Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 23 (всего у книги 28 страниц)
69
Бънтинг и Пол последваха колата на Шон и Мишел по обратния път към Макиас. Шон набързо информира партньорката си за разговора в ресторанта. Часове по-късно паркираха автомобилите пред малката вила в гората и изключиха светлините. Шон пръв установи, че нещо не е наред. Външната врата беше открехната. Минаваше четири сутринта и беше все още тъмно. Забелязала отворената врата, Мишел безшумно измъкна пистолета си.
– Пристигнахме ли? – замаяно попита Бънтинг, който беше задрямал в другата кола.
– Тихо! – изсъска Пол, останала зад волана. – Нещо не е наред.
Бънтинг се разсъни в мига, в който зърна оръжията в ръцете на тримата.
– Хей, какво става? – прошепна той.
Мишел се наведе над страничното стъкло на колата им.
– Не мърдайте от колата! – заповяда тя.
– Аз ще остана с Питър – кимна Пол.
Бънтинг веднага се свлече между седалките, а Пол внимателно огледа постройката и гората около нея.
Мишел влезе през задната врата, а Шон – през предната. Срещнаха се в средата на едноетажната къщичка. Тя вдигна един катурнат стол, а той огледа преобърнатата маса и счупената стъклена витрина до стената. По пода бяха разпръснати юридическите документи на Меган Райли.
Но всичко това беше от второстепенна важност.
До преобърнатата маса беше проснато тялото на Ерик Добкин, облечен с цивилни дрехи, защото беше приел да им помогне. За жалост това се беше оказало последната услуга в живота му.
Мишел приклекна до него и огледа окървавената дупка в ризата му.
– Единичен изстрел в гърдите – отбеляза тя и преобърна трупа. – Куршумът е останал в тялото му, защото няма изходна рана. – Изправи се и объркано прошепна: – Просто не мога да повярвам!
– Входната врата е била разбита с ритници – добави Шон. – А Меган я няма.
Миг по-късно той забеляза нещо зад канапето и се наведе да го вдигне. Беше пуловерът на Меган, изцапан с кръв. Пъхна пръст през една дупка в него.
– Не е от куршум – констатира той. – Може би е от нож.
– Но защо са отнесли тялото й, ако наистина са я убили? – попита Мишел.
– Не знам. Обаче трябва да извикаме полиция.
– Чакай малко.
И двамата се обърнаха към вратата, където стояха Кели Пол и Бънтинг.
– Не можем да чакаме, Кели – поклати глава Шон. – Този човек е щатски полицай, който ни вършеше услуга. Оставил е жена и три деца. Истински кошмар!
– Меган също я няма – каза Мишел и тъжно погледна към партньора си. – Няма що, проявихме се като истински ангели пазители!
Обадиха се в полицията. Пол и Бънтинг напуснаха къщата, тъй като беше прекалено сложно да обяснят присъствието си тук. Разбраха се да се срещнат по-късно.
– Развръзката е скоро – обърна се на прага Кели Пол.
– Как ще го направят? – полюбопитства Шон.
– По единствения възможен начин.
– А как ще реагираме ние?
– Непредсказуемо – отвърна Пол.
– А после? – втренчи се в нея Мишел.
– После започва истинската работа – лаконично отвърна Пол.
Миг по-късно двамата с Бънтинг вече ги нямаше.
Двайсет минути по-късно пред вилата спряха два полицейски автомобила. До слуха им долетя тропот на крака, а няколко секунди по-късно на вратата се появиха двама щатски полицаи. Очите им бързо обиколиха стаята и се спряха на Шон и Мишел. После бавно се сведоха към трупа. Пристъпиха предпазливо напред. Шон ги разпозна. И двамата бяха присъствали на местопрестъплението на Бърджин. Допускаше, че всички щатски полицаи в района са близки приятели.
Навън се разнесе бръмченето на още една кола. Не след дълго в къщата влязоха полковник Мейхю и още един униформен полицай.
Четиримата заобиколиха тялото на Добкин и дълго го гледаха.
– Какво се е случило, по дяволите? – попита развълнувано Мейхю.
Двамата партньори разказаха един след друг, като взаимно се допълваха. Не споменаха нито дума за Пол и Бънтинг.
– Най-важното е, че ние помолихме Ерик да охранява Меган Райли, докато ни няма – каза в заключение Шон. – След случката с Бърджин изпитвахме сериозни притеснения за нея.
– А къде бяхте, когато това се е случило? – присви очи Мейхю.
