Шестият

Текст добавлен: 14 сентября 2016, 22:36

Текст книги "Шестият"

Автор книги: Дейвид Балдачи

Жанр:

Триллеры

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 28 страниц)

Назад к карточке книги

36

Карла Дюкс вкара колата си в гаража някъде около девет. Тя отключи вратата на кухнята, остави чантата си на масата и вдигна ръка да набере кода на алармата. Отне й само секунда, за да осъзнае, че липсва непрекъснатият писък на системата, изискващ незабавно декодиране. Алармата беше изключена.

Тя рязко се завъртя. На крачка от нея стоеше Шон. Ръкохватката на пистолета стърчеше от колана му.

– Какво правиш тук, по дяволите? – извика тя.

– Искам да поговорим.

– Нахлул си с взлом в дома ми!

– Не съм. Вратата беше отворена.

– Глупости! Преди да изляза, заключвам всички врати и пускам алармата!

– Този път си забравила. Сама виждаш, че алармата е изключена.

– Ти си я изключил!

– Аз казах, ти каза…

– Намираш се в дома ми. Ще се обадя в полицията!

Тя погледна пистолета му.

– Деветмилиметрова берета – проследи погледа й Шон. – По ирония на съдбата това е стандартното въоръжение във ФБР.

– Много добре – кимна Дюкс и извади джиесем от чантата си. – Сега ще им звънна, за да те приберат заедно със стандартното ти въоръжение.

– Може би искаш агент Мърдок да разбере, че работиш за други? – подхвърли Шон, изпреварвайки намеренията й да набере номера.

– Е, добре. Аз съм агент на ФБР и имам пълното право да те арестувам на място. Но вместо това ще ти дам пет секунди да изчезнеш от тук!

Шон не помръдна. Очите му не слизаха от лицето й, устата му се разтегли в мрачна усмивка.

– Карла, надявам се, че си даваш сметка, че следващите няколко секунди ще решат дали ще влезеш в затвора или не – рече той.

– Какви ги дрънкаш?

– Току-що допусна много голяма грешка.

– Предупредихте.

– Ти нямаш нищо общо с ФБР. Ако някой трябва да се обади на федералните, това съм аз. – Шон извади телефона си и вдигна пръст над клавиатурата. Жената объркано го наблюдаваше. – Може би все пак ще предпочетеш да си поговорим?

– Може би – нервно преглътна тя.

Шон се пресегна, издърпа джиесема от ръката й и го сложи на кухненския плот.

– Според мен ти се стремиш да убедиш федералните, че работиш за тях. И засега това ти се удава. Успяла си да спечелиш Мърдок, но не той те е изпратил в „Кътърс Рок“.

– Виж какво, аз наистина съм служител на ФБР.

– В такъв случай ми покажи документите си.

– Не ги нося, защото работя под прикритие.

– Къде е беретата ти?

– В спалнята.

– Има някои неща, които са задължителни за всеки федерален агент под прикритие – поклати глава Шон. – А твоят кабинет е гол. Липсва дори фалшива семейна снимка. – Ръката му се плъзна към колана. – И още нещо: беретата никога не е била на въоръжение във ФБР. Там използват глок или зиг.

Дюкс не каза нищо.

– Оттук следва, че си вкарана в „Кътърс“ от други хора – продължи Шон. – А лоялността ти към тях със сигурност няма да се хареса на ФБР.

– Получих официално назначение в „Кътърс Рок“ – отвърна Дюкс. – Имам дълъг стаж в местата за изтърпяване на наказания.

– Това няма значение. Ти си временно тук и дори не си си направила труда да се нанесеш в кабинета си. А тази къща е наета за срок от шест месеца.

– Шпионирал си ме?

– Аз съм детектив. Отделих цял следобед, за да те проверя. Открих доста интересни неща. И не съм единственият.

– Какво искаш да кажеш? – пребледня Дюкс.

– Искам да кажа, че много хора се интересуват от теб, Карла. Нима си вярвала, че ще успееш да играеш и за двете страни, без никой да забележи нещо? Подобна наивност може да ти струва живота.

– Тези хора не се шегуват и не им е до игри.

