Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 28 страниц)
22
Мишел приклекна зад седана на Бърджин с ръка на пистолета си. Усети вибрацията на телефона в джоба си, но нямаше как да отговори. Пропълзя към задницата на колата и побутна вратата на гаража. Оказа се заключена. Опипа стената до нея, откри железния лост и рязко го вдигна нагоре. Вратата беше тежка, но тя беше силна. Проблемът не беше в отварянето, а в шума. Беше сигурна, че макарите и стоманеното въже на механизма не са смазвани от години. Така и се оказа. Вратата се повдигна на няколко сантиметра с пронизително скърцане.
Току-що беше издала позицията си, и то без да получи нищо в замяна. Върна вратата на мястото й и пропълзя към предницата на колата. Вратата към къщата беше на крачка от нея, но тя изпита чувството, че точно в този момент няма да е здравословно да минава през нея.
Може да са ченгетата, може да е и ФБР. Но ако е така, защо не обявиха присъствието си? Може би са ме взели за крадец. А ако се обадя, но се окаже, че не са ченгетата? Класически „Параграф 22“.
Мишел огледа бетонната кутия с размери четири на четири. Не можеше да използва нито една от двете врати. Оставаше й единствено малкото прозорче, което гледаше към задния двор. Грабна една кутия със смазочна течност, която забеляза на работната маса, пристъпи към прозореца и внимателно вдигна резето. Напръска наоколо и предпазливо побутна рамката. Тя се плъзна встрани без никакви усилия и най-важното – безшумно. Мишел се набра на ръце, промуши се през отвора и тупна на тревата отвън. В следващия миг беше на крака с пистолет в ръце. Абсолютно спокойна, с напрегнати до крайност сетива. Заобиколи гаража и надникна. Видя само своята тойота. При всички случаи би трябвало да чуе шум от приближаващи се коли. Следователно вариантът с ченгетата или ФБР отпадаше. Те вдигат достатъчно шум, особено когато няма ситуация със заложници.
Неканеният гост беше оставил колата си някъде по-далеч и беше дошъл пеша. Факт, който говореше за нечисти помисли. И който означаваше директна заплаха за сигурността й.
Тя се просна на земята в мига, в който долови изщракването. Куршумът се заби на сантиметри вдясно от нея, засипвайки я с трева и суха пръст. Претърколи се наляво и стреля два пъти в посоката, от която беше дошло нападението. После се надигна до клекнало положение, зърна някаква фигура в другия край на двора и стреля още веднъж. Веднага след това потърси укритие зад дървото на метър от гаража.
Дали дочу вик? Нима беше улучила? Беше стреляла инстинктивно в мига, в който зърна тъмната сянка. Разстоянието беше двайсетина метра. Дори при тези условия би могла да…
Залепи гръб за дънера, стисна пистолета с две ръце и напрегна слух. Фактът, че противникът почти я улучи, сочеше, че той не може да се намира пред къщата. По-скоро беше някъде вдясно, може би в горичката отвъд посипаната с чакъл алея. Оръжието му със сигурност беше пистолет – позна го от попадението на куршума, предшествано от тихото изщракване на затвора. Най-добре за нея щеше да бъде, ако стрелецът бе заел позиция оттатък улицата. Директно попадение от там, и то нощем, би било повече от късмет.
Тя се завъртя, като продължаваше да притиска гръб в дънера. Не биваше да изключва възможността противникът й да е оборудван с прибор за нощно виждане. Нито пък вероятността стрелците да са повече от един. Ако са двама, другият може би вече предприемаше флангова маневра.
Тя огледа далечния край на гаража. Не видя нищо. Измъкна джиесема си, набра 911 и с тих глас съобщи за проблема и местонахождението си. Нямаше представа след колко време щяха да се появят ченгетата, но при всички случаи нямаше да е скоро.
Ще трябва да се измъкваш сама, Мишел.
Тя легна по корем и запълзя назад, оглеждайки се непрекъснато във всички посоки. Не след дълго се добра до горичката, изправи се и потърси укритието на вековния дъб в края на поляната. Очите й търсеха движение, но тялото й беше абсолютно неподвижно, скрито зад масивния ствол.
