Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)
52
– Мисля, че задължително трябва да ти пазя гърба, Шон – промърмори шериф Хейс, докато управляваше личния си автомобил към Уилямсбърг.
– Няма как да стане, защото Уитфийлд и горилата му знаят как изглеждаш – поклати глава Шон.
– В такъв случай ще изпратя някой от заместниците си. Съгласен съм с Мишел, че Уитфийлд не е от хората, които ще позволяват някой да задиря жена му.
– Май не му пука дали жена му хойка. Останах с впечатлението, че дамата не е за пръв път в онзи бар.
– Да, ама той вече те знае. Ако те види с нея, веднага ще реши, че го шпионираш.
– Но той едва ли допуска, че познавам жена му. В случай че изпрати горилата си или се появи лично, ще се направя на изненадан и веднага ще се оттегля.
– Нима вярваш, че подобен номер ще мине при човек като Уитфийлд? – изненадано го погледна Хейс.
– Вероятно не – призна Шон. – Но ако имаш по-добра идея, казвай! А и изобщо не съм сигурен, че ще я заваря в онова заведение. Като нищо ще излезе, че просто си губим времето.
– Но дори тази Месълайн да знае нещо, откъде-накъде ще го сподели с теб?
– Е, не съм съвсем новак в това упражнение. Мисля, че умея да измъквам информация от хората.
– Но нали каза, че първия път не се е получило нищо?
– То си беше за първия път.
– Наистина ли вярваш, че Уитфийлд има нещо общо със смъртта на Мънк и Лен?
– Мънк намери смъртта си на територията на базата, а Уитфийлд прави всичко възможно да ни отстрани от случая. От същото място някой стреля по мен. Пак там се приземяват самолети с изключени светлини.
– Самолети ли? – учудено го погледна Хейс.
– Прелитат точно над Бабидж Таун – кимна Шон. – Големи реактивни самолети, които могат да осъществяват трансконтинентални полети. Никой не знае кой лети с тях. В допълнение Конгресът отпуска средства за строителството уж на спални помещения за курсантите в Кемп Пиъри, въпреки че там има много съвсем запазени къщи.
– Защо казваш „уж“?
– Защото една сграда може да има най-различни предназначения. Включително център за провеждане на разпити или пък камера за изтезания.
Хейс за малко не изпусна кормилото.
– Да не си се побъркал, по дяволите? – ахна той. – Тези неща са абсолютно забранени от закона!
– Може би Мънк е видял в Кемп Пиъри нещо, което не е трябвало да види, като например как пускат ток на никому неизвестни затворници. Това не е ли достатъчно, за да бъде премахнат?
– Не, не ти вярвам! – тръсна глава Хейс. – А какво ще кажеш за Лен Райвест?
– Мънк му е разказал какво е видял. Или самият той е заподозрял нещо. Уитфийлд е научил и… Лен Райвест го няма.
– Но защо не е отишъл в полицията, по дяволите? Все пак е бил бивш агент на ФБР!
– Може би се е страхувал да се изправи срещу ЦРУ и Иън Уитфийлд. Може би са замесени хора на високи постове в правителството. А може би е споделил съмненията с не когото трябва.
– Значи имаш предвид доста мащабна конспирация, така ли?
– А защо не? Такива неща се случват всеки ден. Ако залозите са достатъчно високи, около тях се изгражда съответната конспиративна мрежа. Между другото, във Вашингтон не ги наричат конспирация, а политика.
– Признавам, че това ми звучи прекалено, Шон – нервно въздъхна Хейс. – Аз съм обикновено провинциално ченге, което скоро ще се пенсионира.
– Можеш спокойно да ме оставиш и да се прибереш у дома, Мърк. Партньорството ни ще свърши, и толкоз. Без лоши чувства, без обида. Но аз няма да се откажа.
Хейс се замисли за момент, после тръсна глава.
– Какво толкова, по дяволите! Ако ще потъвам, поне да е за нещо важно. Но продължавам да твърдя, че тази вечер ще бъдеш под наблюдение.
