Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)
63
Шон не успя да намери жив свидетел за присъствието на Чамп в Барака № 2 по времето на убийството. Това автоматично върна името на учения в списъка на заподозрените за убийството на Лен Райвест. Телефонът на Шон иззвъня, докато пътуваше към къщичката на Алиша.
– Получихме съобщение от собствениците на Бабидж Таун – осведоми го Джоун.
– Кои са те?
– Не знам.
– Как тогава реши, че съобщението е от тях?
– Използваха предварително уточнените пароли и начин за връзка. След убийството на Райвест те променят становището си за присъствието ни в Бабидж Таун. Но ако все пак демонстрираш някакъв напредък…
– Джоун! – нетърпеливо я прекъсна Шон. – Скъсвам си задника, за да направя точно това! Едва ли си виждала по-високи каменни стени от тези, които ни заобикалят тук! На всичкото отгоре още не знаем кой ни плаща!
– Все пак си открил нещо, така ли?
Той се поколеба само за миг, след което я информира за германските военнопленници.
– Нима мислиш, че това има нещо общо със смъртта на Мънк Тюринг? – засече го тя.
– Възможно е. Много ще ми помогнеш, ако успееш да изровиш отнякъде списък с имената на германските военнопленници, които са били затворени в Кемп Пиъри по време на войната. Надявам се, че след като успя да уточниш маршрута му в Англия, ще можеш да направиш същото и за Германия. Аз от своя страна ще се опитам да надникна в задграничния му паспорт, разбира се, ако успея да го измъкна от ФБР.
– Ще видя какво мога да направя. Имаш ли идея къде по-точно е бил в Германия?
– Никаква.
– Чух, че си поискал средства за екипировка.
– Има такова нещо.
– Но не си дал никакви подробности.
– Нищо необикновено, повярвай ми.
– В такъв случай можеш да ми кажеш за какво става въпрос.
– Джоун, ако не искате да отпуснете средствата, просто ми кажи. Открил съм на добра цена нещата, които ми трябват. Част от тях могат да се вземат и под наем.
– Не оспорвам разходите.
– В такъв случай за какво става въпрос?
– Имам чувството, че криеш някаква информация от мен.
– Когато имам конкретни резултати, ти ще си първата, която ще ги научи.
– Какво е положението с твоята откачена партньорка?
– Какво имаш предвид, по дяволите? – вцепени се от изненада той.
– Аз също си имам източници – лаконично отвърна Джоун.
– Тя е добре.
– Сигурна съм. Но ако приемеш един приятелски съвет, не разчитай на една психически неуравновесена личност да ти пази гърба в кризисна ситуация.
– Гърбът ми си е окей.
– На мен ли го казваш? – иронично подхвърли тя. – Убедена съм, че това се отнася и за някои други части на тялото ти. Но ако говорим сериозно, трябва да повторя, че човек никога не трябва да оставя живота си в ръцете на приятели. Трима души вече намериха смъртта си, Шон. Никак не ми се ще четвъртият да си ти!
Линията прекъсна, а Шон се прокле за обзелите го съмнения в стабилността на Мишел. Какво щеше стане, ако тя изпаднеше в криза точно когато са на територията на секретната база? Нямаше ли да доведе до смъртта и на двамата?
64
На другата сутрин Мишел тръгна да търси Виджи, но момиченцето беше изчезнало. Алиша работеше, а охраната само за миг бе изпуснала детето от погледа си. Мишел си спомни за разговора им от предишния ден и хукна по пътеката към реката.
Стигна да пристана за по-малко от пет минути и веднага забеляза, че един от каяците липсва. Обърна се и трескаво огледа реката. Водата беше разпенена от наближаващата буря, течението беше значително по-силно. Тресна гръмотевица, в ноздрите я блъсна озонът на настъпващия дъжд.
После до ушите й долетя писък, от който цялата настръхна.
– Помощ! Помощ!
Мишел изтегли двуместен каяк от стапела до вратата на хангара, хвърли вътре гребло и навито на ролка въже и го понесе към пристана. Миг по-късно беше във водата и с мощни загребвания се насочи към средата на реката.
– Помощ!
