Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 19 (всего у книги 28 страниц)
55
Кели Пол свали бинокъла и огледа близката околност. Късният следобед в Източен Мейн бавно се превръщаше в нощ. В ръцете си тя държеше бележник и писалка. Вече си беше отбелязала основните данни – цифри, градуси на компаса, възможни предимства. Обърна се и погледна океана. Днес водите бяха спокойни. От тази висока наблюдателна точка грамадата на „Кътърс Рок“ съвсем не изглеждаше заплашителна.
Тя отново вдигна бинокъла пред очите си. Преминал проверката на изхода, микробусът се насочи към бариерата. Тя нагласи окулярите, опитвайки да прочете страничните надписи по каросерията. Заключението й беше, че в „Кътърс“ са имали проблем с електрозахранването, отстранен от хората в микробуса. Те бяха останали в обекта близо два часа, а след това отскочиха за малко и до една от съседните сгради. После натовариха техниката си в автомобила и потеглиха.
Пол ги изчака да се скрият зад завоя и свали бинокъла.
Очевидно федералният обект бе изграден на принципа на главата лук, която трябва да се обели внимателно, люспа по люспа. След разговора си с Шон тя бе помолила Мишел да й разкаже с подробности за втория наблюдател, който беше забелязала на едно от околните възвишения. А след това Пол се появи тук, за да види всичко с очите си. Мястото се оказа изключително удобно за наблюдение.
Тя сведе поглед към плана на „Кътърс“ в ръцете си. Сдоби се с него много трудно, благодарение на услугите, които беше вършила на много хора през годините. Пак от тях научи, че „Кътърс Рок“ вече има нов директор, заменил покойната Карла Дюкс. Беше сигурна, че този човек е бил подбран с изключително внимание, също като предшественичката си. Отбеляза още едно–две неща в бележника си, а после проведе няколко разговора по мобилния си телефон. Днешното наблюдение потвърди подозренията, че в обекта става нещо необичайно, но за да разбере какво, щеше да й трябва помощ. И тя я получи дори без да споменава услугите, които беше правила на съответните хора. Доказателство за добрата й работа в продължение на две десетилетия беше фактът, че никой от тях не й отказа и не попита защо й трябват въпросните сведения.
Кели прибра телефона в джоба си и се спусна по обратния път към наетата кола. Макар и кратко, пътуването до Макиас й предложи достатъчно време за размисъл. Откри Меган Райли във фоайето на мотела. Голямата овална маса, която използваше като бюро с разрешението на мисис Бърк, беше отрупана с документи. Кели седна насреща й.
– Продуктивна ли е работата ти? – подхвърли тя.
Меган захапа върха на химикалката и вдигна глава.
– Зависи какво разбираш под продуктивна.
– Имаш ли напредък?
– До известна степен. Тези неща не са лесни.
– Нищо в живота не е лесно, а най-вече важните неща.
– Шон и Мишел пак заминаха.
– Знам.
– Къде?
– Не знам.
– Или не искаш да ми кажеш.
– Защо мислиш така?
– Защото всички сте убедени, че съм млада и неопитна и само ще объркам нещата.
– Но това си е чистата истина.
– Благодаря. Много благодаря за подкрепата.
– Подкрепата се печели.
– Правя всичко, на което съм способна.
– Абсолютно сигурна ли си в това?
– А ти винаги ли си толкова груба?
– Охо, още нищо не знаеш. Ако стана наистина груба, няма как да не го разбереш.
– Искам да бъда в течение – тръсна глава младата жена.
– Пак ще повторя, че тези привилегии трябва да се спечелят.
Меган се облегна назад и закова поглед в лицето на Пол.
– Добре – кимна тя. – Защо не ми разкажеш нещо повече за брат си?
– А защо да го правя?
– Опитвам се да пиша жалби, за да го измъкна от затвора – махна към купчините документи пред себе си Меган. – Трябва да разполагам и с други аргументи, освен този театър с невменяемостта.