Погледна към джипа си, паркиран на алеята. Пространството около него беше прекалено открито. Ако противникът действително имаше прибор за нощно виждане, със сигурност щеше да я ликвидира още на втората крачка. Независимо дали бе въоръжен с пистолет или с нещо друго. Очертаваше се игра на дебнене и изчакване. Което беше добре за нея, защото полицията рано или късно щеше да се появи.
Изтекоха двайсет минути, без да се случи нищо. После в далечината се разнесе вой на сирена. Патрулната кола се появи минута по-късно. Гумите й изскърцаха по чакъла и спряха на алеята. От нея изскочиха двама полицаи с извадени пистолети, които напрегнато се огледаха.
– Аз съм Мишел Максуел! – извика тя. – Аз ви повиках. Стреляха по мен някъде от предния двор. Аз отвърнах на огъня и останах с чувството, че съм го ранила.
Ченгетата се взряха в нейната посока.
– Не виждам никого! – извика в отговор единият от тях. – А вие излезте напред с вдигнати ръце! – Замълча за миг, после попита: – Въоръжена ли сте?
– Нали ви казах, че отвърнах на стрелбата? Да, въоръжена съм.
– Хвърлете оръжието и излезте напред. Искам да виждам ръцете ви!
Мишел хвърли пистолета в тревата и напусна укритието си. Единият от полицаите изтича към нея и настъпи оръжието. Другият я държеше на прицел.
– Аз съм частен детектив – поясни Мишел. – Тук съм с разрешение.
– Дайте ми някакъв документ за самоличност! – извика полицаят.
Мишел му подаде личната си карта и разрешителното за оръжие.
– Някой влезе в къщата, докато бях в гаража – поясни тя. – Измъкнах се през прозореца. Стреляха по мен – ей там… – Ръката й махна към мястото зад гаража. – Ако използвате фенерче, положително ще откриете къде се е забил куршумът.
– По-добре ела насам, Джо – обади се другият полицай, изправен до джипа на Мишел.
– Какво има?
– Ела и ще видиш.
Джо направи знак на Мишел да тръгне пред него и двамата се насочиха към алеята. Спряха до тойотата.
Тялото лежеше по очи с широко разперени ръце. Едната обувка липсваше. В средата на гърба зееше широка дупка, от която сълзеше кръв.
Партньорът на Джо коленичи и внимателно обърна трупа. Куршумът беше заседнал в него, защото изходна рана на гърдите липсваше.
Мишел ахна от изненада. В краката й лежеше Хилари Кънингам, секретарката на Тед Бърджин.
Джо насочи фенерчето си в очите й и тя неволно извърна глава.
– Познавате ли я?
Мишел само кимна. После си възвърна дар слово и с прекъсване поясни:
– Това е жената, която ми даде ключ за къщата. Беше служителка на собственика.
– Е, честито – мрачно промърмори ченгето. – По всичко личи, че току-що сте я убили.
23
Телефонът изжужа. Той не помръдна. Ново жужене, което го принуди да се размърда. На третото позвъняване се включи и вибрацията. Той се събуди.
– Ало?
– Аз съм – долетя гласът на Мишел. – Затънала съм до гуша в проблеми.
Шон седна в леглото и машинално погледна часовника си. Беше един през нощта, а той беше заспал с дрехите си.
– Какво се е случило?
Десет минути по-късно знаеше за развоя на събитията всичко, което знаеше и Мишел.
– Добре, ясно. Не им казвай нищо, докато не дойда.
– А как ще дойдеш?
– Какво? – учудено попита той с единия крак на пода.
– До първия сутрешен полет има цели шест часа.
– Ще дойда с колата.
– Това означава да пристигнеш по едно и също време със самолета, но ще бъдеш скапан от пътя. Или изобщо няма да дойдеш, ако заспиш на волана и се блъснеш я в някое дърво, я в някой лос. За тази нощ ще се оправя. Ако мислиш да тръгваш, по-добре ела отпочинал и с ясно съзнание, за да можем да оправим нещата.
– Чакай малко! Арестувана ли си?
– Не съм от местните хора, имам кола. Една жена е убита, а аз съм единственият жив човек на мястото. Разполагат с оръжието ми. Второто, което ми конфискуват за нула време. Отговорът е: да, арестувана съм.
– Твоят изстрел ли я уби?
