Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 28 страниц)
23
Хорейшо Барнс нае кола и напусна летището на Нашвил. Час по-късно, озовал се в сърцето на провинциален Тенеси, той продължаваше да търси градчето, в което беше живяла шестгодишната Мишел Максуел. Откри го четирийсет минути по-късно, след няколко погрешни отбивки и досадно връщане. В крайна сметка успя да се добере до западналия център, потърси помощ от собственика на малко магазинче за железария и продължи в югозападна посока. Потеше се обилно, вероятно защото парите, които плати за колата, не включваха климатик.
Кварталът, в който беше живяла Мишел, очевидно помнеше и по-добри времена. Къщите бяха стари и неподдържани, със занемарени дворове. Хорейшо проследи номерата, изписани върху пощенските кутии. Някогашната къща на семейство Максуел се оказа по-навътре в двора от съседните. В дъното на големия двор се издигаше стар разкривен дъб с орязани клони. На едно от оцелелите разклонения висеше автомобилна гума. Встрани от къщата бяха разхвърляни стари градински столове, зад които се виждаше кола на трупчета. След известно колебание Хорейшо стигна до заключението, че е форд, пикап от 60-те години. По протежение на предната ограда стърчаха изсъхналите останки от жив плет.
Боята по дървената фасада беше олющена, а мрежата от входната врата беше паднала на верандата. Не беше ясно дали някой все още живее тук, или къщата е необитаема. От външния й вид личеше, че някога е била стопанска сграда, по-късно преустроена в жилищна. Вероятно първите собственици бяха продали земята на някой предприемач, който бе имал амбицията да построи малък жилищен квартал и бе започнал именно с тази къща. Но как ли бе живяла тук Мишел само с родителите си, след като момчетата си бяха отишли? Хорейшо се питаше дали зачеването на Мишел е било случайност и дали това бе повлияло на отношението на родителите й към нея.
Той спря наетата кола на посипаната с чакъл площадка, слезе и избърса изпотеното си лице с носна кърпа. Явно в квартала липсваха обичайните клюкарки, тъй като никой не му обърна внимание. Може би защото зад порутената ограда нямаше нищо за крадене.
Хорейшо се обърна и тръгна по чакълестата алея, очаквайки всеки момент иззад ъгъла да изскочи някой злобен пес е оголени зъби, но нищо подобно не се случи. Никой не го посрещна. Изкачи стъпалата към верандата и надникна през разбитата врата. Къщата или беше изоставена, или обитателите й бяха безкрайно непретенциозни.
– Мога ли да ви помогна? – обади се висок и безкомпромисно твърд глас зад гърба му.
Хорейшо бързо се завъртя и видя млада, ниска и трътлеста жена с избеляла рокля и бебе в кенгуру над лявото й бедро. От влагата тъмната къдрава коса беше залепнала на челото й.
– Надявам се – кимна той и тръгна към нея. – Опитвам се да открия хората, които някога са живели тук.
– Кои хора? – погледна над рамото му тя. – Скитниците, наркоманите или проститутките?
– О – проследи погледа й той. – Такива ли живеят тук?
– Господ да ги убие тези грешници!
– Предполагам, че споменатите грешници се появяват само вечер – промърмори Хорейшо.
– Но вечер и ние сме на крак, нали? Няма закон, който да ни вкарва в леглото веднага след като се мръкне. По тази причина ставаме свидетели на злото!
– Много съжалявам. Но аз нямах предвид, хм, злото… Интересувам се от семейство Максуел, което е живяло в тази къща преди трийсетина години.
– Не знам нищо за него, защото ние сме в нея само от пет години.
– А дали някой друг ще си спомни за тях?
Дебелият показалец на жената се стрелна към къщата.
– Никой не се задържа дълго. А старите жители отдавна ги няма.
Бебето се оригна и от устата му потече тънка ивица слюнка. Майка му небрежно го избърса с мръсна кърпа, която измъкна от джоба си.
Хорейшо й подаде визитната си картичка.
– Обади ми се, ако се сетиш за някой, който може да ми помогне.
