Текст книги "Обикновен гений"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)
59
– Имате славата на най-големия специалист по историята на региона, включително Кемп Пиъри – рече Хорейшо, след като се настани пред бюрото на Саут Фрийман.
– Да, ама няма кой да ме чуе – горчиво отвърна домакинът. – ЦРУ прави каквото си иска, а аз държа главата си наведена, за да не я отсекат.
– Е, повечето американци са силно загрижени за сигурността на страната – успокоително каза Хорейшо.
– Така ли смятате? Не ме карайте да навлизам в тази тема, защото резултатът няма да е добър.
Хорейшо кимна и изложи сбито причините, които го бяха довели тук.
– Приятелят ми иска да научи нещо повече за базата, най-вече за по-малко известните неща за нея – заключи той.
– Той се интересува от смъртта на Мънк Тюринг, нали? – попита Саут, изчака гостът му да потвърди и добави: – Аз също. Но имам едно условие: ако благодарение на мен стигнете до нещо конкретно, искам изключителните права върху публикациите за него. Изключителните, разбирате ли? С тяхна помощ ще върна скучния си ежеседмичник на медийната карта!
– Не съм сигурен, че мога да обещавам от името на Шон – поклати глава Хорейшо.
– В такъв случай изчезвайте! – сряза го Фрийман. – Не правя услуги безплатно, това противоречи на принципите ми.
Колебанието на Хорейшо продължи само миг.
– Добре, поемам тази отговорност – рече той. – Ако разрешим случая благодарение на информация от ваша страна, вие ще получите изключителните права върху първата публикация. Ако искате, мога да го направя и в писмена форма.
– Писмената форма не струва нищо за днешните адвокати мошеници – заяви Саут и протегна ръка. – Предпочитам обикновеното ръкостискане и честния поглед. Но ако ме прецакаш, бъди сигурен, че ще те намеря и ще ти сритам задника!
– Изразяваш се много ясно – усмихна се Хорейшо и стисна протегната ръка.
– Казвай сега от какво по-точно те интересува.
– Предлагам да караме поред. Аз имам известна информация за ЦРУ и Кемп Пиъри, но искам да знам повече заминалото на региона. Доколкото ми е известно, по време на войната базата е била използвана за подготовка на тюлени, но вероятно има още много неща, които не знам.
– Точно така. Вече казах на приятелите ти, че някога там имаше две градчета – Магрудър и Биглърс Мил. Както вероятно се досещаш, Магрудър носи името на един генерал от силите на Конфедерацията – тук това е почти задължителна практика. – Замълча за момент, после мрачно добави: – Но моите родители очевидно са имали нещо по-различно предвид, кръщавайки ме Саут. Юг.
– И то Саут Фрийман, свободен човек – натъртено добави Хорейшо.
– Тъй, тъй – кимна Саут, помълча малко и продължи: – Биглърс Мил е построен на мястото на една болница от времето на Гражданската война. Флотът пристигнал, когато всичко било застроено и благоустроено.
– Но защо военните са си харесали именно това място?
– Имаш предвид извън най-очевидната причина – че е било обитавано от бедни цветнокожи, за чиито права никой не го било грижа? Е, има и други, разбира се: евтина земя, вода в изобилие и прокарана от държавата железница между Уилямсбърг и Магрудър.
– Но защо? За транспортиране на моряци и боеприпаси ли?
– Да – кимна Саут. – Много хора не си дават сметка, че по онова време армията е използвала за придвижване главно железниците. Но в случая има и още нещо.
– Какво?
– Под управлението на флота базата е била използвана и като военен затвор.
– Военен затвор? Искаш да кажеш, че там са държали американски войници, извършили престъпления?
– Не. Държали са немски военнопленници.
– Военнопленници?
– Главно моряци от екипажите на потопени по Източното крайбрежие подводници и други бойни кораби. Разбира се, лудият им фюрер ги е смятал за избити. Това е причината за секретността. Държавата не е искала да се разчува, че тук има немски военнопленници.
