Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)
52
Шон очакваше, че след убийството на Карла Дюкс достъпът до „Кътърс Рок“ ще бъде още по-труден. Оказа се обаче, че отсъствието й беше съкратило процедурите въпреки присъствието на Кели Пол.
И така, тежкият портал се отвори, надзирателите извършиха задължителната проверка и не след дълго посетителите се озоваха в стаята за свиждане.
Меган и Мишел се изправиха до стъклената преграда. Шон наблюдаваше вратата, а Кели Пол крачеше напред-назад с наведена глава. Шон предполагаше какво й минава през ума и беше готов да признае, че е права. Може би Рой щеше да реагира на появата й в затвора и да провали ролята на невменяем, която играеше.
Вратата се отвори и затворникът се появи. Беше облечен по същия начин както преди, изглеждаше както преди, миришеше както преди. Главата му стърчеше над надзирателите, над Шон и Мишел и най-вече над дребничката Меган.
Шон пръв долови ниското и протяжно подсвирване, което наподобяваше някаква позната мелодия. Обърна се да потърси източника му и срещна погледа на Кели Пол, която стоеше до стената, почти с гръб към брат си. Шон светкавично се завъртя и закова поглед в Рой, който бавно сядаше на металния стол. Главата му беше наведена и очите му не се виждаха, но Шон беше сигурен, че успя да зърне почти незабележимото потрепване на раменете му. Надзирателите приковаха веригите на краката му към циментираната в пода метална кука, след което излязоха от стаята, затръшвайки вратата след себе си. Рой остана неподвижен, с разкрачени крака и очи, заковани в тавана. На същото място, както обикновено.
С изключение на потрепването, помисли си Шон.
После подсвиркването се повтори и той отново се обърна. Този път същото направи и Мишел.
Кели Пол вече гледаше към брат си.
– Здравей, Еди, радвам се да те видя – каза тя. Гласът й беше спокоен, а усмивката – истинска.
После тя се отлепи от стената, заобиколи стъклената преграда и се изправи срещу него. Не се наведе. Дори обратното – изправи се в пълен ръст. Ръцете й се вдигнаха към гърдите.
Шон огледа помещението и откри нещо толкова явно, че се учуди как не го е забелязал досега. Една почти незабележима извивка на стената, високо горе, почти под тавана. Именно там беше монтирана камерата, чийто обектив беше насочен към стъклената преграда и стола със затворника зад нея. Но в момента Пол се беше изправила точно между камерата и брат си.
Шон бързо смени позицията си, прекоси помещението и застана от другата страна на Пол, за да вижда лицето й. Едва сега разбра защо се беше изправила в цял ръст. Листът в ръцете й беше точно пред погледа на брат й. Посланието беше изписано с големи печатни букви.
ЗНАМ. Е. БЪНТИНГ. НАТОПЕН СИ. ПОДОЗРЕНИЯ?
Рой не реагира, но Шон го наблюдаваше внимателно и успя да види как очите му се оживиха, а устните му се разтегнаха в едва забележима усмивка. Очевидно реагираше на начина, по който сестра му го беше скрила от окото на камерата.
По всичко личеше, че зомбито най-сетне се беше пробудило.
Показалецът на Пол ритмично почукваше по листа. Почти безшумно, но бавно и настоятелно. Отначало Шон не разбра какво прави, но после изведнъж му просветна.
Общува с него с помощта на морзовата азбука!
После се появи друг шум и Шон погледна надолу Рой почукваше по бедрото си. Това беше неговият отговор. Пол го изчака да свърши и на свой ред изпрати кратко послание.
Погледът на Едгар Рой бавно се насочи към тавана и остана там.
Пол смачка листчето и го глътна.
– Какво беше всичко това? – попита шепнешком Шон, докато напускаха килията за свиждане.
– Дадох му някои подробности с молба да ги анализира.
– А той какво ти отговори?
– Искаше да знае дали съм казала на Бърджин за Е-програмата. Уверих го, че не съм.
– Какво ще правим сега?
– Минаваме в нападение – отвърна Пол.