Очите й пробягаха по картичката, главата й рязко се вдигна.
– Ти психоаналитик ли си?
– Нещо такова.
– От Ва-шинг-тон?! – натъртено попита тя. – Но това тук е Тенеси!
– Имам доста пациенти.
– Защо се интересуваш от Максуел?
– Тези неща са поверителни, но все пак ще ти кажа, че се опитвам да помогна на една моя пациентка.
– Как по-точно?
– Нали уж не ги познаваше? – втренчено я изгледа Хорейшо.
– Познавам една жена, която може би ще ти каже нещо за тях. Баба ми ни остави тази къща и се премести в старчески дом. Живее в него вече четирийсет години, а дядо е погребан ей там, в задния двор.
– Това е добре.
– Гробът му отдавна е обрасъл с трева и тръни.
– О, сигурно. Значи баба ти е във въпросния старчески дом. Близо ли е?
– Държавно сиропиталище, на около час път оттук. Тя не можеше да си позволи друго. Прехвърли ни къщата, за да получи помощ от правителството. Ако знаеха, че притежава собственост, нямаше да я приемат.
– Защото трябваше да плати за престоя си ли?
– Точно така. Държавата ни прецаква всеки ден от седмицата, с изключение на неделя. Трябва да се борим със зъби и нокти за жалките трохи, които ни подхвърля. Сигурна съм, че след още няколко години тук ще командват мексиканците. – Вдигна очи към небето и прошепна: – Моля те, господи, прибери ме, преди това да се случи!
– Внимавай с молбите към господ, защото той чува всичко. Мислиш ли, че тя ще пожелае да говори с мен?
– Може би. Тя има добри дни, но има и лоши. Опитвам се да й ходя на свиждане поне два пъти месечно, но освен бебето имам още четири, които вече ходят на училище. А и бензинът не е евтин. – Очите й отново пробягаха по лицето му. – Важно ли е това за теб?
– Зависи какво ще ми каже – усети се най-после Хорейшо, помълча за миг и добави: – Ако ми даде важна информация, ще й платя сто долара.
– На нея?! Тя отдавна няма нужда от пари. Ще платиш на мен!
– Добре – усмихна се Хорейшо. – Ще ми уредиш ли среща?
– Ще дойда с теб – отсече жената. – Иначе като нищо ще забравиш какво сме се договорили.
– Кога можем да тръгнем?
– В шест, тогава се прибира мъжът ми. Ще стигнем след вечеря. Възрастните хора не обичат посетители, докато дъвчат.
– Добре. Как се казва баба ти? А старческият дом?
– Да ти приличам на луда? – презрително го изгледа тя. – Ще караш след мен, а когато пристигнем, ще те заведа в стаята й.
– Добре. Спомена за добрите и лошите й дни. Какво по-точно имаш предвид?
– Че от време на време превърта. Има си един демон или нещо подобно…
Хорейшо изви глава. За момент изпита чувството, че жената насреща му е напълно откачена. После изведнъж му просветна.
– Искаш да кажеш деменция?
– Точно така. Моли се да имаме късмет.
– Е, благодаря за помощта. Как ти беше името?
– Линда Сю Бюканан. Приятелите ми викат Линди, но ти не си ми приятел, затова ще ме наричаш Линда Сю.
– Аз съм Хорейшо.
– Ама че шантаво име.
– Аз съм си шантав тип. Ще се видим в шест. Между другото, Линда Сю, малкото вързопче току-що повърна върху обувката ти.
След тези думи Хорейшо си тръгна, оставяйки новата си позната да ругае и да трие обувката си във високата трева.
24
Санди седеше в леглото и изглеждаше много добре. Сестрата се отдалечи, а Мишел пристъпи към нея и стисна ръцете й в своите.
– Казвай какво се случи! – настоя тя.
Санди се усмихна и се вкопчи още по-силно в приятелката си.
– Нищо особено, скъпа. Случват ми се такива работи. Просто понякога всичко се разпада. Но като си пийнах малко от еликсира на щастието, всичко си дойде на мястото.
– Значи си добре, така ли?
