Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 28 страниц)
79
Шон се придвижваше на метър под повърхността на водата, използвайки уред за придвижване под вода, на който помагаше с равномерни тласъци на плавниците. Дишаше благодарение на малката кислородна бутилка, прикрепена директно към маската. Към глезена му беше привързана торба от непромокаема материя. Общо взето, екипировката за операцията беше доста импровизирана, събрана в последния момент. Това предполагаше хиляди начини за провал и само няколко с шанс за успех.
Името на песента доказа, че е на прав път. Преди години окръг Шенандоа се е наричал окръг Дънмор. Макар и далечна, връзката между двете наименования сочеше в една-единствена посока: към ловната хижа Порто Бело на територията на Кемп Пиъри. Без съмнение това е била крайната цел на Мънк Тюринг. За да разбере каква е била тя, той трябваше да мине по неговия път, въпреки че той го беше отвел до смъртта.
Достигна брега съвсем близо до мястото, на което беше акостирал Мънк Тюринг. Надяваше се Хорейшо Барнс да е успял да привлече вниманието на охраната. В душата му потрепваше слабата надежда, че управата на Кемп Пиъри не вярва някой друг луд да направи опит за проникване след неотдавнашната смърт на Тюринг.
Използването на електрическо фенерче беше изключено. Шон извади от раницата си очила за нощна виждане, сложи ги и натисна копчето. Пред очите му се появи зеленикаво сияние, сред което смътно се очертаваха контурите на терена. Не беше кой знае какво, но друг начин за придвижване в мрака нямаше.
Шон скри уреда за придвижване под вода в храстите и запълзя към оградата, откъдето връщане назад нямаше. Спря на известно разстояние от нея и включи малък апарат, чиято единствена функция беше да регистрира наличието на електрическо напрежение. Насочи го към оградата и зачака зелената лампичка да светне. В следващата секунда тя се появи. Това означаваше, че по оградата не тече ток и че върху нея липсват сензори за наблюдение.
Според събраната предварителна информация Шон беше наясно, че ЦРУ бе отхвърлило идеята да харчи пари и време за сигурността на отдалечените райони. За сметка на това охраната на съоръженията в действащата база беше на изключително високо ниво – една смъртоносна и високо ефективна машина. По тази причина Шон разчиташе на Хайнрих Фукс, който вероятно бе единственият затворник, успял да се измъкне от военнопленнически лагер.
Но в момента му се струваше наивно и нелепо да залага свободата, а вероятно и живота си на карта, която се беше оказала печеливша преди повече от шейсет години. Изведнъж го обзе страх, който граничеше с паника. Проснал се в червеникавата кал на брега на реката, той се готвеше да проникне в една от най-добре охраняваните секретни бази на Съединените щати. Прииска му се моментално да се гмурне в подканящите води на реката и да се прибере у дома. Но не можеше дори да помръдне. Беше като парализиран.
После нещо го докосна по рамото и той едва не изкрещя. Спряха го топли устни, долепили се до ухото му.
– Спокойно, Шон – прошепна Мишел. – Ще се справим заедно.
Обърна се. Тя беше коленичила до него. Изражението на лицето й му каза всичко. Той стисна ръката й и леко кимна. Как изобщо се беше усъмнил в нея, по дяволите? За такива операции тя бе по-подготвена дори от самия него!
Парализата и паниката изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Той напълни дробовете си с въздух и запълзя напред, следван от Мишел. Стигнаха до оградата. Тя остана да наблюдава, а той извади ножици за метал и проряза малка дупка в мрежата. Прехвърлиха раниците си и се промушиха през нея, след което Шон старателно закрепи мрежата на мястото й. Обърнаха се и потънаха в гората.
Няколко минути по-късно спряха и Шон извади картата на Хайнрих Фукс. Полетата й бяха покрити с изчисленията, които бяха направили заедно преди началото на операцията. Наложи се да рискуват и да включат фенерчето.
Фукс не бе маркирал входа на тунела. Но и да го беше направил, той отдавна щеше да е заличен от времето. Но Мънк Тюринг им бе помогнал, добавяйки под картата посоките на компаса, пътеките за придвижване и всичко останало. А ключът към пълното разшифроване беше поверил на дъщеря си. Шон си даваше ясна сметка, че Мънк не беше рискувал живота си просто за да измине пътя за бягство на немския военнопленник. Несъмнено бе имал друга, далеч по-важна причина да го направи.
