквито той вече не притежаваше, а осигуряването на нови изискваше много време. В момента финансовото му състояние беше такова, че парите му щяха да стигнат само за още няколко нощувки в мотела. Затова затегна колана и продължи да чука на всички врати.
Накрая, след като изчерпа всички възможности, беше принуден да направи нещо, което преди време категорично си беше забранил. Обади се на Джоун Дилинджър, някогашна агентка на Сикрет Сървис, а в момента вицепрезидент на голяма фирма за частни разследвания. За нещастие бе и бивша негова любовница.
– Разбира се, Шон – измърка в слушалката Джоун. – Нека утре обядваме заедно. Сигурно съм, че ще измисля нещо, което можем да направим заедно.
Шон остави слушалката и погледна към прозореца на мизерния мотел, който вече не можеше да си позволи.
– Страхувах се, че ще каже точно това – мрачно промърмори той.
7
Жената изглежда добре, призна пред себе си Шон. Безупречна прическа и грим, къса и плътно прилепнала рокля, високи тънки токчета, придаващи подходящата височина на дребната й, но стройна фигура. Бедрата й бяха стегнати и твърди, а бюстът голям и абсолютно истински, което Шон знаеше от опит. Да, тя наистина изглеждаше добре. Дори страхотно. Което обаче не събуди никакво вълнение у него.
Джоун Дилинджър, изглежда, го разбра, с бърз жест го покани да седне и напълни чашите с кафе.
– Отдавна не сме се виждали – любезно се усмихна тя. – Вероятно си заловил още куп серийни убийци.
– Не и тази седмица. – Той направи опит да отвърне на усмивката й и разбърка захарта в кафето си.
– Как е онова заядливо момиченце, с което си в екип? Милдред ли беше?
– Казва се Мишел – натъртено отговори той, предизвиквайки леко повдигане на веждите й. – Благодаря, добре е.
– Още ли работите заедно?
– Да.
– Явно е добра под прикритие, защото не я виждам.
Дойде ред на Шон да стане подозрителен. Дали вече беше научила за инцидента с Мишел? Джоун обичаше да държи нещата под контрол.
– Днес е заета – небрежно каза той. – По телефона ти споменах, че току-що се връщаме от Райтсбърг. Обадих ти се да попитам за някоя работа на парче, стига да се намира такава.
Джоун остави кафето, изправи се и закрачи напред-назад. Шон не беше сигурен защо го прави – може би за да му демонстрира за пореден път великолепната си фигура. Иначе умна и задълбочена, тя ставаше безкрайно елементарна в момента, в който нещата опираха до секс и интимни отношения. Обикновено слагаше знак за равенство между тях, но той подозираше, че използва първото като заместител на второто.
– Нека видим дали те разбирам правилно – тръсна глава тя. – Искаш от мен работа на парче, въпреки че ръководя голяма и солидна компания с куп опитни следователи, които решават всяка задача? И то след като не сме се виждали и чували повече от година?
– Вероятно съм усещал, че е по-добре да запазим дистанцията помежду си.
Чертите й се втвърдиха.
– Не ме улесняваш в желанието да ти помогна, Шон. И то никак.
– Защо ме каниш, ако нямаш намерение да ми помогнеш?
Тя седна върху бюрото и кръстоса крака.
– Не знам. Може би защото ми е приятно да те видя.
– Наистина имам нужда от работа, Джоун – изправи се той. – Ако не можеш да ми предложиш нещо, кажи. Не искам да ти отнемам от ценното време. – Шон остави кафето си на масичката и се обърна към вратата. Едва тогава Джоун слезе от бюрото и хвана ръката му.
– Почакай, хубавецо. Крайно време е да се научиш да понасяш момичешкото цупене. Така е по-честно. – Тя заобиколи и седна зад бюрото с делово изражение на лицето. В ръцете й се появи някакъв договор. – Хвърли му едно око, нали си адвокат…
– Заплащането?
– Стандартните тарифи за този вид разследвания, достатъчно пари за ежедневни разходи и много добър бонус при успешно разрешаване на случая. – Очите й пробягаха по фигурата му. – Изглеждаш ми доста отслабнал…
– На диета съм – промърмори разсеяно Шон, забил поглед в документа.
– Ясно – кимна тя.