– Абсолютно.
– Помислих, че си получила удар.
– Сега разбираш защо не мога да работя. От мен би станал страхотен пилот, нали? – Направи гримаса и промени гласа си. – „Дами и господа, говори вашият капитан. След малко ще започнем да се спускаме към ада, а човекът, който управлява самолета – тоест аз, всеки момент ще откачи. Затова се завържете здраво и се молете на бога да приземя това бебче!“ – Разсмя се и издърпа ръката си.
– Съжалявам, Санди. Наистина съжалявам.
– О, няма защо да съжаляваш. При мен това е нещо обичайно.
Мишел се поколеба за миг.
– Влязох в стаята ти веднага след като те изкараха – промълви тя. – Не знам защо, вероятно защото бях объркана. Чух, че някой идва, и се скрих зад вратата. Беше Бари.
– Той видя ли те? – изправи гръб Санди.
– Не, измъкнах се навън. А след това отидох да съобщя на старшата сестра. В този момент той най-вероятно обмисля отмъщението си.
– Какво може да е търсил в стаята ми? – замислено я погледна Санди.
– Може би просто е решил да надникне, за да разбере какво е причинило цялата бъркотия – сви рамене Мишел. – Или да прибере нещо ценно.
– За целта ще трябва да отскочи до банката ми – изсумтя Санди. – Там са истински скъпите ми бижута. Никога не ги мъкна по клиниките, защото знам, че ще изчезнат. Имала съм такива случаи.
– Добре си направила.
Санди се опита да се изправи и Мишел се наведе да й помогне. Отметна завивката, хвана я през кръста и я вдигна по-нагоре върху възглавницата. После отново зави босите й крака.
– Силна си – отбеляза Санди.
– При моята професия това е задължително. Но и ти изглеждаш в добра физическа форма.
– Само от кръста нагоре. Но краката ми са макарони. – От гърдите й се откърти тежка въздишка. – Да можеше да видиш какви бяха едно време!
– Сигурно – усмихна се Мишел. Нарочно беше дръпнала завивките, за да види краката й, които наистина изглеждаха изсъхнали. Бе й хрумнало да го направи по пътя насам, но може би имаше и нещо друго.
– Изглеждаш ми замислена – забеляза състоянието й Санди.
– Май всички сме така – тръсна глава по-младата жена и погледна встрани. – Нали затова сме тук?
Час по-късно Санди беше върната в стаята й, а Мишел предприе обичайната си обиколка из клиниката, след което се включи в поредната групова терапия.
– Кога ще се появи доктор „Харли Дейвидсън“? – обърна се към една от сестрите тя.
– Кой?
– Хорейшо Барнс.
– О, не знам. Но заместникът му е много добър специалист.
– Браво на него.
След сеанса излезе в коридора и почти се сблъска с Бари, който изскочи иззад ъгъла. Мишел направи опит да го заобиколи, но той се изпречи на пътя й и саркастично подхвърли:
– Как е приятелката ти Санди?
Мишел си даваше сметка, че не бива да захапва въдицата, но нещо в нея я накара да направи точно обратното.
– Много е добре – бодро отвърна тя. – А ти откри ли в стаята й нещо, което заслужаваше да бъде откраднато?
– Значи ти си ме наклепала пред старшата сестра? – присви очи той.
– Чак сега ли се досети? Господи, какъв нещастник!
– Защо не слезеш на земята? – иронично се усмихна Бари. – Аз работя тук и мога да си тръгна, когато пожелая. Но ти си луда и ще останеш заключена до края на живота си.
– Точно така, луда съм. А това означава, че мога да ти извия шибания врат, когато пожелая! Никой не може да ме спре, никой не може да ми търси отговорност, ясно ли ти е?
– Да бе, как не – презрително изсумтя той. – Чуй какво ще ти кажа, момиченце. Израснал съм в най-опасния квартал на Трентън, ако изобщо имаш представа какво означава това. Мамка му!
Кракът на Мишел се стрелна напред и нагоре и изкърти мазилката от стената на сантиметър от главата му. Бари се наведе и прикри главата си с две ръце.