Следвайки указанията на Тюринг, те се отправиха на северозапад и се озоваха на малка, заобиколена от брези полянка. Това беше мястото. Шон започна да измерва разстоянието с крачки, но Мишел го спря.
– Колко висок е бил Тюринг?
– Един и седемдесет.
– Ти си със седемнайсет сантиметра по-висок – прошепна тя. – Нека аз измеря разстоянието.
Направи го с по-малки крачки от нормалните за нея. Мънк Тюринг трябва да е бил изключително прецизен човек, помисли си Шон, докато гледаше как Мишел се промъква между дървета и храсти, които изглеждаха абсолютно лишени от човешко присъствие. Въпреки това беше сигурен, че всеки момент ще открият входа на тунела.
Отпусна се на колене и започна да опипва земята. За маркировка служеха дълги и жилави ластари, които се вписваха в терена напълно естествено. Тайният вход беше маркиран с V а не с обичайното X. Буквата на Виджи, която присъстваше и в писмото. Присъедини се към Мишел и двамата започнаха да ровят с ръце земята.
Скоро напипаха дебела дъска и започнаха да я теглят нагоре. Оказа се, че тя е част от солиден дървен капак с размери метър на метър, под който зейна дълбока дупка.
Влязоха в нея, увиснаха на ръце и бавно разтвориха пръсти. Приземиха се меко на пръстения под на тунела, който се оказа на около два метра под дупката. Мишел се покатери на раменете на Шон и дръпна капака на мястото му.
– Мънк е използвал въже, което е пуснал вътре, преди да скочи – прошепна тя и посочи с ръка към стената. – Иначе не би могъл да затвори входа.
– И аз нося въже – отвърна Шон. – На връщане пак ще те повдигна, за да го завържеш горе.
Уверили се, че капакът е на мястото си, те рискуваха да включат фенерчето. Тунелът се спускаше надолу, таванът беше твърде нисък за високи хора. Стените бяха от червеникава глина, сухи и солидни, подсилени от масивни дървени подпори, които минаваха и под тавана.
– Едва ли отговарят на елементарните изисквания за сигурност на рудниците – нервно прошепна Мишел. – Хайнрих Фукс ли ги е поставил? Според мен е непосилна работа за сам човек.
– Тук са работили и други пленници, но само той е успял да се измъкне – отвърна Шон.
– Защо?
– Защото след края на войната останалите са били освободени, може би малко след прокопаването на тунела. Но Фукс е останал пленник.
– Защо?
– И аз като Хорейшо отделих малко време за исторически справки. Ако Хайнрих Фукс е бил корабен радист, той положително е познавал „Енигма“. След края на войната съюзниците са оставили в плен всички, които са знаели шифъра. Не са им позволили да се върнат в родината си, за да използват познанията им.
– Въпреки капитулацията на Германия?
– Точно така. След края на бойните действия мнозина нацистки лидери и висши германски офицери са се пръснали по света. Съюзниците не са искали сред тях да се окажат шифровчици, които да им съобщят, че съюзниците са разбили „Енигма“, и които лесно биха им помогнали да създадат нова комуникационна мрежа.
– Още едно доказателство за ползата от историята в съвременния живот – кимна Мишел.
– Винаги съм бил на това мнение – отвърна Шон. – Хайде, да вървим.
80
„Боинг–767“ притежаваше мощни двигатели, допълнителни резервоари за гориво и всичко останало, необходимо за дългите презокеански полети. Широкият му корпус се наклони наляво и се насочи към бреговата линия на Съединените щати. Не след дълго прелетя над Норфък, щата Вирджиния, и започна да се снижава. Машината не беше регистрирана нито в международна, нито в американска компания, не беше частна собственост и не принадлежеше на никоя от големите военни корпорации. При нормални обстоятелства липсата на тези характеристики в самолет, прелитащ над една от ключовите военновъздушни бази на страната, би предизвикала светкавична реакция. Във въздушното пространство над Норфък биха се появили изтребители прехващачи, които бързо биха насочили неизвестния самолет за принудително кацане на най-близкото летище.