– Театър?
– Видях какво правихте в „Кътърс Рок“. Със сигурност общувахте по някакъв начин.
– Може би да, може би не – изплъзна се от директен отговор Кели Пол. – Съвсем неотдавна Шон ми съобщи, че криминологичните заключения не подкрепят обвинението. По труповете са открили остатъци от различна пръст. Ето нещо, което можеш да използваш.
– Не – поклати глава Меган. – Това е само отделно доказателство, което заседателите могат да приемат или отхвърлят, но не може да свали обвиненията.
– Не е задължително да искаме снемане на обвиненията. По-важно е да притиснем определени хора и да ги убедим, че залогът е огромен. С последици, които са далеч по-важни от екзекуцията на брат ми за престъпления, които не е извършил.
– Е, няма как да стане с изготвянето на искания до съда.
– Напротив, може да стане, но само при прецизно изпълнение на плана.
– А как ще стигнем до тези „определени хора“?
– Според мен в момента Шон и Мишел правят именно това.
– А кои са те?
Пол не отговори.
Меган облиза устни и скръсти ръце пред гърдите си.
– Не забравяй, че аз съм тази, която ще се бори да спаси брат ти! – процеди тя.
– Става въпрос за фирма, която работи в областта на сигурността.
– Тази фирма няма ли си име? То би внесло значителна тежест в защитата ни.
– В момента не съм склонна да споделям повече информация за нея.
– Значи знаеш коя е?
– Може би.
– Никак не ми помагаш!
– Никой не е казал, че трябва да ти помагам – хладно отвърна Пол, стана и се отдалечи.
Меган остана да гледа озадачено след нея.
56
Бънтинг захвърли телефона и изтича към един от прозорците, който гледаше към улицата. Навън вече цареше пълен мрак, нарушаван единствено от уличните лампи и фаровете на преминаващите автомобили. Погледна часовника си. Наближаваше десет. За миг го обзе надеждата, че всичко е някаква тъпа шега. Но после зърна един висок мъж, изправен под електрическия стълб от другата страна на улицата.
Вероятно Шон Кинг също го видя на прозореца, защото вдигна телефона към ухото си.
Бънтинг колебливо се дръпна навътре. Не знаеше как да постъпи. При нормални обстоятелства щеше да потърси помощта на Харкс, но сега това беше невъзможно.
Вече е крайно време да се оправям сам.
Облече сакото си и тръгна надолу по стълбите. Прислужницата почтително му кимна. Както и готвачът, когото срещна по-надолу. Той направи опит да им се усмихне, но сърцето му лудо блъскаше в гърдите. После срещна въпросителния поглед на мъжа от охраната, който дежуреше пред входната врата.
– Излизам да се поразтъпча – каза му той. – Няма нужда да идваше мен.
– Но, сър…
– Остани тук, Креймър. Всичко е наред.
Мъжът направи крачка назад и отвори вратата на шефа си.
Бънтинг се овладя, изпъна рамене, вирна глава и излезе навън.
Шон го изчака да пресече улицата и се приближи към него.
– Благодаря, че приехте да се срещнем, мистър Бънтинг – рече той.
– Не съм сигурен, че осъзнавате кой съм – хладно отвърна Бънтинг.
Шон огледа улицата, по която почти нямаше минувачи.
– Може би трябва потърсим някое по-уединено място – подхвърли той.
– Първо кажете какво искате.
– Добре, след като имате толкова много време за губене – изопнаха се чертите на Шон. – Но нещата са на път да излязат от контрол и това се отнася за всички.
Вместо отговор Бънтинг се обърна и тръгна надолу по улицата. Шон го последва. Няколко минути по-късно вече седяха в дъното на едно празно кафене и се гледаха втренчено през ръцете на сервитьорката, която пълнеше чашите им с горещо кафе.
– Какво искате? – попита Бънтинг, след като жената се оттегли.