Ако един от двамата се беше озърнал, със сигурност щеше да установи, че някой вече ги следваше.
53
Хорейшо спря мотора си до джипа на Мишел. Тя го беше паркирала под няколко дървета край реката, встрани от пътя. Кабината беше празна и той тръгна по наклонената затревена пътека. Откри я седнала на изкорубен дънер, частично потопен във водата. Настани се до нея, но тя не му обърна внимание.
– Хубава вечер – обади се той, вдигна едно плоско камъче и го запрати в буйните води на Йорк, придошли след гръмотевичната буря, разразила се в ранния следобед.
Мишел мълчеше, заковала очи в реката. В един момент той се уплаши, че тя ще скочи в нея.
Но когато тя най-сетне проговори, думите й моментално привлякоха вниманието му.
– Веднъж си почистих джипа специално за Шон – промълви тя.
– Защо?
– Защото го харесвах, а той преживяваше тежък момент.
– Трудно ли ти беше да си почистиш колата?
– Много по-трудно, отколкото очаквах. Вътре беше пълно с боклуци, които сякаш тежаха половин тон! Но това все пак бе само автомобил, нали? – Завъртя се с лице към него и повтори: – Само автомобил!
– Автомобил, спалня, начин на живот. Представям си колко ти е било трудно.
– Не мога да го поддържам чист. Опитах се, но… Всъщност дори не се опитах както трябва. Просто не можах. Само ден по-късно върнах всички боклуци обратно.
– Шон казва, че състезателната ти лодка блести от чистота – подхвърли Хорейшо. – Човек спокойно би могъл да се храни върху нея.
– Е, Шон открай време ме поднася – усмихна се Мишел. – Но и той си има своите странности. Да си виждал по-подреден човек от него?
Пръстите й прекършиха суха клонка от дънера на поваленото дърво и я пуснаха във водата.
– Не знам защо съм се променила, Хорейшо – промълви с друг глас тя. – Наистина не знам. Дори не помня как е станало. Но след като всички го твърдят, значи е вярно.
– Е, това вече е друга работа, Мишел – широко се усмихна психоаналитикът. – Признанието е изключително позитивна стъпка напред. Но искам да ми кажеш защо реагира толкова остро, когато споменах за изсечените розови храсти.
Мишел видимо потръпна, сведе поглед към корубата на дървото и замълча. Хорейшо я гледаше и чакаше. Страхуваше се да проговори, за да не прогони първия реален шанс за пробив от началото на лечението. И търпението му беше възнаградено.
– Възможно ли е човек да се страхува от нещо, без да знае какво е? – тихо попита тя.
– Да. То понякога съществува в душата ни, но е погребано толкова дълбоко, че не можем да разберем причината за своя страх. Най-често става въпрос за подсъзнателно потискане на спомена за отминали събития, които съзнанието не може да възприеме и анализира. В резултат се задейства един предпазен механизъм.
– Просто така?
– Да, просто така. Прилича на влагата в мазето, която се появява по стените въпреки усилията ни да я прогоним.
В крайна сметка тя става опасна за цялата сграда, тъй като избива на все нови и нови места и подкопава основите.
– Значи аз съм една рушаща се сграда?
– А аз съм най-добрият майстор, на когото можеш да попаднеш.
– Но как ще ми помогнеш, след като дори не си спомням от какво се страхувам?
– Има един изпитан метод. Нарича се хипноза.
– Не вярвам в подобни глупости – поклати глава Мишел. – Никой не е в състояние да ме хипнотизира.
– Хората, които са убедени в това, обикновено се хипнотизират най-лесно.
– Но за целта трябва да го пожелая, нали?
– Това със сигурност помага. Но въпросът е друг: искаш ли да се оправиш?
– Ако не исках, едва ли щях да съм тук и да си бъбрим. Имай предвид, че ти си първият, с когото споделям тези неща.
– Ще го приема като комплимент. Искаш ли да те хипнотизирам, Мишел?