– Но защо? Нима е било толкова важно?
– Хей, в момента ми задаваш въпрос за шейсет и четири хиляди долара! – ухили се Саут и насочи дългия си показалец в гърдите му.
– Ти явно си мислил по въпроса. До какво заключение стигна?
– До очевидното. Ако нашите бяха накарали тези момчета да говорят или да съобщят шифъра на „Енигма“, германците щяха да преобърнат света, за да ги открият и ликвидират. Имай предвид, че по онова време тук е гъмжало от немски шпиони и убийци. А съдейки по промяната в хода на бойните действия в Атлантическия океан, нашите със сигурност са накарали пленниците да проговорят за шифъра на „Енигма“.
– А какво е станало с тях след края на войната?
– Предполагам, че част от тях са се върнали в Германия. Няма логика нашите да са ги задържали. Но не всички са се върнали по домовете си. Там са ги очаквали единствено разрушения, мизерия и хаос. А роднините им са ги смятали за отдавна загинали. Според мен мнозина са останали в Америка и са започнали нов живот.
Хорейшо се замисли върху чутото, а Саут направи кратка пауза и продължи разказа си. Войната свършила, флотът се оттеглил и държавата обявила земята за ловен резерват. Но през 1951 г. военните се върнали и отново влезли във владение на базата. Оттогава тя останала затворена за обществото.
– ЦРУ пое управлението на Кемп Пиъри през юни шейсет и първа година, въпреки че официалният му статут продължава да бъде военна база. Ако обърнем внимание на датата, това си е чиста ирония на съдбата.
Хорейшо наостри уши. Според Шон същата фраза използвал и Мънк по време на риболовния излет в компанията на Лен Райвест.
– Защо „ирония на съдбата“? – попита той.
– Защото става само два месеца след фиаското на ЦРУ в Залива на прасетата. По същото време флотът официално обявява, че откриват нов център на мястото на базата за обучение, изпитания на нови съоръжения и други подобни. В резултат те прехвърлят на друго място част от дейността си. Уви, това е само прах в очите. Убеден съм, че именно през шейсет и първа година Кемп Пиъри се превръща в главен център за подготовка на шпиони на ЦРУ. След провала в Куба те са се чувствали унизени и съзнавали, че им трябва едно наистина добро място за подготовка на шпионските и диверсионните операции. Но иронията на съдбата не се изчерпва единствено с това.
– А с какво още?
– Нали ти споменах, че градът е кръстен на генерал от армията на Конфедерацията? Този генерал, наричан „принц Джон“ Магрудър, е бил всепризнат майстор на хитростите по време на бой. И ето че градът с неговото име се превръща в база на хората, които си изкарват хляба с лъжи и измами!
– Ясно – кимна Хорейшо, макар че изобщо не виждаше връзката с думите на Мънк по време на онзи риболов. – Това наистина е ирония на съдбата. Нещо друго?
Саут Фрийман се огледа, сякаш се страхуваше да не го чуе някой.
– Исках да го кажа на приятелите ти, но после се отказах. В Кемп Пиъри има една територия, за която никой нищо не знае. Включително и мнозина от хората, които работят там.
– А ти откъде знаеш?
– Хората там трябва да ядат и да поддържат някаква хигиена, нали? А пък аз познавам готвачите и обслужващия персонал поради вечната причина, наречена „цвят на кожата“.
– Добре, продължавай.
– Искам да кажа, че част от Кемп Пиъри е „черна зона“. Не става въпрос за хора, които приличат на мен. Имам предвид мястото, на което се провежда тайната дипломация на американското правителство.
– Тайна дипломация?
