Текст книги "Шестият"

78

Лъчите на залязващото слънце удължаваха сенките. Съвсем скоро щеше да се мръкне. Шон хвърли още дърва в огъня и разрови жарта. Рой го изчака да седне на мястото си и подхвърли:

– Кел ви е разказала за Е-програмата, нали?

– Да.

– А за Стената?

– Не.

– Тя представлява гигантско количество едновременно подадени данни. Аз ги поемам от огромен екран, пред който седя по дванайсет часа в денонощието.

– Какво имаш предвид, като казваш гигантско количество? – попита Мишел.

– Всички данни, събрани от американското разузнаване и съюзниците ни по света, които споделят информация с нас.

– Това не е ли твърде много? – попита Шон.

– Повече, отколкото можеш да си представиш.

– А какво правиш с тях? – пожелае да узнае Мишел.

– Анализирам ги, обединявам постоянните величини и пиша доклад. Те проверяват заключенията ми, които впоследствие стават гръбнак на съответния план за действие на американската политика в различните точки на света. Всичко това става доста бързо.

– Благодарение на ейдетичната ти памет?

– Всъщност на нещо повече – скромно отвърна Рой.

– Какво може да бъде повече от нея? – учуди се Мишел.

– На практика пълна ейдетична памет се среща доста рядко. Много хора са в състояние да запаметяват нещата, които виждат, но не всичко. Освен това тази памет има свойството да намалява с времето. Аз обаче не забравям нищо.

– Никога? – погледна го с недоверие Шон.

– За нещастие малко хора си дават сметка, че искат да забравят голяма част от спомените си.

– Това мога да го разбера – кимна Мишел и улови погледа на Шон, изпълнен със симпатия.

– Имаш ли нещо против да те изпитам? – попита Шон.

– Свикнал съм да ме изпитват.

– Как се казва полицейският служител, който те арестува в хамбара?

– Кой по-точно? Бяха петима.

– Първият, който е говорил с теб.

– На табелката му пишеше Джилбърт.

– Номер на значката?

– Осем-шест-девет-три-четири. Оръжието му беше деветмилиметров зиг-зауер с пълнител за дванайсет патрона. Нокътят на дясното му кутре растеше навътре. Ако искаш, мога дати продиктувам имената и служебните номера на останалите полицаи. А понеже изпитваш паметта ми, ще добавя, че по време на триста и двайсетте километра, които изминахме до тук, изпреварихме сто шейсет и осем автомобила. Искаш ли да ти изброя откъде беше всеки един от тях? Деветнайсет от Ню Йорк, единайсет от Тенеси, шест от Кентъки, три от Охайо, седемнайсет от Западна Вирджиния, по един от Джорджия, Южна Каролина, окръг Колумбия, Мериленд, Илинойс, Алабама, Арканзас, Оклахома, две от Флорида и останалите от Вирджиния. Мога да ти кажа по колко човека имаше във всяка от тях и дати ги опиша. Ако желаеш, ще ги подредя по щати.

– Боже мили! – зяпна Мишел. – А аз не помня какво съм правила миналата седмица! Къде побираш всичко това?

– Виждам го в главата си. Просто трябва да изтегля онова, което ми трябва.

– Като картонче в библиотека?

– Не, по-скоро като дивиди. Виждам информацията, която се съдържа на диска. Мога да я спра, да я пусна на бързи обороти или да я върна обратно.

– Добре, ясно – кимна Шон, но недоверието му остана. – А можеш ли да опишеш тази къща отвън, хамбара и земята около него?

Отговорът на Рой дойде светкавично. А последвалото заключение беше направо зашеметяващо.

– Източната страна на покрива на хамбара е покрита със сто и четиринайсет керемиди. Четвъртата на втория ред от горе на долу липсва, а също така и шестнайсетата на деветия ред отпред. Лявата панта на вратата на хамбара е нова. На поляната източно от къщата растат четирийсет и едно дървета. Шест от тях са изсъхнали, а други четири умират. Най-голямото от тях е магнолия. Очевидно сестра ми не обича да се занимава с градината.

– Последните четирима президенти на Узбекистан?

– Това е подвеждащ въпрос. Президентската институция на тази страна е създадена през хиляда деветстотин деветдесет и първа година, след разпадането на СССР. От тогава те имат само един президент, който се казва Ислам Каримов. – Обърна се да погледне Шон и с лека усмивка добави: – Избра Узбекистан, защото това е най-затънтената страна, за която се сещаш в момента, нали?

– Горе-долу е така – кимна Шон.

– Но нещата не опират единствено до запаметяване на фактите – добави Рой. – Те трябва да бъдат анализирани.

– Дай ни един пример – обади се Мишел.

– След поредния анализ на данните от Стената аз препоръчах на правителството да помогне на афганистанците да увеличат маковите посеви.

– Но защо? – учудено попита Шон. – Нали макът се използва за производство на опиум, който е основната съставка на хероина?

– Когато се включих в Е-програмата, Афганистан беше в окаяно състояние поради някаква болест по посевите. Добивите на мак бяха спаднали с трийсет процента.

– Нима това е лошо? – попита Мишел.

– В случая – да. Какво става, когато има недостиг от определен продукт?

– Цената му се вдига – отвърна Шон.

– Точно така. Деветдесет и два процента от дохода на талибаните се формира от продажбата на опиум. Но благодарение на споменатата болест техните печалби са нараснали с близо шейсет процента. Това им дава много повече ресурс, който да хвърлят срещу нас. В медиите се появи информация, според която силите на НАТО предприемат мерки за унищожаване на маковото производство. Аз обаче стигнах до заключението, че това е по-скоро дело на самите талибани, които целят рязкото вдигане на цената.