Обстоятелствата в случая не бяха нормални. В базата не прозвучаха сирените за тревога, пилотите не хукнаха към готовите за бой машини. Самолетът без отличителни знаци имаше разрешение от най-високо място да лети над цялата територия на САЩ и да се приземява на летище по свой избор. Боингът продължи полета си спокойно – както го правеше всяка събота вече почти две години. След по-малко от трийсет минути той щеше да спусне колесниците си, за да се приземи на писта, построена изцяло с парите на данъкоплатците. Въпреки че никой от тях не можеше да припари до нея.
Шон и Мишел стигнаха края на тунела и напрегнаха слух. Над главите им се издигаше плътна стена. Току-що бяха преминали под една от най-сложните системи за сигурност на територията на страната. Ако бяха на повърхността, вече щяха да бъдат заловени или ликвидирани.
Спогледаха се, вдигнаха ръце и натиснаха тежкия капак над главите си. Бяха напрегнати до крайност, готови да побегнат при най-малкия шум. Но тишината беше пълна. Капакът се отмести и те предпазливо се изкатериха нагоре. Главите им скоро се показаха от дупката. Краткото включване на фенерчето показа, че се намират в стая с тухлени стени, изпълнена с влажен и застоял въздух.
– Сякаш сме се върнали назад във времето – прошепна Мишел, оглеждайки голите стени, изгнилите подпори на тавана и пръстения под.
– Добре дошла в Порто Бело – кимна Шон. – По всяка вероятност именно тук са държали Фукс и останалите пленници.
Германците бяха прокопали тунела буквално под носа на флотската охрана. В ъгъла се виждаше купчина тухли от полусрутената външна стена.
– Това не ми харесва – поклати глава Мишел. – Имам чувството, че таванът всеки момент ще се срути върху главите ни.
Шон се наведе и вдигна една от тухлите.
– Издържал е повече от двеста години, не виждам защо да не издържи още един час – каза той и насочи фенерчето си към пода. Върху него личаха сравнително пресни следи. – Надявам се, че ги е оставил Мънк Тюринг…
– Добре, но къде е златото? – попита Мишел.
– Все още не сме претърсили къщата – отвърна Шон.
– Предпочитам да открия Виджи, а не съкровище.
– Трябва да побързаме – погледна часовника си той. – Самолетът скоро ще се приземи.
Направиха кратък оглед на приземието и се качиха горе. Първият етаж се оказа абсолютно празен, без никакви мебели. На места личаха следи от някогашната елегантност – най-вече по останките от ламперия, солидната камина и британската корона, гравирана над входната врата. Но годините бяха взели своето. Помещението беше занемарено и изоставено, а елегантността му отдавна се беше превърнала в спомен. Въпреки това те се оглеждаха с трепет, обзети от респект към мястото, където легендарни военачалници като Уошингтън, Джеферсън и Адамс се бяха сражавали за независимостта на Америка.
От пръв поглед личеше, че запуснатото място никога не е представлявало интерес за ЦРУ. Разбраха защо в момента, в който надникнаха през напуканото оловно стъкло на един прозорец. Наоколо нямаше нищо, с изключение на тясна ивица застояла вода.
– Каналът, който води до Йорк – поясни Шон. – При прокопаването на тунела Фукс и колегите му са се придържали към извивките му с надеждата, че ще стигнат до реката, а оттам и до свободата.
Каналът беше важен и за конкретната им задача, тъй като бе съвсем близо до края на самолетната писта.
Претърсиха основно изоставената къща, за да бъдат сигурни, че Виджи не е там. Съкровище също нямаше. Излязоха навън и се насочиха предпазливо към водата. Мишел се обърна. Къщата беше построена върху равна поляна, пред входа й се издигаха две вековни дървета. Предната част на плоския покрив беше покрита с дебели каменни плочи, а под него се виждаше редица от тесни прозорчета. Отгоре стърчеше висок зидан комин. Цялата къща беше тухлена, е изключение на малката, опасно наклонена веранда, която беше изцяло дървена.
– Видях тази къща от въздуха, когато летяхме с Чамп – прошепна тя.
– Сигурен съм, че Мънк е поискал да се разходи с него по същата причина – кимна Шон. – Целта му е била да провери дали ловната хижа е обитавана и какво има около нея.