– Едгар Рой.
Бънтинг замълча.
– Вие го познавате.
– Това не ми звучи като въпрос.
– Защото е факт.
– Пак ще попитам какво искате.
– Рой е затворен в „Кътърс Рок“ по обвинение в убийство. Вие прекрасно го знаете, защото сте ходили да го видите.
– Разполагате с вътрешни източници, така ли?
Шон се облегна назад и отпи глътка кафе. Горещата ароматна течност го стопли, тъй като бе измръзнал от дългото чакане пред великолепната къща.
– Много хора умряха – каза след кратката пауза той. – Моят приятел Тед Бърджин и секретарката му. Вашият човек Карла Дюкс, плюс един агент на ФБР. Да не споменавам шестте трупа в хамбара на Едгар Рой.
Бънтинг разбърка захарта в кафето си.
– Имате ли представа в какво се забърквате? – попита той.
– Вие сте в много тежко положение, мистър Бънтинг. На път сте да изгубите всичко.
– Слушах ви достатъчно. Благодаря, че сте загрижен за моето бъдеще.
Бънтинг понечи да се надигне, но Шон го хвана за китката.
– Вие имате репутацията на изключително умен човек, а работата ви допринася за сигурността на Америка. Ако не споделях това мнение, едва ли щеше да ме е грижа, че затъвате.
Бънтинг се върна на мястото си.
– Няма как да знаете, че не съм от „лошите“ – отсече той, погледна го по-внимателно и подхвърли: – Имам чувството, че това беше някакъв тест. Как се справих?
– По-добре си задайте въпроса защо разговаряте с мен – отвърна с въздишка Шон, помълча малко и добави: – Защото отлично знаете, че нещата са извън контрол. Вече е застрашена и личната ви свобода. Давате си сметка, че след като враговете ви отстраняват физически дори агент на ФБР, едва ли нещо ще им попречи да постъпят така и с президента на компания, занимаваща се с проекти в областта на разузнаването. Има стотици начини да го представят като инцидент. – Отново замълча, после тихо добави: – А вие имате три деца…
– Оставете децата ми на мира! – остро го прекъсна Бънтинг.
– Няма от какво да се притеснявате – успокои го Шон. – Аз съм от добрите. Но нима мислите, че хората, с които работите, ще постъпят като мен?
Бънтинг отмести поглед. Отчаяното изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво.
– Вие плувате сред акули, мистър Бънтинг. А акулите нападат всичко, защото са хищници.
– На мен ли го казвате? – горчиво промълви Бънтинг. – Но аз нямам нищо общо със смъртта на онези, които споменахте преди малко. Много съжалявам за тях.
– Напълно ви вярвам.
– Защо? – изненадано вдигна глава Бънтинг.
– Преди малко не се поколебахте да излезете от дома си без охрана, за да разговаряте с мен. Много показателно.
– Не е толкова лесно, колкото си го представяте, Кинг. Хората, за които споменахте, разполагат с неограничени възможности.
– Ключът е Едгар Рой. Какво ще стане, ако докажем невинността му и той бъде освободен от „Кътърс Рок“?
– Това е едно голямо „ако“.
– Според мен трябва да си зададете един въпрос, мистър Бънтинг – приведе се над масата Шон.
– Какъв?
– Искате ли да останете във водата в компанията на акулите, или предпочитате да стъпите на твърда земя? Ако изберете водата, лично аз не виждам надежда за вас. Съгласен ли сте?
– Да – откровено отвърна Бънтинг. – Ще ви уведомя за решението си. – Направи малка пауза, после добави: – Оценявам онова, което се опитвате да направите. Особено по отношение на Едгар. Той не заслужава съдбата си. Защото е мил и добър човек и притежава уникален ум, но за съжаление се оказа между чука и наковалнята на сили, за които няма дори най-бегла представа.
Шон го остави да се изправи и отново докосна ръката му.