– Да. Тя се води непрекъснато. Лидери на чужди държави, агенти, бунтовници, диктатори, дори терористи, които по една или друга причина са на наша страна в определен момент. Докарват ги тук е големите самолети, които сте забелязали да кацат посред нощ с изключени светлини. За тях няма митница, няма граничен контрол. Никой не подозира, че са тук. Контактите с тях не се отразяват официално. Малко преди да нападнем Ирак, във „Фермата“ се появи цяла банда кюрдски лидери, с чиято помощ трябваше да свалим отвътре добрия стар Саддам.
– Хей, откъде знаеш всичко това? – стреснато го изгледа Хорейшо.
– Аз все пак съм журналист, човече – обидено отвърна Саут.
Психоаналитикът замълча, на лицето му се изписа дълбока тревога.
Саут се усмихна криво.
– Шибана работа, а?
– Абсолютно шибана – мрачно се съгласи Хорейшо.
60
– Нямах време да претърся сградата за прословутата тайна стая – сподели Шон в момента, в който се срещна с Мишел. – Искаш ли да го направим заедно?
Минута по-късно вече бяха в главната зала на централната сграда, изчакаха подходящия момент и започнаха обиколката си. Огледаха десетина от помещенията на първия етаж и се насочиха към библиотеката.
– Не го правите както трябва – долетя тих глас зад тях.
Двамата се обърнаха и се втренчиха във Виджи, която пренебрежително ги наблюдаваше от канапето в ъгъла на просторното помещение.
– Защо не си на училище? – окопити се първа Мишел.
– Защото съм болна.
– Не изглеждаш болна.
– Свърших със заниманията за днес, включително и с домашните. След което ви видях как душите наоколо.
– Не душим – възрази Шон.
– Търсите тайната стая, за която ми споменахте, ама не го правите както трябва – пренебрежително отвърна Виджи.
– А ти можеш да го направиш както трябва, така ли? – изгледа я Шон. – Хайде, покажи ни.
Виджи извади лист хартия, гъсто изписан с числа и уравнения.
– Още като ме попитахте за тази стая, направих някои изчисления. Взех външните и вътрешните размери на сградата и ги сравних с действителната й физическа конфигурация.
– Не може да бъде! – възкликна Шон. – Та ти си само на единайсет!
– В резултат стигнах до много интересно откритие – пренебрегна забележката му Виджи.
– Какво по-точно? – поинтересува се Мишел.
– В сградата съществува пространство с размери четири на четири метра, което не отговаря на конфигурацията. – Пръстът й посочи някакви сложни формули, абсолютно неразбираеми за Шон и Мишел.
– Добре, мис Айнщайн – предаде се Шон. – Къде се намира това пространство?
– На третия етаж, в западния коридор, непосредствено до последната спалня вдясно.
Шон пресметна наум и изненадано вдигна глава.
– Но това е точно до стаята, в която бяха настанили мен!
Виджи сложи ръце на кръста си и го прониза с поглед.
– А мистър Айнщайн не го е забелязал, а?
Шон се обърна и хукна към стълбището. Мишел и Виджи го последваха.
Минута по-късно бяха на третия етаж и спряха пред стената в дъното на коридора.
– Гледайте да не дойде някой – прошепна Шон и започна да опипва ламперията. Търсеше процеп или скрито резе като онова, което бяха открили в изоставената къща. Десет минути по-късно се предаде и погледна към Мишел. – Ако искаш, опитай и ти. Аз не открих нищо.
След още десет минути тя мрачно поклати глава.
– Нищо.
– Виджи, сигурна ли си, че това е мястото? – попита Шон.
– Абсолютно – тросна се момичето.
– В такъв случай или става въпрос за неизползвано пространство, а не за тайна стая, или се отваря по начин, който не можем да открием – замислено промълви той.
– Защо не опитаме от предишната ти спалня? – предложи Мишел.
– Вярно! – рече той, влезе в опразнената стая и започна да почуква по стената. – Бие на кухо, но не виждам нищо, което прилича на скрито резе.