– Все още не се знае. Не са направили аутопсията. Но няма да се изненадам, защото стрелях в същата посока.
– Хилари ли стреля по теб?
– Не откриха оръжие около тялото й. Знам само, че един куршум се заби в пръстта на петнайсет сантиметра от главата ми.
– Е, този куршум ще потвърди версията ти.
– Ако го намерят.
– Защо? Нали е в пръстта?
– Трябва да е там. Но иди го търси, ако е рикоширал в някой камък. Аз нямах време да проверя.
– Добре. Ще хвана първия самолет за Вашингтон, а от там ще тръгна за Шарлотсвил с кола. Предполагам, че ще бъда при теб някъде около три следобед. – Шон замълча за миг, после добави: – Ченгетата наистина ли подозират, че си я убила умишлено?
– Подозренията им намаляха, след като установиха, че действително съм ги повикала по собствения си джиесем. Но положението си остава сложно.
– Ясно. Стой там и ме чакай.
– Няма какво друго да правя. Някакви новини от Меган?
– Не.
– А на теб да ти се е случило нещо, докато ме няма?
Шон се поколеба дали да й каже.
– Нищо, което да не може да почака – отвърна в крайна сметка той.
– О, и още една молба: донеси ми пистолета, който купих в Мейн.
– Добре. Да се надяваме, че няма да конфискуват и него.
Шон прекъсна връзката и позвъни на авиокомпанията да си резервира място. Хвърли малко багаж в сака си, прибра кутията с пистолета от стаята на Мишел и отново набра телефона на Меган. Но той отново се включи на гласова поща. Явно федералните бяха решили да я държат в изолация. Остави й съобщение, в което не спомена защо заминава за Вашингтон. Каза само, че ще поддържат връзка.
Накрая той остави бележка на мисис Бърк, включи парното на форда на максимална мощност и потегли за Бангор, опитвайки се да не обръща внимание на студения вятър, който връхлиташе през счупените стъкла. Пристигна там някъде към пет сутринта и отиде да регистрира оръжието и мунициите на Мишел, като се молеше да не се заядат за собственото му разрешително, което беше невалидно в щата Мейн.
Но в този ранен час на деня служителите на летището бяха уморени и дори не вдигнаха вежди при вида на документа, издаден във Вирджиния. Все пак Мейн беше „Ваканционен щат“, а всички знаят, че американците обичат да почиват, без да се разделят с оръжието си. Освен това помогна и фактът, че Шон възнамеряваше да предаде пистолета на багаж, а не да го вземе със себе си на борда.
Той изпи едно кафе и в шест и половина вече беше в самолета. По време на краткия полет успя дори да подремне. Във Филаделфия обаче нещата не протекоха толкова гладко. Наложи се да крещи на няколко души от летищния персонал, преди да се озове в дъното на претъпкан турбовитлов самолет, който излиташе за летище „Рейгън“. По някакво чудо пистолетът на Мишел се появи на въртележката за багажа. Той го пренесе с такси до дома си, събра някои неща и потегли за Шарлотсвил с наета само в едната посока кола. Закъснението му беше около четирийсет и пет минути.
През целия път караше с превишена скорост и успя да стигне до окръжния арест малко преди четири следобед. Представи се като адвокат на Мишел и настоя да се срещна с клиентката си. Двайсет минути по-късно вече седеше срещу нея.
– Изглеждаш добре – отбеляза той.
– За разлика от теб, защото ти изглеждаш ужасно.
– Благодаря. Цял ден съм на път, за да стигна до тук.
– Не ме разбра. Много съм ти благодарна за всичко. Просто съм свикнала на пъргавината ти в стил Кари Грант, но изведнъж забелязах, че и ти си човек като всички други.
– Видях заповедта за арест и говорих с един от полицаите, с когото си се срещнала снощи.
– Как успя?
– Чух го да разказва за инцидента в коридора и го дръпнах настрана, без да му давам време да се опомни. Научих, че вече са обработили мястото на инцидента, но той не пожела да ми съобщи резултатите. Общото ми впечатление беше, че не те смята за виновна.
– Да се надяваме, че и останалите мислят като него. Все още не мога да повярвам, че тази жена е мъртва. Едва вчера разговарях с нея.
– От тук отивам при прокурора – увери я Шон. – Надявам се да получа обяснения, а после ще те измъкна.