– Как?
– Ще ти обясня с всички подробности, защото ти и Мишел ще бъдете върхът на копието.
– Бънтинг ли стои зад всичко това?
– Скоро ще разберем.
* * *
Върнаха Рой в килията. Останал сам, той веднага обърна гръб на камерата. Искаше да затвори очи. Чувстваше се уморен, но приятно възбуден от свиждането.
Сестра му най-сетне се появи. През цялото време се беше надявал на това. От посланието й стана ясно, че напълно разбира ситуацията. То съдържаше доста неща, благодарение на морзовата азбука, на която го беше научила още като невръстно момче.
Отвори очи и се втренчи в голата бетонна стена насреща. По неизвестни причини я бяха боядисали в жълто. Може би някой умник беше решил, че този цвят успокоява. Сякаш една боя можеше да накара затворниците да забравят какво означава да бъдат заключени между тези стени.
Тед Бърджин, Хилари Кънингам, Карла Дюкс, Брандън Мърдок. Всичките мъртви. Открий общото в смъртта им.
Това беше молбата на сестра му.
И той прилежно се зае да я изпълни, разглеждайки наум всички възможни комбинации.
Бърджин и Дюкс са застреляни с пистолет от упор. Кънингам е убита, а после пренесена в дома на Бърджин. Смъртта на Мърдок е причинена от дългобойна пушка. Кой има мотив за всичко това? Кой е имал възможност да го направи?
Съзнанието на Рой прехвърляше възможностите със скорост, която би се сторила чудовищна на всеки, който би могъл по някакъв начин да проследи мисловните му процеси. Той обмисляше и отхвърляше възможностите в рамките на секунди, което би отнело месеци на обикновените хора.
После умът му забави ход просто защото базата данни се бе изчерпала. Не беше получил кой знае какви факти, но за него те бяха повече от достатъчни. В резултат откри не един, а цели четири фактора, които свързваха убийствата. Четири, но с една обща особеност. Много характерна особеност.
53
Бънтинг крачеше по коридорите на новата сграда на МВС, придружаван от въоръжен ескорт. На практика тя представляваше обширен комплекс, чиято реална цена остана неизвестна за обществеността, скрита под удобния претекст „поверителна информация“. Което, както му беше добре известно, означаваше само едно – някой беше получил лиценз за печатане на пари.
Вкараха го в една стая, вратата на която автоматично се заключи след него. Той с недоумение се огледа. Май бяха сбъркали помещението. Миг по-късно съмненията го напуснаха, тъй като на прага на междинната врата се появиха Мейсън Куонтрел и Елън Фостър.
– Сядай, Питър, защото ни чака доста работа – подкани го Фостър и отвори лаптопа, който лежеше на масата.
– Как вървят нещата, Пит? – подхвърли с усмивка Куонтрел и седна на съседния стол.
Бънтинг не му обърна внимание.
– Госпожо министър, отново ще повторя, че се чувствам крайно неудобно да обсъждам поверителни въпроси в присъствието на основния си конкурент! – твърдо рече той.
– Стига, Питър – сдържано отговори Фостър. – Между нас няма тайни, нали?
– Напротив, има. За мен работят огромен брой хора, които използват специализирани процедури, протоколи, професионален софтуер и още хиляди неща, които съм създал с цената на дългогодишен труд и много пари.
Той стрелна с поглед Куонтрел, който го гледаше с открита подигравка. Изведнъж му се прииска да скочи през масата и да го удуши.
– Нека ти припомня нещо, Пит – подхвърли Куонтрел. – При сегашната структура на Е-програмата всичките ти конкуренти са принудени да предоставят събраната информация на твоята компания. Аз също, въпреки че съм вложил много пари в бизнеса си.
Бънтинг отлично знаеше, че това са празни приказки. Години наред Куонтрел не влагаше нито цент за разширяването и укрепването на своята компания и все пак прибираше тлъсти чекове от правителството. На практика не правеше нищо друго, освен да изчаква подходящия момент, за да срине Бънтинг. Който очевидно беше настъпил.
