Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 28 страниц)
38
Навлязоха в чистото университетско градче със спретнати тухлени къщички и Шон хвърли кос поглед към Хейс. Доблестният шериф се беше привел над волана и го стискаше толкова здраво, че кокалчетата му бяха побелели от напрежение.
– Не го стискай толкова, Мърк – посъветва го Шон. – Ще го счупиш и няма да можем да се приберем.
Хейс поруменя и отпусна пръстите си.
– Май не се представям като професионален представител на реда, а? – въздъхна той.
– Не са много ченгетата, които са призовани от големия лош вълк в разгара на следствието.
– За какво ли ме вика?
– Едва ли е за нещо приятно. Например ще ти кажа, че в Управлението не си падат по сътрудничеството.
– Е, денят се очертава да бъде страхотен! – възкликна Хейс.
– Ти говори ли с Алиша?
– Длъжен бях – кимна шерифът. – Особено след като научих от теб, че е имала връзка с Райвест.
– Сериозна ли е била?
– Поне тя мисли така.
Скоро стигнаха на адреса, който беше получил Хейс. Оказа се триетажна тухлена сграда, която по всичко приличаше на обикновен жилищен блок.
Във фоайето ги посрещна мъж с памучна риза и панталони в цвят каки. Явно беше бодигардът на Иън Уитфийлд. Беше малко по-нисък от Шон и без очебийни мускули, но по тялото му нямаше грам излишна тлъстина, а през ризата му се очертаваха коремните плочки. Приличаше на човек, който може да ти види сметката по десетина различни начина, без да пролее капчица пот.
Първата му работа беше да им покаже служебната си карта, а втората – да прибере пистолета на Хейс. После претърси Шон, без да промълви нито дума.
Взеха асансьора за третия етаж и не след дълго вече седяха около овалната маса в приемната на ъгловия апартамент. Посрещачът им изчезна за миг, след което се появи в компанията на друг мъж, облечен по същия начин и в почти същата добра физическа форма. С малката разлика, че косата му беше посивяла, изглеждаше на около шейсет и накуцваше с десния крак.
Кос поглед към посрещача беше достатъчен. В ръката на Уитфийлд, тъй като Шон предположи, че това бе той, се появи картонена папка.
Домакинът седна на масата и потъна в четене. Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. После той вдигна глава и ги огледа.
– През последните двайсет и седем месеца в района около нашето съоръжение са регистрирани четири самоубийства – обяви той.
Шон трепна изненадано, Хейс – също.
– По неизвестни причини ние се превръщаме в притегателно място за депресирани хора със склонност към самоубийство. Подозирам, че на първо място сред тези причини е желанието за слава и предизвикването на неприятности. Излишно е да добавям, че тези каскади започват да ми омръзват.
– Отнемането на човешки живот едва ли може да се нарече каскада – възрази Шон, а Хейс пребледня. – Все още не са изяснени обстоятелствата около смъртта на Мънк Тюринг. Не знаем дали става въпрос за самоубийство или за предумишлено убийство.
– Всички факти сочат, че става въпрос за самоубийство – почука папката пред себе си Уитфийлд и спря поглед на Хейс. – Нали така, шерифе?
– Ами… Би могло да се каже – запелтечи Хейс.
– Няма доказателства, че Мънк е бил в депресия, водеща към самоубийство – възрази Шон.
– Всички гении страдат от депресия – отсече шефът на базата.
– А вие откъде знаете, че Тюринг е бил гений?
– Новите съседи винаги предизвикват любопитство.
– Това означава ли, че сте били там? – настоя Шон.
Уитфийлд отново насочи вниманието си към Хейс.
– Надявам се, че бях ясен. Четири самоубийства, към които сега се прибавя и пето. Търпението ми започва да се изчерпва.
– Умрял е човек! – натъртено отвърна шерифът, очевидно раздразнен от пренебрежителния тон на домакина.
– Всеки може да прескочи оградата и да си пръсне мозъка.
– Може да не е точно така, дори и вие да го твърдите – подхвърли Шон.