– В Портланд – отвърна Мишел. – Проверявахме една улика.
– Ерик е щатски полицай! – отсече с гневен глас полковникът. – Или по-скоро беше! Не е трябвало да искате от него да играе ролята на телохранител! Това не влиза в служебните му задължения.
– Прав сте – кимна Шон. – Но не сме предполагали, че може да се случи подобно нещо.
– А би трябвало! – прогърмя Мейхю. – Допускали сте, че Райли е в опасност, следователно сте очаквали, че някой ще се опита да я нарани. От което следва, че сте изложили Ерик на опасност.
– Съжаляваме за него не по-малко от всеки друг – отвърна Шон.
– Грешите! Едва ли ще се почувствате толкова зле, колкото Сали Добкин, когато разбере, че е вдовица!
Шон замълча и отмести поглед.
След няколко секунди тежка тишина се обади Мишел.
– Имахме нужда от помощ, полковник Мейхю. Обърнахме се към Ерик, защото беше отличен професионалист. Той сам пожела да ни помогне, за да разкрием истината.
Мейхю едва ли остана доволен от обяснението, но все пак отмести поглед от лицето й и се огледа.
– Имате ли представа кой го е направил?
Шон и Мишел се спогледаха. Предварително бяха решили как да отговорят на този въпрос.
– Не сме установили самоличността на извършителя, но сме сигурни, че е същият, който уби Бърджин – рече Шон.
Мейхю огледа окървавения пуловер и вдигна глава.
– Съобщили сте на диспечера, че Меган Райли е изчезнала.
– Вероятно именно тя е била мишената.
– Екипът криминалисти вече е на път – някак разсеяно промълви Мейхю.
– Това е добре – кимна Шон. – Имаме готовност да помогнем с всичко, което е по възможностите ни.
– Отдавна не бяхме губили полицай – каза Мейхю. – И никога по време на мое дежурство.
– Разбираме ви – съчувствено го погледна Мишел.
– Ще трябва да съобщя на Сали – добави с одрезгавял глас полковникът.
– Искате ли да дойда с вас? – попита Мишел.
– Не – отвърна твърдо Мейхю. – Това е моя работа. – Очите му отново се сведоха към трупа. – Лично аз го назначих. Пред очите ми той се превърна в изключително съвестен служител.
– Сигурен съм, че е така – тихо рече Шон.
– Открихте ли истината? – пожела да узнае полковникът.
– Моля?
– Там, в Портланд. Открихте ли нещо важно?
– Мисля, че вече сме близо.
– Оказа се далеч по-сложно, отколкото очаквахте, а? – изгледа го изпод вежди Мейхю. – Бърджин, Дюкс, агент Мърдок. Причина за всичко това несъмнено е Едгар Рой, който едва ли е онзи, за когото се представя.
– Няма как да не се съглася със заключенията ви, сър – дипломатично отвърна Шон.
– Ще ми направиш ли една услуга? – втренчено го погледна Мейхю.
– Разбира се.
– Когато заловиш убийците на Ерик, искам лично да ги арестувам и да ги предам на правосъдието.
– Обещавам, че ще направя всичко възможно, полковник.
– Благодаря – кимна Мейхю, обърна се и излезе. Предстоеше му тежката задача да съобщи трагичната новина на една млада жена с три деца и четвърто на път.
70
Две нощи по-късно Едгар Рой го усети. Както животните усещат приближаващата буря. Сви се в мрака и притисна лице в тънкия матрак, на който спеше вече толкова много нощи. Слухът му долови стъпки. Рутинната нощна обиколка на пазачите, придружена от обичайните празни фрази. Но предчувствието, че нещо страшно ще се случи, остана.
После осветлението в килията примигна и се включи отново.
Той се сгърчи още повече. Вече не му пукаше, че камерата засича движенията му. Тя нямаше значение. Лампите отново премигнаха. Сякаш бурята навън се разрастваше, а майката природа си играеше с електрическото захранване на „Кътърс“. След това настъпи мрак.
Рой чу виковете на надзирателите и уплашените крясъци на част от затворниците.
Разнесе се тропот на бягащи крака. Врати се затръшваха с оглушителен метален трясък. Зави сирена.
Лампите светнаха. Някъде от дълбините на огромната сграда се разнесе набиращо скорост свистене като от реактивен самолет, който форсира двигателите си преди излитане.