В далечината й се мярна червено петънце. След няколко бързи загребвания Мишел се приближи и успя да зърне преобърнатата лодка на Виджи. Детето се беше вкопчило в нея, но силното течение я влачеше надолу. Мишел удвои усилията си и каякът полетя напред. От месеци не беше гребала и доста бързо остана без дъх. Възстанови се светкавично, за броени секунди. Небето над отсрещния бряг се разцепи от ослепителна светкавица, последвана от оглушителен тътен. Земята сякаш се разтърси.
Писъците на Виджи се чуваха вече съвсем наблизо. Заковала очи в нея, Мишел остави физическите усилия на мускулите си. Пет минути по-късно, след поредица ослепителни светкавици и оглушителни гръмотевици, тя се изравни с преобърнатия каяк. Протегна греблото по посока на детето в момента, в който от небето рукна истински порой. Тежките дъждовни капки буквално жилеха лицето й.
Виджи отказа да се залови за протегнатото гребло и упорито стискаше ръба на преобърнатата лодка.
– Тук съм, Виджи – подвикна с престорено спокойствие Мишел. – Всичко ще бъде наред, чуваш ли?
– Ще се удавя! – отвърна с треперещ глас Виджи. – Не нося спасителна жилетка!
– Няма да се удавиш! Пусни лодката с едната си ръка и хвани греблото!
– Не мога!
– Можеш, Виджи!
Над главите им блесна гръмотевица. Толкова близо, че космите по тила на Мишел се изправиха от могъщия електрически заряд.
– Хвани греблото, Виджи! – изкрещя тя. – Веднага!
Виджи не помръдна, но течението свърши работата вместо нея. Тласъкът на водата откъсна пръстите й от преобърнатия каяк, тя нададе силен писък и потъна.
Мишел уви въжето около глезена си и завърза другия му край за халката на носа.
– Помощ! – изпищя Виджи, изскочила за миг на повърхността.
Мишел се гмурна. Водата беше мътна и тя започна да търси тялото на детето повече пипнешком, отколкото с помощта на зрението си. В крайна сметка успя да я хване, сграбчи я за косата и я повлече нагоре. Миг по-късно главите им изскочиха над водата. Виджи кашляше и плюеше задавено.
Мишел се огледа. Каякът беше на двайсетина метра от тях и бързо се отдалечаваше. Въжето около глезена й беше опънато като струна. Тя натисна Виджи да легне по гръб, подложи ръка под кръста й и успокоително подвикна:
– Държа те, скъпа, не се бой. След малко ще стигнем до лодката и всичко ще свърши. От теб искам да се отпуснеш и да не се дърпаш, ясно?
Усетила, че не потъва, Виджи бързо се успокои. Мишел си даваше сметка, че опасността все още не е отминала, тъй като подхванатият от течението каяк ги теглеше силно. Изборът не беше голям – или да пререже въжето и да се добере до брега с плуване, подкрепяйки Виджи, или да издърпа каяка със свободната си ръка и да се прехвърлят в него. Но и двете възможности имаха своите недостатъци, особено на фона на усилващата се буря.
Мишел плуваше отлично, но въпреки това започна да се уморява. А брегът все още беше далеч. Можеше да използва течението, но рано или късно трябваше да се бори с него, за да стигне до сушата. Не знаеше дали ще й стигнат силите. Дори не искаше да мисли, че ще се наложи да избира кого да спаси – себе си или Виджи. На практика бе решила дилемата още в мига, в който скочи във водата. Или двете, или никой.
Въжето стягаше глезена й толкова силно, че беше невъзможно да държи Виджи както трябва. С цената на върховни усилия тя успя да се освободи от него и каякът бързо изчезна надолу по течението.
Надигна глава над водата и се огледа. Трябваше да стигнат до брега по най-бързия начин. Стисна Виджи през врата и задвижи краката си с максимално усилие. Свободната й ръка загреба по посока на сушата.
Бурята се разрази с пълна сила точно над главите им. Ушите й се изпълниха с грохота на гръмотевиците, свиренето на вятъра и тежкото скърцане на дърветата по брега. Виджи започна да трепери, очевидно усетила напрежението в спасителката си.