– А защо реши, че е така?

– На Стената се появи статия, публикувана в някакво неизвестно аграрно списание. В нея се споменаваше за учен, които никога не е крил симпатиите си към талибаните. Та този учен заминал за Индия, където въпросната зараза се е появила шест месеца по-рано, а после се разпространила в областите Хелманд и Кандахар. Пренесъл я в Афганистан и научил талибаните да я използват. Затова препоръчах на правителството на САЩ да вземе мерки за ликвидиране на епидемията и да насърчи местното население към засяването на по-големи площи с мак. Още следващата година се очаква значителен спад на цената на опиума, но за всеки случай им приготвих и една малка изненада.

– Каква е тя?

– Хибридни семена, които виреят много добре в афганистанския климат и дават отлична реколта. Но когато нещата опрат до извличане на опиум, крайната продукция не е хероин, а нещо, което е много близо до аспирина. Оттук макът се превръща в онова, което винаги е бил – едно красиво цвете.

– И ти си предложил всичко това? – ахна Мишел. – Но как?

– Стената ми доставя всичко, от което се нуждая. Към това обаче добавям и неща, които съм научил сам. Когато за пръв път се натъкнах на въпросния хибрид, той беше едно обикновено семе. Никой не го свързваше с производството на мак, а още по-малко с печалбите на талибаните. След като се запознах в детайли със свойствата му, не се поколебах да го предложа като тактически ход с евентуални стратегически последствия.

– В смисъл? – сбърчи вежди Шон.

Рой намести очилата си. Приличаше на разсеян професор, изнасящ поредната лекция пред студентите си.

– Работата е там, че отдавна вече не става въпрос за търсене и предлагане, нито пък за спекулация с цените – отново поде той. – Ако криминалните структури по света не могат да разчитат на стабилна реколта в Афганистан, те незабавно ще спрат да купуват от там. Това ще разгневи големите наркокартели, които ще бъдат бесни на талибаните за проваленото производство на хероин. Става въпрос за милиарди долари. Ще последват жестоки санкции. Ще бъдат избити голяма част от талибанските главатари. Ликвидирането на производството на опиум ще доведе до засяването на други растения с наркотичен ефект. Но това изисква огромни средства, а печалбата ще бъде далеч по-малка. Оттук и финансирането на терористите, които воюват с нас, ще бъде последна грижа за големите наркобарони.

– Впечатлена съм – промълви Мишел.

– Аз виждам гората, но виждам и всяко отделно дърво в нея. Нещата са взаимосвързани, като във всяка екосистема. Аз виждам отделните връзки, дори и онези, които на пръв поглед нямат нищо общо една с друга.

– Можеш да се превърнеш в абсолютен хит в предавания като „Заплаха“ – облегна се назад Мишел.

Рой прие идеята с видима тревога.

– Няма как да стане! Ще бъда толкова нервен, че сигурно ще започна да заеквам.

– Нервен ли? – учудено го погледна Шон. – Но това е само телевизионна игра! А ти формираш политиката на Съединените американски щати!

– Но не се състезавам с никого – поклати глава Рой. – Не е същото.

– Добре, щом казваш – предаде се Шон, но съмненията му останаха.

– Нашите спътници висят над всяка точка на земното кълбо. Голяма част от онова, което виждам на Стената, представлява материал на живо за събитията в съответната страна. – Рой замълча за миг, после добави: – Сякаш съм Господ Бог, който наблюдава своите творения и от време на време изпраща мълнии към онези, които заслужават това. В личен план обаче това изобщо не ме вълнува.

– Сигурно е така – промълви Мишел, отправила поглед в огъня. – Но при мисълта, че някой ме наблюдава от петстотин километра височина, направо ме побиват тръпки.

– Те не наблюдават всичко и всички, Мишел – успокоително се обади Шон. – Няма как да стане, защото на тази планета живеят повече от шест милиарда души.

– Така ли? – стрелна го с поглед Мишел. – Но въпреки това могат да наблюдават, когото си искат. Помниш ли как се промъквахме към къщата на Едгар? Никой не ни проследи, никой не можеше да ни види. Но въпреки това се появиха онези бандити. Откъде са разбрали, че сме там? Бас държа, че домът на Едгар е бил обект на наблюдение!

– Наблюдение ли? – вдигна глава Рой. – На къщата ми?

– Да – отсече Мишел. – Не виждам друг начин.

Очите на Рой изглеждаха огромни зад очилата. По стъклата им пробягваха отраженията на палави пламъчета.

– Мислите, че домът ми е бил обект на спътниково наблюдение двайсет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата?

Двамата партньори се спогледаха.

– Не знам – призна Шон. – Защо питаш?

Рой гледаше в огъня и мълчеше.

Шон бавно разбра за какво става въпрос.

– Чакай малко! – сепна се той. – Ако това е вярно, защо спътникът не е засякъл хората, които са подхвърлили труповете в хамбара ти?

Рой потръпна, вцепенението го напусна.

– Има само един отговор на този въпрос – промълви той. – Някой е дал команда на спътника да гледа в друга посока, докато това се е случвало.

– Подобна заповед задължително ще остави следа върху хартиен носител, защото може да бъде издадена само от най-високо място – поклати глава Шон.

– Например от министъра на вътрешната сигурност – добави Рой.