Минута по-късно се потопиха във водите на канала и поеха на изток, следвайки извивките на тунела с почти математическа точност. До този момент не бяха открили следи от човешко присъствие. Но и двамата си даваха ясна сметка, че това можеше да се промени мигновено, а човешкото същество насреща им положително щеше да носи автомат и да изгаря от желание да им види сметката.
81
Самолетът с изключени светлини се плъзна над гората около Бабидж Таун, прелетя над река Йорк и металните заграждения, след което меко се приземи на гладката трикилометрова писта. Спря доста преди края й, използвайки обратната тяга на двигателите и мощните спирачки.
Пилотите обърнаха машината и я насочиха към широка асфалтирана ивица в далечния край. Там вече ги чакаха малък автобус, хамър и товарен камион. Свистенето на двигателите бавно утихна. Подвижната стълба се приближи към вратата в задната част на корпуса. Тя се отвори и по стъпалата заслиза дълга върволица от хора. Камионът се приближи на заден ход към товарното отделение.
Шон и Мишел пропълзяха към оградата на пистата и проследиха цялата дейност благодарение на очилата за нощно виждане. Камерата на Шон, пригодена за снимки в отсъствието на светлина, записваше всичко.
Мишел трепна при вида на първия човек, който заслиза по подвижната стълба. Беше облечен в костюм, а главата му беше покрита с традиционната арабска кафия. След него се спуснаха още десетина души в същото облекло.
Мишел дръпна Шон за ръката и посочи към опашката на самолета, откъдето разтоварваха каргото. Сред куфарите и саковете се виждаха няколко обемисти бали, опаковани в черно фолио.
– По дяволите! – възкликна Шон. – Дали е това, за което си мисля?
Миг по-късно до малкия автобус спря рейндж роувър, от който слезе някаква жена.
Шон замръзна от изненада. Облечена в бежов костюм с панталон, Валъри Месълайн се насочи към групичката араби и започна разговор с тях. На верижка на шията й висеше бяла карта, вероятно служебен пропуск. Тази жена беше служителка на ЦРУ и артистка от световна класа, успяла да го накара да повярва на тъжната й история.
Мишел забеляза смайването му и тихо подхвърли:
– Валъри?
Той само кимна.
Групичката пътници се насочи към автобуса, но Валъри остана на пистата, продължавайки разговора си с един от арабите. И двамата хвърляха чести погледи към балите, свалени от товарното отделение на самолета. В един момент Валъри се приближи до една от тях, потупа я и се засмя на нещо, казано от арабина.
После двамата се качиха в рейндж роувъра и последваха автобуса с останалите пътници вероятно към съседния комплекс, отбелязан на сателитната карта.
След като разтовариха, мъжете около опашката на самолета се качиха в хамъра и последваха автобуса. Останаха само двама, които се отправиха към камиона. Моторът изръмжа и машината се насочи право към Шон и Мишел.
– Назад! – напрегнато прошепна той и те бързо запълзяха обратно.
Камионът спря пред близкия железен портал. Единият от мъжете слезе да отключи и махна с ръка на колегата си. Тежката машина се плъзна навън и спря да изчака човека, който заключи портала и тръгна към кабината.
Мишел свали презрамките на раницата си.
– Върни се в Бабидж Таун и покажи на Мъркъл Хейс всичко, което записа с камерата – обърна се тя към Шон. – После се върни и чакай да ти се обадя.
– Да чакам да ми се обадиш? – погледна я с недоумение Шон. – Какво си намислила?
– Видеозаписът не е достатъчен. Искам да проверя какво съдържа товарът.
Преди Шон да успее да реагира, тя се стрелна след камиона. Настигна го бързо и ловко се шмугна под каросерията, вкопчвайки се в металната рама.
Шон буквално се вцепени от изненада.
Докато партньорката му изчезваше в мрака под шасито на камиона, той продължи да лежи в калта на най-секретната база на ЦРУ, очаквайки всеки момент да получи инфаркт. В крайна сметка се успокои, макар че нямаше представа как успя да го постигне. Пъхна раницата на Мишел в своята и запълзя обратно към историческия паметник, наречен Порто Бело. По вода от него го деляха не повече от петстотин метра, но той имаше чувството, че са петстотин километра.
Не само Шон остана озадачен от импулсивното решение на Мишел. Самата тя бе силно разколебана и на няколко пъти беше на ръба да пусне рамата, да изчака отдалечаването на камиона и да хукне обратно към партньора си. Но нещо в нея не й позволяваше да го стори.
