Текст книги "Шестият"

4

Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел – близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.

– Шон Кинг и Мишел Максуел – констатира с равен глас той.

– Чували ли сте за нас? – попита с лека изненада Мишел.

– Слуховете от Вашингтон достигат и на север.

– Наистина ли? – изгледа го Шон.

– Специален агент Чък Уотърс ми е приятел от Академията. Още поддържаме контакт.

– Свестен човек – рече Шон.

– Наистина е такъв – кимна Мърдок и погледна към колата.

Край на общите приказки.

– Какво можете да ми кажете?

– Убит е от упор с малокалибрен куршум в главата – отвърна Шон. – Тук е като официален адвокат на Едгар Рой. Може би това не е харесало на някого.

– А може би е нещастно стечение на обстоятелствата – добави Мърдок.

– Липсват ли пари и ценности? – попита Мишел.

– Май всичко е тук – отговори лейтенантът. – Портфейл, часовник, мобилен телефон.

– В такъв случай едва ли е нещастно стечение на обстоятелствата.

– По всяка вероятност е познавал нападателя си – добави Шон.

– Защо мислите така? – бързо попита Мърдок.

– Стъклото на вратата откъм шофьора.

– Какво за него?

– Ще разрешите ли? – попита Шон и махна по посока на колата.

Всички се струпаха около буика.

Шон посочи прозореца, а после се извърна към трупа.

– Входна рана, предизвикала обилен кръвоизлив. Изходна липсва, което означава, че всичката кръв е изтекла от лицето му. Би трябвало да бликне като фонтан. Върху волана, върху самия Бърджин, по арматурното табло, седалката и челното стъкло. Дори аз се изцапах малко, когато отворих страничната врата и тялото увисна на колана. – Пръстът му се насочи към стъклото. – Но тук няма дори капчица.

– Защото стъклото е било свалено преди изстрела – добави Мишел.

Мърдок кимна.

– А после е било вдигнато от убиеца. Очевидно Бърджин не е бил в състояние да го направи. Въпросът е защо.

– Не се знае. Било е тъмно. Може би не е забелязал, че стъклото е чисто. В противен случай би го изцапал с кръв, за да ни заблуди. Което не би му помогнало кой знае колко, защото съвременната криминалистика разполага с достатъчно средства за изследване на пръските кръв. Може би включването на аварийните светлини също е негова работа. За да изглежда така, че колата на Бърджин се е повредила и просто е спряла. Но кой би отбил на банкета в този час на нощта, като на всичкото отгоре сваля и страничното си стъкло? Според мен това е доста показателно.

– Имате право – кимна Мърдок. – Добро наблюдение.

Погледът на Шон се спря на групичката ченгета.

– Може би има и друго обяснение – подхвърли той. – Може би го е спрял човек в униформа.

В очите на щатските полицаи се появи неприязън.

– Мога да ви уверя, че той не е бил от моите хора – с достойнство отвърна Мейхю.

– А аз съм единственият дежурен в района през тази нощ – добави местният полицай.

– Не обвинявам никого – рече с въздишка Шон.

– Той е прав – обади се Мърдок. – Наистина е възможно да е бил спрян от човек в униформа.

– Фалшива, разбира се – добави Мишел.

– Трудна работа, особено в този район – поклати глава Мейхю. – Униформа, полицейска кола. Лесно ще го забележат. Рискът е твърде голям.

– Но все пак трябва да проверим – рече Мърдок.

– От колко време е мъртъв? – попита Шон.

Мърдок се извърна да погледне един от щатските криминалисти.

– Може би от четири часа – отвърна човекът. – След аутопсията ще бъдем по-точни.

Шон погледна часовника си.

– Това означава, че сме изпуснали убиеца с около половин час. Ние обаче не срещнахме никакви коли, следователно убиецът или се е движил в нашата посока, или е напуснал пътя още на първата отбивка.

– Освен ако не се е придвижвал пеша – подхвърли Мърдок и очите му бавно опипаха мрака. – Но ако е използвал фалшива униформа, би трябвало да разполага и със съответния автомобил. Съмнявам се, че Бърджин би спрял на униформен, който просто си върви по пътя.

