Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 28 (всего у книги 28 страниц)
86
Огромният Боинг 787 „Дриймлайнър“ кацна на летище „Дълес“ точно навреме, рулира към едно от свободните пространства в края и бавно спря пред двата черни джипа, които чакаха там.
Вратата се отвори и Мейсън Куонтрел започна да слиза по подвижната стълбичка. Беше облечен с изгладени джинси, бяла риза и яке. В ръката му се поклащаше куфарче. Изглеждаше отпуснат и спокоен.
Усмихна се и махна на Харкс, който надникна през страничното прозорче на по-близкия автомобил.
– Как мина полетът? – попита Харкс, след като го изчака да се настани до него.
– Много добре. Получих съобщението ти в мига, в който вече се спускахме към „Дълес“. От него разбрах, че всичко е минало добре.
– По-добре не можеше и да бъде – кимна Харкс.
– С нетърпение очаквам да ми разкажеш. Защо не отскочим до къщата ми в Грейт Фолс? Готвачът ми е учил в Париж, а избата ми е готова за инспекция. Ще хапнем нещо и ти ще ме запознаеш с развоя на събитията. – Замълча за миг и попита: – Фостър знае ли вече?
– Запазил съм най-хубавото за десерт – усмихна се Харкс.
– Прекрасно – засмя се Куонтрел. – Цял живот ще ми бъде благодарна, защото отървахме стегнатото й задниче. Оттук нататък ще бъде принудена да ми отпуска всеки бюджет, който й поискам.
– Налага се да направим едно малко отклонение – рече Харкс.
– Къде? – погледна го Куонтрел и едва сега забеляза, че джипът продължава да стои на място.
Харкс отново спусна страничното стъкло и махна с ръка.
– Какво правиш, Харкс?
Страничната врата рязко се отвори и Куонтрел се сви при вида на четиримата мъже, изправени до колата.
– ФБР – обяви водещият агент. – Мейсън Куонтрел, вие сте арестуван!
Докато четяха правата на Куонтрел, Джеймс Харкс слезе от колата, затръшна вратата след себе си и бавно се отдалечи.
Не се обърна нито веднъж.
Работата беше наполовина свършена.
Елън Фостър взе вана, после се зае с прическата и облеклото си. Накрая се прехвърли в дневната на луксозната си къща в сърцето на модерния и богат квартал. Беше убедена, че именно тук е нейното място. Беше преодоляла неописуеми препятствия, за да стигне до този етап от живота си.
А сега?
Не беше подготвена за съобщението, което получи преди известно време. Очакваше, че е Харкс с напълно заслужени добри новини. Но животът често поднася изненади и за съжаление това беше една от тях.
Докато седеше пред огледалото в банята и се занимаваше с грима си, тя се замисли за последните години от живота си – изпълнени с много успехи и малко на брой, но неизбежни провали. Един от които беше бракът й. Съпругът й беше богат, но далеч не толкова прочут и известен като нея. И това му се отрази. Безкрайно несигурен въпреки богатството си, в крайна сметка той унищожи всичко, което някога беше изпитвала към него.
Разводът им се появи на първите страници на вестниците, после постепенно беше забравен. Животът продължаваше. Така и трябваше да бъде.
Тя бавно огледа безупречно обзаведената дневна. Едно наистина прекрасно пространство, в което се чувстваше щастлива и доволна. Отлична комбинация от домашен уют и блестяща професионална кариера. Докосна обиците си – екстравагантен подарък от бившия й съпруг. Огърлицата на шията й струваше петдесет хиляди долара, но пръстенът с брилянти и сапфири – поне два пъти повече. Държеше да изглежда перфектно по време на последното действие.
Основно, защото Харкс я беше предал.
Оказа се, че този човек работи за други, загърбвайки лоялността си към нея. Вместо да я подкрепи, той беше помогнал за унищожението й. Слугата беше предал господарката си. Би трябвало да го предвиди, но вече беше късно.
Животът наистина бе несправедлив. Всичките й усилия бяха насочени към постигането на максимална сигурност за тази страна. Това й беше работата. А какво получи в замяна?
Отвън се разнесе свистене на автомобилни гуми. Тя стана, пристъпи към изящния секретер и измъкна пистолета от скривалището му. За миг се запита какви ли ще бъдат заглавията във вестниците. Но на практика това нямаше значение.
Бившият й съпруг вероятно щеше да бъде леко изненадан, но той вече се беше оженил за друга, много по-млада жена, с която градеше онова семейство, която тя така и не пожела да има с него.