– Това ми е напълно ясно, повярвай ми.

– Значи знаеш, че нищо не мога да ти кажа. Моля те да си вървиш.

– В такъв случай ще ме принудиш да ти изпратя призовка за делото.

– Какво дело?

– Срещу Едгар Рой, разбира се. Не ми казвай, че си забравила. Шест трупа в хамбара му.

– Какво общо имам аз с това?

– Едгар Рой е единствената причина да те изпратят в „Кътърс Рок“, Карла. А аз като негов официален защитник съм длъжен да направя всичко възможно за оневиняван ето му. Но за да го направя, ще трябва да размътя водата. На това му викат основателно съмнение.

– Ти си глупак.

– А ти не си, така ли?

– Махай се от тук!

– Между другото, Мърдок вече знае истината за теб.

– Това е невъзможно… – започна тя, но изведнъж прехапа език.

– Каквото и да съчиняваш пред ФБР, те рано или късно ще стигнат до верния отговор.

– Искам да си тръгнеш. Веднага!

Шон се обърна към вратата, после спря.

– О, и още нещо… ФБР подслушва телефона ти и проверява електронната ти поща.

– Защо ме предупреждаваш?

– Защото се надявам да се осъзнаеш и да сключиш сделка не с тях, а с мен. – Даде й малко време, за да вникне в смисъла на думите му, после попита: – Разбираш ли за какво става въпрос, Карла?

– Аз… Трябва да си помисля.

– Добре, помисли си. Но не се бави много.

Шон излезе на улицата и се насочи към паркирания встрани от къщата ленд крузър. Запали мотора и натисна газта. В мига, в който къщата изчезна от погледа им, Мишел се прехвърли на мястото за шофьора. През цялото време се бе крила отзад.

– Как мина? – попита той.

– Лесно. Тя не изчака вратата на гаража да се спусне докрай и това ми даде възможност да се промъкна след нея.

– Добре – кимна Шон и погледна часовника си. – Подплаших я, че подслушват телефона и проверяват електронната й поща. Сега й остава само един начин за комуникация.

– Лице в лице, разбира се – рече Мишел. – Но как ще си уговори среща, след като не може да използва телефон или имейл?

– Вероятно с кодиран текст. На пръв поглед невинен, в който се упоменава часът на срещата на предварително уговорено място. – Той погледна към електронния уред за проследяване в ръката й. – Какъв обхват има това нещо?

– Три километра. Достатъчно за целите ни, дори в този огромен и пуст щат, наречен Мейн.

– Къде лепна бръмбара?

– От вътрешната страна на задната чистачка. Никой никога не я поглежда. После изскочих навън през прозореца на гаража. Това май започва да ми става навик.

– Значи сега ще чакаме – каза Шон.

– Според мен няма да е дълго – отбеляза Мишел и се приведе над уреда. – Май вече е готова да тръгва. Наистина здравата си я подплашил.

– Влязох в ролята на адвокат и я изплаших до смърт.

37

Питър Бънтинг кацна на летище „Ла Гуардия“ и се качи на лимузината, която го очакваше. Но този път не се прибра при своята красива и социално активна съпруга и трите си добре възпитани деца в луксозната къща на Пето Авеню срещу Сентръл Парк.

Не тръгна и към офиса си. Сега трябваше да отиде другаде, тъй като най-важната му задача беше да запази живота на Едгар Рой.

А вероятно и моя.

Извървя пеша петнайсетте пресечки до една занемарена шестетажна сграда, разположена далеч от централните булеварди на града, като внимаваше да се освободи от евентуална опашка и влизаше в магазини с повече от един изход. Приземната част на сградата беше пицария, над която бяха разположени множество офиси на малки компании. Той изкачи стълбите до последния етаж и почука на вратата, зад която имаше две просторни помещения.

Отвори му един мъж, който кимна и побърза да затвори вратата след него. Бънтинг прекоси първата стая и влезе във втората. Мъжът го последва и затвори и тази врата, след което посочи стола до малка масичка.

Бънтинг разкопча сакото си и седна, опитвайки да се настани удобно на твърдия стол, който не беше създаден за удобства. Мъжът остана прав.

