Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 16 (всего у книги 28 страниц)
45
– Това е – каза Кели Пол.
Двамата с Шон стояха пред каре от четири облицовани с камък сгради в източния край на Пето Авеню.
– Коя по-точно? – попита той.
Стояха на отсрещния тротоар, сгушени под короната на старо дърво, която все пак им даваше някаква защита срещу усилващия се дъжд.
Пол посочи най-голямата къща с изящно оформени арки над прозорците и внушителни колони отпред, очевидно дело на стари майстори.
– Осемстотин квадратни метра, прекрасна гледка към парка. Вътрешното обзавеждане не отстъпва по нищо на онова, което виждаш отвън.
– Била ли си там?
– Само веднъж.
– По какъв повод?
– Нямам навик да разкривам източниците си.
– Той там ли е в момента?
– Да.
– Опиши ми го.
– Мога да направя нещо по-добро – отвърна тя и му подаде една снимка.
– Изглежда арогантен тип – отбеляза Шон.
– И наистина е такъв. Но не повече от другите с неговото положение. Освен това е параноик и действа много предпазливо. Понякога прекалено предпазливо – нещо, от което можем да се възползваме.
– Всъщност защо ме доведе тук?
– Затова – отвърна тя, хвана ръката му и го дръпна назад към още по-плътните сенки.
Няколко минути по-късно от сградата излязоха пет души, всичките с големи чадъри над главите си. Бънтинг, съпругата му и трите им деца. Две момичета и едно момче, облечени с пуловери за по двеста долара и не по-малко скъпи обувки. Косите им никога не бяха виждали обикновена бръснарница, тъй като очевидно за тях се грижеха най-скъпите фризьорски салони. Съпругата беше красива, изтънчена, висока и стройна. Елегантно облекло, с прическа и грим като за изискан прием. Бънтинг крачеше наперено. Беше облечен със сако от туид, безупречно изгладени джинси и спортни обувки за хиляда долара.
Олицетворение на американската мечта за преуспели хора, обитаващи най-скъпите квартали на Ню Йорк.
– Семейството? – попита Шон.
Пол кимна, замълча за момент, после добави:
– Заедно с охраната си.
Шон извърна глава към двамата мъже, които излязоха от входа на сградата и поеха след фамилията Бънтинг.
– Единият е бивш тюлен, а другият – пенсиониран служител на Агенцията за борба с наркотиците. Водят се на щат към един от филиалите на БИК. Има и още двама. Понякога работят заедно, най-вече при пътувания в чужбина. Но обикновено се въртят на смени по двама, както в момента.
– Откъде знаеше, че ще излязат тази вечер?
– Вършат го четири пъти седмично по приблизително едно и също време. По настояване на съпругата, предполагам. Той никак не обича рутинните действия, но държи на разбирателството у дома. Много обича съпругата и децата си.
– Откъде знаеш?
– Имам си източници, Шон.
Бънтинг забави крачка, измъкна джиесем и го долепи до ухото си. Махна на другите да продължат и каза няколко думи в мембраната. Шон отбеляза, че единият от охранителите остана с него.
– По всичко личи, че е получил интересно обаждане – обади се Пол.
Гледаха как Бънтинг описва малки кръгове около охранителя си, който търпеливо стоеше на място и чакаше. Жестикулираше оживено и очевидно беше недоволен. После прекъсна разговора и веднага набра друг номер. Това продължи около пет минути, след което шефът прибра телефона и се затича да настигне семейството си.
– Що за екскурзия си правят по това време? – попита Шон.
– Изминават десет пресечки, за да влязат в парка. Правят една обиколка там, след което излизат на Шейсета улица, завиват на север и се връщат обратно. През цялото време си говорят, а децата се държат съвсем естествено и нормално.
– Нима искаш да кажеш, че не са нормални?
– Бънтинг със сигурност не е. Той съществува в този свят, но не живее в него. Ако имаше право на избор, положително щеше да се затвори в собствения си свят. Но няма такова право и затова е принуден да прави отстъпки. Мога да те уверя, че дори в този момент, когато е на разходка с близките си и разговаря с тях за училище, оценки или за поредното благотворително събитие, планирано от мисис Бънтинг, той пак мисли за своите проблеми, които най-вече са свързани с брат ми.
– Жена му знае ли изобщо с какво се занимава той?