Очите на Уитфийлд останаха заковани в лицето на шерифа.
– Предполагам, че този човек е свързан по някакъв начин с вашето разследване – мрачно изръмжа той.
– Съжалявам, но май забравих да се представя – побърза да вметне Шон. – Аз съм Шон Кинг и работя съвместно с шериф Хейс по разследването. Предполагам, че вие сте Иън Уитфийлд, началник на базата на ЦРУ Кемп Пиъри. Ако не сте, няма смисъл да си губим времето.
– ФБР приключи своето разследване със заключението, че става въпрос за самоубийство.
– Което няма да е първото им погрешно заключение, нали? Освен това имаме убийството на Лен Райвест, началник на охраната в Бабидж Таун.
– То не е моя грижа – отсече Уитфийлд.
– Вероятно ще стане, ако се окаже, че има връзка със смъртта на Тюринг.
– Силно се съмнявам.
– Нали затова е цялата тази игра? – вдигна вежди Шон. – Вашето мнение просто няма значение.
Уитфийлд леко се извъртя и погледна към вратата. В следващата секунда горилата с коремните плочки изви ръката на Шон в желязна хватка и го помъкна към изхода. А може би и към покрива!
Във фоайето Хейс получи служебното си оръжие обратно, а бодигардът изви ръката на Шон за последен път и го побутна към вратата.
– Абе ти луд ли си да говориш по-този начин? – изпъшка Хейс, докато вървяха към колата.
– Сигурно – сви рамене Шон.
– Хайде, стига! Направи всичко възможно, за да го накараш да си изпусне нервите! Защо?
– Защото е гадняр!
– За четирите самоубийства е прав – добави Хейс.
– Което не означава, че и Мънк е сложил край на живота си. На мен ми прозвуча по-скоро като сигнал, че убиецът му е направил всичко възможно да го представи като самоубийство.
– Тук си прав.
– Благодаря. Ще ми се да се оказвам прав поне веднъж на ден.
– Значи се връщаме в Бабидж Таун, а?
– Първо искам да проверя нещо – отвърна Шон и седна зад волана.
Поставен пред свършен факт, шерифът намръщено зае дясната седалка.
– Не съм сигурен, че правилникът ти дава право да караш тази кола – вметна той.
– Вече е късно да провериш – отвърна Шон, включи на заден и изкара колата от мястото за паркиране пред входа. – Нека онези си помислят, че се оттегляме.
– А какво ще правим всъщност?
– Нещо, на което му викат наблюдение. Надявам се, че си чувал за подобна дейност.
– Кого ще наблюдаваме, по дяволите? Самият шеф на Кемп Пиъри?
– Защо, забранено ли е?
– Много вероятно е да е забранено, мамка му!
Петнайсет минути по-късно пред входа спря кола, от която излезе жена на около трийсет години. Беше висока, руса и красива, с дълги загорели бедра, които привличаха неудържимо погледа. Миг по-късно от вратата излезе Уитфийлд, следван от охраната си. Двамата размениха няколко думи, след което шефът се обърна и закуцука към паркираната наблизо черна лимузина. Горилата го изпревари, седна зад волана и запали двигателя. Жената остана да гледа след тях с недоумение.
– Интересно – обади се Шон. – Ако не е съпругата му, тази хубавица трябва да е любовницата му.
– Или приятелката му – добави Хейс.
– Едва ли, той носеше халка.
Русокосата се качи в колата си и потегли. Шон включи на скорост и бавно подкара след нея.
– Какво правиш, за бога? – учудено го погледна Хейс.
– Следя я.
– Ще загазим, Шон – мрачно въздъхна Хейс.
– Аз вече съм загазил – отвърна детективът.
Шерифът не отговори и примирено се облегна назад.
– Хей, ти май вече съжаляваш, че ми предложи партньорство, а? – усмихна се Шон.
– И още как!