– Мейсън, ако ти беше имал шанса да създадеш Е-програмата, със сигурност щеше да си наясно, че тя е нещо коренно различно от начина, по който работехме през Средновековието – тогава, когато ти беше основната фигура в частния сектор и нещата се развиваха в стотици различни посоки, което в крайна сметка ни докара единайсети септември.
Снизходителната усмивка на Куонтрел се стопи.
– Нямаш представа с кого си имаш работа, нещастник! – извика той.
– Достатъчно, момчета – намеси се Фостър. – Нямаме време за дребнави караници.
Бънтинг седна на масата срещу нея и зачака.
Фостър вкара паролата, натисна няколко клавиша, прочете появилата се на екрана информация и извъртя лаптопа към Куонтрел. Той кимна и хвърли кос поглед към Бънтинг.
Ако са решили да ме сплашат, вършат много добра работа, си каза той. Но лицето му остана безизразно. Познаваше правилата на играта не по-зле от тях.
– Имаме ли дневен ред? – попита той.
Фостър му направи знак да изчака, очевидно заета с изпращането на имейла. После затвори лаптопа и го погледна в очите.
– Благодаря ти, че се отзова веднага, Питър.
– Нима имах друг избор?
Фостър опря лакти на масата.
– Измъчва ме един настоятелен въпрос, на който бих желала да получа откровен отговор.
– Винаги съм бил откровен с вас – отвърна с равен тон Бънтинг.
– Фактически въпросът е съвсем прост, но отговорът му може да се окаже труден – добави тя, замълча за момент, после попита: – Ти ли заповяда убийствата на Тед Бърджин, секретарката му Хилари Кънингам, директора на „Кътърс Рок“ Карла Дюкс и специалния агент на ФБР Брандън Мърдок?
За миг главата на Бънтинг се изпразни от съдържание.
– Не, разбира се! – почти изкрещя той. – Как изобщо може да ми задавате подобен въпрос?
– Успокой се, моля те – хладно го изгледа Фостър. – А знаеш ли кой ги е убил? Много сме любопитни да узнаем.
Бънтинг хвърли изпълнен с омраза поглед към Куонтрел.
– Той защо е тук?
– Защото аз го помолих. На практика върши добра работа за изясняването на някои неща вътре в Министерството.
– Какви неща? – попита Бънтинг и опря ръце на масата, за да прикрие треперенето им.
– Да кажем, че служителите на мистър Куонтрел се поразровиха и откриха някои интересни факти.
– По-точно? – настоя Бънтинг.
– В момента не съм готова да ги обсъждам с теб.
– Имам право да знам на какво се базират обвиненията срещу мен! – тръсна глава Бънтинг и хвърли гневен поглед към Куонтрел. – Особено когато е забъркан и този тип насреща! Той е готов да убие майка си, за да си върне бизнеса, който му отнех. Не може да се примири с факта, че съм по-умен от него!
Куонтрел се надигна, готов да прескочи масата и да го хване за гушата.
Но Фостър докосна ръката му и мрачно изгледа Бънтинг.
– Още една подобна забележка и ще бъда принудена да взема мерки, които никак няма да ти харесат, Питър! – изсъска тя.
– Заявявам за протокола, че всичко казано от този човек срещу мен има за цел унищожаването на Е-програмата! – твърдо обяви Бънтинг.
– А готов ли си да се подложиш на детектора на лъжата? – пожела да узнае Фостър.
– Не съм заподозрян в нищо.
– Това отказ ли е? – подхвърли Куонтрел.
– Да, това е отказ! – сопна се Бънтинг.
Куонтрел се усмихна, поклати глава и погледна Фостър.
– Надявам се, че разбираш сериозното положение, в което се намираш, Питър – подхвърли тя.
– Нямам никаква представа за какво говорите, госпожо министър – отсече Бънтинг.
Но ако в този момент разполагаха с монитор за проверка на сърдечната му дейност, положително щяха да извикат линейка. А може би не, мрачно помисли той. Тези двама мръсници като нищо можеха да го оставят да пукне пред очите им.