Фостър изпита съжаление, че никой нямаше да скърби за нея. Това наистина беше тъжно.
Предната веранда се разтърси от тежки стъпки. Личната й охрана беше безсилна да ги спре. Но така бе по-добре. Тя не искаше никой да ги спира. Освен това беше сигурна, че идват със заповед за арест.
Стъпките спряха пред вратата. Последва силно почукване.
– ФБР! – обяви гърлен мъжки глас. – Моля, отворете вратата, министър Фостър!
Тя опря глока в дясното си слепоочие и застана така, че да падне на канапето. Усмихна се. Приземяването щеше да бъде меко. Поне това заслужаваше. Беше доволна, че преди малко бе глътнала два валиума наведнъж. Таблетките почти прогониха стреса. Бяха много подходящи за всеки, който бе решил да отнеме собствения си живот.
Отвън се разнесе последното предупреждение на ФБР. Тя си представи как хидравличната щанга заема позиция срещу вратата от стогодишно твърдо дърво, която нямаше да се предаде лесно и щеше да й даде допълнителните няколко секунди, от които се нуждаеше.
Запита се дали и Харкс е сред тях. Много й се искаше да надникне още веднъж в очите му. В крайна сметка победителят щеше да бъде тя. Желанието й беше да види как тържествуващата му усмивка се стопява миг преди куршумът да проникне в черепа й.
Не, той със сигурност нямаше да присъства на ареста…
Защото бе страхливец.
Щангата се стовари върху вратата. Разхвърчаха се трески. Още един удар щеше да бъде достатъчен. Вратата отскочи от пантите си. Мъжете нахлуха в стаята.
Елън Фостър им се усмихна и натисна спусъка. Но нищо не се случи. Натисна още веднъж, после още и още…
Джеймс Харк заобиколи агентите на ФБР и се изправи пред нея. Протегна ръка и отне оръжието й.
– Няма да се измъкнете толкова лесно! – процеди той.
– Мръсник! – изсъска тя, олюля се на токчетата си и го зашлеви през лицето.
Той не помръдна. Просто стоеше пред нея и я гледаше с открито презрение. Тя не издържа и отмести поглед.
– Тези хора искат да ви кажат нещо – ледено подхвърли Харкс, после отстъпи встрани и изчака да й прочетат правата и да й щракнат белезниците.
Групата се насочи към вратата.
– А, и още нещо – подвикна Харкс.
Тя се обърна.
Той вдигна пистолета пред очите й.
– Следващия път проверете дали някой не е отстранил ударника на играчката ви, госпожо министър!
87
Шон погледна телефона си.
– Мейхю от щатската полиция на Мейн – каза той. – Преди известно време го търсих, но не вдигна…
Сега той накратко разказа на полковника за развоя на събитията.
Мейхю остана много доволен от онова, което чу.
– Предай на важните клечки във Вашингтон да направят така, че онези типове никога повече да не видят дневна светлина! – отсече той.
– Слушам, сър! – отвърна с усмивка Шон.
– Но има едно нещо, което дяволски ме смущава – подхвърли полковникът.
– Какво е то?
– Току-що завърши аутопсията на бедния Ерик.
– Огнестрелна рана, нали? – попита Шон и усети как коремните му мускули леко се стягат.
– Абсолютно. Без никакво съмнение. Право в гърдите.
Шон се отпусна.
– Какъв е проблемът тогава?
– Куршумът се оказа трийсет и втори калибър, идентичен с онези, с които бяха убити Дюкс и твоят приятел Тед Бърджин. Работата е там, че е изстрелян от упор. Не мога да си представя, че Ерик ги е допуснал толкова близо до себе си, без да реагира. Искам да кажа, че…
Но Шон вече не го слушаше.
Хукна с такава бързина, сякаш животът му зависеше от това. И донякъде беше така, но с тази разлика, че ставаше въпрос за живота на най-близкото му същество на този свят.
– По-добре ли се чувстваш? – попита Мишел и огледа Меган, която се появи в стаята с чисти дрехи.
– Ох, душът беше превъзходен. Мисля, че отново станах човек. Благодаря ти, че си се погрижила да изпратят дрехите ми.
– За нищо. Това беше най-малкото, което можехме да направим за теб, след като те зарязахме в Мейн.
Мишел погледна през прозореца. Отпред беше паркиран черният джип, в който седяха трима агенти на ФБР. Други двама дежуреха в задния двор на къщата. За пръв път от много време насам се почувства наистина защитена.