– Стой далеч от мен и Санди! – изсъска Мишел. – Следващия път дупката няма да е в стената, а в главата ти! – Преди да се отдалечи, очите й се спряха на парчетата мазилка, които бяха паднали на пода. – Не е зле да почистиш, Бари. Нали знаеш колко строги са правилата за хигиена в клиниката?
– Това няма да ти се размине! – окопити се най-сетне той. – Ще се оплача, че си ме нападнала!
– Много добре, направи го. А пък аз ще пусна подписка срещу теб сред всички жени, които си ходил да зяпаш! Сигурна съм, че ще бъдат много доволни от перспективата да те тикнат в затвора!
– Кой ще им повярва? Те са луди!
– Почакай и ще видиш, Бари. Бройката винаги има значение. Сигурен ли си, че ако бъдеш притиснат, ще можеш да дадеш правдоподобни обяснения? А аз умея да притискам хора като теб, откачалник такъв!
Бари изруга и побърза да се отдалечи.
Мишел продължи към стаята си. Вече беше сигурна, че има само един начин да се справи с този нещастник: да открие тайните му занимания. Реши да се заеме с тази задача веднага, отдавайки й всичките си сили и енергия. Вече се досещаше откъде трябва да започне.
25
Местната полиция си беше свършила работата, също както и ФБР в лицето на мрачния и упорит Майкъл Вентрис. Докато Шон обясняваше как е открил трупа, федералният агент почти не го погледна.
– А защо се върна тук? – попита той след необичайно проточилата се пауза.
– Бяхме се разбрали тази сутрин да се видим, за да поговорим за случая – отвърна Шон. – Влязох, защото никой не дойде да ми отвори.
Инстинктът го предупреждаваше да не споменава за сутрешната стрелба на брега.
– От тукашните хора разбрах, че са наели някакво частно ченге да разследва случая – равнодушно го изгледа Вентрис. – Да не би да си ти?
– Аз съм.
– Ще ти дам един съвет. Гледай да не ми се пречкаш в краката и да не пипаш нищо. Сториш ли го, ще ти бъде за пръв и последен път.
– Ясно – кимна Шон. Не посмя да попита защо ФБР поема следствието за убийството на един обикновен гражданин.
Тленните останки на Лен Райвест бяха закарани във временната морга, където щяха да правят компания на Мънк Тюринг. Местният шериф гледаше празната вана и поклащаше глава. Изправен до него, Шон правеше същото, но мислите му със сигурност бяха по-различни от тези на шерифа.
Райвест беше убит между полунощ, когато се бяха разделили, и сутринта, когато Шон го беше открил. Отрязък от шест часа и половина. А Чамп Полиън се беше прибрал някъде към два през нощта. Но Шон все пак не беше сигурен.
– Аз съм шериф Мъркъл Хейс – извади го от размисъла мъжът до него. – А вие сте Шон Кинг, нали?
– Да.
– Бивш агент на Сикрет Сървис?
– Да.
Хейс беше на около петдесет, с късо подстригана посивяла коса, малко коремче, тънки крака и широки кокалести рамене. Приведеният гръб го правеше да изглежда по-нисък, отколкото беше.
– Имате ли идея какво се е случило?
– Снощи бях с Лен. Пийна няколко питиета, може би малко повече, отколкото трябва. Тръгнах си около полунощ, след като той заспа на канапето долу.
– За какво си говорихте с Лен?
Шон беше подготвен за този въпрос и дори остана малко изненадан, че Вентрис не му го зададе.
– За различни неща. Включително и за смъртта на Мънк Тюринг, за Бабидж Таун.
– Според вас Лен беше ли много пиян? Дотолкова, че да се удави във ваната?
– Не съм сигурен дали беше достатъчно пиян, за да го направи.
Хейс мълчаливо кимна.
– Вратата беше отключена, когато влязох – каза Шон. – А помня, че снощи я заключих.
– Значи или той я е отключил, или…
– Точно така.
– Вече започнахме да разпитваме хората, но никой не е видял нищо. Разбира се, ФБР също се намеси.