– Не обичам да изпускам нещата от контрол, Хорейшо – въздъхна тя. – А какво ще стане, ако споделя с теб нещо, с което не мога да се справя? Нещо много лошо?
– Затова съм учил толкова години и съм получил всичките дипломи, дето висят по стената. Аз съм професионалист, Мишел. Не искам нищо друго, освен да ме оставиш да си свърша работата.
– Това никак не е малко – поклати глава тя.
– Поне си помисли, става ли?
Мишел се изправи, направи няколко стъпки по дънера и скочи на брега.
– Ще си помисля – подхвърли през рамо тя.
– Къде хукна сега? – отчаяно подвикна след нея Хорейшо.
– Чака ме дежурство при Виджи.
54
Шон извади късмет. Валъри седеше на същото място като предишната вечер. И отново се опитваше да разкара някакъв натрапчив ухажор.
Този път не беше облечена толкова предизвикателно. Носеше панталон и кашмирен пуловер, косата й беше сплетена на плитка, а червилото й бе бледо и ненатрапчиво.
В момента, в който зърна Шон, тя отмести очи. Не го погледна и след като той се настани на масичката до нея.
– Виждам, че популярността ви не намалява – подметна той.
– А аз виждам, че вие не разбирате от учтив отказ.
– Нов ден, нов късмет – шеговито отвърна той.
– Не и за мен.
– Искате ли да хапнем някъде?
– А вие искате ли да извикам портиера да ви изхвърли?
– Нека си помисля, докато решите къде да отидем – реагира светкавично той и по устните й пробяга усмивка. – Окей, и това е нещо. За момента ще се задоволя с него.
– А защо сте сигурен, че искам да вечерям с вас? – погледна го за пръв път Валъри.
– Ще ви отговоря, защото най-сетне се радвам на цялото ви внимание – усмихна се Шон. – Просто ми се ще да побъбря с някого. Самотните пътувания ме карат да се чувствам стар. Не търся нищо друго освен приятен разговор на бутилка хубаво вино. Готов съм да си разделим сметката в случай, че не желаете да се чувствате задължена.
– А откъде знаете, че именно с мен ще завържете този приятен разговор? И че обичам вино?
– За разговора съм сигурен. Вътрешното чувство рядко ме лъже. Прилича на радар, който сигнализира и при най-малката опасност. По отношение на виното съм готов на компромис, но преди малко минах край едно заведение, което предлага каберне, и изпитах силно желание да го опитам.
– Познавач на вина, така ли?
– Едно време дори колекционирах.
– Едно време?
– Да, преди да ми взривят къщата заедно с избата. – Шон леко се надигна. – Тръгваме ли?
Настаниха се на маса в дъното на заведението, близо до прозореца. Шон изчака да им сервират бутилка каберне и отново погледна към брачната халка на пръста й. Стори го по начин, който нямаше как да остане незабелязан.
– Май си задавате въпроса защо приех да вечерям с вас, въпреки че съм омъжена – погледна го тя.
– По-скоро си мислех, че ако бях на мястото на съпруга ви, нямаше да ви позволя да ходите сама по заведенията – отвърна той.
– О, аз мога да се грижа за себе си.
– Бих се тревожил от вероятността да харесате някой от господата, които ви ухажват – уточни той.
– Като вас ли?
– Май се питате дали съм искрен, или съм просто поредният досадник, който е решил да ви сваля.
– Е, кое от двете?
– Бих казал, че ако съм досадник, то поне съм откровен.
– Какво правим тогава?
– Предлагам да решите вие, опирайки се на наблюденията си. Мисля, че така е най-разумно.
– А за какво ще разговаряме, докато правя наблюденията?
– За себе си, както е по протокола. Аз ще започна пръв. Вече ви споменах, че съм разведен и нямам деца. Споменах още, че се занимавам с решаване на проблеми и наистина го правя. По образование съм юрист, но не го приемайте като недостатък. Тук съм, за да извърша експертна оценка на дейността на свой клиент, срещу когото са повдигнати обвинения за сериозни финансови нарушения. А сега е ваш ред.