До слуха й достигнаха шумове, различни от ръмженето на мотора и подрънкването на каросерията. Вероятно наближаваме външния портал, реши тя, докато камионът намаляваше ход. За момент я прониза страх. Ами ако прегледат машината, преди да напусне базата? Веднага отпъди тази мисъл. Едва ли някой щеше да го погледне.
Миг по-късно порталът се отвори с пронизително скърцане, камионът излезе на улицата и започна да набира скорост. Крайниците й започнаха да отмаляват, но вече нямаше избор. Падането в момент като този означаваше счупена глава, ако не и нещо по-лошо. За миг зърна колелата на кола, която ги задминаваше.
Няколко минути по-късно камионът напусна пътя и пое по покрита с чакъл алея. После отново излезе на асфалт, намали скоростта и спря. Двата чифта крака излязоха от кабината и се отдалечиха. Мишел изчака стъпките да заглъхнат, отпусна се на земята и внимателно изпълзя встрани, противоположно на посоката, в която изчезнаха мъжете.
Надигна се и се огледа. Въпреки тъмнината мястото й се стори познато. В следващия миг долови приближаващите се стъпки и изтича към близката постройка. Залепи се за стената, предпазливо надникна зад ъгъла и дъхът й спря. Вече знаеше къде е попаднала.
82
Шон се върна на полянката пред Порто Бело, без да бъде видян от никого, и бавно пое по изгнилите стъпала към верандата. Едно от тях се счупи под тежестта му – толкова внезапно, че нямаше време да реагира. Полетя надолу, нещо остро прониза крака му и той неволно изкрещя от болка. Ехото около проклетото място поде крясъка, разнасяйки го надалеч в нощта.
Стори му се, че бе включил скрита аларма, после му се счу тропот на крака и възбуден лай на обучени кучета. Замръзна на място и затаи дъх. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, докато се увери, че всичко е плод на въображението му. Размърда се и направи опит да се измъкне от рухналото стълбище, мълчаливо проклинайки кралския губернатор, предпочел за строителен материал дървото вместо солидните тухли. Пръстите му предпазливо опипаха дълбоката драскотина на бедрото, от която течеше кръв.
Закуцука към къщата и бързо се спусна в мазето. Миг по-късно се спъна в някакво невидимо препятствие, залитна и се блъсна в стената. Ударът беше толкова силен, че изби една от тухлите в нея. Шон изруга, надигна се на колене и разтърка ожулените си ръце. После очите му попаднаха на малката дупка от падналата тухла, зейнала на няколко сантиметра от пода. Включи фенерчето и го насочи към нея. Зад дебелата носеща стена нещо проблесна.
– Мамка му!
Шон грабна една дъска, вкара я в дупката и натисна силно. Пропуканата мазилка бавно поддаде. Той бръкна и издърпа блещукащото парче метал, без да обръща внимание на драскотините по ръцете си.
Оказа се златна монета. Отдолу се виждаше още нещо – скъпоценен камък. Избърса прахта от него и го вдигна пред очите си. Прекрасен, наситено зелен смарагд. Шон трескаво разшири дупката и насочи фенерчето надолу. На светлината видя голямо златно кюлче, под което бяха пръснати още монети. Това беше съкровището на лорд Дънмор, което съвсем не се изчерпваше само със злато. От състоянието на стената около дупката личеше, че някой го беше открил преди него и този някой най-вероятно бе Мънк Тюринг.
Ето какво бе споделил с него Хайнрих Фукс от благодарност, че му е помогнал да се върне в Германия, бавно осъзна Шон. Съкровището беше нещо много повече от царски откуп. А оценката на Фрийман се оказа погрешна – Дънмор не е бил тъп британски благородник, а хитър и съобразителен човек, скрил златото във фалшивата основа на стената по изумително изобретателен начин. Стотици години по-късно то е било открито случайно от германски военнопленник, търсещ пътя към свободата.
Свел поглед към дланите си, Шон си даде сметка и за още една мистерия, отново свързана с Мънк Тюринг. Усмихна се. После изведнъж наостри уши, усмивката му се стопи. Този път нямаше грешка. До слуха му достигна тропот на бягащи крака, който се приближаваше към ловната хижа.