Той изчете договора, положи подписа си под него и вдигна глава.
– Мога ли да видя досието?
– А какво ще кажеш да те поканя на обяд и да обсъдим нещата? – контрира Джоун. – Аз имам някои идеи, а ти трябва да подпишеш още няколко документа. Същото трябва да направи и партньорката ти.
Шон незабавно се стегна.
– По този случай ще работя без нея.
Джоун замислено почука с молива си по плота, помълча малко, после подхвърли:
– Добрата стара Милдред е заета с друго, така ли?
– Казва се Мишел
Отидоха да обядват в „Мортънс“ с идеята да обсъдят подробностите по договора, макар че отначало Шон предпочете да обърне повече внимание на пържолата си.
– Зарязахме диетата, а? – подхвърли тя, наблюдавайки усилената му работа с ножа и вилицата.
– Сутринта пропуснах закуската – безсрамно излъга той. – И доста огладнях.
– Май наистина е така – иронично се усмихна тя. – Добре, нека разгледаме случая. Предупреждавам те, че може да се окаже голямо предизвикателство. Подозрителна смърт на мъж на име Мънк Тюринг. Тялото му е открито на територия на ЦРУ близо до Уилямсбърг, щата Вирджиния. Убийство или самоубийство. Ти трябва да определиш кое от двете. Ако е убийство, ще се наложи да потърсиш причините и – най-главното – извършителя.
– За ЦРУ ли е работил Тюринг?
– Не. Чувал ли си за Бабидж Таун?
Шон поклати глава.
– Какво е това?
– Обясниха ми, че става въпрос за нещо като мозъчен тръст с огромни възможности за нови идеи в областта на търговията и бизнеса като цяло. Тюринг е работил там като физик. Предстои ти доста деликатно разследване, защото убийството е станало на територия на ЦРУ, а следствието е поето от ФБР по силата на факта, че престъплението е извършено на територия, която е държавна собственост. Фирмата разполага с няколко опитни ветерани, на които бих могла да възложа разследването. Но предпочитам да използвам теб, защото си по-добър.
– Благодаря за доверието. А кой е клиентът?
– Хората на Бабидж Таун.
– Кои са те?
– Ще трябва сам да разбереш. Приемаш ли?
– Спомена за някакъв бонус…
Тя се усмихна и потупа ръката му.
– В брой или като професионални услуги?
– Да чуем първо за парите в брой.
– Според вътрешния ни правилник обикновено делим парите с оперативните агенти в съотношение шейсет на четирийсет. – Джоун наклони глава и го погледна в очите. – Вероятно помниш как работихме последния път. Но тогава ти отказа да вземеш парите, които ти се полагаха, и ги остави на мен. И до ден-днешен не разбирам защо го направи…
– Да речем, че така е било по-безопасно и за двама ни – въздъхна той. – Но доколкото си спомням, ти възнамеряваше да използваш тези пари за оттеглянето си…
– Така беше. Но се оказа, че имам проблеми с харченето. По тази причина продължавам да съм в месомелачката.
– За каква сума става въпрос в случай на успех в разследването? И колко бързо ще бъде изплатена?
– Малко е сложно, защото е свързано с формули – въздъхна Джоун. – Достатъчно е да ти кажа, че става въпрос за наистина големи пари. – Очите й пробягаха по фигурата му. – Предполагам, че ще позагладиш косъма.
Шон се облегна назад и набоде на вилицата си един варен картоф.
– Да смятам ли, че проявяваш интерес? – попита Джоун.
– Не само проявявам интерес, но и приемам – отвърна той и взе в ръце дебелата папка. – Благодаря за обяда, а и за поръчката.
– Ще уредя пътуването ти дотам – кимна тя. – Какво ще кажеш за след два дни?
– Устройва ме. Трябва ми малко време да си подредя нещата.
– И да се сбогуваш с Милдред?
Шон отвори уста, но Джоун го изпревари и плъзна един плик на масата.
– Аванс за разходите – отвърна на безмълвния му въпрос тя. – Убедена съм, че имаш нужда от него.
Той се взря в чека, прибра го в джоба си и промърмори:
– Задължен съм ти, Джоун.
– Дано си искрен – прошепна тя, изпращайки с поглед отдалечаващата се фигура.