Мишел чу боботенето на мотора едва когато лодката се изравни с тях. Две силни ръце издърпаха Виджи от прегръдката й, а после сториха същото и с нея. Прегърнала скимтящото дете, Мишел се отпусна на напречната дъска и вдигна поглед към Чамп Полиън, който се беше концентрирал в управлението на лодката. Насочиха се право към пристана на Бабидж Таун.
Уверила се, че Виджи е настанена на сигурно място, тя се изправи до него.
– Благодаря. Там наистина стана опасно.
– Бях излязъл на разходка – лаконично съобщи той. – Видях как лодката на Виджи се преобърна и опитите ти да я спасиш. Веднага запалих моторницата, защото само с нея можех да ви помогна.
След минута стигнаха до кея и Чамп им помогна да се прехвърлят на дебелите дъски. Детето се движеше с видими усилия.
– Сигурна ли си, че е добре? – загрижено попита Чамп.
– Да, само е уплашена.
– Не мога да я виня.
Мишел прегърна Виджи през раменете и бавно я поведе нагоре по пътеката. Чамп ги изпрати до къщата на Алиша.
– Ако пилотираш толкова добре, колкото управляваш лодка, утрешната разходка ще бъде истинско удоволствие – вметна Мишел.
– Всъщност имаш ли нещо против да я отложим с един ден? – смутено я погледна той. – Трябва да свърша една неотложна работа.
– Няма проблем, Чамп. Когато ти е удобно.
Полиън свенливо се усмихна, промърмори нещо и се отдалечи.
– Ти ми спаси живота, Мик – рече Виджи, след като се преоблякоха в сухи дрехи.
– Заслугата е на мистър Чамп – поклати глава Мишел, сбърчи вежди и строго попита: – А на теб как ти хрумна да излезеш в реката сама?
Виджи сведе очи към ръцете си, лицето й посърна като увехнало цвете.
– Аз… Просто исках да бъда сама.
– Можеш да го направиш по много други начини, без да се излагаш на опасност.
– Благодаря ти, че ми спаси живота – повтори Виджи.
– Радвам се, че се случих наблизо.
Виджи седна зад пианото и започна да свири. Меко и нежно, без следа от бурните чувства, които демонстрира последния път. Мелодията беше бавна и тържествена, почти като погребален марш. През цялото време очите й не се отделяха от Мишел.
Звуците бавно затихнаха и в стаята се възцари тишина.
– Прекрасно, Виджи – промълви Мишел. – Каква беше тази музика?
Виджи стана и мълчаливо пое нагоре по стълбите. Миг по-късно вратата на стаята се затвори след нея.
* * *
Мощният двигател на осемметровата твърда надуваема лодка с лекота пореше неспокойните води на река Йорк. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд, който сякаш не забелязваше бурята. На плоската палуба лежеше каякът на Мишел, от задната му халка висеше дълго въже. Уитфийлд завъртя ръчката на газта и лодката се стрелна към яхтения пристан на Бабидж Таун. Минута по-късно бордът опря в кея. Той прехвърли каяка на плаващия понтон и се върна в лодката. Лицето му за миг се изкриви от болка. Беше облечен с жълто непромокаемо яке и къси панталони в цвят каки, разкриващи мускулестите му силно загорели крака. Десният беше осеян с белези и при дъжд неизменно започваше да го наболява.
Той подаде газ, лодката подскочи и се стрелна напред. Носът й се насочи към отсрещния бряг под ъгъл от четирийсет и пет градуса. След броени секунди лодката и шефът на Кемп Пиъри се превърнаха в точица, която бързо изчезна.
65
Рано на следващата сутрин от бурята нямаше дори следа. Мишел и Шон отново се срещнаха на изолираното място, на около километър и половина от Бабидж Таун. Предишната вечер тя му разказа за премеждието в реката, а той на свой ред й съобщи новината за разклатеното алиби на Чамп Полиън. Целта на настоящата среща беше да обсъдят подробностите далеч от подозрителните очи и уши на обитателите на градчето.
– Я ми разкажи отново за решението на Виджи да гребе по време на буря – рече Шон.
– Обяснението й беше, че искала да бъде сама.