– Но защо ФБР се бърка в едно обикновено разследване? Райвест не е федерален служител, инцидентът не е станал на федерална територия, а доколкото ми е известно, никой не е извършил престъпление извън границите на щата.
– Елате да се поразходим – дръпна го за ръкава Хейс.
Къщата на Райвест беше оградена с обичайната за такива случаи жълта полицейска лента. Линейката с тялото току-що беше потеглила. Сред тълпата стояха Алиша Чадуик и Чамп Полиън и тихо разговаряха.
Алиша улови погледа му, но той извърна глава. Все още не беше готов да разговаря нито с нея, нито с Чамп.
Хейс мълчаливо го заведе до колата без отличителни знаци и му посочи да се качи на мястото до шофьора. Проговори едва когато затвориха вратите.
– Искам ви предложа нещо, което вероятно ще ви се стори малко необичайно. Какво ще кажете да действаме заедно по разследването?
– Заедно? – вдигна вежди Шон. – Но вие сте местният шериф, а аз – частен детектив!
– Неофициално. Но ние е вас имаме едни и същи цели: да разкрием убиеца на Райвест.
– Условието не е ли валидно и за Тюринг?
– Сам знаете колко много убийства се представят като самоубийства – заяви шерифът.
– Без съмнение. Самият Райвест мислеше така.
– Интересно. Какво друго сподели той е вас?
– Нищо. Но аз останах с впечатлението, че повече му се иска да се окаже убийство. Което не означава, че наистина е така.
– Естествено. А и обстоятелствата сочат обратното: личното оръжие с отпечатъците на Тюринг по него, доброволното му прехвърляне от другата страна на реката.
– Доколкото разбрах, човекът не е бил склонен към самоубийство.
– Не всички го демонстрират – поклати глава Хейс. – Направих си труда да надникна в служебното ви досие. Прочетох нещичко и за работата ви по двете разследвания в Райтсбърг. Оценката им е повече от положителна. И тъй, какво ще кажете?
– Нека ви дам отговор, след като информирам началниците си – изрече на глас той.
– Защо не кажете направо „да“?
– Вижте, и без това работя по случая, а те вече са два. Така че, ако открия или ми хрумне нещо, ще ви съобщя. – Той погледна многозначително Хейс. – Но и вие, ако научите нещо, ми се обадете.
Хейс обмисли думите му, после протегна ръка.
– Добре, приемам.
– Междувременно можете да направите нещо за мен още сега, в този момент.
– Какво?
– Да ме откарате до моргата, за да хвърля едно око на трупа на Мънк Тюринг.
26
Временната морга се помещаваше в празен офис в центъра на градчето Уайт Федър. Управляваше се от командирован съдебен лекар, който не изглеждаше никак щастлив, че се намира далеч от родния си Уилямсбърг. Той отвори хладилната камера и изтегли носилката с трупа на Мънк Тюринг. Приживе човекът явно не е бил хубавец, а смъртта не беше променила този факт. Беше нисък и набит, с добре очертано коремче, обезобразено от голям срез от шията до слабините. Шон безуспешно се опита да открие някаква прилика с малката му дъщеря. Вероятно момиченцето приличаше изцяло на майка си.
Изпълнявайки заповедта на шериф Хейс, съдебният лекар старателно запозна Шон със своите заключения. Мънк Тюринг, трийсет и седем годишен, ръст 170 сантиметра, тегло 85 килограма и т.н. Причина за смъртта: огнестрелна рана в дясното слепоочие.
– Мънк не е бил левак, което подкрепя идеята за самоубийство – каза Шон.
– Все още не съм стигнал до този въпрос – изгледа го подозрително патологът. – Откъде знаете?
– Дясната ръка е малко по-голяма, е мазолеста длан. А в дома на жертвата открих бейзболна ръкавица, която не е пригодена за левак.
Хейс одобрително кимна, а съдебният лекар просто сведе поглед към записките си.
Шон се приведе над трупа.
– Доколкото ми е известно, вие сте открили някакви следи по ръцете му.
