Текст книги "Шестият"

3

Пръв се появи представител на местната полиция в лицето на помощник-шериф на окръг Вашингтон в очукана, но добре поддържана патрулка с американски двигател V8 и снопче антени, стърчащи от багажника. Той слезе на банкета с ръка върху служебното си оръжие и закова подозрителен поглед в Шон и Мишел. После бавно се приближи. Те обясниха какво бяха заварили, той огледа тялото, промърмори едно „по дяволите“ и включи радиостанцията си, за да извика подкрепление.

Петнайсет минути по-късно зад тях спряха два автомобила на щатската полиция в Мейн. На страничните им врати пишеше „Оперативен екип Джей“. От тях слязоха щатските полицаи – млади, високи и стройни, с безупречни сини униформи, които изглеждаха сребристи на слабата светлина на луната. Първата им работа беше да оградят местопрестъплението с жълти ленти, а втората – да разпитат Мишел и Шон. Единият от униформените набираше отговорите им на лаптоп, който измъкна от колата си.

Когато Шон обясни кои са, защо са тук и им разкри, че убитият Тед Бърджин е бил официалният защитник на Едгар Рой, единият от щатските полицаи се отдалечи на няколко крачки и вдигна портативната радиостанция пред устата си. После зачакаха подкрепленията.

– Знаете ли кой е Едгар Рой, момчета? – попита Шон.

– Всички в района знаят кой е Едгар Рой – отговори единият от униформените.

– Как така? – учудено го погледна Мишел.

– ФБР ще дойдат тук по най-бързия начин – съобщи мъжът с радиостанцията.

– ФБР? – възкликна Шон.

– Рой е федерален затворник – кимна ченгето. – А ние имаме категорична заповед от Вашингтон да се свържем с тях, ако нещо се случи с него. И аз я изпълних. Всъщност докладвах на лейтенанта, който ще ги повика.

– Къде е най-близкото оперативно бюро на ФБР? – попита Мишел.

– В Бостън.

– Бостън? Но ние сме в Мейн!

– Федералните нямат оперативно бюро в Мейн. Всичко минава през Бостън, Масачузетс.

– Но Бостън е далече – рече Шон. – Нима трябва да висим тук, докато дойдат? И двамата сме доста уморени.

– Нашият лейтенант вече пътува насам – поясни полицаят. – Говорете с него.

Лейтенантът се появи двайсет минути по-късно, но не показа никакво благоразположение към тях.

– Ще стоите тук и ще чакате – отсече той, след което се отдалечи за кратък разговор с подчинените си и за оглед на местопрестъплението.

После пристигна и екипът на криминалистите, натоварен със съответното оборудване. Седнали на капака на форда, Шон и Мишел наблюдаваха действията им. Бърджин беше официално обявен за мъртъв от човек, който би трябвало да е съдебен лекар или патолог – Шон не си спомняше каква е системата, използвана в Мейн. От откъслечните фрази, които си разменяха криминалистите и полицаите, стана ясно, че куршумът е останал в главата на убития.

– Липсва изходна рана, липсва куршумът, който най-вероятно е изстрелян от малокалибрено оръжие – обобщи Мишел.

– Което не го прави по-малко смъртоносен – отвърна с гримаса Шон.

– Такъв е всеки изстрел от упор. Куршумът прониква в черепа, кинетичната му енергия превръща в каша меката мозъчна тъкан и споменатият орган престава да действа вследствие на масивния кръвоизлив. Всичко това става в рамките на няколко секунди. Следва бърза смърт.

– Тези процеси са ми известни, благодаря – язвително отвърна Шон.

Представителите на щатските правоохранителни органи не ги изпускаха от очи.

– Май сме заподозрени – отбеляза Мишел.

– Всеки е заподозрян до доказване на противното.

Така изтече доста време. После лейтенантът отново се приближи към тях.

– Полковникът пътува насам – съобщи той.

– А кой е полковникът? – любезно попита Мишел.

– Началникът на щатската полиция в Мейн, госпожо.

– Ясно – кимна тя. – Но ние вече дадохме показанията си.

– Разбрах, че сте познавали покойника…

– Само аз – отвърна Шон.

– И сте го последвали тук?

– Не сме го последвали. Вече обясних това на вашите полицаи. Имахме среща с него.

– Ще ви бъда благодарен, ако обясните и на мен.

Охо, май наистина сме заподозрени, рече си Шон, след което започна да описва пътуването.

– Значи твърдите, че не сте подозирали за инцидента, а просто сте били първите, които са попаднали на него?

– Точно така – кимна Шон.

Човекът бутна широкополата шапка на тила си.

– Лично аз не обичам съвпаденията.

– Аз също – увери го Шон. – Но понякога се случват. Освен това наоколо няма кой знае колко къщи и хора. Той е пътувал към мястото на срещата ни, използвайки същия път. Късно е. Ако някой е трябвало да попадне на него, това несъмнено сме били ние.

– Което означава, че съвпадението не е кой знае какво – добави Мишел.

Лейтенантът не ги чу, заковал поглед в издутината под мишницата й. После посегна към пистолета си и подсвирна. Петима от хората му незабавно се изправиха до него.

– Въоръжена ли сте, госпожо? – попита лейтенантът. Полицаите край него замръзнаха. Лицата на двамата, които първи се отзоваха на повикването, видимо помръкнаха. Те отлично знаеха какво ги чака за един толкова важен пропуск.

– Да – спокойно отвърна Мишел.

– Защо моите хора не знаят за това?