Грабна две тухли и ги пъхна в процепа, после пусна смарагда и златната монета в раницата си и хукна към замаскирания вход на тунела. Шмугна се вътре и бързо намести тежкия капак на мястото му.
Забравил за раната в бедрото, той се обърна и хукна по обратния път.
Разбра, че е прецакан, едва когато се добра до другия край. Погледна към отвора на около метър над главата си и застина. Нямаше за какво да се залови, дори да беше в състояние да отскочи с ранения си крак. Първоначалният замисъл беше неприложим, тъй като Мишел трябваше да се покатери на раменете му и да отмести капака.
Почакай малко, нареди си той. Как го бе направил Хайнрих Фукс, ако действително бе избягал сам? Отпусна се на колене до една от разхвърляните по земята греди, край които бяха минали на влизане. Трескаво заби нокти в пръстта и я разрови. Не след дълго пред очите му се появи напречно закована дъска, после втора, трета. Предположението му се оказа вярно – беше полузаровена в почвата грубо скована стълба, престояла там през всичките години след бягството на Фукс.
Шон я вдигна и внимателно я опря в стената под капака. Явно Хайнрих Фукс е бил не по-малко педантичен от Мънк Тюринг. Най-горното стъпало легна стабилно върху дървеното трупче, вкопано в земята точно за тази цел. Той преметна раницата на гърба си и се покатери. Отмести капака, излезе на повърхността и издърпа стълбата след себе си. После изведнъж спря. Стълбата вероятно щеше да трябва и на Мишел, в случай че не беше успяла да се измъкне от базата с онзи камион. Но от тунела долетя шум, който бързо прогони тази мисъл от главата му. Вътре вече имаше хора, което означаваше, че партньорката му няма как да го използва. Захвърли стълбата в шубраците, обърна се и започна да отмерва крачките по посока на гората. Но и оттам вече долитаха обезпокоителни шумове. Към тъмното небе се стрелна сноп ярка светлина, примигна и изчезна. По дяволите! Шон светкавично залегна и дръпна шнура на раницата си.
Няколко секунди по-късно мъжът спря на сантиметри от него. В ръцете си държеше готова за стрелба автоматична карабина МР5, лицето му беше почернено с маскировъчна боя, очите му внимателно опипваха земята. Без да губи време в безполезно изчакване, Шон се прицели и натисна спусъка. Мъжът бавно се свлече на земята. Шон прибра пистолета със зашеметяващи патрони, изтича към жертвата си и сръчно разкопча колана му. На него бяха окачени револвер, белезници, палка и най-главното – две бойни гранати. Той ги отдели, пъхна останалото в раницата си и потъна в гората.
Пое надясно, за да прибере екипировката си. Но за нещастие шумът идваше именно от тази посока. Спря, издърпа щифта на една от гранатите и с всичка сила я метна наляво. После се просна по корем и затисна ушите си с длани. Пет секунди по-късно Кемп Пиъри се разтърси от оглушителна експлозия.
Разнесоха се викове и тропот на бягащи крака, но Шон продължаваше да лежи на земята. Десет секунди, двайсет секунди, минута. Скочи и забравил всякаква предпазливост, хукна в избраната посока.
Две минути по-късно се промуши през дупката в оградата и бързо откри уредите за придвижване под вода. Взе само единия, а другия остави на място – ако все пак потрябва на Мишел.
От юг долетя бръмченето на извънбордов мотор, включен на максимални обороти. Без да се бави повече, Шон нахлузи кислородната маска и се потопи в реката. Гмурна се на недостижима за витлото на лодката дълбочина и се насочи към отсрещния бряг. Стигна до него за броени минути, изскочи на повърхността и се огледа. Намираше се на около двеста метра от хангара за лодки на Бабидж Таун. Беше задъхан от бързото плуване, но нямаше време за почивка. Изскочи от водата и хукна към близката горичка. Там разрови изсъхналата шума и измъкна скритата предварително раница. Свали леководолазния костюм и се преоблече в обикновени дрехи, после прибра екипировката в раницата и я засипа с изсъхнали листа. Забави се колкото да прехвърли записа от видеокамерата на външен носител, след което хукна към Бабидж Таун. Неизвестно защо имаше чувството, че трябва да е там, колкото по-скоро – толкова по-добре. Чувстваше, че трябва да открие Мишел, преди да е станало късно.