Както винаги, Джеймс Харкс беше облечен с черен костюм, колосана бяла риза и черна вратовръзка. Изглеждаше съвсем обикновено и не се различаваше по нищо от милионите облечени като него мъже в този град.

– Благодаря, че ме прие веднага – започна Бънтинг.

– Знаете, че задачата ми е да се грижа за вас, мистър Бънтинг.

– И я изпълняваш много добре.

– Засега.

– Шестте трупа във фермата? Според мен Рой е бил натопен.

– Кой би направил подобно нещо?

Бънтинг замълча за момент, после колебливо попита:

– Шегуваш се, нали?

– Много рядко се шегувам, когато става въпрос за работа.

– Исках да кажа, че това е дело на хора, които имат проблеми с програмата.

– Но защо да топят Рой? Биха могли просто да го убият или да го привлекат на своя страна. Аз бих постъпил така.

– Но ние не можем да го използваме и това отслабва позициите ни – колебливо отвърна Бънтинг.

– Може би някой ден ще бъде свободен. Но за враговете ни е по-добре да го убият. Само така няма да се върне на работа при нас.

– Фостър спомена за изпреварващ удар срещу Едгар Рой – промълви Бънтинг и заби поглед в лицето на събеседника си. – Знаеш ли нещо за това?

Харкс не отговори.

– Ти ли нанесе изпреварващ удар срещу адвокат Бърджин, Харкс?

Човекът с черния костюм продължаваше да мълчи.

– Защо го уби?

Харкс го гледаше право в очите, но мълчеше.

– Кой одобри този акт? Със сигурност не съм аз.

– Не предприемам нищо без съответното одобрение.

– Кой, Харкс? Може би Фостър?

– Ще поддържаме връзка.

– Поемеш ли по този път, връщане назад няма, Харкс!

– Ако нямате други въпроси… – Мъжът в черно стана и отвори вратата пред Бънтинг.

– Не го прави, Харкс. Моля те! Едгар Рой е уникален и не заслужава това. Убеден съм, че е невинен.

– Пазете се, мистър Бънтинг.

Озовал се на улицата, Бънтинг пое към офиса си, но после изведнъж промени намеренията си, влезе в някакъв бар и си поръча „Бомбай Сапфир“ с тоник. Провери електронната си поща и проведе няколко рутинни телефонни разговора, за да се откъсне от бъркотията около Едгар Рой. Беше попаднал в задънена улица. Още хора щяха да бъдат убити, но той в момента не беше в състояние да направи нищо.

Потънал в проблемите си, Бънтинг не забеляза високата жена, която влезе в бара веднага след него. Тя се насочи към една маса в дъното и си поръча „Арнолд Палмър“, без да сваля поглед от лицето му.

Кели Пол търпеливо чакаше. Рано или късно хубавият джин щеше да разсее проблемите на Питър Бънтинг.

38

– Спира! – прошепна Шон, без да откъсва поглед от миниатюрния дисплей. – Прекоси следващото кръстовище, но бавно.

Мишел отмести крак от педала на газта. Стоповете на колата на Дюкс премигнаха на около петстотин метра пред тях.

– Доста усамотено място – отбеляза тя.

– Но много удобно за тайни срещи.

– Трябва да скъсим дистанцията.

– Само пеша. Хайде!

Ниската каменна стена им помогна да се приближат достатъчно, за да зърнат човека, с когото Карла Дюкс имаше среща. Мястото беше подбрано добре – малко разширение на пътя с дълга маса за пикник и ръждясала скара за барбекю.

Мъжът беше по-нисък от нея, млад и строен.

Тя крачеше напред-назад и говореше нещо. Мъжът стоеше неподвижен и от време на време леко кимаше. Виждаха ги добре, но нямаше как да чуят за какво си говорят.

Шон вдигна фотоапарата, който беше взел от джипа, и им направи няколко снимки. После увеличи изображението на дисплея и го показа на Мишел.

– Познаваш ли го?

– Не – поклати глава тя, след като огледа внимателно мъжа на снимката. – Млад и невзрачен. Не се връзва с представата ми за супер шпионин.