– Къде е Едгар? – попита Меган.
– В кухнята, готви.
– Какво? Нима може да готви?
– Бъди сигурна, че може. Гладна ли си? Предполагам, че не са те хранили както трябва.
– Държаха ме на хляб и вода. Още не мога да повярвам, че се отървах жива.
– Беше сложно.
– Ще ида да му помогна. Майка ми казваше, че ако искам да се омъжа, трябва да умея да се оправям в кухнята.
– Изобщо не й вярвай!
Меган се насочи към кухнята, а Мишел закрачи напред-назад. Нямаше какво да прави и вече не можеше да си намери място.
Телефонът й иззвъня в края на втората обиколка. Беше Шон.
Тя понечи да го вдигне, но не успя.
Кръвта бликна от дълбоката рана на ръката й. Трябваше да бъде шията й, но в последния момент тя зърна блясъка на ножа и вдигна ръка да се предпази. Острието сряза кожата, мускулите и сухожилията.
Мишел изпусна телефона, падна назад и видя Едгар Рой, който настъпваше към нея. Или по-скоро се хвърли пред нея. Не, всъщност не беше така. Той се хвърли към някой друг.
Тялото му връхлетя Меган Райли в мига, в който тя вдигаше големия кухненски нож за втори, може би фатален удар. Претърколиха се на пода. Високият и едър мъж върху дребничката жена. Нещата би трябвало да приключат дотук.
Но се оказа, че Меган Райли отлично умее да се защитава.
Коляното й потъна в слабините на Рой, който простена и се претърколи встрани. Тя светкавично скочи на крака, изрита го в главата и го просна по гръб. Той остана да лежи на пода почти в безсъзнание. От дълбоката рана на челото му бликна кръв.
Меган вдигна ножа за решителния удар, но така и не успя да го нанесе.
Ритникът на Мишел я улучи в коляното. Не беше добър удар, защото тя се подхлъзна в собствената си кръв, която беше образувала малка локвичка на дъсчения под.
Меган се намръщи, погледна наранения си крайник, после прехвърли тежестта си на другия и връхлетя върху Мишел. Лакътят й я улучи в лицето. Последва светкавично завъртане и силен ритник в глезените. Мишел се свлече и главата й силно се удари в пода. Това не й попречи да направи светкавично движение встрани, за да избегне спускащия се нож. Вместо в корема острието се заби в бедрото й. Тя изкрещя от болка, защото Меган завъртя дръжката, отваряйки огромна рана. Мишел успя да я отблъсне с ритник и бавно се изправи. Двете жени започнаха несигурно да обикалят в кръг, всяка с наранен крак.
– Ще те убия! – изсъска Меган.
– Не, само ще се опиташ – поклати глава Мишел.
– Трябваше да видиш очите на Бърджин, когато го гръмнах. Беше точно толкова изненадан, колкото и Карла Дюкс.
– Аз не съм нито старец, нито дебела и отпусната жена.
– Като те гледам, скоро ще ти изтече кръвта – злобно се ухили Меган.
След тези думи отново замахна с ножа, но не успя да пробие защитата на Мишел, която направи крачка назад, грабна някакъв лампион от пода и понечи да го хвърли срещу противничката си с рязко странично движение – така както се хвърля нунчаку. В последния момент обаче промени посоката, тъй като Меган изведнъж се понесе към Рой с вдигнат над главата нож.
Бронзовата поставка улучи Меган право в лицето и отвори дълбока рана на бузата й. Тя падна странично върху Рой. От раната й шурна кръв. В следващия миг отново беше на крака и вдигна ножа.
Но закъсня с частица от секундата.
Рамото на Мишел потъна в корема й. Двете жени се претърколиха през масата и се забиха в стената с такава сила, че гипс картонът се напука.
За нещастие Мишел улучи някакъв пирон и ключицата й зловещо изпука.
Усетила това, Меган заби юмрук в нараненото място. Мишел отлетя назад, притиснала рамото си с ръка. Дишаше на пресекулки.
Двете бавно се изправиха. Всяка с по един наранен крак, но състоянието на Мишел беше по-тежко заради двете дълбоки рани, които силно кървяха. Усещаше как сърцето й ускорява ритъма си с всяко свиване на мускулите и изхвърля на пода все повече кръв.
Давайки си сметка, че не разполага с много време, тя си пое дъх и предприе фалшива атака. Меган направи крачка назад. Възползвайки се от шанса си, Мишел се стрелна към ръката с ножа.