– Знам, че трябва да обмислите всичко, но имайте предвид, че не разполагаме с много време.
– Имам го предвид и още как – почти се усмихна Бънтинг. – Но искам да ви предупредя, че нещата няма да приключат дори и да успеем да оневиним Едгар.
– Защо?
– Защото правилата на тази игра са други.
– Това не е никаква игра! – троснато рече Шон.
– Прав сте, не е – вяло се усмихна Бънтинг. – Но някои хора мислят обратното и са готови на всичко, за да спечелят.
57
Шон ускори крачка. По улицата почти нямаше хора, тъй като времето продължаваше да се влошава. Заваля дъжд, вятърът се усили.
Миниатюрната слушалка в дясното му ухо пропука.
– Шон, към теб приближава черен ескалейд със затъмнени стъкла и номер от друг щат! – прозвуча напрегнатият глас на Мишел.
– Едва ли има нещо общо с мен – отвърна той.
– Движи се бързо и задминава на забранено без видими причини.
– Бънтинг обади ли се на някого?
– Мисля, че не. Продължава да върви към дома си с ръце в джобовете. Може би са изчакали да се разделите и в момента са след теб.
– Ясно. Най-добрият ход?
– Влез в парка по първата възможна алея. Побързай!
Шон се подчини и закрачи с максимална бързина. Не искаше да тича, за да не привлича внимание. Плъзна ръка под якето си и стисна ръкохватката на пистолета, който беше получил от Кели Пол. В един миг рискува да се обърне и веднага видя колата. Черен ескалейд със затъмнени стъкла и вероятно фалшив номер. Изглеждаше доста заплашителен.
Отби вдясно и потъна в парка.
– Тръгни по пътеката вляво – отново прозвуча гласът на Мишел. – Там все още има хора.
– Очевидците няма да ги спрат, Мишел – отвърна той. – Ще размахат истински или фалшиви значки, а после ще ме отмъкнат.
– В такъв случай завий по следващата алея вдясно и бягай. Така ще ми оставиш време да измисля нещо.
– Къде си?
– На едно дърво, от което виждам всичко.
Шон изпълни нарежданията й. В подобни ситуации партньорката му нямаше равна, но той си даваше сметка, че и противникът е вкарал в играта най-добрите си изпълнители. Които с положителност ще бъдат много повече от тях.
Той ускори крачка и зави вдясно. Пред очите му се появи семейство с деца. Задмина ги с максимална бързина. Не искаше за нищо на света да попадне в престрелка с деца наоколо.
– Сега наляво! – прозвуча в ухото му гласът на Мишел.
Той се подчини и не след дълго се оказа близо до огромна скала, около която се виждаха увехнали цветя.
– Заобиколи скалата и продължавай нагоре по пътеката! – заповяда Мишел. – Бързо!
Шон Кинг отново се подчини.
Преследваха го петима. Всичките въоръжени, с фалшиви служебни документи и точно определена задача.
Да го хванат.
Лидерът им ги раздели и те се разпръснаха във верига на около четирийсет метра от мястото, на което го видяха за последен път.
Други двама останаха да контролират южните изходи към Сентръл Парк.
Единият от преследвачите изскочи от завоя. Ръката му стискаше пистолета в джоба на якето. Това означаваше, че може да се защитава само с една ръка.
Което изобщо не беше достатъчно.
Ритникът го улучи в челюстта и я счупи. Той рухна на колене, но въпреки това успя да измъкне оръжието си. Вторият ритник счупи китката му и дулото на пистолета потъна в пръстта. Третият го улучи в тила, на сантиметър под прешлена. Това означаваше, че щеше да се свести след няколко часа с нетърпима болка в главата, която щеше да се прибави към другата, от счупванията.
Мишел го прескочи и се понесе след следващите си жертви. Безшумно, като полъх на вятъра.