– В последно време се навъдиха много такива. Най-добрите шпиони обикновено са и най-невзрачни.

– Значи това момче насреща е направо златно.

Дюкс си тръгна, но двамата предпочетоха да проследят младия мъж – поредната брънка от веригата – с надеждата, че той ще ги отведе където трябва. Липсата на проследяващо устройство принуди Мишел да го следва по-отблизо, но той с нищо не показа, че е забелязал опашката.

Няколко часа по-късно стана ясно къде отива.

– Бангор – обяви Шон, а Мишел кимна в знак на съгласие.

– Мислиш ли, че живее там? – попита тя.

– Не – отвърна Шон и се взря в колата пред тях. – Това ми прилича на обикновен автомобил под наем, взет от най-близкото летище.

– Значи се готви да излети от Бангор.

– Вероятно си права.

Предположението им се потвърди броени минути по-късно, когато колата се насочи към паркинга на летището, намиращо се на няколко километра извън града.

Пътем бяха уточнили следващите си действия. Джипът влезе в паркинга и Шон изскочи навън.

– Върни се в мотела и дръж Меган под око – наведе се над прозорчето той. – Не искам да й се случи онова, което сполетя Бърджин и Хилари.

– Обади се, като разбереш накъде пътува онзи тип.

– Разбира се – кимна той, после извади пистолета от кобура на колана си и й го подаде. – Вземи го.

– Може би ще ти потрябва – възрази Мишел.

– Няма как да го вкарам в самолета, в случай че се наложи да летя. Не ми се ще да изгубя този младеж заради някакви формалности.

След тези думи той се обърна и тръгна към терминала.

– Шон?

– Какво?

– Не умирай, ако обичаш.

– Ще направя всичко възможно – усмихна се той.

Мишел го изчака да се изгуби от погледа й и едва тогава включи на скорост. Никак не беше щастлива от поредната им раздяла.

39

Шон се обади още докато Мишел пътуваше по обратния път за Макиас. Мъжът си бе взел билет за полета в шест сутринта до летище „Дълес“, откъдето щеше да се прехвърли за Ню Йорк. Шон си бе купил билет за същия полет.

– Успях да хвърля едно око на билетите му – поясни той. – И в двата самолета ще седи на третия ред. Моето място е непосредствено зад него. Първият полет е с „Делта“, а вторият – с „Юнайтед“. Ще ти звънна, като се приземим, което ще стане някъде около обед.

– Видя ли името на билетите?

– За съжаление не успях.

Линията прекъсна и Мишел продължи пътуването си. Някъде към четири сутринта спря на тъмния паркинг зад „Мартас Ин“. Както всички гости, и тя имаше ключ за външната врата. Отби се в кухнята да хапне нещо, а после пое към стълбите за горния етаж. От междинната площадка забеляза ивицата светлина под вратата на Меган, спря пред нея и почука.

Вратата се открехна.

– Какво има? – попита Мишел. – Добре ли си?

– Чух колата ти – отвърна младата жена. – Влез да си поговорим.

– Добре – кимна Мишел и седна на стола пред малкото чамово бюро. – Какво става?

Меган беше облечена със зелена хирургическа туника, която очевидно използваше вместо нощница.

– Къде изчезнахте? – попита тя. – Не съм ви виждала от последния ни разговор следобед.

– Трябваше да поразузнаем наоколо.

– Уж щяхте да ме пазите, пък изчезвате безследно – нацупи се Меган. – И се прибирате чак на разсъмване.

– Имаш право, Меган – кимна Мишел. – Правим всичко възможно, но ресурсите ни са ограничени. Между другото, Шон продължи по една следа, а аз се върнах специално заради теб.

– Къде ще го отведе тази следа?

– Вероятно във Вашингтон.

– Извинявай – прошепна Меган и седна на ръба на леглото. – Знам, че правите всичко по силите си, но аз съм малко…

– Уплашена?

– Когато постъпих при мистър Бърджин, дори нямах представа, че ще се занимавам с наказателни дела. Но този случай сам се изпречи на пътя ми.

– В замяна на това Шон е страхотен адвокат по наказателни дела – успокои я Мишел. – Имал ги е стотици.