Но състоянието й беше такова, че движението закъсня с частица от секундата.
Миг преди сблъсъка Меган прехвърли ножа в лявата си ръка. Строполиха се на пода. После ножът потъна дълбоко в гърба на Мишел.
Меган я изрита встрани, претърколи се и се изправи на здравия си крак.
Мишел направи опит да се надигне, но рухна на колене. Ножът стърчеше от гърба й. Кръвта й вече изтичаше от три рани едновременно, като тази в гърба беше най-опасна. Дишането й се накъса, зрението й се замъгли.
Умирам.
Посегна назад и с последни сили успя да извади острието от раната.
Очите й се спряха върху неясно размазаното лице на Меган. Дишането й стана още по-разпокъсано.
– Вече си мъртва! – злобно изсъска Меган.
– Ти също, кучко! – задавено отвърна Мишел. Кръвта в гърлото й правеше думите почти неразбираеми.
После се надигна и с последни усилия хвърли ножа.
Резултатът беше плачевен. Острието бръмна далеч от целта, удари стената и издрънча на пода.
Мишел остана безпомощно на колене. Животът я напускаше. Меган зае позиция за решаващия удар. С лакът, в тила на жертвата. И с достатъчно сила, за да счупи някой прешлен.
Едгар Рой се завъртя в момента, в който ръката й се вдигна. Уникалният му мозък го беше върнал трийсет години назад във времето. Завъртя се шестгодишният Едгар, превърнал се в обект на сексуалните посегателства на собствения си баща. Завъртя се и нанесе удар. Мъжът падна, очите му се изцъклиха, а дишането спря. Мъжът умря. Там, в кухнята на старата ферма…
После картината в съзнанието му се промени. Сякаш старите черно-бели кадри изведнъж се бяха превърнали в модерно триизмерно изображение с висока резолюция. Спомените изчезнаха. Едгар Рой се върна в настоящето.
Двуметровата му фигура трепна. Кухненският нож, който беше вдигнал от пода, се заби в Меган Райли с такава сила, че дребничкото й тяло се вдигна във въздуха и с трясък се блъсна в стената. Тя се плъзна на пода и замаяно погледна дръжката на ножа, която стърчеше от гърдите й. Останалата част беше разсякла сърцето й почти надве. Пръстите й бавно се увиха около дръжката. Но силите не й стигнаха да я издърпат. Пръстите се разтвориха. Ръцете се отпуснаха встрани. Главата й клюмна към рамото. Последният дъх беззвучно напусна тялото. Меган Райли беше мъртва.
За миг Едгар Рой остана неподвижен.
Аз се завъртях. Аз, а не сестра ми. Аз забих ножа в тялото, а не тя. Аз се завъртях, за да убия звяра. За да убия собствения си баща.
Споменът се върна в съзнанието му. Единственият, който му се губеше.
Наведе се над Мишел и хвана китката й. Но пулс нямаше.
Вратата отлетя от пантите си. Рой се обърна. На прага стояха Шон и сестра му.
– Моля ви, помогнете й! – изкрещя той.
Шон се втурна напред. По пътя бяха повикали линейка. Просто за всеки случай. И слава богу, че го бяха направили.
Секунди по-късно в стаята нахлуха парамедиците, които се заеха с Мишел. Положението беше тежко. Беше изгубила много кръв. Прехвърлиха я на носилка и я понесоха към линейката. Шон скочи вътре миг преди вратите да се затръшнат под носа му.
Агентите на ФБР започнаха оглед на къщата, която се оказа всичко друго, но не и обезопасена.
Рой седеше на пода, опрял гръб в стената. Сестра му коленичи до него.
– Дайте ни една минута, моля ви – обърна се тя към един от агентите, който се приближаваше.
Мъжът кимна и излезе.
Рой извърна очи към окървавеното тяло на Райли, заковано на отсрещната стена като някаква призрачна парцалена кукла.
– Аз я убих – прошепна той.
– Знам – кимна Кели.
– Опитваше се да ликвидира Мишел.
– И това знам, Еди. Ти й спаси живота. Постъпи правилно.
– Това още не се знае – поклати глава той. – Тя може би ще умре.
– Може би. Но ти й даде шанс.
Прилоша му. Главата му клюмна. Имаше чувството, че всеки момент ще повърне.
После бавно вдигна поглед към лицето й.
– Аз убих татко.
Тя седна до него и притегли главата му към гърдите си.