– Да – потвърди патологът. – Червеникави частици по дланите и под ноктите. – Той им показа за какво става въпрос с помощта на силна лупа, след което пусна ръката на мъртвеца.
– Прилича на ръжда – каза Хейс. – Вероятно от прескачането на оградата на Кемп Пиъри.
Шон се извърна към съдебния лекар и попита:
– Разполагате с дрехите му, нали?
На масата се появи малък вързоп. Черен кадифен панталон, памучна риза на бели и сини райета, яке с качулка, бельо, чорапи и чифт кални обувки.
Хейс вдигна малък сак от непромокаема материя.
– Беше открит до трупа. Вътре има одеяло и електрическо фенерче – и двете собственост на Тюринг.
– Вероятно е използвал одеялото, за да се прехвърли през бодливата тел – продължи Шон и посочи множеството дупки в материята. – Но това е доста несигурно предположение, тъй като по тялото му липсват драскотини.
– Липсват и ръкавици, които също би трябвало да са част от екипировката – добави Хейс.
– Ако е имал ръкавици, нямаше да остави отпечатъци по оръжието. Започвам да си мисля, че този човек действително се е самоубил.
– На основата на уликите не мога да кажа дали става въпрос за самоубийство, или не – намеси се съдебният лекар.
– Но в доклада ви е отбелязано, че изстрелът е произведен почти от упор, а и няма следи от борба и от завързване на жертвата. Как е възможно някой да се приближи толкова близо до човек и спокойно да го застреля със собствения му пистолет? Поне на мен ми звучи невероятно.
– Възможно е жертвата да е била дрогирана – предположи Хейс.
– Ето го следващия ми въпрос – кимна Шон. – Какво показват токсикологичните изследвания?
– Още не съм ги получил от лабораторията – мрачно отвърна патологът.
– Което означава, че не можем да изключим самоубийството, поне засега – спокойно рече Шон. – Но възникват и други въпроси: в случай че Тюринг действително се е самоубил, защо го е извършил в Кемп Пиъри? Поддържал ли е някакви отношения с ЦРУ? Работил ли е за тях? Може би е искал, но са му отказали?
Хейс поклати глава.
– Все още не сме проверили всичко. – Обърна се към патолога и попита: – Успяхте ли да определите приблизителния час на смъртта на Райвест?
– Трупът не е престоял във водата чак толкова дълго. Някъде между пет и шест часа. В устата му имаше течност, която най-вероятно е резултат от вътрешен оток. И е доказателство, че смъртта е настъпила от удавяне. Но ще бъда сигурен едва след като го отворя и проверя дали има вода в белите му дробове.
– Пет-шест часа значи. – Хейс се замисли и погледна часовника си. – Ако вземем под внимание времето, когато трупът е бил открит, това означава, че се е озовал във ваната някъде между един и два часа след полунощ.
– Малко след като се разделихме – добави Шон. И горе-долу по времето на появата на Чамп пред жилището му. – Беше пил доста. Няколко коктейла, след което премина на червено вино.
– Благодаря за информацията. – Съдебният лекар си записа нещо в бележника.
– Възможно ли е да бил толкова пиян, че да е паднал във ваната и да се е удавил? – попита Хейс. – Нямаше ли да се свести от водата, попаднала в носа и устата му?
Съдебният лекар поклати глава.
– Не е задължително, особено ако е бил много пиян, а не само полузаспал. – Когато си тръгнах, той наистина спеше – отбеляза Шон. – Не виждам какво би го накарало да стане с намерението да се къпе.
– Все пак е възможно – възрази лекарят. – Може би е повърнал и е искал да се измие.
– Когато си повърнал върху дрехите си, едва ли ще чакаш да се напълни ваната. Ще предпочетеш душа – отвърна Шон и изведнъж замръзна.
– Правилно – кимна Хейс, без да забелязва изражението на лицето му. Сега накъде? – попита той, след като се настаниха в колата.
– Искам да огледам повторно банята! – отвърна Шон, без да крие възбудата си. – Току-що разбрах нещо важно!
– Какво?
– Лен Райвест е бил убит.