– Чудесно. Значи започваме да се сработваме като екип. – Това го подсети, че след няколко часа Мишел щеше бъде тук. При нормални обстоятелства щеше да се радва на предстоящата среща с истинския си партньор, но предупрежденията на Хорейшо отново изплуваха в главата му. Мишел би могла да бъде опасна, главно за самата себе си. Би трябвало да не напуска клиниката, защото не бе напълно излекувана, а не да идва при него. Само господ знаеше какво предстои да се случи.
39
Докато пътуваше, Мишел се обади на своя приятелка в Националния разузнавателен център, която преди за кратко бе работила в Сикрет Сървис. Потърси я на домашния телефон, защото знаеше, че служебните й разговори се следят.
След неизбежните поздрави и общи фрази Мишел премина направо към въпроса.
– Джуди, не искам някакви строго секретни сведения, но можеш ли да ми кажеш нещо за Кемп Пиъри?
– Имаш предвид Експерименталната тренировъчна програма на въоръжените сили?
– Не, Джуди. Имам предвид главния тренировъчен лагер на ЦРУ.
– Ясно, ясно. Извинявай за автоматичния отговор. – Джуди я запозна с най-важните данни за базата – площ, кратка история, официално предназначение. – В момента по-голямата част от обучението се провежда в Северна Каролина, но Кемп Пиъри си остава основната база на ЦРУ. Съществуват планове, според които Министерството на отбраната ще създаде своя шпионска школа и разузнавателни оперативни центрове по целия свят.
– Понякога прекаленото разузнаване не е на добре – въздъхна Мишел.
– Официално нямам право на коментар – засмя се Джуди. – В момента базата е под командването на Иън Уитфийлд, бивш офицер от армията. Доколкото ми е известно, е служил в Делта Форс и е герой от Виетнамската война. Амбициозен тип, който не обича да има по-добри от него.
Постъпил в разузнаването някъде през осемдесетте години на миналия век и в продължение на няколко години работил в Близкия изток. След завръщането си в Щатите се заел с амбициозната задача да възвърне старата слава на Кемп Пиъри.
– По какъв начин?
– А ти защо питаш?
– Разследваме смъртта на човек, открит на територията на базата.
– О, сещам се. Имаше го във вестниците. Но не ставаше ли въпрос за самоубийство?
– Може да се окаже и самоубийство, но все още не е сигурно. Говорехме за Уитфийлд…
– Да, да. Преди две години Конгресът отпусна средства за строителството на някаква сграда там. Май ставаше въпрос за спални помещения.
– Май ли? – подметна Мишел.
– Не си го чула от мен, да знаеш.
– Изобщо не съм говорила с теб, Джуди – увери я Мишел. – Хайде, казвай.
– През деветдесетте години в Кемп Пиъри е построено съвсем ново спално помещение със сто и пет стаи заедно с голяма сграда за обучение. Говори се, че парите са отпуснати за строителството на специален център за разпити.
– За разпити? Че какво толкова секретно има в това?
– Зависи кого ще разпитват там, а и…
– И как ще се провеждат разпитите – довърши вместо нея Мишел.
– Точно така.
– Терористи?
– Имай предвид, че разговорът вероятно се подслушва от Агенцията за национална сигурност.
– Едва ли. Те нямат достатъчно персонал да подслушват лошите, какво остава за такива като теб и мен. Значи може да се допусне, че в базата се провеждат тайни разпити на никому неизвестни хора, които по всяка вероятност са изтезавани?
– Официално не. Но неофициално кой знае? Едва ли ще тръбим за изграждането на чисто нов център за изтезания в Тайдуотър, щата Вирджиния – само на три час път от столицата на свободния свят. Аз не одобрявам лошото отношение към затворниците, но ние водим война срещу тероризма. А тя не може да се спечели по традиционния начин, нали така?
– И двете знаем, че животни има и при нас – напомни й Мишел. – Добре, но как ще ги превозват дотам?
– Освен за „спални помещения“ пари бяха отпуснати и за нова писта за кацане на големи самолети.
– Включително такива, които осъществяват междуконтинентални полети?
– Точно така.
Мишел помълча известно време, после попита:
– Там още ли са разположени паравоенните части на ЦРУ?
