Текст книги "Шестият"
Автор книги: Дейвид Балдачи
Жанр:
Триллеры
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 28 страниц)
16
„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.
Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.
Външният портал се разтвори да пропусне юкона. Без електронни проверки, без външен оглед на превозното средство. Без показване на лични документи и без физически обиск. После изсъскаха хидравличните амортисьори на вратите. В същия момент се отвориха и вратите на юкона. Питър Бънтинг слезе пръв. Огледа обстановката, а ръцете му машинално придърпаха полите на палтото. Придружаваше го младият му помощник.
Частният самолет го чакаше на едно летище за корпоративни клиенти, отстоящо на по-малко от час път с кола. От там бяха поели направо за „Кътърс“.
Карла Дюкс ги посрещна на входа.
– Здравей, Карла – поздрави я Бънтинг. – Как е положението?
– Не е проронил нито дума, мистър Бънтинг. Само седи и мълчи.
– Скорошни посетители?
– ФБР. Плюс онези частни детективи – Шон Кинг и Мишел Максуел. И мистър Бърджин, разбира се.
– И той не им каза нищо?
– Абсолютно нищо.
Бънтинг обнадеждено кимна. Беше използвал много връзки, за да назначи Карла Дюкс за директор на „Кътърс Рок“. Тя му беше предана до гроб, а в този момент той се нуждаеше от нея повече от всякога. Особено тук, в затвора. Никой не трябваше да разбере кой всъщност е Едгар Рой. Включително адвокатите му и ФБР.
– Кажи ми нещо за Кинг и Максуел.
– Настоятелни, умни, неотстъпчиви – бързо отвърна тя.
– Нищо изненадващо, защото са бивши агенти на Сикрет Сървис – обади се Ейвъри.
– Аз не обичам изненадите – каза Бънтинг и кимна на Дюкс. – Заведи ни при него.
Не след дълго се озоваха в същата стая, в която Шон и Мишел бяха провели срещата си с Рой. Минута по-късно се появи и затворникът. Надзирателите го настаниха на стола. Той веднага протегна дългите си крака и се втренчи в нищото.
– Това е всичко, благодаря – подхвърли Бънтинг, обръщайки се към Дюкс. – Изключи аудио и видео апаратурата, ако обичаш.
Изчака заповедта му да бъде изпълнена и седна на стола до Рой. Толкова близо, че коленете му почти го докосваха.
– Здравей, Едгар.
Никаква реакция.
– Мисля, че ме разбираш, Едгар.
Рой дори не мигна. Погледът му остана закован някъде над рамото на Бънтинг.
Той се обърна към помощника си.
– Моля те, кажи ми, че няма мозъчни увреждания.
– Досега не са открили нищо нередно.
– Симулира ли?
– Всичко е възможно – сви рамене Ейвъри. – Умът му работи като на всеки нормален човек.
Бънтинг се замисли. В съзнанието му изплува споменът за първия контакт на Едгар Рой със Стената. Това беше един от най-вълнуващите мигове в живота му. Въодушевлението му тогава можеше да се сравнява само с чувствата, които бе изпитал при раждането на децата си.
Окичен с електронната апаратура, която бяха използвали върху вече покойния Сохан Шарма, Рой беше заковал поглед в монитора. Бънтинг отбеляза, че когато екранът се раздели на две, затворникът гледаше едното изображение с дясното си око, а другото – с лявото. Това беше необичайно, но не и невъзможно за хора с неговите умствени способности.
– Статут? – подхвърли той.
– Нормален – отвърна Ейвъри, който обработваше информационния поток, приведен над редицата компютри.
– Нормален, но леко повишен?
– Не. Няма никаква промяна.
– По моя команда включи Стената на пълна мощност. Трябва да разберем дали този човек може да я пробие достатъчно бързо. Нямаме нито време, нито възможности за избор.
– Ясно.
Бънтинг намести слушалките на главата си. Първите въпроси щяха да бъдат по-леки, нещо като загрявка.