Аварийното захранване. Рой го беше чувал веднъж, но тогава просто изпробваха генератора. С огромна мощност, способен да обслужва целия обект, включително електрифицираната ограда. Беше разположен в отделна бетонна постройка, залепена за основната сграда. Работеше с течно гориво, което можеше да стигне за цяла седмица. И това го знаеше от подслушаните разговори между надзирателите, които не ги беше грижа дали някой ги чува или не. Рой обаче не пропускаше нищо. И го запомняше. Генераторът беше солиден и надежден, оборудван с всякакви защитни средства.
Воят утихна. Заедно с него угасна и осветлението. В килията се възцари непрогледен мрак. Рой не беше в състояние да види дори собствените си ръце. Погледна през решетките. По коридора шареха надзиратели с включени фенерчета. Лишена от отопление, бетонната сграда бързо изстиваше. Рой започна да трепери и инстинктивно се зави с одеялото в безуспешен опит да се зарови още по-дълбоко в леглото. Но това беше безполезно. Нямаше къде да се скрие.
Кавалкадата от черни джипове с държавни номера прекоси мостчето и с рев се насочи към главния портал. От него изскочиха шестима мъже, които се втурнаха към първия кръг на охраната. Огромната сграда зад тях тънеше в мрак, нарушаван единствено от бледите лъчи на луната и фенерчетата на надзирателите, които се опитваха да обезопасят периметъра. Навсякъде виеха сирени с портативно захранване.
– ФБР! – обяви един от мъжете и размаха значката си. – Идваме за Едгар Рой. Веднага го изведете!
– Какво? – объркано попита един от пазачите.
Мъжът тикна значката и служебната си карта в лицето му.
– ФБР! – повтори той. – Имате тотален пробив в сигурността, а Рой е федерален затворник първа степен. Пише го в придружаващите документи. В случай на криза за неговата сигурност отговаря единствено Бюрото. Отваряй или ще те арестувам на място!
Пазачите бяха парализирани от появата на въоръжените мъже, облечени с бронежилетки и якета с надпис ФБР. След кратко колебание те ръчно отвориха портала и пропуснаха кавалкадата черни автомобили.
На вътрешния вход ги очакваше новият директор, заел мястото на Карла Дюкс. Той заповяда на подчинените си незабавно да отворят последните заграждения и да предадат Едгар Рой на федералните агенти.
Едгар чу отварянето и затръшването на вратите и тропота на тежки ботуши. Не вдигна глава, когато звуците приближиха неговата килия, не погледна към вратата, която се отвори без помощта на електрическото захранване. Тялото му безсилно се отпусна в здравите ръце, които го вдигнаха от леглото.
Издърпаха го толкова силно, че главата му се удари в шлема на един от мъжете. Помъкнаха го по коридора.
– Мърдай, задник! – изрева в ухото му един от агентите. – Иначе ще получиш дупка в черепа!
Едгар Рой изпълни заповедта. Омекналите му крака се задвижиха на странни подскоци.
Мракът препускаше около тях, насечен от викове и пронизителния вой на сирени. Прииска му се да запуши уши, но мъжете от двете му страни го държаха в желязна хватка.
На главния вход го посрещнаха няколко лица, между които и това на новия директор, който с мъка сдържаше тържествуващата си усмивка. Масивният портал зееше отворен.
После, за пръв път от месеци, Едгар Рой се озова под открито небе. Видя луната, чу рева на океана. Пое си дълбоко въздух.
Но нямаше време да се наслади на тази малка порция свобода главно защото си даваше сметка, че изобщо не е свободен. Напъхаха го на задната седалка на единия от чакащите джипове, а от двете му страни се настаниха едри мъжаги. Турбодвигателят изрева, тежките гуми заскърцаха по чакъла. После гърбът му залепна за облегалката от рязкото ускорение. Мощният джип се стрелна през портала и за секунди набра сто километра.
Прекосиха мостчето. Скоростта намаля и колата свърна вляво. Двете машини отзад я последваха. След десет минути стигнаха пътя, който щеше да ги изведе от района. Тъмен и безлюден, просто лента асфалт сред гората.
После колата подскочи, сякаш се беше блъснала в нещо. Тресна експлозия, но Рой не усети ударна вълна. Машината потъна в гъст облак дим.
Някой изкрещя. Колата се люшна надясно, после наляво. Мъжете от двете му страни се разкашляха. Нещо притисна ръката му. Студено дуло се заби в бузата му. Щракна зареден пистолет.
Димът нахлуваше в купето. Вече не виждаше нищо. Сякаш беше в открита кабина на самолет, навлязъл в облаците. Долови напрегнатия вой на моторите на колите зад тях. Мъжете крещяха и псуваха, задавени от дима.