– Не мога да кажа.
– Хайде, Джуди!
– Окей, нека ти го кажа по друг начин: не отивай там на пикник, защото има опасност никой да не те види повече.
– Благодаря ти. Много ми помогна.
– Правя го, защото оцелях през първата си година в Сикрет Сървис единствено благодарение на теб.
– С Шон Кинг ли работите по случая?
– Аха.
– Това означава ли, че двамата все още сте само бизнес партньори?
– Защо питаш?
– Защото, ако нямаш специални претенции към него, аз ще се пробвам. Той е страхотен мъж!
– Трябва да го видиш, когато е ядосан.
– Бъди сигурна, че ще го приема и ядосан.
Мишел изключи телефона, изяде едно енергизиращо блокче и допи кафето. После погледна часовника си и премести очи върху навигационната система на колата. При сто и четирийсет километра в час щеше да пътува още деветдесет минути. Разбира се, благодарение на добрия стар незаконен антирадар.
40
Хейс и Шон последваха жената, която отби на паркинга пред много популярен бар на три пресечки от кампуса. Когато тя влезе вътре, Шон и Хейс проведоха бърза консултация и стигнаха до решението Шон да я последва, а униформеният Хейс да остане в служебната кола.
– Чакай малко – спря го шерифът. – Искам официално да те предупредя, че ако дамата се окаже съпругата на Уитфийлд, ще загазиш!
– В този дух искам да добавя, че ако Кемп Пиъри и Иън Уитфийлд имат нещо общо със смъртта на Мънк, тази жена може да предостави изключително важни улики. Като личен бонус ще приема всякакви сведения за лицето, което стреля по мен.
Клиентите на бара представляваха интересна смесица между колежанчета и младежи, които работят, за да се издържат.
Посетителите се бяха групирали в няколко компании, а зад високия старомоден тезгях в стил „Бар «Наздраве»“ двама младежи и един по-възрастен мъж изпълняваха поръчките с максимална бързина. Известно е, че колежанското обучение предизвиква силна жажда, отбеляза Шон, докато очите му бавно оглеждаха заведението.
Откри жената на високо столче в дъното, непосредствено до масата за билярд. Пред нея вече имаше чаша и тя очевидно правеше всичко възможно да отбие натрапчивите ухажвания на някакъв тип, който, ако се съдеше по фигурата му, най-вероятно беше защитник в местния отбор по футбол. Шон не можеше да го обвинява. Видът на дългите бедра под късата пола, предизвикателно дълбокото деколте, блясъкът в сините очи и дългата руса коса бяха достатъчно предизвикателство за всеки нормален мъж. Ако беше студент, обърнал няколко питиета, сигурно щеше да се опита да вкара в леглото си тази кукла! А при евентуален успех хвалбите за този акт щяха несъмнено да му държат влага през всичките четири години на следването.
Младежът надраска нещо на книжна салфетка и я подаде на дамата. Тя сведе очи към написаното – явно телефонен номер или кратко описание на дивния секс, който й се предлагаше, – после поклати глава и му махна да се разкара. Шон търпеливо го изчака да се отдалечи и зае освободеното място. Жената любезно се усмихна, вероятно защото мъжът до нея беше достатъчно възрастен, за да консумира алкохол, или просто беше уморена от натрапчивите ухажвания на младежа.
– Не съм ви виждала наоколо – подхвърли тя.
– За пръв път идвам – отвърна той и улови погледа на бармана. – Същото като на дамата.
– Обичате мохито? – вдигна чашата си тя.
– Вече да – кимна Шон, съзирайки брачната халка на пръста й.
Тя очевидно забеляза погледа му.
– Мисля, че не е забранено на омъжени жени да излизат сами – сухо отбеляза тя.
– Разбира се, не е. Съжалявам. Казвам се Шон Картър.
– Валъри Месълайн.
Явно е предпочела да запази моминското си име в случай, че е омъжена за стария Иън.
Ръкуваха се. Жената имаше здраво ръкостискане, което му напомни за Мишел.