– Ами ако решат, че представлявам риск за гражданската авиация?
– Ще имам грижата това да не се случи. Преди време съм практикувал право по тези места.
– Дано да се получи – промълви със съмнение тя.
– И аз се позабавлявах снощи – подхвърли той, след което й разказа за случката с непознатия, който беше следвал Карла Дюкс.
– Господи, какво става там? – възкликна отчаяно Мишел.
– Със сигурност нещо повече, отколкото очаквахме – мрачно отвърна той.
След един час Мишел беше свободна. Върнаха й и джипа, с който последва Шон до „Боърс Хед“, за да хапнат.
– Как успя да ме освободиш? – попита тя.
– Гарантирах за теб. Ако избягаш, ще ми изпържат задника.
– Добре, в такъв случай ще опитам да се задържа в това полукълбо.
– Споделих с прокурора обстоятелствата около смъртта на Бърджин и резултатите от разследването ни в Мейн. Той е разумен човек, освен това е познавал Тед. Съгласи се, че едва ли имаш нещо общо с убийството на Хилари. Аз му обясних, че правим всичко възможно да открием убиеца на Тед и част от разследването ни е довело тук. Той решително взе наша страна.
– Това е добре.
– Странното е, че изобщо не беше чувал за смъртта на Бърджин. Явно някой държи нещата под плътен похлупак.
– ФБР има тази възможност.
– И аз мисля така – кимна Шон. – Хилари едва ли е разтръбила новината, а Меган тръгна за Мейн веднага след като я научи.
– Предполагам, че доста хора ще бъдат шокирани. Особено сега, след убийството на Хилари.
– Ами писмото, което откри сред документите на Бърджин? Струва ми се крайно необичайно, че агент Мърдок изисква информация за клиента му.
– Боже, забравих да ти кажа най-важното! – възкликна Мишел и бръкна в джоба си за листа, който беше откъснала от гаранционната книжка на стария форд. – Предполагам, че е държал адреса в жабката, защото е възнамерявал да я посети с колата.
– Кели Пол, значи – отбеляза Шон, погледна часовника си и набра номера на мобилния си телефон, докато Мишел похапваше от рибата и пържените картофи в чинията пред себе си.
– Кели Пол, моля? Здравейте, аз съм Шон Кинг. Работя с Тед Бърджин по случая „Едгар Рой“. Ало?…
Телефонът му изтрака на масата.
– Затвори ли ти? – попита Мишел, след като преглътна хапката панирана камбала.
Той кимна.
– Предполагам, че тя е клиентката.
– Жена?
– Положително звучеше като жена. Попита кой е, след което веднага затвори.
– Мислиш ли, че е научила за смъртта на Бърджин?
– Нямаше начин да разбера. – Той погледна листчето в ръката си. – Ако не греша, този адрес е в Югозападна Вирджиния, на четири час път с кола.
Мишел пресуши чашата студен чай пред себе си.
– Нека си поръчам едно голямо кафе и после тръгваме!
– Чакай малко. Според мен не е разумно да напускаш района. Полицията със сигурност ще поиска да те разпита още веднъж.
– Значи и ти няма да ходиш – отсече тя. – Вече се разделихме веднъж и едва оцеляхме.
– Тук си права – въздъхна Шон и набра някакъв номер. – Фил, обажда ти се Шон Кинг. Как си с времето тази вечер? Искам да разменя две думи с теб. Какво ще кажеш за осем? Чудесно, благодаря ти.
Изключи телефона и направи знак на сервитьорката за сметката.
– Какво си намислил? – изгледа го любопитно Мишел.
– Да се оставя на милостта на прокуратурата с лична молба да свалят заповедта да не напускаш района на Шарлотсвил. Ако не стане, ще трябва да заложа цялото си имущество, за да ти платя гаранцията.
– Според мен и десет процента стигат – поклати глава тя.
– В момента десет процента също ще се отразят зле на финансите ми. Частното разследване гълта страшно много пари. Или пируваш, или гладуваш. А в момента не съм сигурен, че ще покрием дори транспортните си разходи.
– Ами ако не се получи нищо?
– Ще те измъкна в чувал. При всички случаи трябва да се срещнем с тая Кели Пол.
– Според теб тя е ключът, така ли?