– Или да огледа Кемп Пиъри отблизо.
– Но защо да го прави?
– Не знам.
– А ти какво откри?
– Разговарях с Хейс – отвърна Шон. – Успял е да хвърли едно око на паспорта на Мънк, който действително е пътувал до Германия.
– Знае ли се къде?
– Кацнал е във Франкфурт. Това е всичко, което ми каза Хейс. Обадих се на Джоун и я помолих за допълнителни сведения. – В ръцете му се появи руло хартия, което разстла върху покрива на джипа. – Това е увеличено копие на сателитната карта на Кемп Пиъри, която заснех в офиса на Фрийман. Чух различни цифри, но в най-общи линии базата заема площ от около четирийсет квадратни километра, в голямата си част девствени гори. Както вече знаем, тялото на Мънк е било открито сравнително близо до самолетната писта. Южно от нея се намират няколко бункера, а отвъд тях има малко пристанище. – Пръстът му се плъзна по редица точки, обозначени върху картата. – Това по всяка вероятност са селищата, за които спомена Фрийман. Ето го Биглърс Мил, тук е Порто Бело, а отвъд него Куинс Лейк и Магрудър. На запад основният комплекс граничи с междущатска магистрала шейсет и четири, а на юг с Националния исторически панорамен път. – Показалецът му се заби в едно отдалечено кръгче на картата. – А тук е центърът за доставки на флота Чийтам Анекс.
– Южно от пистата има едно дълбоко врязано в сушата заливче на река Йорк – отбеляза Мишел.
– Което положително се охранява добре – добави Шон. – Най-вероятно е минирано.
– Значи се прехвърляме през оградата – тръсна глава Мишел. – Пристигна ли екипировката?
– Да – кимна Шон, после се облегна на джипа и внезапно добави: – Не искам да се прехвърляме през оградата, Мишел. Това е пълна лудост. Дори да са разминем с куршумите, със сигурност ще ни пъхнат в затвора до края на живота ни. Просто не мога да ти позволя да го направиш.
– Ако си намислил да отидеш сам, забрави.
– Ако Джоун се добере до маршрута на Мънк в Германия, може би няма да се наложи да поемаме този риск.
– Но маршрутът му най-вероятно няма да има нищо общо със сегашната ситуация – отбеляза тя.
– А Виджи? Забрави ли за „кодовете и кръвта“?
– Не съм, но по тази линия няма нищо ново – поклати глава Мишел. – След инцидента в реката тя е унила и вглъбена в себе си – нещо напълно разбираемо. Но най-непонятна за мен е промяната в начина й на свирене. Обикновено подхвърляше едно „харесвам те, Мишел“, започваше да блъска клавишите с всичка сила и завършваше с „кодове и кръв“, преди да се затвори в стаята си. След инцидента обаче нещата се промениха. Тя ми благодари, че съм я спасила, след което започна да свири някаква тиха и много приятна музика. Сякаш и с нея искаше да ми благодари. Беше много затрогващо. А после…
Мишел рязко замълча, очите й се забиха в неговите.
– И ти си помисли същото, нали? – едва чуто прошепна тя.
– Точно така – кимна Шон и съкрушено добави: – Що за идиот съм бил, за да не го забележа досега?
Двамата се втурнаха към джипа.
Той погледна часовника си.
– Какво стана с поканата на Чамп за въздушна разходка?
– Отложихме я за утре.
– Много добре. Надявам се, че дотогава ще си промениш решението. Обади се на Хорейшо и му кажи да дойде в жилището на Алиша.
– Защо?
– Защото умее да свири на пиано.
66
– След случилото се Виджи днес няма да ходи на училище – каза Мишел, докато крачеха с Хорейшо и Шон към къщата на Алиша. – Но си мисля, че ще посвири за мен.
– Хорейшо си носи магнетофона – отвърна Шон. – Ще стоим настрана, но така, че да чуваме мелодията.
– А после какво? – обърна се да го погледне Мишел.
– Ако се окаже код, ще потърсим помощ. Тук има достатъчно гении, които разбират от кодове. Един от тях познавам лично.