Лицата на двамата полицаи видимо побеляха под унищожителния му поглед.

– Защото не са ме попитали.

Лейтенантът измъкна пистолета си. Миг по-късно в гърдите на Шон и Мишел бяха насочени шест цеви, готови да бълват смъртоносните си муниции.

– Чакайте – извика Шон. – Тя притежава разрешително. Освен това с оръжието й не е стреляно.

– Ръцете на тила, с преплетени пръсти! – изкрещя лейтенантът. – Веднага!

Те се подчиниха.

Отнеха пистолета на Мишел и го прегледаха. Междувременно и двамата бяха обискирани за други оръжия.

– Зареден догоре, сър – докладва един от полицаите. – Не е стреляно с него, поне напоследък.

– Ние обаче не знаем откога е мъртъв този човек в колата – възрази лейтенантът. – А и един изстрелян патрон лесно се заменя с нов.

– Не съм го застреляла – отсече Мишел.

– Ако убийството е наше дело, дали щяхме да повикаме полиция и да висим тук, докато се появи? – добави Шон.

– Това ще го решат други – отвърна лейтенантът и подаде оръжието на полицая до себе си. – Да се прибере като веществено доказателство.

– Имам разрешително за него – обади се Мишел.

– Дайте да го видя.

Ченгето прегледа документа съвсем набързо и й го върна.

– Разрешителното е без значение, ако сте използвали оръжието, за да убиете този човек.

– „Този човек“ има входна рана от малокалибрен куршум, а изходна липсва – отвърна с хладна ирония Мишел. – Изстрел от близко разстояние би оставил следи от барут по лицето му. Но в случая барутът е попаднал вътре в раната, защото цевта е прогорила кожата му. Прилича на двайсет и втори калибър, но може да бъде и трийсет и втори. Последният оставя отпечатък с ширина осем милиметра. Дупката от моето оръжие щеше да бъде с петдесет процента по-голяма. Ако съм го застреляла от упор, куршумът щеше да пръсне главата му, да пробие облегалката и задното стъкло и да прелети още километър и нещо отвъд колата.

– Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо – каза лейтенантът. – Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър – идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.

– На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас – поправи го Мишел.

– В какъв смисъл подобрена версия?

– Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.

– Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо – многозначително подхвърли лейтенантът.

– Тя е много повече от това – обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. – Тя е истински ценител.

– Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? – не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.

Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.

– По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.

– Ето, виждате ли? – усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. – Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.

– Може би сте използвали ръкавици – не се предаваше лейтенантът.

– Може да съм направила още куп неща – отряза го тя. – Ще направите ли проба или не?

Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.

– Чисти са – обяви минута по-късно той.

– Ами сега? – победоносно се ухили Мишел.

– Твърдите, че сте частни детективи, нали така? – подхвърли лейтенантът.

– Точно така – кимна Шон. – Бърджин ни нае да му помогнем по случая „Едгар Рой“.

– С какво да му помогнете? Случаят е ясен като бял ден.

– Това друг ще го реши, както сам вие споменахте преди малко.

– Имате ли разрешително за Мейн?

– Попълнихме формулярите и платихме таксата – поясни Шон. – Сега чакаме потвърждение.

– Значи не сте лицензирани.

– Все още не сме започнали работа. Подадохме документите си в момента, в който бяхме ангажирани. Нашият щат поддържа реципрочни отношения с Мейн, а това означава, че става въпрос за обикновена формалност. Всеки момент ще получим разрешение за практикуване в Мейн.

– Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?

– Тайните служби на САЩ – кратко отвърна Шон.

В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му – също.

– И двамата?

Шон кимна.

– И сте охранявали президента?

– Само той – обади се Мишел. – Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.

– А защо напуснахте?

Шон и Мишел си размениха бързи погледи.

– Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.

– Ясно.

Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:

– Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.

След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението – стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.

След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.

– Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? – попита той след официалното представяне.

– Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.

– Какво ви каза?

– Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.

– Къде по-точно?

– „Мартас Ин“ край Макиас.

– Отлично място – кимна полковникът. – Кухнята е много добра.

– Радвам се да го чуя – обади се Мишел.

– Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?

– Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?

Полковникът пренебрегна въпроса.

– Някакви други коли по пътя? – попита той.

– Никакви – отвърна Шон. – Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.

– Значи нямате представа за къде е пътувал?

– Предполагам за мотела, където имахме среща.

– А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?

– Не, може би защото не е имало места – поклати глава Шон, измъкна бележника си и го прелисти. – „Грейс Лодж“. Там е отседнал.

– И този го знам – кимна полковникът. – Близо до Истпорт, но не е толкова хубав, колкото „Мартас“.

– Май добре познавате района – подхвърли Мишел.

– Ами познавам го – равнодушно отвърна полковникът и извърна очи към колата. – Работата е там, че ако Бърджин действително е пътувал от Истпорт, колата му би трябвало да е обърната в обратна посока. Вие идвате от югозапад, а Истпорт се намира на североизток. Да не говорим, че изобщо не би стигнал до тук, защото отбивката за „Мартас“ е осем километра по-нагоре.

Шон огледа колата, обърна се към полковника и промълви:

– Не знам какво да ви кажа. Така го открихме. Колата му беше в нашата посока.

– Сложна работа – промърмори полицейският шеф.

Скърцането на спирачки зад гърба на Шон го накара да се обърне. Точно навреме, за да види как четирима с якета на ФБР изскачат от черен ескалейд. Федералната кавалерия от Бостън вече беше тук.

Играта загрубява, помисли си той.