– Да, ама в момента го няма, а аз изпитвам сериозни затруднения с изготвянето на документите за съда.

– Страхувам се, че в това не мога да ти помогна – въздъхна Мишел.

– Мърдок пак беше тук.

– Какво искаше, по дяволите?

– Прояви специален интерес към работата ми в момента.

– Естествено.

– Струва ми се, че се отдалечаваме от истината. Бавно, но сигурно.

– Достатъчно е да открием едно малко късче от мозайката и всичко ще си дойде на мястото – успокои я Мишел.

– Не бива да разчитаме на това – възрази Меган.

– Е, ще ни трябва и малко късмет.

– Предполагам, че е така.

– Предлагам ти да поспиш. Ще се видим на закуска, точно в девет. Тогава ще поговорим повече. В момента просто ми се затварят очите.

– Добре – въздъхна Меган. – Но мисля да заключа вратата и да я подпра с бюрото.

– Идеята не е лоша – кимна Мишел, после стана и се насочи към стаята си.

Прозя се широко, а после изведнъж се разсъни. Бе доловила някакво движение на долния етаж. В първия момент помисли, че е мисис Бърк, но нямаше причини старата дама да се придвижва на тъмно в собствения си мотел. Тя измъкна пистолета си, приклекна и пропълзя обратно по стълбите. Вниманието й беше насочено към движението долу. Моментално разбра, че става дума за млад човек – пъргав, гъвкав и добре трениран. Мисис Бърк просто не беше в състояние да се придвижва толкова безшумно.

– Максуел, ти ли си?

– Добкин?

– Ако си извадила пистолет, прибери го. Не искам да бъда застрелян по погрешка.

– В такъв случай не се промъквай посред нощ в чужди къщи.

– Имам ключ. Освен това съм полицай.

Мишел прибра пистолета и се спусна по стълбите.

– Насам.

Добкин застана пред прозореца, фигурата му се очерта на лунната светлина. Беше с униформа и изглеждаше нервен.

– Горе ли е партньорът ти? – попита той.

– Не – отвърна тя. – Какво става?

– Не си ли чула?

– Какво да съм чула?

– Преди около час са открили Карла Дюкс мъртва в дома й.

40

Пилотът се справи добре с въздушните течения над Ист Ривър и самолетът докосна пистата на „Ла Гуардия“ точно навреме. Шон беше сред последните пътници, които преминаха през ръкава, но ускори ход веднага след като влезе в терминала. Непознатият беше далеч напред и крачеше бавно и спокойно. Малко преди кацането стюардесата беше съобщила към кой изход трябва да се насочат пътниците за краткия полет до Вирджиния. Никой не бързаше, защото до полета имаше цели три часа.

Шон се отби в близкия бар и си взе кафе и сандвич с яйца. После бръкна в джоба си и включи джиесема. Мишел го беше търсила няколко пъти и той побърза да я набере.

– Слава богу – прозвуча гласът й в мембраната. – Няколко пъти те търся, но телефонът ти беше изключен. Имам куп новини.

– Не ми казвай, че още някой е умрял – подхвърли той.

– Откъде знаеш, по дяволите?

– Какво? – помръкна той. – Просто се пошегувах. Кой?

– Карла Дюкс. Научих го от Добкин, който се появи в мотела малко след като се прибрах.

– Посред нощ? – подозрително попита Шон. – Защо го е направил?

– Не знам. Може би още се чувства задължен за оная работа с Мърдок. Но това не променя нещата. Жената е мъртва, заподозрян няма. Случаят е поет от ФБР.

Шон отпи глътка кафе и захапа сандвича. Беше гладен, защото по време на полетите не предлагаха храна. Вече не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в уста и мазният сандвич му се стори адски вкусен.

– Каза ли на Добкин какво видяхме снощи? – попита той.

– Ти да не си пиян? – сопнато отвърна Мишел. – Разбира се, че не. Първо исках да говоря с теб.

– Не искам да бъда обвинен във възпрепятстване на разследването, но и не съм готов да се обвързвам с каквото и да било – мрачно отвърна Шон.

– Значи засега мълчим и изчакваме?

– Точно така.