– Едгар, искам да ми докладваш логистичните данни от пакистанската граница, които току-що се появиха на екрана. Започни с придвижването на американските специални части и реакцията на талибаните на четиринайсето число миналия месец.
Пет секунди по-късно в слушалките му прозвуча абсолютно точно повторение на данните от екрана.
– Статут? – обърна се към Ейвъри той.
– Никакви отклонения. Абсолютно права линия.
Бънтинг се обърна назад към еднопосочното огледало.
– Едгар, на екрана пред теб току-що се появи шифърът за връзка със сателитната платформа на Министерството на отбраната, разположена над Индийския океан. Моля те да изброиш всяка цифра от него до първите петстотин.
Отговорът се появи в слушалките почти мигновено. Очите на Бънтинг не се отделяха от екрана на таблета, върху който бяха изписани правилните цифри. Когато Рой свърши, от устните му се откъсна въздишка на облекчение. Съвпадението беше идеално, без нито една грешка.
– Тета-статус? – извика той на Ейвъри.
– Без промяна.
– Включи на максимална мощност.
Почти веднага информационният поток видимо се ускори.
– Да те видим сега, Едгар – промърмори Бънтинг. – Дано успееш да се включиш в отбора на големите играчи.
Последваха още четири въпроса, всеки с по-голяма сложност от предишния. Рой отговори с лекота.
– Той е напълно спокоен! – промълви с одрезгавял от вълнение глас Ейвъри. – На практика неговата тета-активност дори се понижи!
Спокоен, повтори мислено Бънтинг, опитвайки да не се поддава на еуфорията. Този човек е отпуснат и спокоен, а неговата тета-активност дори се понижава, въпреки че Стената действа на максимални обороти!
Но все още беше рано за окончателни заключения. Запаметяването е едно, анализът – съвсем друго нещо.
– Едгар, преди десет минути на екрана се появи военната и геополитическа обстановка в афганистанската провинция Анбар. Искам да я съпоставиш с политическото положение в Кабул, като отчетеш лоялността на племенните и политическите лидери в двата района. А после да направиш максимално точен анализ на стратегическите действия на американските бойни части, които биха довели до укрепване на позициите им в Анбар и евентуалното им настъпление в съседните региони през следващите шест месеца. Обърни внимание на факта, че в същото време трябва да засилим контрола си над столицата – както в политическо, така и във военно отношение.
В таблета на Бънтинг бяха вкарани четири абсолютно достоверни сценария – резултат от работата на стотина топ анализатори от различни институции, които бяха обработвали същите данни в продължение на седмици. Всеки отговор, който се доближаваше до тях, би бил повече от задоволителен. Това вече беше истинският тест. Кандидатът за този пост щеше да бъде наричан Анализатор, а не Запаметяващо устройство. Той щеше да печели парите си, като превръща фактите в нещо много по-ценно – както древните алхимици са мечтаели да превърнат желязото в злато.
Отговорът дойде точно след петнайсет секунди.
Но той нямаше нищо общо с четирите възможни варианта, запечатани в паметта на електронното устройство. Бънтинг зяпна от изненада и ченето му почти опря в миниатюрния компютър. Той беше разговарял с експерти от Пентагона, Държавния департамент и дори от ЦРУ, но никой от тях не беше предложил дори подобие на революционната стратегия на Рой. И то след обмисляне, продължило едва няколко секунди.
Очите му бавно обиколиха хората, които присъстваха на експеримента и също бяха чули онова, което прозвуча в слушалките му. Всички до един бяха вцепенени от изненада. Погледът му се върна върху Рой, който продължаваше да седи спокойно. На лицето му бе изписано леко заинтригувано изражение – сякаш не беше превърнал на пух и прах мощта на американското разузнаване, а гледаше забавен филм.