– Омъжена, без деца. Преди време работех, но сега си стоя у дома и понякога излизам, за да си разнообразя живота. Това е всичко.
– Излизате без съпруга си? Нима този човек не вижда с какво го е дарила съдбата?
– Не влизайте в ролята на досадника – предупредително вдигна пръст тя.
– Моля за извинение. Веднага се оттеглям на по-достойна позиция. С какво си запълвате времето?
– С нищо. Имала съм достатъчно забавления през живота си. Сега всичко върви надолу.
– Хайде де! Като ви слуша, човек може да реши, че сте с единия крак в гроба!
– А може би съм.
– Да не сте болна?
– Не в смисъла, в който питате.
Шон се облегна и разклати виното в чашата си.
– Признавам, че се класирате в тройката на най-интересните жени, които съм срещал – промълви той. – А за да получите приблизителна представа за какво говоря, ще добавя, че бившата ми съпруга никога не успя да влезе в десятката.
– Което ми говори, че не сте добър познавач на човешката душа.
– О, вече съм по-добър – усмихна се той.
– Моят съпруг със сигурност ще намери място сред първите пет на всеки списък. Изключително интересен човек. Най-вече по отношение на професията си.
– А каква е професията му?
Валъри поклати глава.
– Бъбривата уста потопява кораби. Нали знаете поговорката?
– Потопява кораби? – направи се на учуден Шон. – Да не би да е военен? Доколкото ми е известно, в района има силно военно присъствие.
– Работи за правителството, но не в тази област. Но преди време действително е бил военен, във Виетнам.
– Виетнам ли? Не ми изглеждате чак толкова стара!
– Дълго време е бил ерген – уточни тя. – Не мога да ви кажа защо е решил да създаде семейство, след като толкова години е бил сам.
– Какъв е тогава? Агент на ФБР? Неколцина мои приятели постъпиха на работа в Бюрото, след като се уволниха от армията.
– Чували Ли сте за Кемп Пиъри?
Шон се замисли и бавно поклати глава.
– Не, но ми звучи познато. Не беше ли някакъв детски лагер?
– В известен смисъл – усмихна се тя. – Но за пораснали деца със съответните играчки.
– За какво говорите?
– Кемп Пиъри е тренировъчна база на държавна институция, чиито инициали започват с Ц и завършват с У. Без да обиждам вашата интелигентност, ще ви помоля да отгатнете коя е тази агенция.
– ЦРУ?! – попита с напрегнат шепот Шон. – Съпругът ви работи в ЦРУ?!
– А вие наистина ли не сте чували за Кемп Пиъри? – подозрително го изгледа тя.
– Аз съм от Охайо. Това място може и да е популярно тук, но в Дейтън дори не са чували за него. Съжалявам.
– На практика съпругът ми е шеф на базата. Не бих казала, че това е държавна тайна.
Шон направи смаяна физиономия, помълча малко и попита:
– Може ли да ви задам един прост въпрос, Валъри?
– Защо човек като него позволява на съпругата си да ходи сама по заведения и да вечеря с непознати? – изпревари го тя и той само кимна. – Е, добре, ще ви дам прост отговор: той не се интересува вече от мен. Понякога се питам защо изобщо се ожени за мен. Вярно е, че правя силно първоначално впечатление, но при Иън това чувство отдавна е изчезнало.
– Добре, разбрах. Но след като Иън е безразличен към вас и вие към него, защо просто не се разведете?
– Разводът е гадна работа и отнема твърде много енергия – сви рамене тя. – Би трябвало да го знаете от собствен опит.
– Знам го, и то много добре – призна той. – Предполагам, че той е много зает. Имам предвид войната с тероризма и всичко останало.
– Или аз не съм му интересна – добави тя повече за себе си, отколкото за него.
Шон се облегна, помълча малко и промълви:
– При нас беше любов от пръв поглед и всичко изглеждаше страхотно. Но после тя се промени, а може би аз също. Знае ли човек? Тя не харесваше адвокатите. Предполагам, че още от началото бракът ни е бил обречен.