– Ако Дюкс е била убита поради разговора си с човека, когото следиш, нещата бързо могат да поемат в опасна посока.

– Така е, но ако успея да открия за кого работи, това ще бъде огромна крачка напред.

– Ако преди това не ти видят сметката.

– Ще внимавам. А ти си отваряй очите и пази Меган.

– Как мислиш да го проследиш във Вашингтон?

Шон погледна към магазина за подаръци в другия край на залата.

– Все ще измисля нещо. Ще ти звънна, когато стигна до базата му.

Той изключи телефона, хвърли поглед към непознатия, който седеше на една от пейките с разтворен на коленете лаптоп, и забърза към магазина за подаръци. Две минути му бяха достатъчни, за да открие онова, което търсеше.

Пожарникарски шлем играчка, плюс тубичка лепило. Насочи се към тоалетната, влезе в една свободна кабинка и разтвори кутията. Пръстите му сръчно откъснаха златната пластмасова значка в предната част на шлема. Със свободната си ръка измъкна картата на частен детектив и залепи значката на обратната й страна, използвайки тубичката. После прибра картата в джоба си, изхвърли кутията, шлема и лепилото в кошчето за боклук, изми лицето и ръцете си и забърза обратно.

Полетът до летище „Дълес“ се изпълняваше от двумоторен реактивен самолет на „Канейдиън Риджънъл“, нает от авиокомпания „Юнайтед“. Шон се качи на борда преди неговия човек, зае едно свободно място в дъното на салона и разтвори вестника, който някой беше оставил в джобчето на облегалката пред него. Обектът си избра място няколко реда пред него, внимателно сгъна сакото си и го остави в багажното отделение над седалките. Едновременно с това говореше по телефона, но Шон беше твърде далече, за да чуе нещо. После вратите се затвориха и стюардесата напомни всички електронни уреди да бъдат изключени. Мъжът прибра телефона в джоба на панталона си и седна. Минута по-късно машината излезе на пистата за рулиране и рязко увеличи скоростта си. Пръстите на обекта побеляха върху страничната облегалка.

Доста нервен пътник, отбеляза наум Шон.

Издигнаха се във въздушното пространство над Ню Йорк и описаха плавен завой на юг. Самолетът продължаваше да набира височина. Не след дълго бордовите компютри регистрираха достигането на въздушния коридор за полета, поставиха машината в хоризонтално положение и фиксираха скоростта на 880 километра в час.

Трийсет минути по-късно започнаха снижаването към летище „Дълес“. Навлязоха в гъсти облаци, корпусът започна да се тресе от силната турбуленция, която ги подхвърляше в различни посоки. Шон гледаше как дясната ръка на обекта стиска страничната облегалка при всяко разтърсване на кабината.

Тоя никога не би издържал задължителните тестове за постъпване в Сикрет Сървис, помисли си той.

Кацнаха без проблеми и самолетът започна да рулира към терминал В. Пътниците слязоха. Мястото беше подбрано така, че да не се налага превоз от по-далечните терминали към изхода и чакащите там посрещачи.

Шон последва обекта си, който се насочи към изхода, използвайки различни стълби и ескалатори. Човекът тръгна към въртележката за получаване на багажа, а той моментално отгатна какво предстои. Обектът пътуваше без багаж, а това означаваше, че някъде там ще го чака шофьор.

Ето го най-трудния момент от проследяването.

Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.

Мистър Ейвъри?

Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.

Беше време за действие.

Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.

– ФБР – обяви той. – Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.

Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.

– Хайде, иди да го хванеш – подхвърли той.

– Няма начин да го изпусна – отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.

Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.

Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.

– Върши си работата – поклати глава човекът. – Нали се грижиш за нашата сигурност?

Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.

Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.

– Външните посетители се регистрират тук, сър – подхвърли мъжът.

Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.

Кабината започна да слиза.

Обърна се към униформения служител и подхвърли:

– Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.

– Случва се – сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.

– Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.

– „Крайтън“? – сбърчи вежди охранителят. – Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.

– Знам само, че е на шестия етаж.

– Единствената компания на шестия етаж е БИК – поклати глава мъжът.

– БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.

– Абсолютно.

– „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.

– Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.