Екна изстрел и той инстинктивно се сви. Стъклото до главата му се пръсна, отломките порязаха лицето му.
Пое си дълбоко дъх и това беше последното нещо, което запомни.
71
Леко движение. Леко гадене.
Отвори очи и зърна фигурата на сестра си, която шеташе в старата семейна кухня.
После спомените му се прехвърлиха на по-скорошни събития.
Видя лицето, което го гледаше от разкопаната дупка в хамбара. И отново сестра си в кухнята.
Лицето на баща му. Лицето от дупката.
Бяха свързани въпреки убеждението му, че това е невъзможно. В главата му цареше пълен хаос. Това не му се беше случвало досега. Никога.
Едгар Рой отвори очи, но пак ги затвори поради острата болка, пронизала мозъка му. Размърда се и започна да се надига. Изпита чувството, че е потънал в дълбока вода. Всичко наоколо беше мокро и плъзгаво.
– Еди?
С усилие помръдна клепачи. Чувстваше се бавен, глупав и пиян. Все неща, които не беше изпитвал никога през живота си.
– Еди? Можеш ли да се изправиш?
Той го направи с огромни усилия и извърна глава.
До него седеше Кели Пол. Намираха се на задната седалка на ван със затъмнени стъкла. Освен сестра му в купето имаше и други хора. Ванът не се движеше.
На дясната предна седалка седеше висок мъж, а зад волана беше тъмнокоса жена със скептично изражение на лицето.
Питър Бънтинг беше заел мястото до сестра му.
– Добре ли си, Едгар? – обади се той. – Когато те измъкнаха, цялото ти лице беше в кръв.
Рой докосна главата си и напипа бинтова превръзка.
– Стреляха. Не ме улучиха. Това е от стъклата.
– Всичко е наред, Еди – обади се сестра му. – Размина се на косъм, но сега всичко е наред.
– Кееел? – провлачи той.
Някак не му се вярваше, че се опитва да произнесе името на сестра си.
– Спокойно, Еди. Поел си известно количество гаден газ. Трябва ти известно време за прочистване на дробовете. Веднага след това ще се почувстваш добре.
– Ти ли го направи?
– Страхувам се, че нямаше друг начин.
Той усети нещо около глезена си. Или по-скоро не го усети. Погледна надолу. Оковите на краката му ги нямаше.
– Реших, че вече няма да имаш нужда от тях – обади се Пол.
Рой насочи поглед към тъмнокосата жена.
Мишел срещна очите му в огледалото. Беше напрегната, с кобур през рамото. Седящият до нея Шон също изглеждаше загрижен.
– Да се надяваме, че онези типове не бяха от ФБР – каза той, обръщайки се към Пол.
Рой разтърка очи и направи усилие да прочисти мозъка си от отровата, объркването и неефективността.
– Не бяха от ФБР – промърмори той.
– Откъде знаеш? – обърна се да го погледне Шон.
– Един от тях каза: „Мърдай, задник, иначе ще получиш дупка в черепа“.
Думите му прозвучаха като възпроизвеждане на магнетофонен запис. Шон и Мишел с облекчение се спогледаха.
– Ясно – кимна Шон. – Решително не са били от Бюрото.
– Как разбра, че това изобщо ще се случи? – попита Мишел, обръщайки се към Пол.
– Първият сигнал дойде от хората, които наблюдаваха обекта. Вторият беше екипът от електрокомпанията. Появиха се за някаква профилактика. Аз обаче научих, че такава е била извършена едва преди месец, а следващата е била планирана чак след три. Освен това работиха основно в пристройката с генератора.
– Защо тогава изобщо са ги пуснали? – попита Шон.
– Защото са имали разрешението на заместника на Карла Дюкс. Било му е платено, разбира се.
– Значи задачата им е била да повредят електрозахранването и генератора?
– Да – кимна Пол. – И са я изпълнили успешно.
– А ти… – заекна Шон. – Ти повика на помощ свои приятели, така ли?
– Познати – поправи го Пол. – Дойдоха, видяха и раздадоха няколко ритника.
– Мислиш ли, че щяха да го убият? – попита Мишел и погледна към Рой в огледалото.
– Вероятно да. А след това щяха да хвърлят вината върху Питър, мен или някой друг, който им е удобен. – Обърна се към брат си и попита: – При последната визита в „Кътърс“ те помолих да помислиш върху някои неща. Направи ли го?