– Май и при нас се случи така.
– Как се запознахте с Иън?
– Работех в частна фирма, която изпълняваше поръчки на ЦРУ. Занимавах се с проблемите на биотероризма, много преди това понятие да придобие популярност. Исках да смая света. Срещнахме се на конференция в Австралия. Разбира се, тогава той все още не беше шеф на Кемп Пиъри. Всъщност бях посещавала базата, преди да се запознаем. На даден етап се уморих и напуснах, но Иън и до днес обича този свят. Това всъщност е разликата между нас, която с течение на времето се превърна в пропаст.
– Чакайте, чакайте. Сега започвам да включвам. Не откриха ли там някакъв труп наскоро?
Валъри бавно кимна.
– Човекът се прехвърлил през оградата и се застрелял.
– Защо го е направил, за бога?
– Всеки си има проблеми. Някои хора умеят да ги решават, други не – сви рамене тя.
– Говорите така, сякаш имате опит в тези неща.
Очите й се насълзиха.
– Всички говорим на базата на опита си, Шон.
Приключиха с вечерята, напуснаха ресторанта и тръгнаха по улицата.
– Вечерята беше много приятна, Валъри – промълви Шон. – Благодаря ви.
– Изглежда, адвокатите умеят да лъжат. Беше по-скоро досадна, благодарение на мен – отвърна тя.
Шон замълча просто защото нямаше какво да отговори.
– Ще остана в града още една седмица – обади се той след продължително мълчание. – Искате ли да се видим отново?
– Идеята не е добра – поклати глава тя.
– Дайте ми поне телефона си.
– Защо?
– Нима има нещо лошо да си поговорим?
– Във всичко има нещо лошо – въздъхна тя, но бръкна в чантичката си, извади лист и химикалка и надраска няколко цифри.
– Оставете съобщение, ако не вдигна. Благодаря, че ме спасихте от още една самотна вечер в бара. Сбогом.
След тези думи тя докосна ръката му, обърна се и бързо тръгна надолу по улицата. Шон остана да гледа след нея с чувство на дълбоко безпокойство. По всяка вероятност Валъри Месълайн наистина беше една самотна жена, която просто се носеше по течението. Единствената му реална връзка с Кемп Пиъри бавно се стопяваше в далечината. Как ли да открие друга?
Отговорът на този въпрос дойде с бързината, с която беше възникнал. Но дали щеше да има смелостта или по-скоро безумството, за да действа?
55
Мишел реши да комбинира дежурството при Виджи със смел тактически ход. Навън все още беше светло и тя поиска разрешение от Алиша да заведе детето на разходка до реката. Тъй като Виджи не умееше да плува добре, тя й нахлузи спасителна жилетка и я качи в един от състезателните каяци. Преди да навлязат навътре, Виджи получи кратък урок как трябва да действа с греблото, а самата Мишел седна отзад.
Детето се оказа схватливо и само след няколко движения започна да гребе под правилния ъгъл с изненадваща за крехката си фигура сила.
– Страшно е приятно – подвикна тя с развети от вятъра коси.
– И на мен много ми харесва – усмихна се в отговор Мишел. Две загребвания й бяха достатъчни, за да влезе във форма. След стотици хиляди километри във водата мускулите явно запаметяват съответните движения завинаги.
Не след дълго се озоваха отвъд завоя на Йорк, в непосредствена близост до Кемп Пиъри. Мишел престана да гребе и каза на Виджи да направи същото. Лодката бавно се понесе по течението. Тя се облегна назад и хвърли небрежен поглед към проблясващата метална ограда на тайнственото съоръжение. Охрана не се виждаше, но шестото чувство й подсказваше, че вече са обект на наблюдение.
– Това е Кемп Пиъри – внезапно се обади Виджи. – Там умря Мънк.
– Ти знаеш за Кемп Пиъри? – учуди се Мишел. – Мънк ли ти е разказвал за него? – Виджи мълчаливо кимна. – Какво ти е разказвал?
– Разни работи.
– Кодове и кръв?