– Да речем, че не проявява интелектуално любопитство по този въпрос. Тя е приела ролята на образцова съпруга – умна, до известна степен амбициозна и добра майка. Не се интересува от начина, по който съпругът й печели парите, за да поддържа луксозната къща, вилата в провинцията, таксите за обучение на децата и всичко останало.
– Разбирам, че си направила наистина задълбочено проучване на семейство Бънтинг – погледна я с уважение Шон.
– Бях длъжна, особено след като стана ясно, че брат ми ще работи за него.
– А самата ти искаше ли го?
– Мисля, че да. Което беше грешка, разбира се. Еди се чувстваше добре на предишното си място, но аз отказвах да го приема. Погрешно насочена лоялност, в смисъл че поставих родината над семейството. Грешка, която никога няма да повторя.
– Значи изпитваш вина?
– Точно така.
Шон изненадано се втренчи в нея. Това беше доста откровено признание за човек, който не обича да говори за себе си. Очакваше обичайния й маниер на поведение, а именно да отговори на въпроса с въпрос. Усетил, че жената до него е готова да разкаже още нещо за себе си, той побърза да добави:
– Мога ли да те попитам нещо?
– Разбира се.
– Ще ги следим ли?
– Те вече са под наблюдение, но не от нас.
– Разполагаш с помощ, така ли?
– Имам познати, които ми помагат от време на време.
– Още един въпрос?
Тя се обърна и тръгна в обратна посока на тази, в която беше изчезнало семейство Бънтинг. Той побърза да я последва.
Изчака малко, после прие мълчанието й за знак на съгласие.
– Искам да разбера какво значи да бъдеш привлечен към Е-програмата, за която вече ми спомена.
– Преди всичко трябва да си наясно, че никой няма да те покани в нея, ако не си пръв сред най-добрите и това не е доказано с документи. А ако това стане, ще бъдеш подложен на многобройни тестове, които за разлика от нормалните хора трябва да издържиш с отличен. После следва нова серия от тестове – още по-подробни и по-трудни. Те са основното сито, през което повечето кандидати не могат да минат. Чак след това идва Стената. Но до нея стигат едва три процента от кандидатите.
Без да забавя крачка, Пол навлезе в една от алеите на парка. Продължиха напред. Шон дълго мълча.
– Стената? – подхвърли най-сетне той.
– Така я наричат – кимна тя. – Чудовището, което бълва цялата разузнавателна информация. Да се изправиш пред нея е толкова трудно, колкото да прескочиш от гимназиалния футболен отбор направо в Националната лига и да станеш звезда. Много малко хора са способни на това.
След тези думи тя спря и седна на близката пейка.
– Откъде знаеш всичко това? От брат си?
– Не – поклати глава Пол. – Той би ми разказал, но аз не му позволявах, защото това щеше да му навлече неприятности.
– Значи пак опираме до специалните ти контакти.
Тя отправи поглед към мрака около тях, разпръскван отчасти само от лампата над главите им. Дъждът отново се усили и Шон усети как студът започва да го пронизва.
– Не – промълви най-сетне тя.
– Тогава откъде знаеш?
– Преди седем години Питър Бънтинг ме убеди да работя за програмата.
46
Докато партньорът й сновеше между Вашингтон и Ню Йорк, Мишел Максуел имаше достатъчно работа в Мейн. Тя се срещна с Ерик Добкин и двамата обсъдиха уликите, с които разполагаше щатската полиция във връзка с убийството на Карла Дюкс. Най-показателната от тях беше установена след аутопсията за изваждане на куршума от главата на жертвата. Оказа се, че той е 32-ри калибър, идентичен с онзи, с който беше убит Тед Бърджин. В дома на Дюкс липсваха следи от насилствено нахлуване, от което следваше заключението, че както Дюкс, така и Бърджин са познавали лично убиеца си. Но възможно ли беше това? И двамата бяха нови в района, освен това едва ли се бяха познавали помежду си.
Дали убиецът бе полицай? Или агент на ФБР?
Тези въпроси продължаваха да измъчват Мишел. Ако отговорите им бяха положителни, нещата ставаха много обезпокоителни.
В един момент тя отиде с колата до „Кътърс Рок“, за да направи външен оглед на затвора с надеждата да открие нещо ново. Избра си подходящ наблюдателен пункт на едно от близките възвишения, от което се разкриваше отлична гледка към цялата сграда. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Пазачите бяха по местата си, порталът беше затворен, а патрулните двойки извършваха редовните си обиколки. По телените заграждения несъмнено течеше електрически ток. Мишел остана на мястото повече от час – време, през което влезе и излезе един-единствен посетител.