Излязоха отново в коридора и се насочиха към стаята от другата страна на кухината. Но вратата й се оказа заключена.
– Е, какво ще правим сега? – попита Мишел. – Няма как да пробием дупка в стената, без да привлечем вниманието. А и какво ще стане, ако действително открием тайната стая? Тя сигурно е празна като онази в изоставената къща.
– Вече обсъждахме този въпрос, Мишел. Ако Райвест се окаже прав в твърдението си за присъствието на шпиони в Бабидж Таун, най-вероятното им скривалище ще бъде именно такава стая.
– Шпиони ли?! – възкликна Виджи.
– Хей, това да си остане между нас! – предупреди я Шон.
– А за какво биха я използвали шпионите? – замислено попита Мишел.
– Ако знаех, изобщо нямаше да си правя труда да я търся! – сряза я Шон.
– Според мен в момента не можем да направим нищо повече – поклати глава тя и се обърна към Виджи. – Благодарим ти за помощта. Нито аз, нито Шон щяхме да се оправим без теб.
Върху лицето на момичето изплува горда усмивка.
61
Хорейшо благодари на Фрийман и пое към квартирата си. Не след дълго влезе в стаята и се зае да проверява съобщенията на телефонния секретар. Бяха много, но само едно от тях моментално привлече вниманието му. Набра номера и притисна слушалката до ухото си.
– Ало?
– Мисис Роуз? Хейзъл Роуз?
– Задръжте така. Тя е на съседното легло.
Хорейшо нетърпеливо зачака прехвърлянето на слушалката, после в ухото му бръмна плътен глас с южняшки акцент.
– Ало? Кой се обажда?
– Мисис Роуз, аз съм Хорейшо Барнс. Току-що прослушах съобщението ви.
– О, да, мистър Барнс. Исках да ви благодаря за всичко, което направихте за мен. Преместиха ме в дома, за който говорихме. Просто не мога да повярвам на очите си. Тук имат библиотека с истински книги, а не само списания.
Ентусиазмът на Хорейшо бързо се стопи. Беше се надявал, че възрастната жена си е спомнила още нещо за детството на Мишел.
– Много се радвам – отвърна в слушалката той. – Сигурен съм, че там ще се почувствате много по-добре. Благодаря, че се обадихте.
– Задръжте малко. Не се обадих само за да ви благодаря.
– Така ли?
– Спомних си нещо. Не знам дали ще ви помогне, но реших да ви го кажа.
– Отлично, мисис Роуз. Всичко ще ми бъде от полза.
Гласът на Хейзъл Роуз се сниши до шепот вероятно заради другата жена в стаята.
– Нали помните какво ви казах за Франк Максуел? Ходеше на вечерно училище, за да получи дипломата, която щеше да му позволи да заеме по-висок пост в полицията…
– Да, помня. Мишел вероятно се е чувствала доста самотна, защото по онова време братята й вече са били далеч от семейното гнездо.
– Така е. Но според мен тя не беше единствената самотна душа в онази къща.
– В смисъл?
– Не сте го чули от мен, да знаете!
– Заклевам се! Хайде, говорете!
В слушалката прозвуча тежка въздишка.
– Горе-долу по времето, за което говорихме, на улицата се появяваше една кола. Веднъж седмично, винаги малко встрани от къщата.
– Каква кола?
– Честно казано, аз почти не й обръщах внимание, особено в началото. Освен това сутрин, когато мъжът ми отиваше на работа, колата я нямаше. Знам го със сигурност, защото ставах да му приготвя закуската.
– А разбрахте ли чия е колата?
– Не. Но веднъж я видях и на друго място – паркирана пред „Деъри Куин“.
– Видяхте ли кой я караше?
– Да. Един хубавец в униформа.
– Каква униформа?
– Военна.
– Имаше ли казарма наблизо?
– Не, но в града действаше база за набиране на професионални войници.
– Значи този мъж е работил в нея, така ли?