– Какво ви води в нашето селце? – попита тя.
– Бизнес. Тук ли живеете?
– Не, но съпругът ми има офис наблизо. – Очите й се сведоха към чашата. – Тази вечер щяхме да излизаме, но не се получи.
Ето го обяснението на кратката сцена пред блока.
– Надявам се, че въпросът ми няма да прозвучи недискретно, но нима е възможно съпругът ви да не забелязва с какво го е дарила съдбата?
– Въпросът ви не е недискретен – засмя се тя. – Но отговорът ми може би ще бъде.
Питието на Шон пристигна. Двамата отпиха почти едновременно и замълчаха, оглеждайки заведението. Той се опитваше да открие проява на любопитство към тяхната маса.
– С какъв бизнес се занимавате, Шон?
– Решавам проблеми.
– Страхотно! – засмя се тя. – Мога ли да ви наема?
– Тарифата ми е много висока.
– Ако беше обратното, нямаше да седите на тази маса.
– А вие с какво се занимавате?
– Вече с нищо.
– Деца?
– Нямам за съжаление.
– Аз също нямам.
Тя сведе очи към ръцете му.
– Не сте женен?
– Вече не. От десет години съм разведен и оттогава не съм правил други опити.
– Какво накара милата ви женичка да се разведе с вас?
– Хъркането. Хъркам прекалено силно.
– Но то се лекува, почти стопроцентово.
– Наистина ли? Как?
– Като намерите някоя, която да ви скъса от чукане.
– Трябва ли да се изчервя? – усмихна се той.
– Само си казвам мнението. Не е задължително да го приемате сериозно. Но вие сте привлекателен мъж и аз едва ли съм първата, която ви го казва. Така е, нали? – Поведението й беше дръзко и агресивно. Тя не кокетничеше. Определено тук се криеше нещо друго.
Той сведе очи към часовника си. Мишел скоро щеше да пристигне. А и не искаше да оказва натиск върху Валъри още при първата им среща.
– Извинете, че ви досаждам – леко се нацупи Валъри.
– Съжалявам, но имам среща – отмести погледа си той.
– В такъв случай вървете, а аз ще остана да си допия питието на спокойствие.
– Не съм сваляч като младежа преди малко, Валъри – меко рече той.
– Забележителни думи за сбогом – иронично се усмихна тя.
Той извади лист хартия, надраска нещо върху него и го побутна към нея.
– Наистина трябва да тръгвам, но ето телефонния ми номер.
– А за какво ми е той?
– Да го наречем размяна на информация между нови приятели – отвърна Шон, после я погледна в очите. – Но вие не сте длъжна да ми давате своя.
– Много добре, защото нямам такива намерения.
Той довърши коктейла си и стана.
– Беше ми приятно да се запознаем, Валъри.
Тя не отговори, но Шон ясно усети погледа й в гърба си, докато се отдалечаваше от масата. Минута по-късно беше в служебната кола и разказваше на Хейс за случилото се в бара.
– Абе ти да не си самоубиец? – избухна ченгето. – Забрави ли как те гледаше Уитфийлд, след като му зададе един прост въпрос за Кемп Пиъри? Можеш ли да си представиш реакцията му, ако научи, че се увърташ около жена му?!
– Изпих едно питие с дамата, нищо повече. А и тя не демонстрира особено благоразположение към мен. Отначало се държеше приятелски, но после нещо у нея изведнъж се промени. Затова и реших да си тръгна.
– Може би е свикнала да се разправя с разни типове, които се опитват чрез нея да стигнат до съпруга й – предположи Хейс. – Такива като теб!
Обратния път до Бабидж Таун изминаха почти в пълно мълчание. Шон проговори едва след като слезе от колата.
– Скоро ще пристигнат двама мои помощници – обяви той. – Имаш ли желание да им предложиш същите условия за сътрудничество, които предложи на мен?
– Да бъдем партньори? – вдигна глава Хейс. – Ами не знам дали са добри.
– Добри са колкото мен, а може би и по-добри.