– Последен шанс, Бънтинг – обади се Куонтрел.
– Последен шанс за какво? – извика той. – Може би да призная престъпления, които не съм извършил? А ти престани да се правиш на следовател, Мейсън! Нямаш абсолютно никакво право да искаш нещо от мен!
– Не е съвсем така – обади се Фостър.
– Моля?!
– Добре знаеш, че в последно време границите между частния и държавния сектор са доста размити. Фирмата на мистър Куонтрел получи задачата да се бори с корупцията и нарушенията на закона в областта на разузнаването. За целта той и служителите му разполагат със съответните пълномощия.
– Какво става тук?! – смаяно попита Бънтинг и закова очи в лицето на Куонтрел. – Нима сте приели тактиката на ненормалните наемници в Близкия изток, които първо стрелят, а после задават въпроси?! Това би било смайващо постижение за глобалната репутация на Америка!
– Приеми го както искаш – хладно отвърна Фостър. – Въпросът е кой друг би имал мотив да избие всичките тези хора. Само защото са научили за съществуването на Е-програмата.
– Твоята програма, Пит – натъртено рече Куонтрел. – Която постоянно навираш в лицата на останалите.
– Всъщност откъде идва всичко това? – попита Бънтинг.
– Ще ти кажа, Питър – въздъхна Фостър. – Идва направо от директора на ФБР. Той ми задава въпроси, на които съм длъжна да отговоря. Страхувам се, че вече си заподозрян.
– Ясно – ледено процеди Бънтинг. – И какво по-точно казахте на директора на ФБР?
– Съжалявам, но не мога дати отговоря.
– Значи съм заподозрян, но без да знам в какво?
– Нещата вече не зависят от мен. Трябва да знаеш, че се опитах да ти помогна.
Как ли пък не.
– Нямате доказателства, че съм извършил нещо нередно – рече на глас той.
– В момента ФБР се занимава с този въпрос.
Бънтинг помълча малко, после вдигна глава.
– Това ли е всичко?
– Предполагам – кимна Фостър.
– В такъв случай ще е най-добре да се връщам на работа – надигна се той.
– Докато все още можеш – подхвърли Куонтрел.
– Шест трупа в някакъв хамбар – изгледа го Бънтинг. – Доста интересна бройка, нали?
Двамата го наблюдаваха с безизразни изражения.
– Шест трупа – повтори натъртено той. – Дали пък нямат нещо общо с програмата Е-шест? Ако бях по-наивен, като нищо щях да си помисля, че това е работа на някой болен мозък.
Обърна се и тръгна към вратата, но Фостър го спря.
– Ако по някакво чудо се окажеш невинен, аз искрено ти желая да се измъкнеш жив и здрав от тая каша, Питър – подхвърли тя.
– И аз ви желая същото, госпожо министър – хладно отвърна той.
54
По време на краткия полет Бънтинг гледаше навън към ленивите купести облаци. Изобщо не усети кога са кацнали. Осъзна се едва когато стюардесата му подаде палтото и съобщи, че лимузината го чака. Пътуването до града беше по-дълго от полета. Прислужницата го посрещна с усмивка на прага на дома му.
– Тук ли е съпругата ми? – попита той.
– Да, мистър Бънтинг, в кабинета си е – отвърна дребничката латиноамериканка.
Жена му се занимаваше с детайлите на поредния си благотворителен проект. Той дори не знаеше за какво става въпрос, защото нейните инициативи нямаха край. Всичките благородни, но даващи възможност на нея и приятелките й да показват тоалетите си на луксозни места, да се радват на добра храна и да се чувстват доволни от онова, което правеха за хората, които не живееха в къщи за по двайсет милиона долара на Пето Авеню. Подобна оценка обаче не би била нито пълна, нито справедлива, защото съпругата му често посещаваше общинските болници, където в продължение на часове се грижеше за безпомощни бебета, заразени със СПИН или с вродени увреждания от наркотиците, които родителите им бяха вземали. При това го правеше, без да води след себе си тълпи от жадни за сензации фотографи, а защото изпитваше състрадание към тях и искаше да им помогне. Освен това даваше редовни дежурства в сиропиталищата и кухните за безплатна храна, като водеше там и децата си, които трябваше да разберат, че животът не е прекрасен за всички. Фондацията на нейно име наливаше сериозни пари за подпомагането на необразованите и бедни хора в големия град.