– И то единственият. Крайно необходим за смяна на темпото.
24
Шон се върна от срещата с прокурора широко усмихнат. Мишел го чакаше в джипа си.
– Май всичко е наред, а? – подхвърли тя.
– За момента забравят за ареста – тържествуващо отвърна той. – Няма да има съдебно разследване, следователно гаранцията отпада. Свободна си да пътуваш, накъдето ти видят очите. В моята компания, разбира се.
– Добре си се пазарил – рече с уважение тя.
– Така е. Но решителна роля изигра фактът, че ченгетата са открили куршума, който едва не ти е видял сметката.
– Чудесно. Какъв е?
– Ремингтън четирийсет и пети калибър, с метално покритие.
– Различен от онзи, с който беше убит Бърджин – констатира тя. – Един куршум с пълна метална обвивка със сигурност би пробил черепа му.
– Освен това не е дело на онзи, който ми се изплъзна в Мейн. Няма как да е бил на две места едновременно.
– Все още няма заключение от аутопсията на Хилари, нали?
– Няма. Но мога да се обзаложа, че ще открият още един четирийсет и пети калибър в тялото й.
Половин час по-късно вече пътуваха към адреса на Кели Пол с ленд крузъра на Мишел – разбира се, след като Шон върна наетата кола.
Използваха магистрала 64, за да стигнат до пресечката й с магистрала 81, откъдето поеха на юг. Няколко часа по-късно, малко преди границата с Тенеси, напуснаха магистралата и се насочиха на запад, преминавайки през няколко градчета с по един светофар в центъра. Десет минути след като последното от тях остана зад гърба им, Мишел намали и погледна към дисплея на джипиеса.
Шон се прозя и направи справка с часовника си.
– Два и половина през нощта – отбеляза той. – Ако скоро не получа осем часа здрав сън, главата ми ще се разпадне.
– Аз се наспах в ареста – рече Мишел.
– Нищо чудно, защото видях леглото в дома ти. В сравнение с него затворническото ти се е сторило истински лукс.
– Когато беше в същото това легло, не се оплакваше – подхвърли тя.
– По онова време имах други приоритети – не й остана длъжен той.
– Как ще действаме? Според джипиеса адресът е по-надолу по този път, вляво. Но аз не виждам нищо, освен голо поле. Да не би да живее във ферма?
Шон погледна през страничното стъкло.
– Това не е голо поле, а царевична нива – констатира той, напрегна поглед и добави: – А онова отпред трябва да е някаква ферма, въпреки че не виждам къща.
Мишел включи дългите светлини, които уловиха очертанията на пощенска кутия край пътя.
– Кутията е празна, но трябва да е тук – каза тя.
– Кели Пол и Едгар Рой. Каква е връзката помежду им?
– Може би му е роднина, а Пол да е фамилията на съпруга й.
– А може би изобщо нямат роднинска връзка – въздъхна Шон.
– Но ти сам каза, че трябва да има нещо. Бърджин едва ли е приел да представлява Рой само защото тази Кели Пол го е помолила за това. Нали трябва да има адвокатско пълномощно или нещо друго от тоя сорт?
– По принцип, да. Но съществува възможност Рой да е изгубил ума си след ареста. Технически е невъзможно да е подписал адвокатско пълномощно, след като е превъртял.
– Не знаем кога точно е станало това. След ареста би трябвало да последват и обичайните съдебни процедури – определяне на гаранция, психоекспертиза и изпращането му в Мейн.
– Права си – кимна Шон. – Ако е наел Бърджин, това трябва да е станало, преди да замлъкне. Но защо тогава е цялата секретност около клиента? Защо няма нито фактури, нито кореспонденция? А после се появяват писмото на Мърдок и отметката с адреса на Кели Пол в гаранционната книжка на колата.
– Добре де, въпросите са много. Надявам се, че това няма да ни попречи да почукаме на вратата й.
– Почукването на нечия врата в този час на нощта може да доведе до стрелба с тежки последици за някой от нас. Предлагам да отбием от пътя и да подремнем. Лично аз съм готов да го направя веднага.
– Единият трябва да остане буден и да наблюдава.
– Какво, кравите ли?
– Да бъдем разумни, Шон. Вчера едва не ни убиха.
– Добре, права си.