Но името на този посетител беше Брандън Мърдок. Дали бе поискал да се срещне с Едгар Рой? Би било абсолютно незаконно, защото Рой вече разполагаше с официален защитник, а освен това едва ли беше във форма да отговаря на въпроси или да отстоява правата си. Или пък Мърдок се бе появил тук, за да претърси кабинета на Дюкс с надеждата да открие някакви забравени улики срещу себе си?
Мишел забеляза нещо необичайно, миг преди да напусне наблюдателния си пост. Още един чифт изкуствени очи проблеснаха на възвишението, отстоящо на седем-осемстотин метра от нея. Тя насочи бинокъла си натам, но не видя нищо повече.
Възможно ли беше и някой друг да наблюдава федералния обект?
Тя засече мястото, скочи в колата и подкара натам с максималната скорост, която позволяваше пътят. Но отбиването на банкета и предпазливото промъкване през гората изискваше време. Когато най-сетне се добра до възвишението, там вече нямаше никой. Провери пътя за скорошни следи от гуми, но не откри такива. Може би непознатият беше дошъл пеша и се беше оттеглил по същия начин. Отпечатъци от подметки също нямаше.
Потегли обратно към мотела. В главата й се блъскаха много въпроси.
Мисис Бърк седеше във фоайето. В очите й се четеше неодобрение.
– Изобщо не спазвате часовете за хранене, млада госпожице! – оплака се тя. – Това не ми харесва, защото ми създава допълнителни затруднения.
– Кога съм ви молила да приготвяте храна специално за мен? – сопна се Мишел.
– Аз съм длъжна да бъда готова.
– Кой казва това?
– Такива са правилата, към които се придържаме тук.
– Благодаря, но не сте длъжна да го правите – отсече Мишел, мина покрай нея и тръгна към изхода. – Решихме ли проблема?
– Сега пък къде тръгнахте?
– Това там е вратата, нали? Отивам при колата си.
– Попитах къде възнамерявате да отидете с колата.
– Това не е ваша работа.
– Всички южняшки момичета ли са толкова груби?
– Кой ви е казал, че съм от Юга?
– О, моля ви. Личи си по акцента ви.
– Добре, ясно. Не искам да бъда груба. Но аз съм частен детектив, който разследва цяла серия от убийства. Като казах, че това не е ваша работа, исках най-любезно да подчертая, че наистина е така.
Мисис Бърк изгледа внимателно фигурата й.
– Трябва ли и тук да носите това нещо? – неодобрително попита тя.
Мишел проследи погледа й. Ръкохватката на пистолета се виждаше под разтвореното палто.
– Тук вече убиха двама души – каза тя. – Би трябвало да сте доволна, че около вас се навърта човек с оръжие. Какво би станало, ако убиецът се появи в мотела?
– Какво ви кара да мислите, че това може да стане? – ахна Бърк и направи крачка назад. – Или искате да уплашите до смърт една възрастна жена като мен? Това не е хубаво!
Забелязала, че жената наистина се стресна, Мишел примирено въздъхна.
– Е, добре, може би наистина искам да ви уплаша, но вие ме ядосахте – рече тя.
– Нямах подобно намерение.
– Напротив!
Вместо очакваната дълга тирада старата дама седна на близкия стол, придърпа пуловера си и кимна.
– Права сте.
– Защо го правите? – изненадано я погледна Мишел.
– Защото много приличате на дъщеря ми. Когато беше по-млада, разбира се. Пламенна, независима, нетърпяща различното мнение.
– Ясно.
– Бяхме много различни с нея и непрекъснато се карахме.
– Всички майки и дъщери го правят.
– А вие близка ли сте с майка си?
– Бях – колебливо отвърна Мишел.
– Искате да кажете, че… – объркано започна Бърк, замълча за момент, после побърза да добави: – Моля за извинение. Наскоро ли се случи това?
– Да, приблизително наскоро.
Замълчаха.
– А какво стана с вашата дъщеря? – попита след известно време Мишел.
– Отиде да учи в колеж. Очаквах, че ще се върне, но не стана така.
– Къде е сега?
– На Хаваите.
– О, това е много далеч.
– Да. Най-далечното място за човек, който все пак иска да си остане в Америка. Сигурна съм, че тя нарочно го е избрала.
– Виждате ли се?