– Може би. Никога не си направих труда да проверя, защото не ми влизаше в работата.
– Но защо мислите, че колата е имала някаква връзка с дома на Максуел?
– По онова време тя беше единствената къща край пътя, ако не броим нашата. А в останалите мъжете нощуваха у дома си.
– За разлика от Франк Максуел, така ли?
– Точно така. Но когато той си беше у дома, колата я нямаше.
– Сигурна ли сте?
– Абсолютно.
– И това просто ви направи впечатление, а? – скептично промърмори той.
– Направи ми впечатление едва след като дойдохте да си поговорим. Но има ли смисъл да се ровим в това след толкова години? Каква полза?
– Защо тогава решихте да го споделите с мен?
– Защото доста мислих и стигнах до заключението, че истината, каквато и да тя, може би ще помогне на Мишел. Тогава тя беше малко момиченце и едва ли има вина за случилото се, каквото и да е то.
– А според вас какво се е случило, мисис Роуз?
– Не мога да кажа, мистър Барнс. Това вече е ваша работа. Надявам се да ви бъде от полза. Поздравихте ли Мишел от мен?
– Разбира се. Тя ви помни много добре.
Гласът на старицата видимо трепна.
– Желая всичко хубаво на това момиче, нищо повече.
Хорейшо й благодари, остави слушалката и се облегна.
Току-що получената информация поставяше нещата в съвсем различна светлина, а това никак не му се нравеше.
62
По-късно през деня Хорейшо се премести в една от свободните стаи на Бабидж Таун. Мишел бе побързала да му съобщи, че Чамп Полиън е вдигнал забраната.
– Изненадан съм – промърмори той.
– Гениите също могат да си променят решенията.
– Не, не. Изненадан съм, че ти си го помолила.
– Откъде знаеш, че съм аз?
– Знам, и толкоз. Не забравяй, че аз съм докторът, който лекува глави.
Той разопакова багажа си, после повика Шон и сбито му предаде информацията, получена от Саут Фрийман. Наблегна на немските военнопленници в Кемп Пиъри, но спомена и за разговора си с Хейзъл Роуз.
Шон се замисли, после вдигна глава.
– И какви заключения направи?
– Нима не е ясно? – криво се усмихна Хорейшо. – Човекът с униформата е бил любовник на майка й.
– Е, аз също стигнах до същото заключение. Попитах дали намираш някаква връзка между този факт и рязката промяна у Мишел.
– Не съм сигурен – призна Хорейшо.
– Хейзъл каза ли кога са прекъснали посещенията на военния?
– Не. Всъщност не я попитах.
Размениха си продължителни погледи.
– Мислиш, че Мишел е видяла нещо, нали? – Шон изчака кимването на Хорейшо и добави: – Какво?
– Не мога да бъда сигурен, но трябва да е било нещо… Нещо лошо. Може би е видяла майка си в леглото с чуждия мъж. Аз обаче се опасявам от нещо много по-лошо. Брат й Бил не го допуска, но аз съм на мнение, че тя е била обект на сексуален тормоз от този мъж.
– Не може да бъде! – изгледа го с недоверие Шон. – Майка й не би допуснала подобно нещо!
– Виждал съм какво ли не, повярвай ми. Майката може би не е знаела или пък си е затваряла очите, за да задържи любовника си.
– А как би се отразило това на едно шестгодишно дете?
– Имаш предвид да види чужд мъж в леглото на майка си? На тази възраст най-вероятно е регистрирала именно този факт: чужд мъж с мама. А мама може да е била достатъчно съобразителна да й предложи задоволително обяснение. Съвсем другояче обаче стоят нещата със сексуалното насилие. Особено ако е ставало със съгласието на майката.
– Не вярвам да е било така, Хорейшо. Мишел е постигнала много в живота. Мисля, че с подобно бреме тя не би успяла да го стори.