Двама от останалите се събраха за момент, огледаха се и отново се разделиха. Първият тръгна на северозапад, а другият – в обратна посока. На няколко крачки от там вторият се размина с някакъв висок тип, облечен с дълго палто и нахлупена на главата бейзболна шапка. Нещо в походката му се стори познато, но вече беше късно. Юмрукът на непознатия потъна в бъбрека му. Той се преви надве от силната болка, а миг по-късно се озова на земята, повален от светкавичен ритник в челюстта. Лицето му започна да се подува още преди да изгуби съзнание.
Мишел продължи напред, измина няколко крачки и вдигна микрофона, закрепен на китката си.
– Шон, къде си?
– На стотина метра от Сентръл Парк – Юг, където са файтоните.
– Не отивай там, защото вероятно те чакат. Продължавай към Кълъмбъс Съркъл, но без да напускаш парка.
– При теб как е?
– Двама отстранени, но има още няколко.
В същия миг тя усети нещо и отскочи встрани, но не достатъчно бързо. Ударът пропусна челото й, но попадна в ухото. Тя успя да се отмести, потърси опора в асфалтовата настилка и рязко се завъртя, прехвърляйки цялата си тежест върху десния крак. Ритникът й попадна в лявото коляно на нападателя.
Мишел Максуел обичаше да атакува коленете. Най-голямата става на човешкото тяло, състояща се от четири кости – капачка, фемур, фибула и тибия – свързани като магистрално съоръжение с помощта на букет от сухожилия, мускули и хрущяли. Един от най-сложните механизми с критично значение за движението.
Ритникът й го строши.
Хрущялите, мускулите и сухожилията отскочиха като скъсани пружини, капачката се счупи, фемурът и фибулата застанаха под невъзможен ъгъл. Човекът изкрещя, хвана се за осакатения крак и рухна на земята.
Успееш ли да елиминираш едно коляно, със сигурност печелиш битката. Мишел знаеше, че дори отлично тренираните мъже имат склонност да се целят в главата, разчитайки на груба физическа сила. Но главата създава проблеми. Черепът е твърде дебел. Дори да счупиш нос или челюст, противникът може да остане боеспособен. Докато с коляното не е така. Никой не може да се бие на един крак, а още по-малко при наличието на страхотната болка.
Тя изви лакътя си под ъгъл от четирийсет и пет градуса, за да нанесе решителния удар.
Улучен в главата, мъжът престана да се движи. Мишел измъкна портфейла с личните му документи, като преди това не забрави да издърпа слушалката от ухото и захранващото устройство от колана му. За десерт остави ризата, чиито копчета пропукаха и отлетяха в мрака. Пред очите й се показа бяла кожа, без бронежилетка. Добре беше да знае това.
Пъхна слушалката в свободното си ухо и заслуша потоците информация, които си разменяха нападателите. Веднага й стана ясно, че вече са установили присъствието й и викат подкрепления. Долови няколко имена, които обаче не й говореха нищо. Никой не споменаваше и агенцията, която ги беше изпратила. Сведе поглед към значката и служебната карта на последната си жертва. Изглеждаха абсолютно автентични, но бяха издадени от организация, за която никога не беше чувала. Напоследък такива организации, най-вече частни, бяха станали прекалено много. Всеки можеше да се обърка.
Включи собствената си радиостанция и поднесе микрофона към устните си.
– Отстраних трима, Шон – докладва тя. – Но те повикаха подкрепления. При теб как е?
– Излизам на Кълъмбъс Съркъл. Ти къде си?
– Малко зад теб. Вземи такси и изчезвай.
– А ти?
– Ще се срещнем на гарата, както сме се разбрали.
– Мишел, няма да те оставя сама в…
– Не се прави на джентълмен, Шон – прекъсна го тя. – Нямаме време затова. Ще се видим след двайсет минути.
В следващия миг тя долови щракване, после още едно. Първото на четири часа, второто на седем. На максимум трийсет сантиметра от главата й. Бяха рискували да напуснат тактически правилната позиция и стояха буквално на крачка от нея.