– Май ще е по-разумно да изчакам, за да видя как един ревнив съпруг ще ти види сметката – отвърни Хейс и включи на скорост.
Миг след като стоп светлините му изчезнаха зад портала, там се появи джип с включени фарове и Шон пое дълбоко дъх.
Мишел Максуел беше тук.
41
Шон се направи на изненадан от появата й, но вместо да поиска обяснения, я поведе към комплекса. Охраната на портала очаквано отказа да я пусне въпреки разгорещения спор и едва след телефонен разговор с Чамп Полиън и появата му пуснаха Мишел да влезе в Бабидж Таун.
Начинът, по който Чамп прие Мишел, разсея подозрението на Шон, че той е гей. Блестящият физик внезапно се превърна в пале, скимтящо за вниманието на господарката си.
– Разбира се, че можете да останете – запелтечи той и с препъване се втурна да й стисне ръката.
– Най-добре първо да хапнем и после ще обсъдим случая – каза Шон.
– Добре – кимна Мишел и се извърна към Чамп. – Благодаря ви, мистър Полиън.
– Моля, наричайте ме Чамп.
Шон се обърна към замечтания учен, който не откъсваше очи от стройната фигура на Мишел.
Само в съня ти, приятел, мислено го посъветва той.
Насочи Мишел към главната сграда, обяснявайки защо се е преместил в къщата на Алиша Чадуик.
– След като хапнем, ще отидем там. И без това всички вече са си легнали.
Ресторантът беше празен, но тъй като работеше денонощно и без почивен дом, дежурните готвачи явно се отнасяха съвестно към задълженията си и след по-малко от петнайсет минути на масата им се появи топла храна и кафе.
Шон запозна накратко Мишел с информацията, с която разполагаше до момента, за опита за покушение срещу него и за версията му за смъртта на Райвест. Разказа й и за кратката си среща с Валъри Месълайн. В отговор тя пък му съобщи какво бе научила от приятелката си от Националния разузнавателен център.
– Всъщност чух да се приземява самолет някъде наблизо към два часа през нощта, и то без светлини.
– Приятелката ми от Центъра също спомена, че най-добре е човек да не се изпречва на пътя на Иън Уитфийлд.
– О, аз вече успях да се убедя в това.
– Значи си партнираш с шериф Хейс?
– Неофициално – кимна Шон, докато разбъркваше захарта в кафето си. – Стори ми се разумно, в случай че някой реши да ни изтегли от разследването.
– А твоята Джоун няма нищо против, така ли?
– Моята Джоун не знае, защото не отговарям на обажданията й.
– Знаех си, че има за какво да те обичам!
– Спести си сарказма, защото на даден етап ще трябва да я информирам за развоя на събитията.
– А Хейс? Що за човек е той?
– Солиден, но е малко нервен. Смята, че изобщо не трябва да се доближавам до съпругата на Уитфийлд.
– Е, по този въпрос сме на едно мнение.
– Но ако Мънк е бил убит от хората на ЦРУ единствено тя може да ни отведе до тях.
– Но от това, което ми каза за малкия им семеен скандал, разбирам, че Уитфийлд едва ли я информира ежедневно за развоя на събитията.
– Което не пречи да е подочула нещо. Дамата съвсем не е глупава и определено не изглежда доволна от половинката си.
– Добре, да приемем, че Уитфийлд е ликвидирал Мънк. Но защо?
– Може би защото е видял нещо, което не е трябвало. Свързано с тайните нощни полети например. В базата определено стават нередни неща. Някой оттам стреля по мен. Каквото и да се говори за ЦРУ, те не убиват американски граждани без основателни причини.
– Може би е станал свидетел на изтезания, а дори и на убийства – добави Мишел.
– Тук се приема тезата, че Тюринг е умрял веднага след като се е прехвърлил през оградата. Ами ако не е така? Ако е навлязъл много навътре в територията им? Ами ако са го убили, докато се е опитвал да излезе оттам?
– Нали казваш, че всички доказателства подкрепят версията за самоубийство?
– Че кой друг може да ги манипулира в тази посока по-добре от ЦРУ?