Виджи втренчено я погледна.
– Ти си говорила с онзи човек!
– Да, с Хорейшо Барнс. Той ми е приятел.
Почти прехапа устни при последните думи.
– Аз не го харесвам.
– Е, някои хора остават с погрешни впечатления от него. Значи кодове и кръв, а? Звучи доста интересно. Ти харесваш ли кодовете?
Хубавото в случая беше, че Виджи нямаше къде да избяга от каяка, спрял в средата на реката. Това беше една от причините Мишел да я доведе тук.
– Мънк обича кодовете. Научи ме на много неща за тях. Той беше роднина на известен учен, който е работил в Блечли Парк.
– Следователно и ти си негова роднина.
Виджи гордо кимна.
– Алън Тюринг бил хомосексуалист. Но по онова време хората не харесвали такива като него, затова той изял намазана с отрова ябълка и умрял. Това е много тъжно.
Мишел изненадано зяпна от тази внезапна промяна в насоката на разговора. Мънк наистина се е отнасял с нея като с възрастна.
– Тъжно е, наистина – смотолеви тя.
– Надявам се да не ям отровна ябълка, когато хората ми се ядосат – добави детето.
– Това никога няма да стане, Виджи – увери я Мишел. – Отнемането на собствения живот никога не е решение. – Сърцето й се сви, докато изричаше тези думи.
– Като в приказката за Снежанка и злата кралица. Тя се превърнала във вещица, качила се в една стара лодка и поела по реката към колиба дълбоко в гората. После подмамила Снежанка да изяде отровната ябълка. Момиченцето не умряло, но потънало в дълбок сън. Събудило се едва след целувката на прекрасния принц.
– Така става в приказките, но не и в живота. В живота не е много разумно да разчиташ на красивите принцове, нали?
– Да, така е. Но е ясно, че онзи, който притежава отровната ябълка, е много силен.
Мишел реши да смени темата.
– Виджи, чувала ли си за съществуването на тайна стая в централната сграда?
– Тайна стая ли? – обърна се да я погледне детето.
– Да. Вчера бяхме в една изоставена къща, в която имаше тайна стая. Децата я бяха открили. Едно от тях каза, че в повечето къщи наоколо има тайни стаи.
– Не знам в Бабидж Таун да има такава – поклати глава детето.
Мишел помълча малко, после небрежно подхвърли:
– Като си говорим за секретни кодове, защо не ме научиш на някой?
– Те са много и различни. Ти също можеш да си измислиш секретен код.
– А вие с Мънк измисляхте ли си?
– О, да. Непрекъснато.
– Той сигурно е искал да има тайни от другите. Знаеш ли от кого?
– От всички – отвърна момичето и дяволито се усмихна. – От теб също.
Мишел изведнъж си даде сметка, че Виджи прекрасно знае за какво става дума и си играе с нея. Това я накара да смени подхода въпреки риска да изгуби доверието на детето. В крайна сметка нямаха кой знае какъв избор.
– Виджи, опитваме се да разберем кой ти отне Мънк – тихо промълви тя. – Това е главната причина да сме тук.
Раменете на детето се отпуснаха.
Без да е сигурна какво означава това, Мишел тръсна глава и продължи:
– Трябва да знаем от кого се е страхувал и е пазил своите тайни, за да можем да свършим тази работа. Само по този начин можем да ти помогнем.
– Хората, които искат да помагат, винаги имат други причини.
– Не и ние, Виджи, повярвай ми.
Детето се обърна и я погледна в очите.
– А на теб плащат ли ти, за да помагаш?
Въпросът беше неочакван, но Мишел инстинктивно усети, че не бива да я лъже.
– Работата ми е да помагам на хората – отвърна тя. – Така си изкарвам хляба.
– Значи ти плащат. И по тази причина си прекарваш времето с мен. Иначе нямаше да си тук, нали? Обзалагам се, че ако не ти плащаха, отдавна щеше да бъдеш с истинските си приятели.
– Аз нямам истински приятели, Виджи. Ако не броим Шон, разбира се.