Мейхю прочисти гърлото си и обяви:

– Моите хора извършиха оглед на периметъра във всички посоки, но не откриха нищо. Ще бъдем в състояние да научим повече едва след разсъмване.

– Къде е най-близката отбивка? – попита Шон.

– На около осемстотин метра от тук – отвърна лейтенантът и посочи на изток.

– Стрелецът би могъл да се придвижи пеша до колата си, която е била паркирана там – отбеляза Мърдок.

– Едва ли – поклати глава Мишел. – Би било твърде рисковано. Кола на банкета веднага ще предизвика подозрения. Всеки патрулиращ полицай би спрял да я огледа.

– В такъв случай трябва да помислим за съучастник – рече Мърдок. – Чака в колата, докато извършителят върви направо през полето, за да не бъде забелязан от никого. После просто се качва при другия и двамата изчезват с пълна газ.

Шон погледна представителя на окръг Вашингтон, който се беше появил пръв на местопрестъплението.

– Видяхте ли някакъв автомобил по време на дежурството си или докато пътувахте насам?

– Не, защото дойдох от вашата посока – поклати глава ченгето.

– Разположили сме патрулни коли по всички околни пътища – обади се Мейхю. – Но изтече доста време и извършителят вероятно вече е далече. Или пък се е скрил някъде.

– Питам се къде ли е отивал Бърджин – промърмори Мърдок.

– Имахме уговорена среща в „Мартас Ин“ – отвърна Шон. – Но вече знаем, че е пътувал точно в обратна посока. Би трябвало да отбие по пътя за мотела, преди да стигне до това място. Разбира се, ако изобщо е идвал от Истпорт.

– Това означава, че все пак не знаем накъде е пътувал – замислено добави Мърдок. – Къде е отивал, след като не се е насочил за срещата с вас? И с кого?

– Има отговор, и то съвсем елементарен – обади се Мишел. – Намирал се някъде на югозапад от тук и е пътувал за „Мартас Ин“, за да се срещне с нас. Това го поставя на същия път като нас, в същата посока.

Присъстващите се спогледаха.

Мърдок бавно се извърна към полковника.

– Някаква идея за целта на пътуването му, в случай че тази теория е вярна?

– Не много далече, освен ако не е тръгнал на гости на някого – отвърна Мейхю и машинално разтърка носа си.

– Например „Кътърс Рок“? – подхвърли Шон.

– Ако е тръгнал от „Грейс Лодж“ за „Кътърс Рок“, изобщо не би минал по този път – отвърна лейтенантът.

Мейхю кимна в знак на съгласие и добави:

– Освен това „Кътърс“ е затворен. През нощта не се допускат посетители.

Мърдок отново се обърна към Шон.

– Споменавал ли ви е за някой свой познат в района?

– Говорил ми е само за Едгар Рой.

– Да, защото това е бил клиентът му – кимна агентът.

Начинът, по който изрече тези думи, накара Шон да подхвърли:

– Разбрахме, че Рой е на федерален отчет и вие трябва да реагирате на всичко, което има връзка с него.

– Откъде го разбрахте? – рязко попита Мърдок, очевидно недоволен от информацията, с която разполагаше бившият таен агент.

А Шон почти физически усети топлината, която се излъчваше от лицето на щатския полицай, който се беше изпуснал.

– Мисля, че от Бърджин, по време на един от последните ни разговори – отвърна той. – Предполагам, всички сте знаели, че той е бил официалният защитник на Рой.

– Добре, дайте да приключваме с огледа – въздъхна Мърдок и му обърна гръб. – Искам снимки и видеозапис, искам влакна, косми, проби от разплисканата кръв, отпечатъци, ДНК проби, стъпки и всичко останало. Хайде, започваме!

– Мисля, че изгубихме симпатиите му завинаги – прошепна Мишел.

– Можем ли да си тръгваме? – повиши въпросително глас Шон.

Мърдок се обърна.