Докато аз самият не правя нищо в тази посока, помисли си Бънтинг.
Но в замяна на това се грижа за сигурността на тази страна.
Това беше обичайният отговор, когато ставаше въпрос за равнодушието му към филантропските начинания на съпругата му. Отговор, който в момента никак не му звучеше убедително.
Наведе се да я целуне и тя изненадано вдигна глава. От години не се беше прибирал у дома толкова рано.
– Наред ли е всичко в работата ти?
Той се усмихна и седна насреща й в просторния кабинет с изящно обзавеждане, което струваше повече от четвърт милион долара.
Имаше желание да сподели проблемите си с нея, но за това тя трябваше да има неговия достъп до свръхсекретна информация – нещо, което беше невъзможно. Понякога той изпитваше чувството, че живее с човек от друга планета. Нямаше как да говори за работата си с жената, която обичаше. Никога и при никакви обстоятелства. Прииска му се да изкрещи, но вместо това на лицето му се появи широка усмивка.
– Всичко е наред – рече. – Просто ми се прииска да се прибера у дома и да прекарам малко време с теб и децата.
– Трябва да отида в Линкълн Сентър на благотворителен галаконцерт. Станал е прекрасен след ремонта. Трябва да дойдеш с мен някой път.
– Ще дойда някой път – каза той. – А децата?
– Те са на гости у сестра ми, забрави ли? Ще се върнат утре сутринта. – Помълча за момент и тихо добави: – Нали обсъдихме този въпрос?
Господи, какъв съм идиот, помръкна усмивката на Бънтинг. Не знам къде са собствените ми деца, въпреки че управлявам най-голямата контраразузнавателна мрежа в страната, за да осигуря сигурността на всички нейни граждани!
– Извинявай, забравих – направи нов опит да се усмихне той. – Ще отскоча до кабинета си да свърша малко работа.
Отиде в спалнята, захвърли на пода сакото си за две хиляди долара, разхлаби вратовръзката за три стотачки и си наля два пръста питие от мини бара. После погледна към потъмнялото небе зад прозореца. Есента беше влязла в правата си. Ниските температури и лошото време усилваха депресията му.
Просторната спалня бе проектирана от човек, когото светът познаваше само с едно име, а лицето му не слизаше от кориците на списанията, които Бънтинг никога не четеше. Всичко беше елегантно и точно на мястото си, всичко блестеше от чистота. Целият му дом беше такъв – истински образец на вътрешно архитектурен дизайн. Но поради работата си никога нямаше да се появи в никое списание просто защото шефовете на разузнаването предпочитаха техните лакеи да водят незабележим живот, а не да размахват пачки в тлъстите си ръце.
В отлично подредената му библиотека присъстваха прекрасни издания с кожени подвързии, повечето от тях първи копия на световноизвестни писатели от близкото минало с лични автографи. Поне така беше чувал. Дизайнерът с едно име и съпругата му ги бяха купили накуп, но Бънтинг дори не ги беше прелистил. Нямаше време за това, а и не беше любител на романите. Ежедневието му се подчиняваше на студените и грозни факти.
Той слезе на долния етаж и се насочи към кабинета си. Работи около час, но не успя да се съсредоточи. В крайна сметка се отказа, изключи компютъра и се качи обратно в спалнята, където жена му вече си обличаше вечерния тоалет.
– Можеш да дойдеш с мен – подхвърли тя. – Ще ти уредя място, нали съм член на борда.
– Благодаря, но съм много уморен. Може би друг път.
Тя се завъртя, вдигна косата си и посочи ципа на роклята си.
– Ще ми помогнеш ли, скъпи?