– Нещо не ми е ясно, Шон – въздъхна Мишел. – Защо човек като Мънк Тюринг ще се промъква в забранен периметър?
– Според Уитфийлд и ФБР Мънк е решил да се самоубие там, за да злепостави ЦРУ или просто за да предизвика интереса на медиите.
– Но ти не вярваш на подобни щуротии, нали?
– Не, но нека допуснем, че е проявил интерес към полетите и е решил да провери какво става. Гениите често са много любопитни.
– И този гений не е могъл да прецени, че подобна постъпка е равносилна на самоубийство? – скептично попита тя.
– Наистина трябва да има и друга причина. Например шпионаж. Тюринг изнася секретна информация от Бабидж Таун и я предлага на онзи, който плаща най-добре. Райвест допускаше, че тук има шпиони. И Тюринг е пътувал в чужбина.
– Това не обяснява защо е умрял на територията на ЦРУ. И най-вероятно изобщо не е шпионирал.
– Защо мислиш така? – любопитно я погледна Шон.
– С какво всъщност се занимават хората в Бабидж Таун? Доколкото разбрах, част от тях си играят с числа, а други се опитват да създадат супермалък компютър, нали така? – Мишел понижи глас и продължи: – Не допускаш ли, че мястото може да се окаже шпионска централа? В съседство, отвъд реката, е разположена свръхсекретна база на ЦРУ. Може би тези „научни“ изследвания са само прикритие за истинската им дейност: шпионаж срещу държавата.
– Блестяща хипотеза – усмихна се Шон. – Знаех си, че има причина да ми липсваш толкова много!
– На това му се вика партньорство.
– Добре де, но защо ни изпращат тук, ако Бабидж Таун действително е шпионска централа?
– По настояване на Райвест. Най-вероятно той не е бил сред посветените. Не напразно те е предупредил, че собствениците имат тайни намерения.
– Когато набера смелост да говоря с Джоун, непременно ще поискам допълнителни сведения по въпроса. Включително задълбочена проверка на миналото на Чамп Полиън, Алиша Чадуик и Мънк Тюринг.
– Квантови компютри казваш?
– Според теб има ли връзка между смъртта на Лен Райвест и на Мънк Тюринг?
– Ако няма, то със сигурност има връзка с Бабидж Таун. След като ми обеща да ми разкаже всичко за това място, той влязъл в банята и се удавил във ваната.
– ФБР държи на версията за нещастен случай, така ли?
– Разследването им се ръководи от тип на име Вентрис. Нямам представа какво мисли по въпроса. Знам само, че ако се изпреча на пътя му, ще ме смачка като буболечка.
– Късно е – прозя се Мишел. – Няма ли да се приберем в новия си дом?
Излязоха от ресторанта и тръгнаха към жилището на Алиша. Прозорците бяха тъмни.
– Спят – прошепна Шон и отвори входната врата с ключа, който му беше дала домакинята. Запали осветлението в антрето и добави: – Стаята ми е горе, точно срещу стълбите. Ти ще спиш в съседната. Утре сутринта ще обясня на Алиша за какво става въпрос. – Той я огледа скришом. – Чувстваш се добре, нали?
– Повече от добре – кимна тя. – Признавам, че терапията имаше огромен ефект.
– А онези истории в клиниката? Излезе ли нещо? – попита той сякаш между другото, макар че знаеше отговора.
– Нищо съществено – излъга го тя. – И трябва да ти кажа, че съм много разочарована от приятелчето ти Хорейшо. Дни наред ме засипваше с нелепи и обидни въпроси, а изведнъж изчезна и оттогава не съм виждала тоя гадняр!
– Наистина ли? – вметна Шон, решил да й спести новината, че само след няколко часа „гаднярът“ ще бъде тук.
– Наистина. А сега ми покажи къде е леглото, защото всеки момент ще припадна от умора.
В следващия миг ръката й се стрелна към кобура. Дулото на пистолета й се насочи към тъмната част на коридора, от която долитаха странни звуци.