– Напротив. Често става така, че преживяното на крехка възраст насилие амбицира жертвата до такава степен, че на зряла възраст тя постига невероятни успехи. Но под тях се крие остър психически дисбаланс, който в даден момент срива всичко.
– Май точно това е станало и с Мишел – замислено промълви Шон.
– Сигурен съм, че е така.
Шон погледна към прозореца.
– Ами ако е казала на баща си, че е видяла майка си в прегръдките на друг мъж или че е била насилена от него?
– В такъв случай говорим за една изключително дълбока психологическа травма – загрижено въздъхна Хорейшо. – Според Хейзъл посещенията на онзи с униформата спрели отведнъж. Една от причините може би е била неговата смърт.
– Чакай, чакай! – сепна се Шон. – Онзи с униформата! Облеклото на мъжа, когото тя преби в бара, също приличаше на униформа! С очите си го видях!
– Това вече е нещо съвсем конкретно – бавно кимна Хорейшо.
– Какво искаш да кажеш?
– Срещах се с хора, които са познавали Мишел. Приятели, спортисти. Част от тях помнят с кого най-често е влизала в конфликт през годините.
– Нека позная: били са военни, нали?
– Повечето от тях – кимна Хорейшо.
– Трябва да разберем какво се е случило с любовника – отсече Шон.
– Не съм сигурен, че е добра идея – поклати глава психоаналитикът.
– Защо, нали искаме да научим истината?
– Това не е следствие, Шон. Тук става въпрос за неща, които стават в главата на човека. И понякога истината се оказва по-скоро вредна, отколкото полезна.
– Според мен ние трябва да я научим. Ако не за друго, поне за да си наясно какво да правиш с нея оттук нататък. Тя ми каза, че искаш да я хипнотизираш. Но ако го сториш, има опасност въпросите ти да доведат до нежелани последици. Според мен е по-добре да знаеш всички факти, преди да прибегнеш до хипнозата.
– Тук си прав – кимна Хорейшо. – Но как да го направя?
– Обзалагам се, че Саут Фрийман познава хора в Тенеси, които ще могат да ни помогнат.
– Добре, ще му звънна.
Разговорът им беше прекъснат от почукване на вратата. Беше Мишел, която веднага забеляза мрачните им физиономии.
– Двамата изглеждате като хора, които се готвят за погребение и война едновременно – отбеляза тя.
– Хорейшо току-що ми разказа какво е научил от Саут Фрийман – побърза да отговори Шон. – Май ще излезе, че нощните полети докарват хора, които официално никога не са били тук. В базата съществува „черна зона“ за тайна дипломация.
– Която е и най-вероятната причина за смъртта на Мънк. Той със сигурност е видял нещо – добави Мишел.
– Но това не е всичко – продължи Шон. – Още преди превръщането на Кемп Пиъри в секретна база тук са държали и германски военнопленници.
– Германски военнопленници? – учуди се тя. – Съвсем наскоро Чамп ми показа немска халба за бира, която му била подарена от Мънк.
– Тюринг е ходил в Германия?! – изправи се в стола Шон.
– Не съм стопроцентово сигурна, но е донесъл халбата след последното си пътуване в чужбина. Шериф Хейс би могъл да хвърли светлина по въпроса, разбира се, ако успее да измъкне паспорта му от агент Вентрис.
– Германски военнопленници в Кемп Пиъри и посещение на Мънк в Германия – замислено проточи Шон.
– Какво друго ти каза Чамп? – попита Хорейшо.
Тя им предаде останалата част от разговора си с шефа на Бабидж Таун и добави:
– Със сигурност мога да кажа, че е лапнал по мен като ученик.
– Друсни му един, ако стане нахален! – повиши тон Шон, предизвиквайки любопитния поглед на Хорейшо.
– Май няма да е лесно, защото човекът притежава черен пояс по таекуондо.
– А в свободното си време лети с частен самолет – язвително добави Шон. – Чух го от Алиша.