Мишел затвори очи и си представи ситуацията. Естественият й път за бягство се препречваше от онзи на четири часа. В главата й моментално се оформи планът за действие: завърта се на левия си крак, накланя тялото си в същата посока, а десният й крак се стрелва напред и потъва в дясното коляно на мъжа. После отскача обратно, превърта се през глава и заема позиция зад крещящия от болка противник, който неволно пречи на колегата си да стреля. Вади пистолета и стреля странично, целейки се в пространството между живия щит и другия нападател, който по това време инстинктивно ще се е отместил наляво. Липсата на бронежилетка означаваше, че може да стреля в тялото му, за да го елиминира, без да търси смъртоносен изстрел в главата. После оставаше един последен удар с лакът под ъгъл от четирийсет и пет градуса. Щастливецът вдясно щеше да оживее, а тя вече щеше да спринтира към Кълъмбъс Съркъл.
Всичко това беше възможно. Шансовете й да успее бяха петдесет на петдесет. Дори шейсет на четирийсет в нейна полза, стига да изпълни плана си в точно подбрания момент.
Изчисленията бяха направени, но с едно неизвестно. По това време Шон би трябвало вече да е извън опасност. Би трябвало. Тя отвори очи.
Но пистолетите гръмнаха още преди да направи първото движение.
58
Шон чу изстрелите и рязко се завъртя, обръщайки гръб на стоянката за таксита на Кълъмбъс Съркъл.
– Мишел? – включи микрофона си той. – Мишел, добре ли си?
Отговор нямаше.
– Мишел!
Тишина.
Двама мъже го сграбчиха в момента, в който се готвеше да хукне обратно към Сентръл Парк.
– Какво, по дяволите…
– Мърдай, мърдай! – процеди в ухото му единият.
– Какво става? Кои сте вие, по…
– Кели Пол – прошепна вторият. – А сега мърдай!
– Но партньорката ми…
– Няма време. Тръгвай!
Помъкнаха го към един от другите входове на парка.
След минута се озова под одеялото на пода на някакъв файтон, който бавно потегли по алеята. Мъжете изчезнаха. Кочияшът с опърпана шапка и дълъг черен дъждобран изплющя с камшика и конят ускори ход.
Шон понечи да махне одеялото, но човекът го спря.
– Дръж го отгоре си, приятел – промърмори той. – Още сме в гората.
Това беше моментът, в който Шон усети другото тяло до себе си. Сграбчи някакъв крак, а после ръката му се плъзна по нещо, което приличаше на женска гърда.
– Моментът едва ли е подходящ! – скастри го един глас.
– Мишел!
Фигурата на партньорката му оставаше почти невидима в мрака.
– Какво се случи там, по дяволите?
– Спипаха ме натясно. Може би нямаше да се справя, но се оказа, че и ние имаме някакви подкрепления в Сентръл Парк.
– Това е работа на Кели Пол.
– И аз помислих така.
Файтонът напусна гората и копитата на коня зачаткаха по асфалта.
– Толкова по въпроса с бързото оттегляне – въздъхна Мишел.
– Понякога е по-добре да се придвижваме бавно – дочу я кочияшът. – Противникът се хвана на уловката и в момента гони вятъра. Вече можете да се изправите.
Двамата едновременно дръпнаха одеялото и се настаниха на задната седалка.
Човекът на капрата се обърна да ги погледне.
– Разминахте се на косъм – рече.
– Така е – съгласи се Шон. – Откъде познаваш Кели Пол?
– Да не говорим по този въпрос.
– Току-що ни направи огромна услуга.
– Имали сте късмет, че тя е на ваша страна.
– Какви бяха онези в парка, които стреляха?