Очите му се плъзнаха надолу. Ръката му неволно погали заоблените й задни части.
– Нали каза, че си уморен? – укорително подхвърли тя.
– Казах го, преди да те видя гола.
– Господи, Питър! Избрал си най-неподходящото време!
– Знам – въздъхна той, дръпна ципа и погали голите й рамене.
Тя потръпна, обърна се с лице към него и се усмихна.
– Довечера ще се върна рано. Тогава можем да си поиграем. Още повече че съвсем наскоро си купих ново бельо.
– Ще те чакам – отвърна той, забравил за гибелта на хората около себе си, за професионалния си провал и за реалната опасност сам да бъде застигнат от насилствена смърт. Размити в представата за наистина чудесния му личен живот, тези мисли му причиниха внезапен световъртеж.
Тя го целуна по бузата.
– Леон ще ме закара и ще изчака да ме върне обратно. Разбира се, ако нямаш нужда от колата.
– Не, няма да излизам. Ще се видим по-късно, скъпа.
Тя се насочи към вратата. На четирийсет и шест, съпругата му все още изглеждаше страхотно. Бяха женени от седемнайсет години, но тя продължаваше да го вълнува както в началото.
В някои отношения съм истински късметлия, помисли си той. За съжаление не във всички.
Той дълго време се разхожда из празната къща с втората чаша джин в ръка. В един момент забеляза, че беше пресушил и нея, и схруска малките бучки лед на дъното й, изсмуквайки последните капки алкохол.
Беше ясно, че Фостър и Куонтрел са в основата на заговора срещу него и са го планирали дълго време. Бънтинг имаше агенти навсякъде, но никой от тях не беше усетил какво става. Макар и доказала своята ефективност, Е-програмата вече беше на кладата. Онези двамата се готвеха да избягат от пламъците, запазили и дори разширили своите безименни империи. А Бънтинг?
Или ще бъда убит, ши ще ме вкарат в затвора. Добре са ме насадили.
Преди доста време бе направил опит да се свърже с Джеймс Харкс, но напразно чакаше обратно обаждане. Вече му бе станало ясно какво означава това. Харкс би трябвало да бъде неговото острие в тази игра, но явно беше предпочел да се върне при предишния си господар. Като Цербер при Хадес.
Разтърка челото си. Харкс е бил внедрен при него. От Фостър или Куонтрел, а най-вероятно от двамата. Дали той беше избил всичките тези хора? Или ФБР смяташе, че това е дело на Бънтинг?… Беше сигурен, че там вече разполагат с достатъчно доказателства, за да го заключат завинаги. Всичките подхвърлени на точното място в точното време. Ако не друго, Фостър беше много педантична личност.
Отпусна се на леглото. Завивката беше италианска, ръчна изработка. Цената й беше доста по-висока от годишната стипендия на Бънтинг през първата година от следването му. Но той никога не се беше замислял за тези неща, не го направи и сега. Беше готов да купи още сто такива на всякаква цена, само и само заплахата да остане зад гърба му.
Напълни дробовете си с въздух и бавно го изпусна. Усети миризмата на алкохол, която гъделичкаше носа му и го стопляше. Наля си още един джин и го глътна наведнъж. Вътрешностите му приятно се затоплиха, а кожата му леко настръхна. Като преди скок в ледена вода.
Телефонът му изжужа. Измъкна го от джоба си и се втренчи в дисплея. Поколеба се дали да отговори, но в крайна сметка навиците му надделяха.
– Кажи, Ейвъри.
– Току-що ми се обади Шон Кинг. Настоява за среща.
Бънтинг замълча. Остра болка прониза гърдите му.
– Мистър Бънтинг?
– Да?
Направи отчаян опит да звучи стабилно, но гласът му издайнически потрепна.
– Кинг настоява за среща.
– Чух вече. С теб ли?
– Не, с вас.
Бънтинг се закашля, гърлото му изведнъж пресъхна.
– Кога?
Ейвъри мълчеше.
– Кога, питам!
– Каза, че в момента чака пред къщата ви.