Питър Бънтинг не беше сред хората, родени с прословутата сребърна лъжица в уста. Беше израснал в семейството на професионален военен, което се местеше по различни точки на света в зависимост от преназначенията на бащата. Доброволец в армията, баща му беше проливал кръвта си за родината и беше успял да внуши на сина си, че това е чест за всеки истински мъж. За огромно разочарование на младия Бънтинг лошото зрение му попречи да постъпи в армията, но въпреки това той намери начин да служи и да бъде полезен на родината си.
В момента душата му ликуваше. Дори не беше мечтал да попадне на фантастичен Анализатор като Едгар Рой. Това, което звучеше в слушалките му, далеч надхвърляше шестмесечните усилия на цялата разузнавателна общност на Съединените щати.
* * *
А сега какво?
Очите му останаха приковани върху почти двуметровата фигура на зомбито срещу него.
Бог да ни е на помощ!
– Как върви разследването на убийството на адвоката? – попита той, обръщайки се към Ейвъри.
– Бавно. Поверено е на специален агент Мърдок.
– Каква е връзката с Едгар?
– Бърджин е ползвал услугите на младата адвокатка Меган Райли. Разбира се, плюс тези на Кинг и Максуел.
– Аха. Настоятелните, умните и неотстъпчивите… Именно те са открили тялото на Бърджин, нали?
– Да.
– Днес онази кучка Фостър буквално ми отряза главата. А на отиване към кабинета й се разминах с Мейсън Куонтрел. Сигурен съм, че го е организирала нарочно.
– Защо мислите така? – попита Ейвъри.
– То е ясно. Искаше да ми покаже, че е предпочела Куонтрел. Отдавна търсеха повод да ме отстранят и да качат на пиедестала Мъркюри Груп. И днес са решили, че вече имат такъв повод.
– Но защо да го правят? Е-програмата се развива изключително успешно. Докато подходът на Куонтрел е все така безнадеждно остарял.
– Във Вашингтон късата памет е широко разпространено явление. За успешната реализация на Е-програмата всички висши чиновници трябва да ни осигуряват свободен достъп до информацията, с която разполагат, но повечето от тях искат да запазят малките си крепости такива, каквито са били винаги. А това тяхно желание среща подкрепата на всички по-важни държавни институции.
Вниманието на Бънтинг отново се насочи към Рой.
– Едгар, ти трябва да разбереш, че родината се нуждае от теб. Ако ни помогнеш, ние ще те измъкнем от тук. Разбираш ли какво ти казвам?
Нищо. Черни точки.
– Аз съм убеден, че ме разбираш – не се отказа Бънтинг. – Затова те моля много внимателно да помислиш как точно да променим нещата около теб. Все още имаме шанс, но това няма да продължи вечно.
Лицето срещу него го гледаше с каменно безразличие.
След още няколко безуспешни опита Бънтинг въздъхна, стана и напусна помещението. Ейвъри забърза след него.
– Какво ще стане, ако наистина е убил онези хора, сър? – попита той.
– Аз трябва да мисля за сигурността на повече от триста милиона души – отсече Бънтинг. – И се нуждая от Едгар Рой, за да успея.
17
Мишел седеше на леглото срещу Шон. Току-що бяха приключили с размяната на информация.
– Меган сигурно е уплашена до смърт – подхвърли тя.
– Все пак прояви малко кураж – отвърна Шон. – Заяви на Мърдок, че си знае правата и няма да му позволи да си играе с нея.
– Браво.
– Но после очите й се насълзиха и се разхълца. Страхувам се, че Мърдок го прие като проява на слабост.
– Ясно – унило кимна Мишел. – А сега какво ще правим?
– С Рой ударихме на камък. Освен това не можем да разследваме убийството на Тед, защото Мърдок няма да ни позволи.
– В такъв случай да се захванем с нещо, което има отношение към разследването – вдигна глава Мишел. – Например с въпроса за вината на Едгар Рой.
Шон кимна и добави:
– А също така да потърсим отговор на въпроса защо се радва на такова внимание от страна на федералните. Допускам, че е сериен убиец, но за съжаление такива като него има още много. Те обаче не предизвикват среднощни набези с хеликоптери и пълна изолация.