– През всичките тези години не можех да си спомня… Мислех, че ти си го направила… Нали винаги си ме защитавала…
– Но тогава ти се защити сам, Еди. Така спаси и мен. Не си направил нищо лошо, разбираш ли?
Той не отговори.
– Разбираш ли какво ти казвам, Еди? Не си направил нищо лошо!
– Разбирам – кимна той, преглъщайки сълзите си. – Знаеш ли, че ми взеха медальона със свети архангел Михаил?
– Знам. Ще ти намеря друг.
– Май вече няма да ми трябва – промълви той, хвърляйки кос поглед към мъртвата Меган.
– И аз мисля така.
Той се отпусна в прегръдката на сестра си и заплака.
Меланхоличният вой на линейката с тежко ранената Мишел Максуел бавно се стопи в далечината. В къщата се възцари мъртва тишина.
88
Болничната стая беше по-студена от най-студената морга, в която беше влизал. Светлината идваше от редица малки апарати, издаващи странни звуци. Сигнализиращи за наличието на живот или може би за наближаваща смърт.
Шон седеше приведен напред. Главата му опираше в таблата на леглото, а ръцете му стискаха ръцете й.
Мишел Максуел беше опасана с множество системи, вливащи в тялото й непознати течности и изкарващи навън други.
Беше умирала три пъти. Веднъж в линейката, втори път на операционната маса и трети тук – в болничното легло. Буквално пред очите му, докато стискаше ръката й. Спешният екип светкавично се отзова на обявената тревога и направи магията, с която я измъкна от гроба. През цялото време той стоеше на прага и безпомощно наблюдаваше действията на опитните медици.
– Ножът е нанесъл големи поражения – съобщи му хирургът. – Засегнал е редица вътрешни органи, предизвиквайки почти фатален кръвоизлив. Но тя е млада и в невероятна физическа форма. Иначе едва ли щеше да стигне толкова далеч.
– Това ще бъде ли достатъчно? – попита Шон. – Имам предвид, за да бъде животът й извън опасност?
– Можем само да се надяваме – въздъхна хирургът. – Но при още една криза от подобен характер със сигурност ще я изпуснем.
Надеждите на Шон се стопиха.
Вдигна глава едва когато долови някакъв шум зад гърба си.
На прага стояха Кели Пол и брат й.
Лицето на Едгар Рой все още носеше следи от сблъсъка с Меган Райли, или както там се наричаше тази жена. Тя вече беше мъртва и само това имаше значение за Шон.
Пол пристъпи към леглото, огледа Мишел и леко докосна рамото му.
– Съжалявам. Не биваше да се случва.
– Много неща се случват – прошепна Шон. – Гадни неща. И най-вече на хората, които искат да постъпят правилно. – Обърна се към Рой и добави: – Ако не беше ти, тя нямаше да е тук. Безкрайно съм ти задължен, Едгар.
– И аз на теб, мистър Кинг – тихо отвърна Рой.
– Какво е състоянието й? – попита Пол.
– Виси на косъм. По-тънък от всякога. Не могат да ми кажат дори дали ще се събуди. Но когато това стане, аз ще бъда тук. – Изправи гръб и се втренчи в нея. – Фостър и Куонтрел?
– Надпреварват се да се топят взаимно. Дори прокуратурата да не разполагаше с нищо до този момент, сега вече има предостатъчно доказателства за вината им.
– Откъде са взели шестте трупа, които се появиха в хамбара?
– Отвсякъде. Подбирали са хора, които нямат нищо общо с правосъдието. – Пол се наведе и стисна ръката му. – Моята мисия беше да отстраня тези хора, но не и нея. Изпълних задачата си, но с нея се провалих. С теб също.
– Тук съм, за да повторя тези думи, но за себе си – обади се един глас зад тях.
Всички се обърнаха.
На прага стоеше Джеймс Харкс, облечен с обичайния черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Изпънат като струна, с каменно лице. Пристъпи към леглото, погледна Мишел и бързо отмести очи.
– Бях сигурен, че сме покрили всички бази – едва чуто промълви той. – Но пропуснахме най-важната.
– Нейното име не е Меган Райли, разбира се – добави Пол. – Но това вече няма значение. Била е предпазният бушон на Фостър. Никой не е подозирал за нея.
– Била ли е адвокат все пак? – попита Шон.
– Да, освен много други неща. Това е била причината Фостър да я избере за помощник на Бърджин.
– А тя го е убила?