– Обзалагам се, че не е така.
– Защо? Нима мислиш, че за разлика от теб всички си имат много приятели? Но в училището на Бабидж Таун има и други деца, нали?
– Те не са като мен. Мислят ме за странна.
– Всеки си има своите странности. Ако се повозиш в моя джип, веднага ще разбереш за какво говоря. Той прилича на кофа за боклук и си остава такъв независимо от усилията ми.
– Затова се появи тук мистър Барнс – настойчиво я погледна Виджи. – Защото съм странна.
Мишел преглътна и с усилие промълви:
– Мистър Барнс дойде, за да помогне и на мен. Трябва да преодолея някои проблеми, които… Които имам още от дете.
– Наистина ли? – погледна я Виджи. – Не ме ли лъжеш?
– Заклевам се, че не те лъжа. Много го измъчих, горкия. Постоянно го отбягвам, особено когато започне да ми задава въпроси. Единственото му желание е да ми помогне.
– И аз правя същото – прошепна Виджи. – А ти защо бягаш?
Мишел се поколеба за миг, въпреки че имаше готов отговор. Просто й беше трудно да го изрече на глас.
– Защото се страхувам – преглътна с усилие тя.
– От какво? – настойчиво попита детето.
– Страх ме е, че ще открие истината и аз няма да го понеса.
Виджи хвана греблото, помълча малко и прошепна:
– Аз също.
– Работата е там, че не си спомням какво е станало с мен – въздъхна Мишел. – А той иска да ме хипнотизира, за да си спомня.
– Ще му позволиш ли?
– Още не знам. Ти какво мислиш?
– Искаш моето мнение, така ли?
– Разбира се. Ти си умно момиче. Кажи дали да му позволя, или не. Ако не го сторя, вероятно никога няма да разбера какво ми е. Понякога истината не е много приятна.
– Мисля, че трябва да му позволиш – решително обяви Виджи.
– Така ли? А защо?
– Винаги е по-добре да знаеш, нали?
Мишел помълча, после бавно кимна.
– Май си права. По-добре е да знаеш.
– Искаш ли да се връщаме? – попита Виджи и потопи греблото си във водата.
– Разбира се. Надявам се, че ти беше приятно.
Виджи мълчаливо кимна. Обърнаха лодката и загребаха към пристана.
От горичката на отсрещния бряг се появи накуцващ мъж с бинокъл в ръце. Беше Иън Уитфийлд. Той отправи поглед към малката лодка, после откачи телефона от колана си и набра някакъв номер. Лицето му беше намръщено. След минута на брега изскочи бодигардът му.
– Значи и двамата са бивши служители на Сикрет Сървис? – мрачно попита Уитфийлд.
– Да – потвърди онзи. – Тя се казва Мишел Максуел и е тук по молба на управата на Бабидж Таун, за да разследва смъртта на Тюринг и Райвест.
– В каяка беше и дъщерята на Тюринг.
– Какво ще заповядате, сър?
Уитфийлд не отговори. Извърнат към оградата, той мълчаливо съзерцаваше реката.
– Понякога работата ни е дяволски неблагодарна, синко – промълви след известно време той, обърна се и с тежко накуцване се насочи към горичката.
Мишел и Виджи върнаха каяка на мястото му. По обратния път момиченцето се вкопчи в ръката й и силно я стисна.
– Надявам се, че мистър Барнс ще ти помогне да си спомниш – прошепна то.
– Благодаря, Виджи. Ти много ми помогна да взема решение.
В момента, в който се прибраха, Виджи седна на пианото и започна да свири. В един миг пръстите й се отделиха от клавишите, а дребното й личице се извърна към Мишел.
– Харесвам те, Мишел.
– И аз те харесвам, Виджи.
Момиченцето скочи от столчето и се втурна нагоре по стълбите. На площадката спря, погледна надолу и изкрещя:
– Кодове и кръв!
Вкаменена от изненада, Мишел безмълвно проследи с очи слабичката фигурка, която изтича по коридора и затръшна вратата на стаята.