– Не. Вече десетилетия не съм я виждала и това ме ужасява. Колко бързо минават годините! Имам три внучета, които не познавам. Със съпруга ми планирахме да хванем самолета и да разчупим леда, но скоро след това той почина и…
– Мисля, че въпреки това трябва да отидете там – подхвърли Мишел.
– Не, страх ме е – тръсна глава възрастната дама. – Докато беше жив съпругът ми, аз изцяло се опирах на него. Бих заминала заедно с него, но сама – никога.
– И няма да видите внуците си, така ли?
– Те дори не ме познават.
– Ще се запознаете, стига да отидете при тях.
– Мисля, че вече е късно – въздъхна възрастната жена и се изправи. – А вие внимавайте. Ще ви оставя нещо за ядене в хладилника и ще заредя кафеварката. Просто я включете, когато се върнете.
– Откъде знаете, че пия кафе?
– Аз може да съм стара, но не съм сляпа, драга. Тук е мястото да добавя, че не изпускам от очи и вашата млада приятелка, която изглежда доста потисната.
– Работата й е много напрегната.
– Кога ще се върне мистър Кинг?
– Не знам.
– Той е много красив.
– Ами, да, красив е – отвърна Мишел и отмести поглед.
– Вие двойка ли сте?
Мишел направи всичко възможно да не се засмее на странното определение.
– Може би.
– В такъв случай трябва да се ожените.
– Сложно е.
– Не е така. Хората го правят сложно. Вие искате ли да се омъжите за него?
– Какво? – изненада се Мишел. – Всъщност не съм мислила затова…
После усети как се изчервява под втренчения поглед на Бърк.
– Разбирам – скептично кимна възрастната дама. – Е, лека нощ…
– Лека нощ. Въпреки всичко съм на мнение, че трябва да отидете на гости на дъщеря си.
– Защо?
– Аз винаги ще съжалявам, че не виждах мама колкото ми се искаше. Човек трябва да се възползва от шансовете, докато ги има.
– Благодаря за съвета, Мишел.
Обзета от смесени чувства, Мишел се втурна навън. Но нещата се промениха в момента, в който изписука джиесемът й.
– Ало?
– Максуел?
– Кой се обажда?
– Мърдок.
– Какво има?
– Трябва да поговорим.
– За какво?
– За разследването.
– Какво по-точно за него?
– За някои неща, които вие с партньора ти трябва да знаете.
– На какво дължим тази неочаквана любезност?
– На подозренията ми, че вече не мога да вярвам на никого от своите.
– Странно изявление от агент на ФБР.
– Ситуацията е много сериозна.
– Кога и къде?
– В десет. Ще ти дам инструкции за мястото.
Мишел запомни информацията, тръгна към колата, после спря.
Нещата изведнъж й се сториха доста подозрителни. Измъкна джиесема си и набра Шон, но той не вдигна.
– Мамка му! – изруга тя, замисли се за момент и набра друг номер.
– Добкин – представи се гласът насреща.
– Ерик, обажда ти се Мишел Максуел. Какво ще кажеш да се срещнем довечера? Имам нужда от малко подкрепа.
47
– Включили са те в програмата?! – възкликна Шон.
Кели Пол кимна.
– Но не като Анализатор. Притежавах достатъчно умствен капацитет, но проницателността ми беше доста далеч от изискванията.
– А като каква?
– Като ръководител на програмата.
– Лично Бънтинг те е избрал, така ли?
Пол се надигна.
– Ела да изпием по едно кафе. Наблизо има едно място, където можем да поговорим на спокойствие.
Мястото не беше нито кафене, нито ресторант, а едностаен апартамент на три пресечки от парка в обикновена на вид сграда на тиха и спокойна уличка, на която при хубаво време със сигурност играеха деца.
Обзавеждането се изчерпваше с най-необходимото. Врата с няколко ключалки, прозорец, кухня, легло, телевизор и тоалетна. Никакви картини, никакви пердета, никакви саксии с цветя. Подът беше покрит със сив мокет, а стените – с ослепително бял латекс. Мебелировката беше съвсем оскъдна.
Пол направи кафето, добави сметана и захар и пренесе чашите в хола. Решението да потърсят подслон беше добро. Дъждът навън се беше превърнал в порой, а небето се раздираше от светкавици.
Шон отпи глътка кафе и огледа обстановката.
– Твой ли е този апартамент?
– Не съвсем.
– Споделяш го с някого, така ли?
– Напоследък бюджетът е доста орязан.
– Ама все пак го има, нали?
Тя го погледна над ръба на чашата си и кимна.
– И така може да се каже.