– Трябва да разберем с какво всъщност се е занимавал на държавната си служба.
– Тед каза, че е работил в данъчното.
– Значи се връщаме във Вирджиния?
– Първо трябва да се погрижим за Меган. И да разберем от кого е бил нает Тед Бърджин.
– Според мен всеки адвокат трябва да уведоми хората, които са го наели, че възнамерява да разговаря с обвиняемия.
– Но Добкин ти е казал, че Тед е разговарял само с Меган и служителите в „Кътърс“. Може би е използвал електронната поща?
– Добкин не спомена нищо подобно. Освен това човек на възрастта на Бърджин едва ли владее изпращането на имейли по смартфон.
– Вероятно не – кимна Шон. – Но ти си права – той би трябвало да контактува по някакъв начин с клиента си.
– Помниш ли дали медиите са споменавали за някакви роднини на Рой? Ако е така, вероятно именно те са наели Бърджин.
– В някакъв вестник прочетох, че родителите му са починали. Не помня да споменаваха за други роднини. Ще се наложи да проверим по друг начин.
Шон отвори бележника си и започна да пише.
– Добре, засега спираме разследването на убийството. Проследяваме биографията на Рой, за да открием евентуални близки, които са му наели адвокат, а едва след това се заемаме с главния въпрос.
– Да разберем дали Рой действително е убил тези хора? – подхвърли Мишел и кимна. – Май всичко се свежда до това. Което обаче означава, че пак ще си пъхнем носовете в разследването.
– При всички случаи щяхме да го направим – отбеляза той. – По закон обвинението трябва да предостави на защитата абсолютно всички улики и доказателства.
– Не означава ли това, че ще можем да разгледаме и местопрестъплението?
– Абсолютно. Ако не го направим, ще допуснем сериозна професионална грешка.
– Мислиш ли, че Рой симулира? Като ченге съм попадала на не един и двама, които са се правили на зомбирани. Особено ако ги очаква смъртна присъда.
– Ако симулира, значи е гений.
– Може би е упоен.
– Не виждам причини държавата да дрогира обвинен в убийство, за да го отърве от съдебен процес.
– Добре, ясно. Кога мислиш да тръгнем за Вирджиния?
– Казах на Меган да ми звънне, когато федералните приключат с нея.
– Отчитайки намеренията на Мърдок да ни прецаква на всяка крачка, тя може би няма да се появи скоро. Можем ли да си позволим да изчакваме?
– Какво си намислила? – внимателно я погледна той.
– Откъде знаеш, че съм намислила нещо?
– Забрави ли, че сме като женени от сто години? Или поне се държим като такива.
– Не довършвай изреченията вместо мен, защото ще се опариш!
– Е? – погледна я очаквателно той.
– Може би е по-разумно аз да замина за Вирджиния веднага и да се заема с разследването на убийствата и вниманието, което ФБР проявява към Рой. А през това време ти ще стоиш тук и ще чакаш да освободят Меган. Може би по-късно ще се наложи отново да отскочиш до „Кътърс Рок“, този път в нейната компания. Виж какво можеш да изровиш около убийството на Бърджин, а после ще се съберем да обменим информация.
– Нали уж щеше да се грижиш за мен? – подхвърли с усмивка той.
– Е, за известно време ще се наложи да се правиш на голямо момче и да не се оплакваш.
– Значи ще използваме тактиката „разделяй и владей“?
– По-скоро ще отслабим силите си наполовина – мрачно отвърна Мишел и му подаде пистолета си. – По-добре вземи това.
– Нямам разрешително – поклати глава той.
– Предпочитам да те арестуват за незаконно притежание на оръжие, вместо да идентифицирам трупа ти, защото не си имал такова.
– Разбрах. Ами ти?
– Не се безпокой за мен. Ще се отбия у дома за някой резервен.
– Колко си ги събрала?
– Точно толкова, колкото ми трябват.