Хорейшо скри магнетофона зад книгите на етажерката до пианото и го включи на запис. После двамата с Шон излязоха на верандата, отделена от коридора чрез мрежеста врата. Прозорецът на стаята беше открехнат достатъчно, за да чуват музиката.
Мишел отиде в стаята на Виджи и я помоли да й посвири.
Момиченцето се подчини, изсвири мелодията и отново се прибра в стаята си. Мишел взе магнетофона и излезе на верандата при двамата мъже.
– Обадих се на Алиша – информира я Шон. – В момента е на работа, но скоро ще бъде тук. Хорейшо, ще можеш ли да запишеш нотите по слух? Така, както ги чуваш?
– Мисля, че ще се справя.
– Чакай, чакай. Мелодията не ти е позната, нали? Може би нотите са някъде тук, трябва просто да ги открием.
– Съжалявам, но този вид музика е прекалено мека за мен – поклати глава Хорейшо. – Предпочитам класическия рок.
Но когато Алиша се появи, той вече беше готов с нотите.
– Мислите, че са някакъв код, така ли? – поинтересува се тя, докато преглеждаше гъсто изписания лист.
– Точно така – кимна Шон.
– За съжаление нотите не предлагат особено разнообразие от символи.
– Така е – въздъхна Хорейшо. – A, B, C, D, E, F и G. Разбира се, те могат да се раздробят на диези, бемоли и прочие.
– Това стига ли, за да ги обработиш, Алиша? – нетърпеливо попита Шон.
– Не мога да кажа, докато не ги проверя. Имате ли приблизителна представа за какво става дума?
Шон погледна Мишел, но замълча.
– Вървете по дяволите! – гневно отсече Алиша, забелязала мълчаливите послания помежду им. – След като ми нямате доверие, търсете си помощ от другаде!
– Добре, добре – разпери ръце Шон. – Трябва да търсиш нещо, което има връзка с Кемп Пиъри, германски военнопленници или тайни полети.
Очите на Алиша се разшириха от учудване.
– Имайте предвид, че аз съм лингвист и математик, а не специалист по дешифриране – бързо се окопити тя.
– Най-добрите дешифровчици в историята са били лингвисти и математици – възрази Шон.
– Все пак ми се ще да разполагам с повече материал, защото Мънк Тюринг никак не беше глупав. Съмнявам се, че кодът му е елементарен.
– Тюринг! – сепна се Шон. – Кодове и кръв! Трябва да е това!
– Кое? – учудено го погледна Мишел.
– Мънк Тюринг е роднина на Алън Тюринг, тоест между тях съществува кръвна връзка. Неотдавна Мънк е отскочил до Англия и е посетил местата, свързани с живота на Алън – човека, който почти сам успял да разбие шифъра на „Енигма“. Сигурен съм, че между тези неща има връзка.
– Е, това все пак е някаква помощ – промърмори Алиша, докато разлистваше страниците на нотите. – Аз имам книги за Алън Тюринг и неговата работа. За кога ви трябва резултат?
– Колкото може по-скоро, защото вече всяка минута е от значение.
67
Подчинявайки се на естественото си желание да бъде близо до водата, Мишел се насочи към пристана с намерението да направи една лека тренировка. Това винаги й помагаше да мисли, а освен това искаше да огледа отблизо подстъпите към базата. Допълнителната информация нямаше да е излишна, особено ако все пак се решат да проникнат там. Видя каяка на понтона и рязко спря.
Как е попаднал тук? – недоумяващо се запита тя.
Половин час във водата беше достатъчен за оглед на базата от различни страни. Мрежестата ограда не представляваше трудност, но после? За пръв път си зададе въпроса какво ще стане с тях, ако наистина ги заловят. И какво могат да открият сред хилядите декари девствена, покрита с гори местност? Нима си заслужаваше да рискуват живота си? Шон очевидно се колебаеше, но какво щеше да стане, ако все пак решеше да действа? Щеше ли да остане с него, или щеше да постъпи по-логично и да се откаже? Ами ако отидеше сам? Ами ако нейното присъствие би могло да го спаси? Как ще живее с тази мисъл?