– Самолетът не е негов, а на собствениците на Бабидж Таун. Имам покана да ме повози, но чак вдругиден.
– Не съм сигурен, че ми харесва идеята да бъдеш насаме с тоя тип на няколко хиляди метра височина – мрачно рече Шон.
– Нямам амбициите да стана член на клуба „Секс в самолета“, ако това имаш предвид – отвърна с лека насмешка тя.
– Този човек има алиби за времето, по което беше убит Лен Райвест, но все пак нещо ме гложди…
– Може би няма.
– Какво?! – зяпна Шон. – Аз лично проверих компютърните разпечатки. Бил е в Барака номер две чак до три часа сутринта.
– По всяка вероятност Чамп разполага с възможността да изключва системата за сигурност. Нали е почти гений. Нима искаш да кажеш, че такъв човек не може да се справи с някакъв компютърен дневник?
– Изобщо не съм си помислял за това – съкрушено призна Шон.
– Потърси ли показанията на човек, който да потвърди данните на компютъра? – погледна го тя.
– Не, но ще го сторя веднага! – скочи той. – Добро попадение, Мишел.
– И аз имам моменти на просветление – скромно отвърна тя.
– Сега вече съм решително против идеята да летиш в компанията на онзи тип!
– Знам, но ще трябва да се примириш.
– Открих и още нещо – не се предаде Шон. – Нали помниш, че разпитвах хората дали са забелязали нещо необичайно в онази нощ?
– Помня – кимна Мишел. – Но се оказа, че никой нищо не е видял.
– Точно така. Ето защо реших да коригирам въпросите си и попитах дали са видели някого около жилището на Райвест, включително хора, които имат основания да са там.
– Нещо не следвам мисълта ти – обади се Хорейшо.
– Има предвид учени, лаборанти, охрана и други такива – поясни Мишел.
– Включително чистачи – добави Шон. – В резултат се сдобих с конкретна информация: един от пазачите забелязал униформен чистач с количка, който се е навъртал около Барака номер три някъде след един часа през нощта. – Двамата втренчено го погледнаха и той побърза да добави: – Нима не виждате връзката? Количката е средството, чрез което са били изнесени мокрите кърпи, хавлии и вакуум помпата от банята на Райвест!
– И то най-доброто средство – обади се след кратък размисъл Мишел. – Добро попадение, Шон.
– Значи Райвест е бил убит от някой от фирмата за почистване? – тихо попита Хорейшо.
– По-скоро от човек, облечен с тяхна униформа – отвърна Шон. – Направих си труда да проверя в пералнята, но не открих никакви хавлии и кърпи.
– В такъв случай говорим за убиец от женски пол – тръсна глава Хорейшо. – Искам да кажа, че това е по-логично, отколкото мъж да се преоблича в женски дрехи.
– Не е била жена – поклати глава Шон. – Пазачът беше категоричен, че е видял мъж. Направих справка при шефа на фирмата за почистване. Оказа се, че в нея работят почти толкова мъже, колкото и жени. Мисля, че обратното е по-вероятно – жена да обуе панталони, за да прилича на мъж.
– Значи трябва да проверим кой е бил дежурен през онази нощ – намеси се Мишел.
– И да, и не – отвърна Шон. – Разбира се, че ще проверим списъка на дежурствата, но според мен убийството е дело на външен човек, облечен като чистач. Кой ще задава въпроси на човек в униформа на чистач и с пропуск на шията?
– Възможно е и друго – добави Мишел. – Работата да е свършил човек от Бабидж Таун, облечен като чистач.
– Което би било още по-обезпокоително – въздъхна Шон и тръгна към вратата.
– Къде отиваш?
– Да проверя дали нашият гений Чамп Полиън действително се е намирал в Барака номер две в нощта на убийството, или се е забавлявал с по-друга дейност – например да бута количката с веществените доказателства, след като е удавил Райвест.