Той протегна ръка и пое пистолета.
18
Шон получи доверие да шофира през нощта и откара Мишел до летището в Бангор, навреме за полета в седем сутринта. Тя смени самолета във Филаделфия и малко преди обед пристигна във Вирджиния. И в двата самолета спа непробудно. Когато стъпи на земята, се чувстваше свежа и бодра. Взе си тойотата от покрития паркинг на летището и се прибра у дома, където напълни цял сак с чисти дрехи, грабна един пистолет и потегли към офиса. Там провери електронната си поща, прибра още някои вещи, провери няколко адреса, проведе един–два телефонни разговора и потегли за Шарлотсвил. Пристигна там в четири следобед и се насочи директно към кантората на Тед Бърджин, която се намираше в бизнес центъра близо до „Боърс Хед Ин енд Ризорт“.
Сградата беше с дървена, боядисана в бяло облицовка и черна врата. Вътрешното разположение беше съвсем обикновено: рецепция, два кабинета, заседателна зала и малко сервизно помещение в дъното. По стар навик Мишел направи кратък оглед, отбелязвайки наличието на резервен изход.
Посрещна я жена над шейсет, облечена със светлосиня блуза с жабо, черна пола и черни обувки с ток. Русата й коса беше започнала да изтънява от дългогодишното къдрене. Очите й бяха леко подпухнали, бузите – зачервени. Това трябва да е Хилари Кънингам, помисли си Мишел. Жената се представи, потвърждавайки предположението й. След като поднесе съболезнованията си за преждевременната смърт на шефа й, Мишел помоли да огледа кабинета му.
– Трябва да открием клиента му – поясни тя.
Хилари я въведе в кабинета на Бърджин и я остави сама с обяснението, че трябва да се погрижи за погребението. Изглеждаше толкова съкрушена, че Мишел неволно се запита дали отношенията им не са били нещо повече от тези между работодател и служител. Ако беше така, вероятно трябваше да се поразровят и в тях. Имаше голяма вероятност убийството на Бърджин да няма нищо общо със защитата на Едгар Рой. Той действително бе преподавател по право на Шон и негов стар приятел, но двамата не се бяха виждали дълго време. Може би някои неща в живота на Бърджин щяха да обяснят смъртта му – там, в далечния Мейн.
Тя затвори вратата, седна зад старомодното писалище и плъзна ръка по избелялата кожена тапицерия. Всичко в този кабинет беше старомодно и солидно. Затвори очи и си представи мъртвия мъж в колата.
Смаленото тяло, сгърченото лице, дупката в главата.
И страничното стъкло, вдигнато от убиеца.
Убиец, когото Бърджин е познавал. Ако това предположение се окажеше вярно, то значително щеше да съкрати списъка на заподозрените.
Мишел започна да преглежда папките върху бюрото.
В ъгъла имаше няколко рафта за документи, но всичките бяха празни. Адресник липсваше. Нямаше и компютър. Тя се върна на рецепцията и попита Хилари защо е така.
– Ние с Меган използваме компютри, разбира се – отвърна тя. – Но той се задоволяваше с писалка, бележник и диктофон.
– А календар?
– Аз отбелязвах срещите му в компютъра си. Всяка седмица му правех по една разпечатка. Освен това той си имаше бележник с дати, в който отбелязваше всичко.
Мишел кимна. Въпросният бележник със сигурност бе в ръцете на агент Мърдок. Заедно с личните документи на адвоката.
– Имате ли представа дали е изпращал имейли от мобилния си телефон?
– Съмнявам се. Едва ли е знаел как се прави. Предпочиташе да говори директно.
Мишел се върна в кабинета и огледа чашата с моливи и химикалки на писалището, до която имаше купчина бележници.
Абсолютно старомоден човек. Но в това, разбира се, няма нищо лошо.
Насочи вниманието си към дървените шкафове за документи, гардероба, шлифера на закачалката и накрая – към малкия буков шкаф.
Огледът й отне цял час, но не откри нищо съществено.