– Приятелката ти успя да види сметката на трима от тях. Направо им потроши кокалите. Изстрелите бяха дело на други двама, които явно имаха заповед да я ликвидират на място. За късмет нашите им попречиха. Както виждаш, не я улучиха, ама нещата бяха на косъм. Специалното ни оборудване свърши работа. Онези ще оживеят, а нашите хора ще разчистят след тях. Така полицията няма да може да регистрира инцидента. Официално нищо не се е случило.
– Изисква се доста голям натиск над определени хора – отбеляза Мишел.
– Очевидно – кимна кочияшът и се обърна напред.
– Значи Кели е планирала всичко, а? – обади се Шон.
– Тя планира всичко. Каза, че вие двамата сте острието, но всяко копие си има и дръжка, нали? – Мъжът бутна шапката на тила си. – Е, ние сме дръжката.
– Благодаря – прошепна Мишел. – Много сме ви задължени.
– Правили ли сте някога пълна обиколка с файтон? – подхвърли през рамо кочияшът.
– Не – отвърна Шон. – Но сега нямаме време.
– Обещаваме да я направим, но когато е по-топло – побърза да каже Мишел и хвърли предупредителен поглед към партньора си.
Файтонът наближи пресечката и намали ход.
– Малко по-надолу по улицата ви чака кола – каза кочияшът. – Червена тойота с четири врати. Човекът зад волана се казва Чарли.
Мишел разтърси ръката му.
– Още веднъж благодаря. Ако не бяха вашите момчета, сега щях да съм мъртва.
– Без тях всички щяхме да сме мъртви – отвърна мъжът. – А за да не се окаже, че трудът им е отишъл напразно, гледайте да останете живи.
Слязоха от файтона и поеха под дъжда. Не след дълго откриха колата и се насочиха към Пен Стейшън.
Изкараха ленд крузъра на Мишел от близкия гараж, заредиха го с гориво и още преди полунощ вече бяха на път. За всеки случай Мишел смени номерата на колата с предварително подготвения комплект, който можеше да издържи на всяка рутинна проверка.
Малко след като напуснаха Манхатън, Шон се наведе и сграбчи ръката й.
– Онзи човек правилно отбеляза, че се разминахме на косъм. Обаче този път косъмът беше прекалено тънък.
– Важното е, че сме живи – тръсна глава тя.
– Наистина ли?
Тя го стрелна с очи, после даде газ и смени платната.
– Какво искаш да кажеш?
– Питам се дали няма да стигнем до момента, в който косъмът ще се скъса и хората ще кажат: „Ех, ако беше минала не през тази врата, а през другата…“
– И двамата поемаме рискове. Ти също можеше да бъдеш на моето място.
– Но ти поемаш много по-големи рискове.
– И какво от това?
Той отдръпна ръката си и погледна встрани. Светлините на големия град в страничното огледало бавно се стопяваха в мрака.
– Добре де, какво от това? – настоя Мишел.
– Не знам докъде ще стигнем по този начин – въздъхна той.
– Мисля, че знаеш.
– Е, добре. Знам, че ако бяхме само двамата, ти щеше да си мъртва.
– Ти направи всичко възможно. Каква е алтернативата? Може би да не правим нищо?
– Май това щеше да е по-умно.
– Да, но само по отношение на личната ни сигурност. И не толкова умно за случая, който разследваме. Което по една случайност е нашата работа.
Шон не каза нищо. Тя изчака известно време и добави:
– И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.
– Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.
– Малцина го правят. Поне не доброволно.
– Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.
– Какво ще правим тогава?
– Животът предлага и други възможности, Мишел.
– Казваш го, защото сме спали заедно?
– Може би да – призна той.
– Значи имаме какво да губим?
– Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.
– Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.
– Не съм казал такова нещо.
– Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.
– Не го отричам.
– Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?
– Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.
Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.
– А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?
– По същия начин – тихо отвърна той.
– Точно така – кимна тя. – По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.
– А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?
– Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?
Мълчанието се проточи. После той почука по волана.
– Хайде, потегляй. Чака ни работа.
– Значи продължаваме по същата писта?
– Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.