– Аз съм първа – добави тя. – Ще те събудя след два часа.
Шон свали облегалката максимално назад и затвори очи. Броени минути по-късно купето се изпълни с тихото му похъркване. Мишел го погледна, после издърпа някакво одеяло от пространството зад седалките и го зави. След това влезе в ролята си на часовой. Оглеждаше пространството пред колата и после страничните огледала. Ръката й легна върху ръкохватката на пистолета и остана там.
Шон се протегна, отвори очи и премигна срещу ослепителните лъчи на слънцето. После изведнъж подскочи и се завъртя към Мишел, която почукваше по волана и отпиваше от бутилка с безалкохолно.
– Защо не ме събуди?
Той машинално погледна часовника си, който показваше осем без нещо.
– Спеше като бебе – отвърна тя. – Сърце не ми даваше да те събудя.
Той забеляза одеялото, с което го беше покрила.
– Направо изтръпвам от фактора чувствителност в поведението ти, който бележи драстично увеличение.
– В ареста се наспах до насита – поясни тя. – А сега и двамата сме свежи.
– Това ми звучи малко по-смислено.
Стомахът му се разбунтува.
– Ако искаш, мога да ти откъсна една-две царевици – подхвърли с усмивка тя.
– Не искам. По-добре ми дай някое десертче от онези, които винаги държиш на задната седалка. Страх ме е да ровя в бъркотията, която цари там.
Тя се протегна назад и му подхвърли една станиолова опаковка.
– Двайсет грама чист протеин. Направо ще те нокаутира.
– Някакво движение в къщата?
– Никакво. Не са пристигали коли, не са излизали. Не забелязах и човешко присъствие. Видях само една черна мечка и животинче, което ми заприлича на бобър.
Шон свали страничното стъкло и напълни гърдите си с чистия студен въздух.
– Мехурът ми сигнализира, че трябва да се облекча – каза той.
– Аз вече свърших тая работа – отвърна Мишел и посочи нивата оттатък асфалта. – Ей там, в долчинката.
Той се върна след минута-две.
– Мисля, че е време да се запознаем с Кели Пол.
Мишел запали двигателя.
– Може пък и да ни почерпи кафе – отбеляза тя, докато насочваше тежката машина в покритата с чакъл алея. – Ами ако откаже да разговаря с нас?
– Ще се наложи да настояваме. Не сме били тоя път напразно, нали?
– Ще й кажем ли за Бърджин?
– Ако Кели Пол действително го е наела, може би ще пожелае да ни помогне. За момента нямам никаква представа каква е връзката между последните събития и онова, което се случи в Мейн. Искам да вярвам, че смъртта на Бърджин и на секретарката му имат някаква връзка с Рой, освен ако Бърджин не е криел нещо от своето минало. От всичко това следва, че подобна връзка има и Пол.
– Не мога да се отърва от мисълта, че аз съм убила Хилари Кънингам, въпреки цялата логика в думите ти – рече с въздишка Мишел.
– Това ли беше причината да не мигнеш цяла нощ?
– Тя беше една невинна възрастна жена, Шон. А сега е мъртва.
– Дори да си го направила, не е било умишлено. Стреляли са по теб и ти си отвърнала на огъня. Това е инстинкт. И аз бих постъпил по същия начин.
– Което не я прави по-малко мъртва. Какво ще кажат на децата или на внуците й? „Съжаляваме, но я убиха по случайност.“
– Такъв е животът, Мишел. И двамата го знаем. Такива неща са ни се случвали достатъчно често, за да се преструваме, че не ги забелязваме.
– И въпреки всичко се чувствам виновна. Адски ми е гадно.
– Разбирам те много добре. Но не забравяй, че почти сигурно Хилари Кънингам се е появила в къщата против волята си. Някой я е завлякъл там. А ако ти наистина си я простреляла, това не е било случайно.
– Искаш да кажеш, че са ми направили постановка?
– Да.
– Защо?
– Може би е знаела нещо важно. Слагат я на мушката ти, гръмваш я, а после полицията ни хваща. Което автоматично ни вади от играта.
– Ако това е вярно, значи сме изправени пред доста болни мозъци.
– Винаги сме се изправяли срещу психопати, Мишел. Такава ни е работата. Но специално тези копелета ги искам много повече от всички останали.