Мрачните й мисли бяха прекъснати от воя на сирена, прозвучала съвсем наблизо. Тя се огледа и видя лодката, която се носеше с пълна скорост към нея. Зад руля стоеше Иън Уитфийлд по къси панталони и бяла тениска, изпъната от мускулестата му гръд. На главата си имаше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“, а на лицето му грееше приятелска усмивка.
С майсторска маневра голямата лодка се изравни с каяка, моторът тихо забоботи на празен ход. Мишел опря греблото в борда й, за да стабилизира каяка.
– Иън Уитфийлд – протегна ръка той.
Мишел се опита да скрие изненадата си.
– В сравнение с вчера днес времето е далеч по-подходящо за гребане – небрежно добави той.
– И вас ви застигна бурята, така ли?
– За малко. Открих каяка надолу по течението и го прибрах. Случило ли се е нещо?
– Една моя приятелка се преобърна във водата, но, слава богу, успяхме да я извадим.
– Чудесно, защото течението на Йорк е доста коварно, мис…
– Мишел Максуел или просто Мишел – отвърна тя и хвърли поглед към отсрещния бряг. – Как са нещата на другия бряг?
– Не си спомням да съм споменал, че идвам оттам.
– Говорят се разни неща, а аз умея да слушам. Преди време служех в Сикрет Сървис, но вие без съмнение вече го знаете.
Очите му продължаваха да се реят над водата.
– Голямата ми мечта беше да играя стопер в отбора на „Янките“, но не ми достигна талант. Затова реших да служа на родината, което не се оказа толкова лош избор.
Мишел се изненада от лекотата, с която бе направено признанието.
– Най-високата чест за мен беше да летя на Еър Форс Едно и да пазя първия човек на страната – промълви тя, замълча за миг и добави: – Познавам няколко момчета от „Делта“, които са служили във Виетнам. – Спокойно издържа изпитателния му поглед и сви рамене. – Нали ви казах, че умея да слушам?
– Беше отдавна – каза той.
– Но вие не сте го забравили.
– Някои успяват, но аз не съм от тях – отвърна с лека въздишка Уитфийлд и посочи Бабидж Таун. – А как вървят нещата от вашата страна на реката?
– Бавно.
– Често се питам защо изобщо се настаниха там.
– Искате да кажете точно срещу вас?
– Вие сте тук заедно с партньора си, нали? – пренебрегна въпроса й той.
– Да.
– Смъртта на Мънк Тюринг беше нещастно стечение на обстоятелствата, което едва ли заслужава официално разследване.
– Казали сте на партньора ми, че става въпрос за самоубийство.
– Не. Казах му, че в района около Кемп Пиъри станаха четири други самоубийства. И че заключението на ФБР е, че Тюринг се е самоубил.
– Но не съм сигурна, че все още вярват. Особено след смъртта на Лен Райвест.
– Според местния вестник той е бил много пиян и се е удавил в собствената си вана. Не звучи чак толкова злокобно.
– Двама души обаче умират толкова бързо един след друг.
– Хората непрекъснато умират, Мишел, и то по най-различни начини.
Този човек май знае какво говори, помисли си Мишел.
– Звучи почти като предупреждение.
– Не мога да контролирам начина, по който възприемате думите ми – небрежно отвърна той и посочи отсрещния бряг. – Тук се радваме на внушително федерално присъствие, което включва и представители на Военноморския флот. Хора, които работят за родината и нерядко рискуват живота си за нея. Вие би трябвало да разбирате това, защото също сте рискували живота си за родината.
– Разбирам го – кимна Мишел. – Но не разбирам накъде биете.
– Просто не искам да забравяте, че тази част на река Йорк крие много опасности. А сега ще ви пожелая приятен ден.
Мишел прибра греблото си и Уитфийлд включи на заден ход. Лодката тромаво се обърна и започна да се отдалечава. Мишел завъртя каяка така, че да може да наблюдава придвижването й към пристана на Кемп Пиъри. Уитфийлд не се обърна нито веднъж.
Когато лодката изчезна от погледа й, тя бавно обърна каяка и загреба към Бабидж Таун. Иън Уитфийлд й даде много храна за размисъл. И достатъчно основателни причини за страх.