– Несъмнено. През цялото време бяхме сигурни, че това е работа на човек, когото приятелят ти е познавал. Иначе не би спрял на онзи безлюден път. Знаехме, че същия ден двамата са провели телефонен разговор. Но решихме, че тя си е във Вирджиния. Нямам представа как му е обяснила появата си в Мейн.
– Значи е премахнала Бърджин, за да стане главен защитник на Рой и така да ни шпионира? – подхвърли Шон.
– Именно – кимна Харкс. – А е убила Дюкс, защото не са били сигурни, че ще им помогне при извеждането на Рой.
– Накрая, разбира се, е убила и Ерик Добкин – мрачно добави Пол. – Защото това е бил единственият начин да си върне ролята на троянски кон.
– През цялото време имах чувството, че Фостър не ми казва всичко – въздъхна Харкс. – Когато спомена, че Райли е основният й коз, аз реших, че става въпрос просто за поредната невинна жертва. Но се оказа, че тя не е била нито невинна, нито жертва. – Поклати глава и се намръщи. – За съжаление Фостър наистина ме надхитри.
– Не се самообвинявай, Харкс – съчувствено го погледна Шон. – Ти свърши добра работа. Всъщност отлична.
– Не е така. Не бях достатъчно добър. – Той бавно огледа стаята. – Чичо Сам поема разходите за всичко, нали? Тя ще получи най-добрите грижи на света, Шон. А доколкото успях да я опозная, съвсем скоро ще се вдигне на крака.
– Благодаря ти за тези думи.
Харкс бръкна в джоба си и му подаде един плик.
– Това е за теб.
– Какво има вътре?
– Питър Бънтинг и Чичо Сам са единодушни по въпроса, че вие двамата трябва да бъдете възнаградени за огромната работа, която свършихте. Разделиха си поравно сумата, която е изписана тук. Парите вече са преведени във вашите сметки.
– Но ние само си вършехме работата.
– Не е така – обади се Пол. – На практика свършихте голяма част от нашата работа.
– Разбрахме, че нещо не е наред с Е-програмата, когато мъж на име Сохан Шарма се провали пред Стената, а после умря – поясни Харкс. – Отначало заподозряхме Бънтинг, но когато се заровихме по-дълбоко, открихме, че нещата са доста по-сложни. Привлякохме Кели в момента, в който труповете се появиха в хамбара на Еди. Бяхме убедени, че тя ще направи всичко възможно, за да изчисти името на брат си и да стигне до истината. Но без вас това нямаше да се случи. Кълна се в Бога, че е така!
Шон сведе поглед към изписаната сума и зяпна.
– Това е прекалено много, Харкс! – смаяно прошепна той.
Високият мъж погледна към леглото и поклати глава.
– Всъщност не е достатъчно.
– Ще изпратя част от парите на вдовицата на Ерик – окопити се Шон.
– Прави каквото намериш за добре. Парите са си твои.
После тримата си тръгнаха.
Шон остана до леглото, твърдо решен да не мръдне от болничната стая, докато Мишел не се върне в съзнание. Или докато… Тръсна глава да прогони мрачните мисли. Каквото и да се случеше, той щеше да бъде тук, до нея.
Твърде много неща бяха преживели заедно. Един маниак, който преди много години беше взривил къщата му. Един сериен убиец, който почти беше успял да ги ликвидира. Фалшив агент на ЦРУ, който беше убеден, че изтезанията на съгражданите му американци са напълно законен бизнес. Политически лидери, поставили себе си над закона. При всички тези случаи Мишел беше единственият човек на света, на когото се доверяваше безрезервно. Безброй пъти му беше спасявала живота. Винаги беше до него. Връзката между тях приличаше на милион диаманти, събрани накуп, а после залети с разтопен титан. Дори още по-здрава.
Шон се облегна назад и се вслуша в тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота й. Тя бе млада и силна, бе преживяла безброй премеждия. Не можеше да изгуби живота си само защото една предателка я беше пробола с нож в гърба. Просто не можеше.
Опря челото си на хладната рамка на леглото и стисна ръката й. Щеше да остане тук, докато единият от двамата престанеше да диша.
Дано да съм аз.
Нощта се превърна в ден. А после денят – в нощ.
Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.
Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.
Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.
Шон чакаше чудото.
Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.
Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.
Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.
Часовникът тиктакаше.
Апаратите бучаха и съскаха.
Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.
Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.
Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре – как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.
Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.
Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.
Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.
– Шон? – прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.
Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.
Сълзите им рукнаха.
Едновременно.
– Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!
Чудото се беше случило.