За разпита на Хилари отиде още един час. Оказа се, че Бърджин не й беше казал много за делото „Рой“ и това по някакъв начин беше раздразнило възрастната жена.
– Обикновено споделяше всичко за текущите си дела – поясни Хилари. – Все пак работехме заедно.
– Вие ли се занимавахте със счетоводството?
– Разбира се. Именно затова ми се стори странно, че той изобщо не спомена кой го е наел за защитата на Едгар Рой. Някой трябваше да ни плати все пак. Пред Шон споменах, че може би е приел да го защитава безплатно, но колкото повече мисля, толкова по-невероятно ми се струва това.
– Защо?
– Практиката му беше ограничена. Печелеше добре, но подобно дело изисква много време и разходи. Със сигурност не би могъл да си ги позволи.
– Възможно ли е да е търсил известност? Такова дело не се появява всеки ден.
– Мистър Бърджин не се интересуваше от славата – намръщи се Хилари. – Той беше много уважаван адвокат.
– Може би клиентът е поставил допълнителни условия за секретност. Разполагате ли с извлечения от банковата му сметка? Има шанс в нея да е постъпила някаква сума, която не е минала през вас.
Хилари придърпа клавиатурата.
– Имаме сметка в една местна банка – поясни тя. – В нея постъпват всички средства от дейността ни. Ще проверя веднага, защото имам постоянен достъп онлайн.
Проверката на различните прозорци отне минута – две.
– Нищо – поклати глава тя. – Всички тези преводи съм ги правила лично, в продължение на шест месеца.
– А в брой?
– Не. Липсва информация за вноски в брой.
– А той имаше ли друга сметка?
В очите на Хилари проблесна обида.
– Никога не ми е споменавал подобно нещо.
– В материалите по делото липсва финансово споразумение, нали?
– Точно така. Вече проверих.
– А аз имах възможност да се уверя, че Едгар Рой е неспособен да извърши подобни действия. Следователно те са били дело на човек с пълномощно или нещо подобно. Никой не може да се самоназначи за защитник на когото и да било. Това е работа на съда при спазване на определени условия. – Тя погледна Хилари в очите. – Сигурна ли сте, че случаят не е точно такъв?
– Абсолютно. Ако съдът е назначил служебен защитник, това щеше да бъде отразено в документите по делото. Мистър Бърджин го е правил многократно, най-вече, когато обвиняемите са били неплатежоспособни. Но този случай не е такъв. Освен това не вярвам в невменяемостта на Едгар Рой. Той е имал дом и работа.
– Значи е просто в кома? – подхвърли Мишел. – Не съм сигурна кое от двете е по-лошо.
– Не мога да кажа.
– Може би Бърджин е бил нает от член на семейството? Но родителите на Рой са покойници. Дали е имал други роднини? Шон не си спомня вестниците да са споменавали подобно нещо.
– Не съм говорила по този въпрос с мистър Бърджин – сдържано отговори Хилари.
– Нима не бяхте изненадана? – продължаваше да я притиска Мишел. – Поема защитата на човек без финансово споразумение и без паричен аванс?
– Признавам, че се почувствах доста объркана – притеснено отвърна Хилари. – Но никога не съм си позволявала да разпитвам мистър Бърджин по професионални въпроси.
– Но този въпрос е бил и служебен. Адвокатският договор е важен, защото именно той гарантира плащането. Все пак става въпрос за бизнес, а вие сте част от този бизнес.
– Пак повтарям, че никога не съм го разпитвала. Мистър Бърджин знаеше какво прави, а и бизнесът все пак си беше негов. Аз бях обикновена служителка.
Но си искала да бъдеш нещо повече, изгледа я внимателно Мишел. Това мога да го разбера.
– Той никога ли не изпусна нещо по въпроса с новия ангажимент? – подхвърли на глас тя. – Нещо, свързано с финансово споразумение?
– Не.
– А клиентът никога не се е появявал тук, така ли?