– Поиска да открия общи черти – кимна Рой и намести очилата си. – Открих четири такива, с известна връзка помежду си. Последните събития ми дадоха допълнителна информация, която включих във въпросните сценарии.
Вече говореше сбито и ясно, повече като машина, отколкото като жив човек.
– Четири сценария? – вдигна вежди Мишел.
– Точно така. Първо, агент Мърдок намира смъртта си, защото е разбрал за съществуването на Е-програмата. Това не е дедукция, а твърдо установен факт, който чух от собствената му уста. Каза още, че се случва нещо лошо и той се нуждае от помощта ми, за да стигне до виновниците. Карла Дюкс беше отстранена, защото не е била съгласна с плановете за моето отвличане. Както се уверихме току-що, новият директор не е имал подобни скрупули. Зърнах го на излизане от „Кътърс“. Не го бива за покерджия, защото изражението му издаваше вина.
– Но явно е бил убеден, че няма с кого да споделиш това – подхвърли Пол.
– Точно така. Но да вървим нататък. Хилари Кънингам е била убита с цел вината да бъде хвърлена върху мис Максуел, а освен това и за да попречат на теб и мистър Кинг да се заемете сериозно със случая.
– А Бърджин? – попита Шон.
– Той е познавал убиеца си.
– Защо мислите така?
– Страничното стъкло е било свалено, а после вдигнато от убиеца. Научих това от сестра ми, с помощта на морзовата азбука.
– А пък аз го научих от Шон – уточни Кели Пол.
– Великите умове мислят еднакво – промърмори Мишел.
– Обаче не знам кой го е убил – добави Рой. – Не разполагам с достатъчно данни. Вероятният сценарий е бил да го отстранят от следствието, за да го изолират. Нуждаели са се от време. – Замълча за момент, после добави: – Всъщност не виждам смисъл в това…
– Защо? – попита Мишел.
– Защото без Бърджин и Едгар в килията разследването няма как да тръгне – отговори Шон.
– Точно така – потвърди Рой.
– Слава богу, че Фостър и Куонтрел размахаха юмруци – обади се с мрачна усмивка Бънтинг. – От това имаме конкретна полза.
– Но и вреда – отбеляза Пол. – Защото сега ще тръгнат да ни издирват.
– Нима ще чакаме да ни открият? – попита Шон.
– Не, разбира се. Напротив, минаваме в настъпление.
– Как?
– Знам как. Имам чувството, че цял живот чакам този миг. – Тя се извърна към Бънтинг и подхвърли: – А ти, Питър?
– И аз се чувствам по същия начин.
72
Не след дълго пристигнаха в тайната квартира, осигурена от Кел и Пол.
– От днес нататък всички ще издирват брат ми – обяви тя. – Това място е достатъчно отдалечено от арената на действията, но въпреки това ще се наложи да вземем пълни предохранителни мерки. Пипнат ли Еди, всичките ни планове ще рухнат.
Шон огледа новото им убежище и поклати глава.
– Според закона всички вече сме престъпници. Ще бъдем обвинени в подбуждане към престъпление – нещо, което едва ли някой от нас е очаквал. Със сигурност няма да се чувстваме удобно в тази роля.
– Отлично те разбирам – обърна се да го погледне Пол. – Ако вие с Мишел имате проблем, можете да си тръгнете още сега. Никой не подозира, че сте замесени. Единствената ми молба е да не предавате Еди. Иначе с него ще бъде свършено.
– Наистина ли си убедена, че не може да разчита на честен процес?
– Той изобщо няма да стигне до съда, Шон. Няма да му позволят. Измъкнаха го от „Кътърс Рок“, за да го убият. Върне ли се там, много скоро ще го открият мъртъв в килията. И никой няма да потърси причините. Така ще стане.
Шон стрелна с поглед Мишел.
– Труден избор – въздъхна тя.
– Аха.
– Вече стигнахме твърде далеч, за да се откажем, Шон – добави партньорката му. – Освен това все още не знаем кой уби Бърджин. Разбирам, че това е важно за теб.
Шон се обърна и срещна напрегнатия поглед на Кели Пол.
– Оставаме, но при едно условие – заяви той. – Да не използваме сила срещу федералните власти и представителите на реда.
– Срещу истинските федерални агенти – поправи го Мишел. – Защото вече имах случай да натръшкам неколцина фалшиви в Сентръл Парк и по време на една вечеря в Шарлотсвил.
– Разбрахме ли се? – попита Шон, без да сваля поглед от Кели Пол.