– Говорехме за твоето назначаване. Бънтинг ли пожела да те наеме?
– Трябва да разбереш, че дори преди седем години Е-програмата не беше това, което е днес. Тя се роди две години след единайсети септември и от тогава насам непрекъснато се разширява. Както във финансов, така и в оперативен план. Бюджетът й достигна няколко милиарда и обхваща абсолютно всички разузнавателни агенции. Този факт сам по себе си е уникален, а интелектуалната дарба на брат ми я превърна в нещо още по-специално.
– А Бънтинг е пожелал да я ръководиш ти. Сигурен съм, че притежаваш необходимите качества, но това не е ли негова работа?
– В онези години неговият бизнес се разширяваше с много бързи темпове и той беше принуден да наеме още хора. Моята кариера се развиваше много успешно и това не убягваше от вниманието на хората в нашия бизнес. Привлякох вниманието му. Бяхме връстници, с близки възгледи за живота. Новата работа щеше да ми донесе много пари и да ме измъкне от една доста опасна по своята същност дейност, а той щеше да получи възможност да развива нови бизнес начинания. На теория всичко изглеждаше перфектно.
– А на практика? – попита Шон.
– По много причини бях на ръба да приема офертата – отвърна Пол и остави празната си чаша на масата. – По онова време Еди още работеше в данъчната служба, изглеждаше щастлив и доволен, готов за нови предизвикателства. Разбира се, ако изобщо имаше такива. Но тогава почина майка ни.
– И той остана сам?
– Да. Не бях сигурна, че ще може да се справи, а новата длъжност ми даваше възможност да бъда край него, да се превърна в част от живота му.
– Какво се случи? Всичко се е нареждало перфектно.
– В крайна сметка се оказа, че не мога да приема. Не бях готова нито да седя зад бюро, нито да изпълнявам нечии нареждания. Вече бях свикнала сама да съм си началник. Бънтинг имаше славата на педантичен мениджър, а аз не бях готова за това.
– Вероятно не си била готова и да се превърнеш в бавачка на брат си – подхвърли Шон.
– Може би – призна с въздишка тя. – Всъщност беше много егоистично от моя страна. Поставих кариерата си над нуждите на собствения си брат. И май винаги съм го правила.
– Не си нито първата, нито последната.
– Това е слаба утеха. – Поколеба се за миг, после добави: – Цял живот го закрилях.
– От баща му? – тихо подхвърли Шон.
Пол стана, пристъпи към прозореца и се взря в бурната нощ.
– Той беше малко момче. Не беше в състояние да се защитава.
– Но ти си го правила вместо него.
– Бях сигурна, че постъпвам правилно.
– Какво ще кажеш за смъртта на втория си баща?
Тя се обърна да го погледне.
– Имала съм много угризения, но това не беше сред тях.
– И така, на по-късен етап ти си препоръчала брат си за работата на Анализатор?
Пол изглеждаше облекчена от смяната на темата.
– Никой не можеше да се сравнява с него по отношение на уменията, които изискваше програмата – кимна тя и се върна на мястото си. – Беше толкова добър, че много скоро му дадоха ниво Е-шест, което до този момент не беше достигано от никого.
В гласа й се усети сестринска гордост.
– А какво стана с Бънтинг и с теб?
– В смисъл?
– В смисъл, че двамата с Еди сте били избрани за важни позиции в Е-програмата, а Бънтинг няма как да не е бил наясно, че сте брат и сестра.
– И какво от това? Той едва ли допуска, че аз съм тази, която ще лепне обвинение в убийство на собствения си брат.
– Но със сигурност допуска, че работиш задкулисно, за да му помогнеш.
– Вероятно е така. Но пак ще повторя, че Бънтинг не го приема като заплаха. Ако отпаднат обвиненията срещу Еди, той ще може да си го получи обратно.
– Поведението на брат ти в „Кътърс“ е много странно. Гледа в тавана, не казва нищо, нито едно мускулче по лицето му не трепва. Игра ли е?
– И да, и не. Трудно е за обяснение. Еди е в състояние да се вглъби в себе си до степен, която е непостижима за околните. Правеше го още като дете.
– Заради баща си?
– Понякога.
– Означава ли това, че сегашното му вглъбяване е някаква форма на защита?
– Той се страхува.
– Но ако бъде осъден за тези убийства, вероятно ще бъде екзекутиран. Какво е по-страшно от смъртоносната инжекция?
– Тя поне е безболезнена.