– Е, аз не живея в кантората. Но мога да потвърдя, че такъв човек не се е появявал тук в рамките на работното време.
– Имахте ли други клиенти, когато той пое защитата на Едгар Рой?
– Не ви разбирам – объркано я погледна Хилари.
– Искам да кажа, че ако в кантората се е появил непознат за вас човек, вие не сте били в състояние да определите дали е нов клиент, преди той да е разговарял с мистър Бърджин.
– О, сега ви разбрах. Обикновено новите клиенти първо се обаждат по телефона. Аз им записвам личните данни и питам за какво става въпрос. Правя го, за да им спестя време, защото мистър Бърджин не се занимава с всякакви дела.
– Били сте нещо като филтър.
– Точно така. Те разбират за какво става въпрос и осъществяват контакт само ако той може да им свърши работа. А аз изготвям договор за адвокатски услуги едва след като стигнат до споразумение.
– В деня на визитата им?
– Понякога. Но когато става въпрос за нещо необичайно и мистър Бърджин трябва да нанесе съответните промени в стандартния документ, договорът се изпраща няколко дни по-късно на адреса на клиента. Той имаше един железен принцип – никакви действия, преди клиентът да подпише.
– С изключение на договора с Едгар Рой.
– Очевидно – изсумтя Хилари.
– А обаждал ли се е някой непознат за вас човек, който да е поискал да го свържете с мистър Бърджин?
– Обаждат се много хора. И познати, и непознати. Но не си спомням за нищо, което да ми е направило впечатление.
– А някой да е идвал при Бърджин в дните около поемането на защитата на Рой? Човек, на когото не сте изпратили адвокатски договор?
– Доколкото си спомням, не.
– Но вие сама казахте, че не спите в кантората. Бърджин би могъл да се среща с някого и в извънработно време. Или да приема посетители, когато ви няма.
– Разбира се. Това е напълно възможно.
– Какво можете да ми кажете за Меган Райли?
– Дойде да работи при нас само преди два месеца. Мистър Бърджин отдавна казваше, че му трябва помощник. Защото няма да практикува вечно, а работата е толкова много, че ще стигне и за втори адвокат. Разбира се, по това време той вече представляваше мистър Рой и това отнемаше доста голяма част от времето му.
– Имаше ли много кандидати за мястото?
– Няколко. Но Меган веднага му допадна.
– Вие харесвате ли я?
– Тя е добро момиче и много работи. Допуска и грешки, разбира се, но това се дължи на недостатъчния й опит. Мистър Бърджин беше добър наставник за нея и много й помагаше… – Жената изведнъж млъкна.
– Какво? – втренчено я погледна Мишел.
– Мистър Бърджин и съпругата му нямаха деца. Според мен той възприемаше Меган като своя дъщеря или дори като внучката, която никога не е имал. Може би това беше една от причините да я вземе на работа. Другите кандидати бяха по-възрастни.
– Това мога да го разбера – кимна Мишел. – Вероятно Бърджин е разговарял с нея и в деня, в който… в който се случи нещастието с него. Да ви е споменала нещо подобно?
– Не. Но ако се е случило в извънработно време, едва ли щеше да ми каже. На другия ден отиде направо в съда. Чухме се едва следобед и аз веднага изпратих онова съобщение на Шон.
– Меган твърди, че е взела със себе си цялата документация по делото Рой. Дали не е забравила нещо?
– Ако желаете, мога да проверя.
– Моля ви.
Двайсет минути по-късно Хилари се появи с тънка папка, съдържаща само два листа.
– Открих това в документацията на друг клиент – обясни тя. – Явно става въпрос за грешка. По тази причина не го е взела.
Мишел отвори папката и се втренчи в най-горния лист. Беше федерално разпореждане, което задължаваше Тед Бърджин да предостави пълна информация за обстоятелствата, при които е поел юридическата защита на Едгар Рой. Подписът най-отдолу я накара да трепне.
Специален агент Брандън Мърдок.