– Да – кимна тя.
– Благодаря ви! – развълнувано промълви Бънтинг и го докосна по рамото.
– Рано е за благодарности. Предстои ни дълъг и труден път.
След като другите се оттеглиха в стаите си, Кели Пол остана насаме с брат си.
– Радвам се да те видя, Еди – промълви тя. – Много ми липсваше. – Замълча за момент, после добави: – Все пак бих искала да се срещнем при други обстоятелства.
– И ти ми липсваше, Кел. Даже много.
– Трябваше да дойда много по-рано – сведе очи тя. – Преди да се случи всичко.
– Била си заета.
– Не чак толкова – въздъхна тя и го погледна в очите. – Аз съм тази, която те ангажира с Е-програмата. Лично те препоръчах.
– Не бих казал, че съм изненадан.
– Анализирал си ситуацията, а? – подхвърли с лека усмивка тя.
– Нали знаеш, че в това ме бива.
– Бънтинг буквално бълнуваше за теб.
– Сигурно – въздъхна Рой. – Но никак не е лесно да бъдеш…
– Господ?
– Разбираш за какво става въпрос. Не е роля за обикновен смъртен, независимо колко ум има в главата си. Ние се съмняваме, имаме предразсъдъци и допускаме грешки.
– Много хора дължат сигурността си на теб, Еди.
– Не по-малко съм убил – поклати глава той.
– Не директно.
– Без значение.
– Ти се опитваш да направиш света по-добър, по-сигурен и по-справедлив. Да, в резултат на решенията ти наистина умират хора, но в замяна далеч повече остават живи. Какво лошо има тук? Какво ще каже смайващият ти мозък по въпроса?
– Логически погледнато, няма нищо лошо. Но въпреки това не е лесно.
– Знам – облегна се в стола си Кели, помълча малко, после попита: – Имаш ли желание да продължиш?
– Не знам. Нека първо видим дали ще оцелея.
– Дали ще оцелеем. Ти и аз.
– Ти и аз – тихо повтори Рой, очевидно доволен от думите й.
– Аз те въвлякох в тая каша и аз ще те измъкна! – тръсна глава тя.
– Моята закрилница – една чуто прошепна той.
– Мога ли да те попитам нещо?
– Да.
– Защо предпочете да живееш във фермата след смъртта на мама? Можеше да я продадеш и да отидеш другаде.
– Там беше моят дом.
– И двамата знаем, че не е достатъчно основателна причина, Еди. – Тя направи кратка пауза, после добави: – Аз ходих там. Още преди да станеш Анализатор.
– А къде съм бил аз?
– На работа в данъчната служба.
– Защо си ходила там в мое отсъствие?
– Не знам. Може би се страхувах.
– Страхувала си се да ме видиш? – помръкна лицето му.
– Не, разбира се. По-скоро се страхувах да те видя там.
– Беше отдавна, Кел.
– Не толкова отдавна. Нито за мен, нито за теб.
– Но ти се върна.
– Знаех, че изобщо не трябваше да те оставям там – вдигна ръка тя. – Знаех го! При онова животно…
– Той е мъртъв, Кел. Всичко свърши.
– Никога няма да свърши, Еди! И двамата го знаем. Подобни белези остават завинаги. Аз така и не се омъжих. Не родих деца, защото не исках. Искаш ли да знаеш защо?
Той кимна.
– Защото не бях сигурна, че ще мога да ги закрилям. Така ми беше по-лесно. Проявих се като страхливка, Еди. Чисто и просто една страхливка!
– Грешката не е била твоя, Кел.
Пол скочи на крака и започна да обикаля около него.
– Разбира се, че беше моя, Еди. Аз те изоставих. А после цял живот вършех опасни неща, за да се самонакажа. Но наскоро разбрах, че докато съм вършила тези неща, съм пропуснала нещо много важно.
Изрече го на един дъх.
– Какво?
– Теб. – Тя коленичи пред него и хвана ръката му. – Забравих теб, Еди!
– Не си ме забравила. Пишеше ми писма, понякога идваше да ме видиш.
– Не е същото и ти го знаеш.
Тя се отдръпна и закри очите си с длан.
– Недей, Кел. Не бива да си тъжна.
Тя отново скочи на крака.
– Ще те измъкна от всичко това, Еди, обещавам ти! Дори с цената на живота си!
Кели Пол се обърна и с несигурна крачка напусна стаята. А в главата на по-малкия й брат нахлуха мисли, с които дори необикновеният му ум не можеше да се справи.