– Само след като ви вземем отпечатъци, ДНК проби и отливки от обувките – обяви той.

– За да ни изключите от заподозрените, надявам се – отвърна Шон.

– Предпочитам да следвам посоката на веществените доказателства – рече агентът.

– Те вече провериха оръжието ми – обади се Мишел. – Освен това ни направиха натривки.

– Няма значение! – отсече Мърдок.

– Ние бяхме наети от Бърджин, което означава, че нямаме причини да го убиваме – подхвърли Шон.

– Засега това са само ваши твърдения. Трябва да проверим дали наистина е така.

– Добре. А какво ще стане, след като приключим с манипулациите, за които споменахте?

– Ще тръгнете към мотела, в който имате резервация. Но няма да напускате района без мое разрешение.

– Това би било превишаване на правата – поклати глава Мишел. – Срещу нас няма повдигнати обвинения.

– Вие сте важни свидетели.

– Които не са видели нищо повече от онова, което виждате и вие – възрази Шон.

– Препоръчвам ви да не навлизате в подобен спор, защото ще го изгубите – процеди Мърдок. – Вярно, че Чък ви мисли за голяма работа, но аз винаги съм бил на мнение, че малко прибързва. Затова ви съветвам да изпълните разпорежданията ми.

– Дотук с професионалната колегиалност, а? – подхвърли с мрачна ирония Мишел.

– Това не е приятелска надпревара, а разследване на убийство. Дължа любезност единствено на убития ей там, в колата.

След тези думи Мърдок им обърна гръб и се отдалечи.

– Наистина изгубихме симпатиите му – повтори твърдението си Мишел.

– Не го обвинявам. Ние се оказахме на местопрестъплението. Той не ни познава, работи под много силно напрежение. И е прав. Работата му е да разкрие убиеца, а не да завързва приятелства.

– Дойде светкавично, сякаш на крила. Чак от Бостън. Пристигнаха толкова бързо, че почвам да си мисля за хеликоптер. Явно Едгар Рой е техен основен приоритет.

– Питам се защо.

След като двама от криминалистите им взеха съответните проби, двамата се насочиха обратно към колата.

– Моят човек призна, че именно той ви е дал сведенията за ФБР – каза лейтенантът, изравнил крачка с тях. – Благодаря, че го покрихте. Това би могло да сложи край на кариерата му.

– Няма проблем – отвърна Мишел. – Как ти е името?

– Ерик Добкин.

– По всичко личи, че ФБР отново се прави на страшилище, Ерик – подхвърли Шон. – А ние, останалите, трябва да си помагаме, за да се спасим.

– По какъв начин?

– Ако открием нещо, ще ви го предадем.

– Разумно ли е това? Те все пак са ФБР!

– Според мен е разумно. Поне докато не се докаже обратното.

– Но процесът е двустранен – добави Мишел. – Вие също трябва да ни помагате.

– Все пак става въпрос за федерално разследване, госпожо.

– Значи щатската полиция трябва да се оттегли с подвита опашка, така ли? Нима това е вашето мото?

– Не, госпожо! – възрази младежът. – Нашето мото е…

– Semper Aequus. „Винаги справедливи“ – изпревари го тя, замълча за миг, после добави: – Прочетох го някъде.

– Освен това „почтеност, честност, състрадание и достойнство“ – разпалено добави Добкин. – Това са нашите ценности. Не знам как е във Вашингтон, но ние тук държим на тях.

– Това е още една причина да работим заедно.

– Но върху какво? Вие сте били наети от човек, който вече е мъртъв.

– Следователно ще се постараем да открием убиеца му.

– Защо?

– Той беше мой приятел – приведе се към него Шон. – Не знам как е при вас, в Мейн, но там, където съм се родил, ние не изоставяме приятелите си само защото някой ги е убил.

– Разбирам, сър – направи крачка назад Добкин.

– В такъв случай със сигурност ще се видим отново – усмихна се Мишел, извади една от служебните визитки и му я подаде. – Тук са изписани всички номера, на които можеш да ни откриеш.

Мишел запали двигателя и натисна газта. Фордът потегли рязко.